вторник, 19 ноември 2013 г.

Нещо като защитна реч по историческото съдебно дяло, на което моя милост е подсъдим за "обидни мисли" в моя философска книга



Днес се проведе заседание на Районен съд в Пловдив по историческото съдебно дяло, на което моя милост е подсъдим - подсъдим съм за "обидни мисли", които тъжителката, именно една администраторка, едно началство в образованието и също така едновременно с това и мой синдикален лидер (!), е успяла да открие в една моя философска книга. Вкратце дялото протече съвсем неочаквано за мен: аз се бях приготвил да си изнеса своята защитна реч, а се оказа, че уважаемата г-жа Съдия отново призова двете страни за помирение и за сключване на досъдебно споразумение. Приех, не възразих да опитаме още веднъж да се споразумеем, още повече че противната страна сякаш също подкрепи такава една евентуалност, и то не наужким, а, да се надяваме, истински, честно. Ще видим, то това ще се разбере. И така сега е дадена нова отсрочка за гледане на дялото, а пък на мен ми е дадено известно време за отдих, щото, да си призная, от тия дела (вчера се води друго дело, което самата работодателка води срещу мен, по-скоро води дяло срещу самия Съд, тъй като обжалва решение на по-нисшата съдебна инстанция, което беше в моя полза), та значи, от тия дела, да си призная, ми писна, ми дойде до гушата. А ето сега писменият вариант на моето изказване, което си бях подготвил за днес пред съда, което съобщих на Съда само в резюме, вкратце:

Уважаема г-жо Съдия,

На откриването на съдебното дело уважаемият Съд излезе с постановление за определянето ми на служебен защитник. До този момент, сутринта на деня, в който е насрочено заседанието, аз не съм уведомен за това кой е служебният ми защитник и не съм се срещнал с него. Тъй като уважаемият Съд прецени, че за правилното протичане на делото е необходимо да ми се определи служебен защитник, се чувствам длъжен да заявя, че не се отказвам от неговите услуги, но предвид изложеното обстоятелство, именно, че все още не зная кой е определеният ми служебен защитник, съм принуден сам да дам някои обяснения по делото и по тъжбата, по които съм подсъдим.

Най-напред уведомявам уважаемият съд, че въпреки многократно положените от мен усилия, досъдебно споразумение с тъжителката не беше постигнато. Причината е, че другата страна ми ултимативно ми предлага неприемливи искания и не откликна по никакъв начин на няколкократните мои конструктивни предложения за помиряване и за решаването на спора. За удостоверяване на този факт прилагам следните документи:

2.) Документ, писан на 16 май, 7.58 ч. сутринта и наречен „ОТВОРЕНО ПИСМО до тъжителката г-жа Камелия Стоянова и до г-н Т.Пантов, неин адвокат”;
3.) Документ, писан на 12 септември 2013, четвъртък, в един нов етап на преговори за споразумение, неуспешно завършили; документът е наречен „Политически мотивиран съдебен процес срещу свободата на словото се открива тия дни в Пловдив”;

И други такива опити за помиряване и взаимно-приемливо решаване на спора съм предприемал, многократно разговарях с тъжителката, ала, за жалост, тя не откликна на моята готовност за помирение. Поради което решаването на казуса се налага да бъде оставено на уважаемия Съд.

