сряда, 30 декември 2009 г.

Посетете според интересите си и другите ми блогове:

●Angel.G-TV - видеоблогът на Ангел Грънчаров (първият български видеоблог) ●HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънчаров (основен текстови блог) ●СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ (учебен блог за студенти и ученици) ●ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТ HUMANUS (консултации, психотренинг, психоанализа, курсове) ●Дневникът на един ГРАЖДАНИНЪ (онлайн-изданието на в-к ГРАЖДАНИНЪ) ●ГРАЖДАНСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ (за подкрепа на демокрацията и европейската ориентация на България) ●ДНЕВНИК ФИЛОСОФА (моят рускоезичен блог) ●Учебният блог на философа Ангел Грънчаров (I вариант) ●АКАДЕМИЯТА (I вариант)●Моята родова история в снимки ●Из архива на в-к МИСЪЛ, 1989-1990 ●Из архива на Философския дискусионен клуб към ПУ, 1987-1992

четвъртък, 17 декември 2009 г.

13.Чувствителен човек ли съм?

Психологът - както и всеки човек, който се пита “Какво съм аз?” - в крайна сметка е длъжен да отговори на основния въпрос:

1.Какво е човекът?

В зависимост от гледните точки, съществуващи в рамките на психологията и философията, са възможни поне три отговора на този въпрос, а именно:

а)”Човекът е мислещо същество”;
б)”Човекът е чувстващо същество” и
в)”Човекът е искащо същество”

Тези три разбирания се основават на приемането, че в човешкото съществуване е най-значимо преобладаването на една от следните чисти и коренни душевни сили: мислене, чувстване, воля. Човешкото всъщност в същност е точно това: да искаш, да чувстваш, да мислиш. Тези три душевни прояви задават спецификата на човешката реалност и към тях трябва да прибавим само още една: да действаш - която произлиза от тях и служи за реализирането на човека в света. Ако това е така, то тогава има ли смисъл да се питаме коя от тях е “главна”, водеща, доминираща сила и проява на душата и човека?

Макар че научната нагласа изисква да не даваме предимство на нито една за сметка на другите, този въпрос има определен смисъл. Той може да се изрази така: коя от тези душевни прояви е най-концентриран израз на човешкото, негов център, ядро и фокус, в който се съсредоточава човечността в нейната неподправеност, чистота?

Ако така се постави въпросът, изглежда няма да сгрешим, отговаряйки: най-чистият израз на непосредствената душевност на човека е чувствителността, способността за емоционални преживявания и “реакции”. Това не означава елиминиране на другите две способности или “засенчването” им, но тяхното достойно място не е първото в определения смисъл: емоционалността пряко изразява живата субективност на човека, неговата чиста душевност в дълбините и вътрешността й, “сърцевината” на човешкото у него. Съперник на чувствата за първото място е волята, искането (и те едва ли някога могат да бъдат помирени!), докато мисленето, въпреки цялата му претенциозност и действителна ценност смирено трябва да отстъпи… дали и… защо?

Чувствителността е чист израз на човечност, и тъй като последната не е нищо друго освен индивидуалност и свобода, то тъкмо в чувствата си ние най-много сме такива и сме най-близо до себе си. Ние търсим съпричастност към нашите чувства и съпреживяваме, “заразяваме” се с чувствата на другите, което също е израз на човечност. Всяко породило се в душата чувство я ангажира без остатък и ни превръща – нас самите! - в емоция, в “радост”, “гняв”, “мъка”, “тревожност” и т.н., а имитацията на чувство, фалшът мигновено се самоизобличават и биват разпознати./ С мисли можеш да подведеш човека, да го излъжеш и “надхитриш”, но с чувства - ако е здрава чувствителността му - никога!/ Идентифицирането с друга личност, характерно за изкуството на актьора, означава доближаване до неговата чувствителност, което е невъзможно без родство на душите, но и то не е отъждествяване с душата на героя.

Последното би било “възможно” само ако по някакъв магически начин актьорът успее да “получи” душата на своя герой до степента на пълно вживяване в неговата чувствителност, но това е само идеал. Мисленето изцяло се поддава на възпроизвеждане и за един актьор не е особена трудност да усвои мислите на героя, да се преизпълни с неговата мисловност и начин на изразяване. Същото може да се каже и за волята, желанията, целите, които все пак, макар и по-трудно, се поддават на възпроизвеждане и превъплъщаване. Чувствителността обаче е самата уникалност (“безподобност”!) на индивида и тя именно е неуловимото, изплъзващото се, дълбоко субективното, тя придава изцяло оригиналния, неповторимия и индивидуален лик на този конкретен жив човек, който е неотделим от неговата същност. На нея се дължи “мъчнотията” на умелите актьорски превъплъщения, които се стремят да достигнат дълбините, сърцевината на душата (на героя), непрекъснато убягваща на опитите за “удвояване”, подражание и възпроизвеждане.

