събота, 28 януари 2012 г.
събота, 14 януари 2012 г.
Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България
В тази своя книга авторът е събрал есета и статии, посветени на проблемите на образованието, които е писал в продължение на много години наред. В подредбата на книгата това си личи пределно ясно. Книгата излиза в твърде ограничен тираж през 2011 г., изд. A&GЕто как авторът сам представя книгата си в нейния предговор; ще имате възможност да прочетете част от предговора на тази забележителна книга:
Пред теб, уважаеми читателю, е една необичайна книга. Текстовете, събрани в нея, са писани в продължение на 25 години; в тях съм вложил опита и смисъла, добит през целия ми некратък досегашен живот. Зад всяка дума в тази книга стоят жизнени реалии и дадености, които са преживени и премислени, даже изстрадани изцяло и без остатък. Нищо не е "съчинено", а всичко е извлечено от "живия живот". Зад нея стоят безчет съмнения, душевни колизии, страдания, търсения, изследвания, всекидневни битки за отстояване на своята личност и достойнство. Тя не е написана от изнежен и самодоволен кабинетен учен, който предъвква някакви превъзходни абстрактни теории за "образованието на младите", изсмукани от пръстите – или почерпени от дидактичните книги.
Всичко, което съдържа книгата ми, както вече писах, е извлечено от живота, от непосредствения опит, от практиката; то е плод на рефлексията над човешката реалност, съставляваща най-интимното на онова, което наричаме "образование", "възпитание", "личностно израстване", "гражданско пробуждане". Разбира се, пишейки книгата си, съм изхождал и от някои ценности и принципи, от които никога няма да се откажа. Имам предвид ония идеи, които, макар и подмолно и неусетно, така или иначе оживотворяват, внасят смисъл и посока в случващото се в нашите училища и академии.
По пътя на осмислянето на преживяното в опита и на преосмислянето на вече осмисленото в целия порой от съмнения и неуверености се роди моята лична философия на образованието – и на личностното израстване, на което образованието е само елемент. На тази сплав от водещи идеи според разбирането ми следва да се подчини българското образование в този преломен и съдбовен исторически, нравствен и културен момент от живота на нацията ни. Защото има шанс за това: на основата на анализираните същностни и фундаментални принципи, ценности и идеи се постарах да изработя една удобна, практически приложима стратегия, която, убеден съм, може да доведе до така потребното движение и поврат в тресавището, наречено "българско образование".
Разбира се, не претендирам за окончателност, напротив, книгата ми е покана за дискусии, в които могат да изкристализират ония конкретни стъпки, които сме длъжни да извървим, за да постигнем действителна промяна на неблагоприятното, на крайно нерадостното статукво. По същия начин и всички мои статии, от които е съставена книгата ми, писани в конкретни ситуации, са били зов за освестяване, на който, за жалост, самодоволната от съществуването си в неограничена власт образователна бюрокрация не е обърнала и капчица внимание. Ето че дойде моментът да нанеса своя разгромяващ удар в моята дългогодишна битка с немислещата и нехаещата за случващото се държавно-политическа бюрокрация; моята книга е този мой окончателен удар.
Наистина, безусловно е, че тъкмо тази област – идеите, ценностите, принципите, стратегически осмислените подходи за растеж на личностния потенциал на младите – е най-слабото, е ахилесовото място на нашата самозабравила се образователна бюрокрация, подкрепяна от една политическа класа, пребиваваща в самодоволство от самата себе си и от своята ефимерна величавост. Тук е и превъзходството на оная част от дейците на българското образование, съзнаващи своята духовна мисия, към която, смея да се надявам, принадлежа с цялото си сърце и душа. Защото образованието е духовен процес и растеж на личностните сили, към който ръководещата образованието бюрокрация няма абсолютно никакво отношение; напротив, има само едно крайно негативно, разрушително, съсипващо и опорочаващо всичко отношение.
И това не може да е иначе: та те пребивават в два различни свята, та те са прояви на субстанции, между които няма нищо общо!
БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА
С подзаглавие „Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността”Книгата е написана от октомври 2006 г. до август 2007 г.; излиза от печат през 2007 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД.
Това е книга, която поставя важни въпроси – и има за цел да предразположи към размисъл. Тя не предлага решения, а подтиква към самостоятелно търсене на собствената позиция. Ние сме различни и всеки има правото да мисли каквото намира за добре. Свободата е първото, от което изхождаме – тя е и най-важното. Въпросите по-надолу ни дават шанса да се възползваме от своята свобода. Свободният човек е творец на себе си и на своя живот. Но пътят към автентичната и действителната свобода никак не е лек…
Авторът твърди, че книга като неговата е необходима: понеже той сякаш е единственият философ, захванал да постигне с философски средства тази така странна и неуловима реалност на политическия живот като едно значимо проявление на живота ни изобщо. Неговата политическа философия, по думите му, ще си остане негово свидно дело, защото е вложил много труд и търсения – за да изтълкува случващото се в неговите по-дълбоки, по-човешки и по-смислени измерения. А не както се прави в журналистиката ни: банално, повърхностно, несериозно, с презрение към читателя и неговата способност да схваща. В писането на своите статии и есета той влага много страст: това, по думите му, е разбираемо – така подобава да прави философът. А философът е човек – и никъде не е доказано, че философията трябва да бъде студена или скучна! Тя не само може, но е и длъжна да бъде много по-различна от ширеща се в общото мнение представа за нея.