На второ място държа да уведомя уважавания Съд, че изцяло отхвърлям отправеното от тъжителката обвинение за обида, считам, че във визирания мой текст, в който тя откри въпросните „обидни мисли”, липсват каквито и да било обидни квалификации по неин персонален адрес, в него са налице единствено и само критики на нейни действия като обществена фигура, като длъжностно лице, именно като помощник-директор на учебното заведение, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив, а също и като синдикален лидер към учителската организация на синдиката, в който аз членувам, именно организацията на учителите в училището ни към КТ „Подкрепа”. Не смятам да съм обидил някого в това мое философско-литературно есе, което е специфичен род текст, нуждаещ се от особена нагласа за възприемането на точния му смисъл. Аз съм възпитан човек, учител по философия, аз също така съм български писател, автор на много философски, психологически книги и никога, в никакъв случай, при никакви обстоятелства не бих си позволил да се принизя дотам, че да отправям обидни за нечия личност квалификации; аз винаги, във всички случаи поставям единствено обществено важни, значими граждански, човешки, нравствени, психологически и пр. проблеми, призовавайки за решаването им в обществен интерес, за благото на човека и на обществото. Водейки се от своето конституционно право на свобода на изразяването, аз съм си позволил, в качеството на ангажиран гражданин и анализатор на проблемите в нашето образование, именно като писател и блогър, да изразя своята позиция по стила и методите на работа на въпросното административно-синдикално длъжностно лице, а това, както е известно, в една демократична страна не може да се разглежда в никакъв случай като престъпление. Ето защо моля уважаваният Съд, вземайки предвид това основно обстоятелство, да не уважи отправеното ми обвинение и, заставайки на страната на истината и на справедливостта, а също и защищавайки свещените човешки и конституционно-гарантирани права, на които се покои законодателството у нас, да ме признае за невинен.

На трето място моля уважаемият Съд да вземе предвид общия контекст, в който обсъжданият казус е фрагмент или момент: от две години съм подложен на нечуван административен терор и тормоз от новото ръководство на ПГЕЕ-Пловдив, брънка от който е и този опит за сплашване, за налагане на цензура, за репресия, като се посегне на моето право на позиция и на критика на стила и методите на работа на въпросните длъжностни лица. За удостоверяване на това обстоятелство си позволявам да прикрепя към настоящите писмени обяснения на моята позиция един красноречив документ, именно:


В този документ може да се открие същинския, истинския контекст, в който обсъжданият от уважаемия Съд казус е само органична част или елемент. Смятам, че само в този общ смисловозадаващ цялостен контекст може да се долови действителният смисъл и същината на казуса, който уважаемият Съд е призван да разреши разумно, законосъобразно и с длъжното уважение към справедливостта.

Що се касае разглеждането на казуса по същество съм длъжен да заявя следното:

Г-жа Стоянова, в качеството си на лидер на синдикална организация (и, неизбежно, също и като помощник-директор на училището, в което работя) организира събрание, което протече едва ли не като "трибунал", като заседание на т.н. "народен съд", или поне като "другарски съд" от времето на комунизма: поне два часа спрямо мен се четоха какви ли не дискредитиращи и унизяващи ме неща, "жалби" от ученици и родители, "доказваше" се по категоричен безапелационен начин някаква моя хипотетична "вина", в смисъл че не съм си бил гледал работата, че не съм бил „правилен” или „приемлив”, че съм си бил заслужил наказанието от директорката, призовавани бяха "свидетели", които „потвърдиха” и „илюстрираха” моята "порочност", те дори се опитаха да посочат свидетелства и "факти" за това колко съм лош, некадърен и какъв ли не още. Ето в този тон протече онова епично заседание, което аз се опитах да увековеча в есето си, а моя милост там, на самото събрание-трибунал, се опита да посочи абсурдността на един такъв "другарско-народен съд", след като все пак синдикатът съществува за да помага и да защищава интересите на членовете си, а не да ги дискредитира, да ги унизява, да ги обижда и пр.