2.Но какво става в душата когато аз чувствам?

Има нещо магическо в раждането и в живота на чувствата, те са някаква чудна мистерия, която увлича душата и така й разкрива тайнството на съществуването. На това се дължи изключителната трудност на психологическите описания на чувствителността: науката “немее” пред такива “странни” реалности, но душата прекрасно ги разбира. Нека все пак да опитаме…

Емоциите, чувствата са душевни вълнения, също и състояния, които обхващат широк диапазон и дълбочина, а също така притежават особена интензивност при овладяване на душата. Да бъде разбрана чувствителността на един индивид или пък да бъде “почувствано” изчерпателно едно чувство, дори и най-елементарното, означава то да бъде преживяно наново, т.е. душата да се “потопи” в емоционалността и да се овладее от съответното чувство “без остатък”. Но с това се постига само “възпроизвеждане-удвояване” на емоцията, а разбирането изисква изразяване на тази реалност с други средства, извън непосредственото й преживяване, например описание на дадено чувство. “Превеждането” на емоционалните състояния на езика на описанието представлява изтръгването им от непосредствеността на душата и преживяването им в друга сфера на живот - словото. Между двете сфери - живото чувство в сърцето и словото, проникновено изразяващо една емоция - трябва да съществува съответствие, адекватност. Постижима ли е тази адекватност? Как все пак разбираме и изразяваме своите чувства? Може ли психологията да използва език, който да се добере до самата интимност и “сърцевина” на чувствата, на чувствителността? Едва ли, но това нали е нейната цел?

От най-древни времена поезията е всепризнат език на чувствата, тя успява да сътворява чувства, да ги предава на читателя, да го “заразява” с тях чрез силата на внушението, което не е във възможностите на психологията, а и не влиза в целите й. Словото, явяващо се средство за изразяване на емоции, се оказва преграда, пречка пред постигането им: думите назовават и “обозначават” емоции, но думите в същината си са мисловни структури, поради което думата-посредник застава между нашата душа и емоцията, по-скоро между “мислещата” и чувстващата “част” на душата - и… самата емоция се “изплъзва” на опита за рационално постигане. Едва съотношението между думите в поетичното слово успява да постигне магията на живата емоция, то “прескача” преградата на думите-понятия с тяхната абстрактност и така постига живата непосредственост и конкретност на емоцията. В това се състои и основният проблем пред поетическото изкуство, най-годно сред изкуствата на словото (литературата) да изразява емоции.

3.Емоционалното съдържание на музиката

Но има един универсален език, изразяващ без посредник, непосредствено живота на емоциите - и това е музиката, “пряко гледаща в сърцето” (А.Шопенхауер). Музикалните тонове не обозначават, а са самите трептения на душата, емоционалните движения: ако самата душа имаше възможността да издава звуци тя би го правила, излъчвайки в ефира музика (инструментална!), музикални звучения, симфонии.

Откривател на това превъзходство на музиката пред останалите изкуства, който го обоснова изчерпателно с философски средства, е Артур Шопенхауер, а негов най-горещ привърженик е Рихард Вагнер. С вътрешната същина на музиката се обяснява силното й въздействие върху душите, затова тя е разбираем от всички и универсален език за изразяване на емоции, който намира отклик във всяка душа. Чистата музика, инструменталната, не е нищо друго освен… “извадена на показ”, “овъншностена” чувствителност на дълбоко преживяващата своите състояния душа, душата на композитора - която при това умее да им дава музикален израз.

Всичко това обаче не може да ни помогне когато пред нас е психологическата задача: ясно разбиране на естеството на чувствата и на човешката емоционалност. При това търсеното разбиране трябва да бъде изразено чрез рационални средства - думи, понятия, разсъждения, аргументи. Ще започнем с отговор на въпроса: какво става в душата когато тя е преизпълнена с едно дълбоко чувство?