Той се опитва на дело да докаже, че автентичната философия е много човечна, е винаги близка до човека. И тя само по този начин може отново да стане “наставница на народите”. “Наставница”, но не в оня най-противен, отблъскващ смисъл, а наставница в свободата ни, в свободния живот, в постигането и съхранението на човешкото достойнство. Много хора имат нужда, твърди авторът, точно от това: да бъдат подкрепени в търсенето на опори, защото свободата е страхотно изпитание – изпитание на силата, на предаността спрямо самата свобода и спрямо самия живот. Затова философията трябва да възвърне мястото си на най-респектираща наставница на народа – пък, защо не, и на “учителка”?! Особено на народи като нашия, на които липсва така необходимата традиция и култура на свободния, на демократичния живот. И в това отношение философията е незаменима – в това авторът е дълбоко убеден.
Той също е убеден, че книгата му ще подтикне читателя и към практическото постигане на онзи "живот в истина", от който зависи бъдещето ни – и като индивиди, търсещи своя път, и като "обществена цялост". Като народ, опитващ се да постигне своята самобитна, проникната от човечност, "стратегия на свободата", която неминуемо ще гарантира благоденствието ни. Оказа се, че без тази последната просто не може да се върви напред, нещо повече, дори и "измъкването от блатото" е съвсем проблематично.
Бъдещето ни зависи от нас самите и се определя най-вече от онова, което силно, дори съкровено искаме да бъдем. Впрочем, личността с една дейна и неуморна индивидуалност е отговора, който всеки от нас може да даде на иначе непонятната загадка на свободата. Свободата е лично завоевание, което влюбените в живота непременно постигат – само ако обаче решимостта е налице. Книгата „Българската душа и съдба” се стреми да е поне малък подтик към решимостта за свобода, от която всичко зависи.
ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО
С подзаглавие „Изкуството на свободата”Книгата е написана в периода 1998-1999 година, а излиза от печат в изд. A&G през 2003-та г., в печатницата на изд. ИЗТОК-ЗАПАД.
Тази книга говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва “да се съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна.
Впрочем, ние си мислим “още преди да се замислим”, че във времето не е заключена никаква загадка, че “всичко е ясно” и “безпроблемно”, но така ли е това? Разбира се, не; когато ни запитат: “А що е време?”, почти нищо не можем да кажем – мълчанието е нашият отговор. Това мълчание е многозначително, в него е скрит огромният човешки смисъл на това, което наричаме време.
Книгата „Преследване на времето” се опитва да предразположи нашето мълчание по отношение на времето да проговори. Когато мълчим, ние сме най-близо до себе си – не когато “бърборим” и се упойваме от словоохотливостта си. Затова ако нашето загадъчно мълчание за времето проговори, то тогава ще чуем най-важното, онова, което иначе никога няма да научим. Предлаганата книга се опитва да “погледне” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата...
Написаното не е просто философия или психология на времето в обичайния смисъл. То е по-скоро една човешка, т.е. разбираща, философия и психология, един човешки поглед, отправен към неразгаданото тайнство на времето, “взиране” в нас самите – там, където най-малко сме склонни да поглеждаме. Човекът, будният и пробуждащият се човек гледа на “обкръжаващото”, на света и “нещата” в него, ала забравя да погледне тъкмо към гледащото: към самия себе си.
Тази книга ни напомня онова, което често или непрекъснато забравяме. Ето как авторът сам представя книгата си в нейния предговор:
„Да спрем за малко в своето динамично всекидневие, да се вгледаме внимателно в себе си, в своето съществуване – “разполагано” изцяло в непрекъснато отлитащите мигове на времето – да потърсим съдбовния смисъл на това, което правим, е потребно на всеки един от нас. Тази непреодолима потребност е в гърдите на всеки жив и обичащ живота човек, но отвръщаме ли й с нужната откритост? Едва ли: ние често се опитваме да я забравим, оправдавайки се, че “времето не стига за всичко” или дори че “не бива да го разпиляваме за един такъв лукс”. Тъкмо затова – и защото то все пак трябва да стигне за всичко – сме длъжни да разберем главното, онова, което определя всичко останало. Моята книга не казва “всичко” за времето – такава цел или такова пожелание биха били абсурдни – но говори за онова, от което зависи всеки един от нас: време, живот, свобода, съдба. Можем ли всекидневно да обръщаме внимание (преди всичко друго) на себе си, на живота у себе си?
Длъжни сме – и затова можем. Всеки един от нас съвпада изцяло със своя живот, а моят живот съвпада с едно все пак ограничено време – с което съм свободен да разполагам както си искам. В този смисъл великата тайна на живота – във властта на която се намираме напълно и без остатък – може да отстъпи само пред един всеотдаен порив за разбиране. Но непреодолимият порив за разбиране – център на нашето влечение към живота – трябва да достигне до самия себе си, до развитата си форма, в едно изкуство на свободата, сведено тук до неуморното преследване на времето – от което не може да се откаже нито един “смъртен”, по-скоро живеещ. Книгата, която държиш в ръцете си, прозорливи читателю, показва съвсем ясно, че загадката на времето отстъпва и се разкрива само пред този, който е овладян от любов към живота – и към свободата. Животът и свободата изискват от нас само едно: вярност, непоколебима преданост.