Есето, което написах, и в което г-жа Стоянова е открила въпросните "обидни мисли", изтъквам още веднъж, не е персонално насочено срещу нея, то не разглежда нейната конкретна емпирическа личност, а тълкува нейни прояви като синдикален лидер, сиреч, като обществена фигура, то в някакъв смисъл е незлоблива и шеговита критика на нейното поведение именно като обществена фигура, като синдикалист и едновременно като помощник на работодателя. При това още в самото начало на есето казвам, че това есе ще бъде написано в един сократов маниер, т.е. в него аз залагам на иронията; аз сега няма да се разпростирам каква е същината на сократовата ирония и какъв е нейния дълбок смисъл, защото това би ме отвело далеч. Но искам да посоча, че буквалистичното възприемане на някакви откъснати от общия контекст фрази съвсем не може да установи техния автентичен смисъл; за жалост, г-жа Стоянова точно по този начин е възприела тия фрази, което я е подвело, първо ги е отнесла единствено към своята емпирическа персона, на второ място се е почувствала обидена, понеже си е помислила, че аз, един вид, съм бил поставил под съмнение, както се казва, величината на нейния "умствен багаж"; мен, прочее, съвсем не ме вълнува този проблем и нищичко не съм казал по такъв един въпрос. Всеки има толкова ум, колкото Бог му е отредил – и колкото сам е успял да придобие.

Значи същината на проблема е, че г-жа Стоянова не е успяла да се настрои подобаващо, за да изтълкува адекватно смисъла на един такъв, повтарям, специфично и специализирано философски текст. А подобаващата нагласа при възприемането на смисъла на философските разговори и текстове е от решаващо значение. Аз добре зная, че тя има известни увлечения по философията, идвала е в мои часове, тъй че ако прояви интерес, съм готов да й помогна за да запълни с моя помощ някои празнини в своята философска подготовка. Човек, в крайна сметка, не може да бъде специалист по всичко и от всичко да разбира; тя, доколкото ми е известно, е специалист в областта на компютрите. Спирам дотук по този въпрос, който имаше за цел да ви помогне да се опитате да се доближите до общия контекст на цялата работа. Защото откъсването на даден момент или елемент от контекста неминуемо води до изкривяването на цялата картина – и до възникването на една превратна, на една невярна представа. Смея да заявя, че точно това се е получило в случая.

Разбира се, всички тия въпроси са гносеологически, аксеологически (оценъчни), чисто философски и пр. и на мен ми се струва, че не съдът е мястото, където трябва да бъдат разисквани, но ето, г-гжа Стоянова предпочете те да бъдат разисквани в залата на Съда. Но изводът, който тук се набива в очи е: получило се е сериозно недоразумение, именно г-жа Стоянова не е успяла да подбуди в съзнанието си подобаваща нагласа за възприемането на един толкова специализиран философски текст, написан по сократовия иронически маниер, възприела е някои откъснати от цялото моменти или фрази пределно буквалистично, което е породило у нея, в душата й, илюзорното усещане, че моя милост я "обижда", на това основание си е направила подвеждащия извод, че моя милост подценява нейния "умствен багаж", изказва съмнения в учеността и в образоваността й и т.н., за което изобщо не е ставало дума. Това, разбира се, не е така, и се дължи, както вече обосновах, на една невярна изходна методологическа настройка на четящия, на рецепиента, именно на съзнанието на г-жа Стоянова.

От друга страна, безспорно е, че в този текст г-жа Стоянова наистина е критикувана от мен, но не в качеството и на емпирическо лице и личност, със съответните душевни особености (този момент съвсем не може да ме вълнува, щото аз като философ прекрасно зная, че във всяко едно отношение ние, индивидите, човешките същества, сме различни и еднакви, слава Богу, не можем да бъдем!), а единствено като обществена фигура, като синдикален лидер и същевременно – като помощник на директора на учреждението, в което и моя милост работи. Този именно е същностният и същественият момент в моята критика, а пък аз при това съм написал есето си не в качеството ми на учител, на служител на учреждението, в което работя, а пак в качеството ми на обществена фигура, на философ и на блогър, на аналитик, на писател и на изследовател на феномените на нашия толкова причудлив и странен на моменти обществен живот.