Емоционалното отношение е изцяло субективна реакция, при която няма разграничение на субект и обект, а двете са в непосредствено единство, слятост, неразличимост. Виждам красив предмет или човек, но тази красота се поражда в емоцията ми, той е красив за мен, красотата му се изживява от мен като мое вътрешно състояние, състояние на оценяващия субект. Същият предмет или човек може да остави друг човек абсолютно безчувствен или “непроницаем” за тази красота и тогава какъв е той (предметът) или то (лицето) - красив или не, красиво или не? Самото преживяване за красота е субективно, вътрешно състояние, неговата интензивност зависи от чувствителността на душата. Във и чрез самото преживяване се заражда и реализира оценката, т.е. жизненият смисъл и значение, което този субект дава на предмета или на едно човешко лице. Полето за развиване на моята емоция е моята субективност, специфичната ми душевност; изцяло в нейните предели възниква смисълът-оценка, който аз давам на този предмет или човек. Казахме, че е съвсем възможно друга чувствителност или друга душа да останат изцяло безразлични към същия предмет или лице и следователно за красота в обективния - безотносителен към субективното - смисъл не може да се говори.

При емоцията душата се “вживява” в предмета, а това означава, че тя не стои външно дистанцирана от него и противопоставена, а е постигнала “сливане” и “поглъщане”, “потопила” се е в цялостното преживяване, при което предметът се оказва без остатък въвлечен в полето на субективността, “погълнат” е от нея. Другояче казано, чувстваме не предмета, а своята емоция и страст по него, своето удоволствие (или неудоволствие) като дълбинно състояние на душата. За душата при емоцията е съществен не предметът сам по себе си, а такъв, какъвто той е за нея самата. Ако предметът си остане външно противопоставен на субекта, ако той не бъде въвлечен и погълнат от чистата емоционалност на човека, ако този предмет не е станал “част” или проява на “развълнуваната душевност” на този субект, то всъщност за емоция тук не може да се говори, а породеното отношение е всичко друго, но не емоция. Чувството ражда и създава дълбокия жизнен смисъл на предмета за субекта. Този жизнен смисъл не “лежи” на повърхността, за да може от дистанция да го “видим” или “наблюдаваме” безстрастно и с безразличие. В емоцията предметът става родствен на душата на преживяващия, т.е. красив, мил, вълнуващ и т.н., т.е. такъв, какъвто той не е бил сам по себе си и преди зараждането на емоцията и извън нея. Но тук може да възникне един такъв въпрос:

4.И за какво все пак ни “служат” чувствата?

Емоцията оживотворява и одухотворява развълнувалия душата предмет и го прави “наситен”, “натоварен” с чувство и смисъл, надарен с жизненост и дух. Предметът става нещо ново, добива различно измерение, неимоверно се обогатява със значение и смисъл. Сътворената от някой емоция може да ангажира нечия друга душа само ако последната извърви самостоятелно същия път, успее да породи в себе си същото чувство и се овладее от него, подбудена от настроението, с което първият субект я е заразил.

Затова всяка жива и пълноценна емоция е истинско вълшебство, изпадане на душата в магичното и дори “мистичното” (това последното не е нищо друго освен чувство за дълбокото родство на душата ни с “душата” на този или онзи предмет, човек или каквото и да било - картина, икона, музикална мелодия, поема и т.н.). Неоценимият смисъл на чувствата за човешкото съществуване се дължи на точно това: те създават за човека нов, магически свят, в който преживяващия индивид се чувства безкрайно богат, преситен със смисъл, значение, ценност, в който животът е истински, а усещането за пълнота и удовлетвореност от него е съвършено дълбоко и непостижимо по друг начин.

Любовта е такова чувство, нейния ефект е точно такъв. Но особеностите на любовта (като концентрирана и сложна емоция, даваща смисъл на живота изобщо) са характерни и за всяко друго чувство, различието е само в степен. Дори и така наречените “негативни” емоции - омраза, ревност, гняв, завист и пр. - по същество се преживяват по същия начин, но с “обратен знак” или насока.

Да, но тази гледна точка спрямо чувствата и чувствителността не прекалява ли с изтъкването на тяхната “безмерна” ценност, не преувеличава ли значението им? Не изпадаме ли тук в някаква крайност, която е подобна на незачитането, подценяването на чувствата - което също много често се прави? Не чуваме ли около себе си непрекъснато предупреждения от рода на: “Не се предоверявай на чувствата!”, “Не постъпвай емоционално, помисли повече!”, “Той греши непрекъснато, защото слуша чувството, не разума си!” и дори “Горкият, колко е емоционален?!” и пр. Какво всъщност става тук: от една страна чуваме възхвала на чувствата като истинско богатство на душата, а от друга страна също толкова често и като че ли с основание ни сочат, че прекомерната емоционалност е недостатък, признак за слабост, “опасна страст”, която ни подвежда и непрекъснато предизвиква нашите грешки и провали?