Всеки ред от тази книга е написан с вдъхновение. Чувството, което ме движеше при написването й – а негов израз е самата книга - не може да не породи същото настроение и в душата на този, който е решен да я прочете докрай (нали времето изобщо не ни стига?!). Бидейки уверен в твоя благосклонен отклик, уважаеми читателю – темата поне заслужава това – се надявам да извиниш неизбежните недостатъци, които обикновено има всяко осъществяване, заело се с такава грандиозна, наистина прекалено амбициозна задача. Смятам обаче, че тъкмо голямото заслужава повече усилия, надеждата е, че само то може да ги оправдае; малкото, дори и подложено на извънредни усилия, може да ни даде винаги само нещо незначително.
Първата стъпка винаги е решаващата. Тя обаче трябва да бъде направена навреме, а не когато е късно. Пътят, който ще ни изведе при самите себе си, трябва да бъде поет без колебания, решително, с дължимата смелост. Ако тази книга помогне за разсейването на някои съмнения, неотменно съпровождащи земния ни път, то нейната задача е изцяло изпълнена.”
СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ
С подзаглавие „Кратка психологическа история на съвременна България”Книгата е написана в периода 2007-2008 г., а излиза от печат през май 2008 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД
Разговаряйки по най-горещите проблеми на България с много хора, преди всичко младежи, на автора изведнъж му хрумва идеята: да напише поредица от есета за най-новата, за съвременната история на България. Започва да пише тези есета с невероятно въодушевление; твърди, че е имал чувството, че не той пиша тях, а някак си все едно те пишат него. И е нямало как да отложи във времето тази задача.
Когато нещо е назряло, когато е дошъл моментът да се роди, вече нищо не може да спре появата му на белия свят: така именно ражда и тази поредица от есета за България и за преживяното от съвременниците на раждането на модерната българска демокрация. Книгата, която авторът условно нарича “Кратка лична история на съвременна България”, започва да придобива облика на една съвсем личностна, откровена, ценностно наситена и честна книга.
Той пише книгата от гледната точка на философ, за който освен фактите най-важното са психологическите и нравствените подбуди на реалните участници в събитията. Същевременно по неговия си обичай преплита лично-преживяното с исторически-значимото, смятайки, че тия два пласта не просто се преплитат, а и че благодарение на тях може да се долови тъкмо субективната, човешката страна на случилото се. По тази причина пише поредица от експресивни есета, в които представя една наистина съвсем човечна и лична, а не "наукообразна" или пък "обективна" история. Авторът не само че не "гони" от анализите си субективния момент, лично-човешката и ценностна пристрастност, напротив, акцентира тъкмо върху нея. Смята, че подобен подход има и Симеон Радев, който описа друг един период и то така живо, че неговата гледна точка ще си остане завинаги толкова вълнуваща и дори меродавна.
Авторът не е привърженик на марксистката псевдонаучна обективистка историография, която обезличава тотално историческия процес, понеже елиминира тъкмо личностното, човешкото в него. За маркс-комунистите историята не е нищо друго освен разгръщане на някаква извънчовешка "закономерност" или дори съдбовна предопределеност, в която реалните дейци, участниците, са просто рупори на някаква "историческа необходимост" или на една съвсем предвзета “неумолима повеля на времето”. Той смята, че този подход, който все още си вегетира необезпокояван сред нашите историци и особено в учебниците по история, е крайно време да бъде пратен да събира прахта в архивите, понеже е негоден и крайно несъвременен. А.Грънчаров е привърженик на един друг тип историография, която се опитва да опише възможно най-плътно и жизнено-достоверно ония човешки феномени, които в своята съвкупност правят цялата поредица от естествено разгръщащи се исторически събития. Историята я правят реални дейци и хора, имащи си свои идейни и психологически подбуди, своите ограничени или пък пронизани от съзнанието за държавническа мисия човешки мотиви. Смята, че точно този подход, който не изнася "извън скобата" човешкото от делата на историческите дейци, е най-плодотворен – и също че само той може да интригува човека, особено пък младите хора...
И тъй като идеята за написването на една такава различна история на България го овладява невероятно силно, той за известно време зарязва всичко останало. Твърди за работата си в оня период:
„Не мога да опиша с думи това силно чувство, което ме импулсираше в работата. Оживих наново в представата си всичко онова, което нацията ни преживя в онези трудни, но въпреки всичко безкрайно значими за България години. Сякаш неотдавна преживяното наново възкръсна пред очите ми, а пък най-вече в съзнанието ми се възроди оня дух на свободата, който тласкаше събитията напред, който въодушевяваше тогава привържениците и страдалците на най-новата българска демокрация. Смятам, че възсъздаването на този дух на свободата, на който всъщност дължим всичките си постижения в тия години, е особено потребно в наши дни, когато “разочарованите от свободата” и противниците на демокрацията ни сякаш са мнозинство – и затова не пропускат нито една възможност да я похулят или да се изгаврят с нея.”
Авторът иска да напише история на човешките реакции и подбуди, която за него като философ е същинската история, а пък онази, "реалната история", е просто неин отблясък, нейна реминисценция. За него историята на духа, на човешкото съзнание, на психологическите и човешки феномени е сърцевина на това, което наричат "действителна история". Защото самата история не е някакъв свръхличен, тя е именно човешки феномен. Само ако разберем историята на нашите толкова човечни преживявания през годините след 1989 г. ще разберем и истинските причини за всичко онова, което ни сполетя.