За такова нещо да бъда съден, да ми бъде търсена отговорност, да бъда държан под отчет какво съм казал, да ми бъде забранявано да се произнасям на такова едно такова принципно и обществено значимо ниво, простете, е нарушение на най-базисни принципи на демокрацията – и аз, разбира се, като убеден демократ, няма да допусна тази моя свобода да ми бъде ограничавана от никой. Тия неща се разбират от само себе си, но, за жалост, ми се налага тук да ги изтъквам, защото очевидно в опита за организиране на един съдебен процес над мен по най-очебиен начин се прави и опит за изопачаване на смисъла на случилото се – и отпращането му в една крайно неподходяща за разбирането посока.

Това от една страна. Като се видят нещата в такава една светлина, вярвам, ще се съгласите, че всичко вече изглежда иначе; превратността се разсейва, а блясва точният, автентичният смисъл. Вярвам, че въз основа на гореизтъкнатото уважаемият съд ще признае, че на тази основа да се говори за "лични обиди", за "обиденост" и пр., за някакви "влошени лични отношения" и пр. е съвсем подвеждащо и ощетяващо верния смисъл на случилото се. Аз затова, разбира се, не мога да се призная за виновен и съм готов да споря, а пък вината ми, както пролича, трудно може да бъде доказана, тъй като просто не съществува. Ето защо съм длъжен да кажа следното:

Аз вече декларирах, че въпреки току-що казаното, моя милост е готова да се извини на г-жа Стоянова, щом тя субективно се е почувствала обидена. Но в същото време аз бих искал да поставя и респективния въпрос: дали г-жа Стоянова сама няма да счете за нужно, в светлината на казаното, да се извини на мен – както за преживените в последните две години крайно тежки и изтощителни за мен конфликти, в които бях въвлечен от това ръководство на училището, в което тя най-активно участва, така и за преживените от мен унижения, примерно, на онова епохално синдикално събрание, на което аз бях представен едва ли не за "злодей" и "народен враг", който заслужава едва ли не смърт (апропо, аз бях на косъм от смъртта съвсем наскоро, и благодаря на толкова милостивия и благ Бог, който ме върна в живота; все пак не ние, а единствено Бог решава кой колко и дали да живее; г-жа Стоянова, като вярващ човек, явно знае това)? Та в тази връзка си позволявам да запитам уважаваната г-жа тъжителка: г-жо Стоянова, аз също съм личност, също имам емоции, също преживявам крайно тежко такива обиди и грубото нарушаване на съкровения и суверенен характер на моята личностна автономия, Вие бихте ли се опитала да си дадете сметка как пък аз съм се чувствал в тия две изтощителни за мен години на изпитания, които така тежко се отразиха на здравето ми? И бихте ли счела за нужно, предвид това, че и аз като Вас също съм човешко същество, да ми се извините, и то публично – както искате това от мен?

В преговорите за сключване на евентуално досъдебно споразумение тъжителката недвусмислено и ултимативно поиска сваляне на всички „обидни” за нея лично лично публикации от блога ми. Тук проблемът също е крайно щекотлив, както се казва. Има едно фундаментално човешко право, именно правото на свободно изразяване на мисли, което е и конституционно гарантирано. Да бъде искано от мен, като пишещ човек, да премахвам от моята медия, именно от блога ми, публикации, които тъжителката лично не харесва по някакви свои лични субективни мотиви, е равностойно на искането за налагане на цензура на моята персонална медия. По тази същата логика в един момент, ако аз се поддам на такъв един каприз, ще се наложи при всяка една нова моя публикация да трябва да искам нейното разрешение дали може или не може да я публикувам, дали тя разрешава или не разрешава да пиша или да кажа това или онова. Т.е. г-жа тъжителката в случая явно иска да бъде назначена за нещо като мой персонален цензор. Съгласете се, че няма как нещо, дори и Съдът, съдебната институция на България, да може да ми наложи да приема г-жа Стоянова за нещо като мой личен цензор, който да ми казва какво мога или какво не мога да мисля, да пиша или да публикувам. Не стават така тия работи.