5.Каква е тази несъвместимост на чувството с разума?

Действително чувствата са коренно различни от разума, по-скоро от разсъдъка, който тук се има предвид. Чувство и мисъл, емоционалност и разсъдъчност наистина се намират в конфликт, те са различни човешки реакции и отношения към нещата, два пътя, по които върви душата в опитите си да разбере света и съществуването, накрая, два особени психологически “механизма”. Логиката на разсъдъка и на мисълта е една, на нея обаче не могат да бъдат подчинени чувствата: те си имат своя логика и свой разум, законите на сърцето са различни от тези на ума, на интелекта, на главата. От позицията на разсъдъка емоциите са “излишна страст”, “бързо припламващ огън, който изгаря, но не топли”, “липсва на здрав смисъл”, непонятно “размекване” на душата, което прави човека нерешителен, овладян от блянове, химери, капризи, а също и безкраен “субективизъм”, “опиянение” и “екстаз”, който е добре да се отбягват.

Разсъдъкът не иска, а и не може да разбере чувствата и живота на сърцето, които не се вместват в неговата “рамка” и в неговите обяснителни схеми, излизат извън тях и представляват нещо коренно различно. Интересно е, че и чувството отвръща на разсъдъка със същото. От позицията на чувството разсъдъчността е синоним на “убийствена скука”, “непоносима сложност”, “сивота”, “обърканост”, “сухота”, “ледена скованост” и дори “мъртвина”, която не разбира живота и затова се мъчи да го “прикове” към своите умъртвяващи схеми, канони, постулати и т.н. (Дали ум не иде от “ум-ъртявам?) Затова от позицията на чувството великият Гьоте е написал: “Суха е, приятелю, теорията, а дървото на живота зеленее…”, дали е бил прав?
Състоянието на конфликт между тези две душевни сили - отвреме-навреме прерастващо във “война”! - е известно на всеки човек, но всеки по различен начин го тълкува, заема различна страна в зависимост от това какъв е той лично е, каква е неговата душа. Могат ли обаче някога “сражаващите” се да постигнат помирение и съгласие?

Вродената враждебност на разсъдъка и чувствата не бива да бъде основание за подценяването на едното за сметка на другото. Тук вече навлизаме в полето на философията, която единствена може да реши поставения проблем. Тя ни казва следното: разумът, разбиран в истинският му смисъл, помирява чувството с мисълта, сърцето с разсъдъка, знанието с ценностите, а към подобно единение на двете велики сили на човека върви по свой път вярата, също дава на душата и човека хармония и равновесие. Психологията, установявайки противоположността между разсъдъчното и емоционалното, не навлиза в такива дълбини, а се задоволява със следното:

а)емоцията е особено душевно отношение на човека, което е различно от познавателното, олицетворявано от ума, разсъдъка, интелекта;
б)емоциите не бива да се смесват с разсъдъка, с умствените движения на душата, защото двете са автономни, независими;
в)трябва да бъде разбрана специфичната за емоционалното отношение чистота, непримесеността му с нещо друго;
г)тази особеност трябва да се търси в своеобразния психологически “механизъм” на емоционалното преживяване, на “вживяването” на душата в един естетически възприеман (т.е. като красив или като безобразен, приятен или неприятен и пр.) предмет.

Възниква неизбежно въпросът:

6.А можем ли с пример да разграничим ясно чувството от ума?

Можем, примерите са безкрайно много, те обаче само илюстрират, нищо не доказват. Ето един…

Нека да разгледаме възприятието на една картина от “заинтересувал” се от нея човек. В картината художникът е дал израз на определено настроение, въплътил е емоционално състояние на своята душа, което трябва да бъде почувствано от рецепиента (възприемащия) в пълноценното художествено възприятие. Какви възможности се откриват тук?