Това е една крайно полемична книга, предразполагаща към размисъл и най-страстни, дори и ожесточени дискусии. Тия дискусии обаче са целебни за раните, които заради страх, нерешителност и малодушие сами нанесохме по тялото на младата ни българска демокрация, а също така и за раните в собствените ни души. Ако нещо не е както ние искаме, то причината за това е в нас самите. А не в “обстоятелствата” или в злата ни и така несправедлива към нас участ, историческа и човешка – както обикновено си го представяме. Воден от това високо съзнание – да провокира такъв необходим за нацията ни разговор – авторът пише своята книга съвсем съзнателно в най-дързък, изцяло провокативен маниер. Целта му е да отправи най-яростни понякога провокации към съзнанията на българите, и то не за друго, а за пробуждането на спасителния и животворен дух на самата нация, за освестяването й, за което е крайно време. Писал е по този начин от болка, а не от извратеност или заради склонност към някакъв исторически или политически мазохизъм – както някои неизбежно ще го изтълкуват. И защото е дълбоко убеден, че такъв един подход е не само допустим, той е и в най-голяма степен належащ.
Нужно ни е пречистване, та да се върнем не само като индивиди, но и като нация при изворите на автентичния живот. Защото само така ще заживеем най-после нормално и човешки, ще поставим здравите основите на бъдещия ни просперитет. Затова тия от нас, които обичат да осмислят историята на нашите лутания към свободата и достойнството, които не се отказват от истината за нея, ще бъдат особено импулсирани от неговата книга.
Авторът пише: ”Това, което важи за индивидите, в пълна мяра важи и за нациите. Да, от нас зависи всичко, от никой друг! Няма да спра да повтарям тази съдбовна особено за нас истина. Това именно съзнание на гордия и свободен човек и гражданин ни е съдбовно необходимо!”
И затова неговата книга работи най-усърдно и всеотдайно за раждането едно такова автентично съзнание. На това основание книгата „Страстите и бесовете български” има шанс да стане една изключително полезна българска книга.
ЛАБОРАТОРИЯ ПО ФИЛОСОФИЯ
С подзаглавие „Книга за опитващите се да разбират”Книгата е написана в периода 1999-2000 г. и е издадена през 2003 г., изд. A&G.
Много хора, учещи философия в училище, в университета или другаде остават с погрешното впечатление, че “нейните” проблеми са им твърде далечни, докато всъщност тези проблеми не могат да не са им близки; та това са техни, лични и човешки проблеми! Автентичната философия или философията, към която се отнасяме по подобаващия начин, говори за нас самите, тя и нас иска да предразположи към разговор, към живо участие в нашата собствена участ. Нима – ако това последното бъде усетено, а след това и осъзнато – някой ще може след това да твърди, че философията не е всъщност най-близкото до човека, до нас самите?
Авторът на тази книга смята, че “философският занаят” точно съвпада със занаята – майсторството, дори изкуството – да се живее човешки, и това не е излишен лукс, а всекидневна жизнена потребност и необходимост. Така погледнато, всеки ще разбере, че упражненията по философия могат да бъдат практическа “лаборатория” по добиване на личностност в най-дълбокия смисъл: умение за разбиране на себе си и живота, усъвършенстване в ползването на плодовете на свободата, изтънченост в проникновената отдаденост на истината, на така примамливата и посилна за човека мъдрост. Има практически умения, които може да ни даде само смислено живеният живот, а ориентацията към този последния зависи най-вече от философията като най-древно, и същевременно модерно изкуство, помагащо ни да гледаме на живота си откъм неговата истина. Всеки сам трябва да постигне своята лична философия, а това ще стане само когато е свикнал да я търси неуморно.
“Правенето” на своята философия затова е най-отговорното дело на живота, което за нас, човеците, е първа необходимост; правейки живота си по подобаващия за неговото велико тайнство начин, ние всъщност правим по подобаващ начин своята философия, философията, неотделима от живата, преданата на живота, личност. Ето защо философстването не е занимание само на суетни и горди професионалисти, на странни субекти, наричащи се философи, а е човешко дело, здраво свързано с отдадеността ни към живота, т.е. със степента на нашата лична ангажираност със самите себе си.
Длъжни сме да създадем и сътворим своята лична философия, да проясним жизнения свят, в който съществуваме, да постигнем съдбовно важната яснота особено по отношение на самите себе си. Това може да стане само чрез засилена загриженост за самия себе си, а и също подпомагайки се един друг и импулсирани от това, което се нарича философия, любов към мъдростта. Към философията си можем да вървим не просто теоретически, а само практически, т.е. като сами философстваме, сами правим своята лична философия.
Ако това не стане, то тогава всичко наистина е било само непосилно бреме, излишна тежест, която не можеш да отхвърлиш от плещите си, която си принуден да носиш кой знае защо. Ала щом като философията е преди всичко свобода, то почувствалите свободата няма да се принизят до такава противоестествена употреба на философията, до такава гавра и със самите себе си. Те ще се заемат с тази задача на съществуването си истински, те само ще разберат, че философията не е лукс, а първа потребност на живота ни – т.е. на ония, които искат да живеят пълноценно.