А истинското ето какво е: всеки човек, особено пък обществена фигура (синдикалист, синдикален лидер и администратор в едно обществено училище) много трябва да внимава какво казва и какво прави, как се държи, какви неща си позволява, какви подходи на отношение има към хората около себе си, щото са възможни крайно порочни подходи, които заслужават критика и гражданска реакция, щото ние все пак живеем все още в едно демократично, а не в едно авторитарно или тоталитарно общество. Вкратце казано, ако една обществена фигура не си позволява поведение, което я дискредитира, тя няма какво да се бои от отразяването на такова едно поведение в медиите, напротив, достойното поведение ще предизвика, неминуемо, един позитивен медиен резонанс. Първичното е това, което правим, за него трябва да внимаваме, а медийното отразяване, да речем, в моя блог, е нещо вторично. Нямаме право да се сърдим за отражението в "огледалото" (медията), а трябва да внимаваме какво лице показваме пред него. Аз като медиатор съм длъжен да пиша самата истина и не мога да крия когато около себе си виждам осъдителни по моя преценка неща и факти за поведението на обществени фигури, в частност като уважаемата г-жа тъжителка.

Напротив, смятам че аз като анализатор и коментатор със своите критични отзиви спомагам за отстраняването на недостатъците, за избягването на погрешните стъпки на ръководството и пр. За което ръководството следва да ми бъде благодарно – щото по този начин допринасям за прогреса на общността. А не да се опитва да ми затвори устата, да ме цензурира, да ме дава под съд за това какво съм казал или написал и пр. Така аз виждам нещата.

Обществените фигури, ако не искат да рискуват да се покрият с позор, не трябва да мълчат, а трябва свободно и с желание да приемат всяко предизвикателство за дискусия и спорове по актуални и жизнено важни обществени проблеми, по проблеми, имащи обществен характер. Такъв е и обсъжданият проблем. Той можеше да бъде решен само в свободна дискусия на двете страни, но заради мълчанието и неготовността за дискутиране от страна на въпросните длъжностни лица аз се принудих да ги призова към разговор на едно по-високо, обществено и публично ниво, именно чрез блога си. В което няма нищо лошо, напротив, достойно е. Това, че въпросните длъжностни лица не пожелаха да дискутират с мен публично по повдигнатите проблеми, е техен избор. Никой не трябва да се срамува от позицията, която си е позволил по който и да е въпрос, ако се срамува, явно нещо нездраво има в позицията му.

Те обаче не приеха предизвикателството и месеци наред мълчаха, често действаха подмолно, задкулисно, а най-накрая решиха да ме дадат под съд за… „обидни мисли”. Така не стават тия работи в едно съвременно и демократично общество. Позволявам си да дам на г-жа тъжителката, ползвайки се от трибуната на Съда следния съвет: уважаема г-жо Стоянова, щом сте приела да бъдете обществена фигура – синдикален лидер и администратор в едно обществено учебно заведение – Вие с това сте се обрекла да участвате непрекъснато в свободни дискусии по всички проблеми, които управляваните от Вас, или общността, всекидневно поставят. Бягането, криенето от тия проблеми в зоната на мълчанието и на интригите е позиция, която не е достойна – и е осъдителна. Тя не решава проблемите, а създава все нови и нови – в един момент се разбира, че излизане от тях няма.

Тази е моята позиция, основана на ценностите, от които няма да се откажа никога. Вярвайки в безпристрастността и в разумността на уважаемия Съд, в безусловното зачитане от негова страна на човешките права и свободи като най-висше благо, правещо възможно съществуването на едно добре устроено и хуманно общество, аз съм убеден, че казусът на настоящето дело, разгледано през тази призма, ще бъде оценен в действителната, във вярната му светлина, съобразно което обвиненията срещу мен ще бъдат отхвърлени, а пък аз, подсъдимият, ще бъда оправдан.

19 ноември 2013 г.
Пловдив С УВАЖЕНИЕ:

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Няма коментари:

А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!