Разбирайки и все повече убеждавайки се в потребността да се разчупят старите и негодни стереотипи на “преподаването” на философия, авторът се заема със създаването на един практикум, който да облекчи отчасти движението ни към своята философия. Той може да подпомогне търсенията ни в тази насока, да ни подтикне в избора на свой път както в живота, така и във философстването, служещо на самия живот като израз на индивидуалната свобода.
Такова е неговото намерение, а дали поне отчасти е било постигнато ще кажат ползващите го.
ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА
Подзаглавието на тази книга е: „Психология”Книгата е написана в периода 1995-1996 година и до момента има 4 издания: в 1997 г., изд. ЛИК; 1999 г., изд. ЛИК; 2002 г. – изд. A&G; 2011 г. – изд. ИЗТОК-ЗАПАД.
Авторът на тази единствена по рода си философска психология е убеден, че психологията, независимо от своята научност, може да бъде близка, а не чужда на човека. Той признава, че е противник на високомерната, отчуждена от човека, непонятна и суха наукообразна психология, запознаването с която навява само скука и непоносима самота.
Съобразно с това навсякъде се стреми да освобождава текста от този ненужен товар, да чупи “черупката”, в която една част от психологията като че ли плътно се е обвила и затворила – самоизолирайки се от живия свят на човека. Дали идеята да се напише една жива и човечна – а това означава философска – психология е поне отчасти постигната ще отсъди читателят, но неговото желание е такова.Той вярва, че именно такава психология е потребна на съвременния млад човек.
Авторът се изправя се пред трудната задача да “преведе” сложните психологически теории на един достъпен език. Същевременно съдържанието на психологията е трябвало да бъде представено в систематизиран, цялостен и единен вид, при това в една кратка и сбита форма. На места тази задача се оказва съвсем непосилна, но всичките му усилия са насочени към изпълнението й.
Разбира се, той се опира се на достиженията на модерната психология от края на XIX и целия XX век. Движи се плътно до най-добрите текстове, създадени през това време.Оказва се, че истинското и ценното в психологията е съвсем ясно, просто и разбираемо за всеки човек. Останалото, което не може да заинтригува никой, следва да бъде отхвърлено като ненужен баласт.
Затова авторът вижда своята роля като тази на златотърсача, който отсява златните късчета и прашинки от пясъка и скалата. Неговата трудна работа и усилия биват възнаградени щедро от стойността на добитото, а удовлетворението е неописуемо. Надява се голям дял от това удовлетворение да се предаде и съпреживее от читателя. Неговите усилия в заниманията с психология ще се изкупят стократно от изключителната ценност на самопознанието, до което по свой път е достигнал.
Разбира се, учебникът е само една предпоставка за успешно навлизане в психологията. Останалото – личната отдаденост и въвлеченост в проблемите, вдъхновението и ентусиазмът, които можем да намерим в себе си – решава всичко.
Ако ги постигнем, психологията ще стане най-интересното нещо на този свят и любима наука за цял живот...
ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА
С подзаглавие „Класическа логика”Книгата е написана през 1997 година, първото ù издание е от 2001 година (изд. АНИМА), а второто – 2011 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД.
Изучаването на логика е необходима част от философското образование на съвременния млад човек. Най-лошото, което обаче може да му се случи, е да бъде разочарован още в самото начало: както ставаше досега в заниманията по логика не само в училище, но дори и в университета. Тази опасност – за която авторът категорично твърди, че съществува – трябва да бъде предотвратена: за да стане срещата ни с философията вълнуваща и незабравима. Ако в самото начало се зароди в душата ни вдъхновение, то и любовта към мъдростта скоро ще се пробуди. Разочарованието и скуката обаче пораждат само нови разочарования и скука; да ги победим става все по-трудно и дори невъзможно.
А.Грънчаров твърди, че едва ли някога ще се разколебае в убеждението си, че мисълта, която не е оживотворена от чувството, скоро омръзва и на самата себе си, а и по начало е чужда на човека. Затова той е овладян от идеята да превъзмогне обикновената представа за един учебник по логика, предлагайки нещо съвършено различно, но също така пронизано от духа на чистата мисъл, която все пак е неразделна част на философията. Дали поне отчасти тази идея е довела до появата на нещо наистина заслужаващо труда си, ще отсъди читателят.
Наставник и водач на автора в това начинание е кьонигсбергският мислител Имануел Кант, чиято "Логика" наистина е постижение тъкмо в насоката, за която тук стана дума. Авторът вярва, че именно този хоризонт на логическия дух е потребен на младия човек днес. Кантовото изложение на логическата проблематика наистина е образец за съвършенство и в логическия, и в естетическия смисъл на тази дума. По тази причина се оказва, че нищо по-добро от написаното от великия Кант изобщо не може да бъде измислено и казано. Затова авторът се принуждава на места почти изцяло да привежда текста на Кант, дори отказвайки се и от кавичките, които нарушаваха целостта на мисълта.
По този начин – ставайки някакъв закъснял с два века "съавтор" и популяризатор на кантовата мисъл! – се стреми да предаде нейните богатства на младите читатели, много от които едва ли ще посегнат към неговите съчинения някога и изобщо.Всеки учебник обаче говори най-добре за самия себе си – чрез това, което представлява не само като намерение, но и като постижение, като осъществяване. Единственото, което може да се даде като съвет на току-що разлистилия го млад човек, пристъпващ към изучаването на логика, е първо доверието към самия себе си – и към своята способност да схваща, свободно употребявайки ума и мисълта си.
На второ място се иска и съвсем умерено доверие и към учебника, поставил си голямата цел да бъде "наставник" на младежта във великото изкуство на мисълта. Има ли ги тези две условия, то успехът няма как да не дойде с времето.
ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА
С подзаглавие „Въведение в практическата философия”Книгата е написана в периода 1999-2000 година, а излиза от печат в 2006 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД.
Тази книга заслужава да бъде прочетена. Дори само заради темата си: животът. Не са много думите, които при произнасянето предизвикват трепване, лек спазъм в сърцата ни. Животът е първата сред тях – наред с думи като свобода, истина, красота. Каквото и да правим, ние в крайна сметка най-много от всичко слушаме сърцето си, вярваме на неговия отклик, опитваме се да следваме повелите му. Сърцето никога не лъже. То обича само истината…
Ако "изворите на живота" са тъкмо в сърцето (според древното библейско свидетелство), то тогава няма защо да се учудваме, че сърцето знае всичко, а ние сме му изцяло подвластни. Затова книгата „Тайнството на живота” се стреми да разчете някои от знаците, изразяващи тайнството на живота, които сърцето мъдро указва. Авторът смята, че този е начинът да попаднем пряко в сърцевината на иначе непонятната мистерия, наречена живот. Пренебрегването на това, което сърцето говори, е прекия път към израждането на човека. Вслушването обаче в неговия говор ни привързва здраво към автентичното съществуване, към истината на живота за човека. Векове наред търсена, тази истина си остава загадката пред всеки живеещ, която всеки път трябва да разгадаваме наново.
Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме – да си мислим, че сме "нещо повече от това", че сме "нещо повече от него"! Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с "простата даденост" на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Понеже всеки от нас е човек, а също и иска да бъде човек, то разбирането на живота се свежда до интуитивния порив за търсене на себе си в самия себе си, т.е. на човека и човешкото в себе си според тяхната идея. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно и сами "правим" себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем.
За това как се прави всичко това разказва тази необичайна и необходима книга. Тя не казва всичко – такова пожелание би било съвсем абсурдно – но казва онова, без което не може, което трябва да разбираме най-ясно и най-добре. Нашата деловитост, отдадеността ни на делото и действието, е многоизмерна, тя е изпълнена с коварства и хлъзгавини, опаката й страна също трябва да се разбере. Не трябва да допускаме в душите ни да се настанява повърхностния оптимизъм, който не забелязва и най-близкото, какво да говорим пък за най-дълбокото. Вглъбяването в себе си, което е главно предизвикателство пред разумния човек – често смятащ себе си за "най-плиткото"! – не трябва да бъде непосилна задача за нас, живеещите в ерата на компютърните технологии.
Ето защо авторът на тази насърчаваща духа на човека книга се опитва да помогне за решаването съдбовната задача, която нашето време все по-остро поставя. Или поне – ако такава една цел сама по себе си е прекалено амбициозна – да импулсира съвременниците си в едни търсения, които по сложността си далеч превъзхождат всичко онова, което човекът е създал.
Защото ако тайнството на живота непрекъснато ни говори, то от нас се иска просто да изострим слуха си – за да чуем онова, което иначе никога няма да проумеем сами…
ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА
С подзаглавие „Вечното в класическата и модерната философия”Книгата представлява лекционен курс по философия, в който авторът обобщава постиженията и откритията на своя некратък път във философията; самото написване на книгата става в периода 2007-2008 година, а отпечатването ù е през 2009 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД.
Книгата „Изворите на живота” в някакъв смисъл е резюме на дългогодишни и упорити търсения и размисли на автора. Тази книга, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче и твърде експресивно се тълкуват вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.
Авторът избира подобна форма, именно курс лекции по философия, защото тя му осигурява така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека. Неговата идея е да преведе своя читател през ония изморителни изкачвания по лъкатушещите пътища на живота, които в крайна сметка ни довеждат и пренасят във вечното царство на духа. На духа, носещ в себе си всичко най-ценно за човека: истината, доброто, красотата, светостта. На духа, винаги побеждаващ абсурдите. Доколко е успял в осъществяването на този свой замисъл ще отсъди не друг, а тъкмо читателят на тази забележителна книга.
От друга страна погледнато, книгата „Изворите на живота”, е изложение на основите на една премислена и основателна екзистенциална философия. Екзистенциална е философията, която на всичкото отгоре е и прекалено лична: защото не може да е безлично онова, което единствено може да ни осигури растеж на собствената личност. Авторът определя книгата си като теория на саморазбирането, понеже тя може да изиграе ролята на водач в онова съдбовно пътуване към самия себе си, което в крайна сметка ще роди здравата, силна и достойна личност. Но в тази връзка трябва особено да се подчертае, че в размислите за т.н. първи начала на съществуването и на съществуващото човек в едно непресекващо усилие сам поставя фундамента на субстанциално определената, сиреч отговарящата на високото предназначение на човека суверенна личност.
Авторът на разглежданата тук книга се опитва да представи част от най-великите постижения в тези най-значими философски области, и то именно такива, каквито са те за него – за един търсещ истината философ, посветил живота си на разкриването и овладяването на ония тайнства, без които животът ни губи смисъла си.
От друга страна погледнато, неговата книга няма как да не приобщи съзнанието на читателя към толкова вълнуващите мистерии на човешкия дух, проникнал се от неудържимо влечение към съкровищницата на Духа и на Божественото само по себе си. Твърде много книги са написани върху тия неизчерпаеми теми, човешката духовна култура съдържа невероятно богати откъм смисъл и мъдрост прозрения на плеядата търсещи умове на човечеството. В своята книга авторът се опитва във възможно най-кратка и ясна форма да представи най-важното от това неоценимо богатство на духовната култура. Ето защо в някакъв смисъл неговата книга говори тъкмо за най-необходимото, т.е. за онова, без което не може. Тя представя и описва арената, на която е шествал векове наред вечният и неуморен човешки дух, а наред с това прави необходимото да ни приобщи към неговите приключения и авантюри, към неговата вдъхновяваща одисея.
С други думи казано, книгата „Изворите на живота” е предназначена за търсещи и свободни духове. Ала – и това авторът особено да подчертава – искрите на Божествения дух тлеят в душата на всеки един от нас; от всяко отделно човешко същество обаче зависи кога те ще се разгорят – и ще породят оня неугасващ пламък, който поражда патоса на съществуването, достойно за гордия, за имащия понятие за своята мисия и несклонен да се подценява човек.
ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ
С подзаглавие „Етика на достойнството”Книгата е написана през 2000 година, а е излиза от печат в 2003 г., изд. A&G
Живеейки, човек следва определени ориентири, без които животът се оказва абсурден. Преди всичко е важна посоката, насочваща пътя, по който уверено или със съмнения вървим – до последната си минута. Но посоката съвпада с мен самия, тя не може да е извън живеещия, сам пробиващ своя път в съществуването си. Ето защо не мога да живея както искам ако не съм наясно преди всичко друго със самия себе си. Но опитвам ли се настойчиво да постигна тази съдбовна яснота, без която съществуването ми неминуемо ще се превърне в лутане без път и посока?
Изкуството да се живее е изключително претенциозното и задължаващо заглавие на книгата, която представяме тук. Авторът смята, че спрямо живота не бива да сме скромни, поради което с основание поставя такова гръмко, даже “високопарно” заглавие: от живота трябва да искаме всичко, към него не можем да имаме мизерни очаквания. (Защото иначе наистина можем да постигнем това: да живеем мизерно!) Тази книга е “алчна” и “грандоманска”, нескромна и люто ненавиждаща мизерията във всичките й разновидности – защото и предметът й е безпределно богат: животът.
Съществуват техники да се живее, които свързват в едно съответните умения. Но тези последните от своя страна не само може, но и задължително трябва да се придобият преди опита, преди да сме се хвърлили в “океана на живота”. За живота живеещото трябва да има усет, който ни е даден наготово, това е талант, зависещ пряко от степента на нашата жизненост, от откритостта ни спрямо самия живот. Уменията или техниките на живеене обаче могат да се учат и усвояват, при това и преди да сме започнали да живеем истински. (Нима се хвърляме в другия океан без да сме се научили да плуваме?!) Усвояването чрез всекидневното прилагане в живия опит им придава оная достоверност, която ни е така необходима.
Свободата открива пред всеки един от нас безброй възможности и много насоки на живот, а само от нас зависи коя ще изберем. Как обаче да избираме, след като всичките не можем да “пробваме” и “изживеем” – защото все пак животът ни е само един?
Вижда се, че ни се налага да усвоим изкуството да се живее, което е неотделимо от изкуството на свободата, а двете заедно неизбежно раждат отговорния пред себе си и пред своя живот човек. Само тогава животът ни ще стане произведение и творение, докато всичко останало просто не е достойно за човека именно като човек.
Затова и истините, които дават живот на това единно и достойно за човека изкуство се обединяват в една етика или философия на достойнството, определяща усещането за пълнота от живота ни, без което няма смисъл да се живее. Само в нейната оптика можем да видим и разпознаем своето “Как да живея?”, за което наистина няма предварително дадени и готови правила. Никога не е късно да започнем да живеем истински и пълноценно, защото тогава да не опитаме още сега?
ЕРОТИКА И СВОБОДА
С подзаглавие „Практическа психология на пола, секса и любовта”Тази книга е писана през 1997 г., а излиза от печат през 2007 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД
Книгата „Еротика и свобода” по същество е практическа психология на пола, секса, еротиката и любовта, при това изцяло написана под формата на въпроси – към теб самия, млади читателю. Другояче казано, това е книга, създадена с цел да облекчи разбирането от страна на младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота.
Всяка тема, наред с необходимата информация, предлага само поредица от въпроси, на които всеки трябва да отговаря сам – или в жив разговор с такива като него (също опитващи се да достигнат до пригодното за моя живот разбиране). Никъде не се дават готови отговори – защото те така или иначе ни се натрапват и ни лишават от радостта и удовлетворението, че сме търсещи, самостоятелни и свободни. Даваният едновременно за всички, т.е. общовалидният отговор подвежда личното и интимното под една обща и затова безлична задължителна форма – а това подхранва коварната илюзия, че "всички сме еднакви и равни" ("Аз съм като другите!"), която ни отклонява от задачата на живота.
А тя е: да бъдем себе си, да утвърдим своята личностна неповторимост, да се възползваме от свободата си. През лабиринта на готовите мнения и рецепти най-трудно се достига до собственото разбиране, чиято ценност е най-висока, а затова то ни е съдбовно необходимо. Затова пък прекият път до него е самостоятелното осмисляне, самоотвержеността в опитите да разбираш сам, доверието в своите сили.
Книгата „Еротика и свобода” е вярна докрай на изложената току-що представа – и в този смисъл е напълно съвременна. Тази книга е написана за хора, които са открити за пробудилия се съвсем наскоро и у нас млад дух на нашето време. Нашият съвременник – а това са тези от нас, които живеят с този дух на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата – е преситен от наставления и поучения, той изпитва погнуса, гади му се от тях. В същото време и сега отвсякъде ни атакуват с "компетентни мнения", "авторитетни преценки", препоръки, "предписания", съвети и "рецепти". Искат да ни убедят вероятно, че "всичко е вече открито и казано", че трябва "само да се подчиним", "да изпълняваме", "да подражаваме" (като... маймуните!), да не се опитваме да разсъждаваме, да търсим и изследваме.
Представяната книга се опитва да служи на събуждането за живота на младия човек и на неговата страст да се добере до сърцевината му, наречена любов. Тя се стреми да подпомогне поне малко за събуждането от сънищата и за проясняването на мъглата, в която съществуваме когато за нищо не се питаме и за всичко имаме готов отговор, взет "назаем" отнякъде. Да станеш и да бъдеш личност – независимо дали си мъж или жена – означава да си наясно със себе си и със силата на живота, която напира в гърдите ти, също да отговориш на нейния могъщ призив. Живеещият будно сам определя бъдещето си, не се е отказал от него. Той е и човекът, който получава онова, което съкровено иска...
Само обаче ако сме изпълнени с готовност и откритост за тайнството на любовта можем да приветстваме с пълно сърце утрото на своя живот – и да му се отдадем изцяло, предвкусвайки наслажденията, които той ни предлага...
УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА
С подзаглавие „Източниците на достойнството, успеха и богатството”Книгата е написана в периода 1998-1999 г., първото издание излиза от печат 2000 година, издадена от изд. АНИМА, а второто, пригодено за учебни цели – през 2011 година, изд. ИЗТОК-ЗАПАД.
Книгата „Универсумът на свободата” показва, че "към" свободата не се върви вкупом и всички заедно, в строй (както вероятно на мнозина се иска!), а че тя е индивидуално дело и първа отговорност на човека, изпитал погнуса от съществуването без свобода, което ни е познато като комунизъм. Това, че не можем да бъдем "водени" към свободата, а че сами трябва да правим изстрадани стъпки към нея, е главното, което ни казва тази книга, съдържаща, по думите на автора й, едни прекалено изстрадани мисли. Ако се разбере, че индивидът е този, който открива за себе си съществуването, достойно за човека, а едва след това става пълноправен поданик на споменатия универсум (предразполагайки себе си към определен род действия и инициативи), то решаващата стъпка е направена. Ясно е, че всеки от нас търси и непременно постига своята свобода, освобождаването, което ще му даде пълнотата на съществуването, достойно за него самия.
Хората, които не са преживели това – освобождаването на свободата в тях самите, в тяхното сърце! – т.е. за които един такъв кардинален поврат е нещо непочувствано, възприемат свободата просто като дума. За преживелите го свободата е ценност на живота, от която те никога няма да се откажат.
Търсейки мястото, в което аз самият ставам себе си, индивидът се включва в едно пространство на свободата, което авторът нарича универсум – една вселена от друг род, но не по-малко необятна от живия космос, в който „сме поставени” – и с който живеем единен живот. Накратко казано, тази книга е "пътешествие" и ориентиране във вдъхновяващия универсум на свободата, към който са причастни само автентично съществуващите, ония, които са останали верни на напиращата в гърдите им сила на живота. Разбира се, посочени са и предимствата, на които те се радват, обосновано е превъзходството, което им дава това: всяка вярност се възнаграждава, особено пък предаността към самия живот.
Авторът описва този универсум, търси неговите корени и разклоненията на неговата всичко пронизваща цялост. Стреми се да изрази начините, по които хората могат да запазят своята вярност към истината на съществуването им, определяна като свобода. Но ако в свободата пребиваваме единствено сами по себе си (и всеки сам за себе си!), то не по-малко вярно е и това, че в някакъв смисъл свободата на единия зависи и от това доколко са свободни и другите: в свободите си трябва да се сработваме, а не да си пречим. За автора е интересно да разбере как се постига тази заедност в свободата, лежаща в основите на съвременните проспериращи общества. Надеждата е, че за читателя ще бъде полезно да се вглъби в същото, импулсиран от неговата книга.Авторът е убеден, че книгата му ще подтикне читателя и към практическото постигане на онзи живот в истина, от който зависи бъдещето ни – и като индивиди, търсещи своя път, и като обществена цялост, като народ, опитващ се да постигне своята самобитна, проникната от човечност, стратегия на свободата, която неминуемо ще гарантира благоденствието ни. Оказа се, че без тази последната просто не може да се върви напред, нещо повече, дори и измъкването от блатото е съвсем проблематично.
Впрочем, личността с една дейна и неуморна индивидуалност е отговорът, който всеки от нас може да даде на иначе непонятната загадка на свободата. Свободата е лично завоевание, което влюбените в живота непременно постигат – само ако обаче решимостта е налице. Авторът се надява книгата му да е поне малък подтик към решимостта за свобода, от която всичко зависи…
събота, 7 януари 2012 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)