Ако възприемащият подходи към картината чисто познавателно - един вид само я “изучава” - той ще установи какво е нарисувано на нея (да речем, ваза с цветя), ще се опита да схване от какъв материал е направена вазата (дали е порцеланова или стъклена) и от какъв вид са цветята (карамфили, рози, хризантеми…), по-нататък неговият познавателен интерес е възможно да се “задълбочи” дотам, че подобен “ценител” на изкуството да се запита за качеството на боите, платното и рамката, а след това, удовлетворил своето любопитство, да се отправи към следващата картина. Разбира се, не този е смисъла на истинското художествено възприятие, на естетическото отношение към нещата и изкуството, в случая изобразителното. Такъв човек съвсем не схваща смисъла, т.е. не разбира какво е длъжен да прави, стоейки пред една картина.

Възприятието на добрия ценител на изобразителното изкуство обаче е от съвсем друг род: той съзерцава картината в едно чисто или незаинтересовано отношение, при което душата се изпълва и овладява (съвсем спонтанно и непринудено) от силно емоционално преживяване, вживява се в чувството и настроението, вложено там от художника, и само така постига жизнения смисъл или ценността, които той е открил в изобразяваните предмети. Накратко казано, ценителят на тази картина се любува на красотата, която картината носи или открива, на виждането, което художникът е открил и което така го е развълнувало, че той не е могъл да се въздържи да го предаде на другите - също способни да изпитат това изключително чувство, да се овладеят от него и така да обогатят душата си с една дълбока и жизнена емоция. В резултат на такова живо художествено възприятие душата изпитва наслаждение и удовлетворение - при това част от него се дължи и на възхищението от майсторството, с което художникът е успял да постигне такъв ефект.

Дали казаното хвърля достатъчно светлина върху основния въпрос: как чувстваме, какво означава да си чувствителен човек? Впрочем, подобен род въпроси са неизчерпаеми, и те наново и наново трябва да бъдат поставяни…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Можете ли да опишете, да предадете с думи въздействието, което предпочитаната от вас музика има върху вашата чувствителност, върху душата ви? Какви трудности срещате в своя опит да говорите върху ефекта на музиката върху “сърцето”? На какво се дължат те?

2.Защо дадени хора са невъзприемчиви към даден вид музика? На какво се дължат различията в музикалните вкусове? Защо музиката в някои случаи среща “неподатлива”, “непроницаема” за емоционалността й душа? Има ли изобщо “лоша” (“тъпа”, “просташка”, “алармаджийска” и пр.) музика - или и такава музика обслужва потребностите на някои души от някакви емоции? Какви емоции съдържа в себе си подобна музика?

3.Ако трябва да сравните по ефект, по сила на внушението, по способността да предизвикват емоционално опиянение в душата и пр. различните изкуства, то кое от тях лично при вас е най-въздействащо, любимо и предпочитано? Казва ли ви това нещо за особеностите на вашата емоционалност?

4.Казват, че хората изобщо били два основни типа: “лирици” и “логици” (доминиране съответно чувствителността и разсъдливостта). Съгласни ли сте с това разграничение или има и трети, междинен тип? Лично вие от кой тип сте? Давате ли си сметка за предимствата и недостатъците, които ви дава това? Може ли да се говори за коренно превъзходство на единия пред другия основен тип душевност? Ако се проведе дискусия между “лирици” и “логици” в една група какво ще се получи, коя страна ще “победи”?

5.Съвременният американски изследовател на чувствата К.Изард (в книгата “Емоциите на човека”) определя редица емоции за основни, а всички останали - за производни от тях. Основни според него са следните:

1) интерес-вълнение,
2) радост,
3) учудване,
4) мъка-страдание,
5) гняв,
6) отвращение,
7) презрение,
8) страх,
9) срам и
10) вина.

Основните емоции при комбинирането си пораждат останалите най-многообразни емоционални състояния, например “тревожността” съчетава “гняв” и “интерес-вълнение”. Как се отнасяте към неговия опит за класификация на чувствата? Любовта какви основни емоции включва в себе си - от десетте? А ревността? Враждебността?

6.Способността за съпреживяване, съчувствие, съпричастност и пр. обозначава споделяне на някакво емоционално състояние от дадена душа, която се вживява от чувството, овладяло друга душа, и в психологията се нарича емпатия. В каква степен е развита тази способност при вас? Как оценявате човека, чиято душа не познава (и не признава!) емпатията?

7.Думата “стрес” (от английски означава “натиск”, “напрежение”) много често се употребява, при това не съвсем коректно. Дистрес е дума с противоположно значение, означава “мъка”, “нещастие”, “линеене на душата”, “нужда”. В стрес ли изпадат пътниците на самолет, които са разбрали за “проблеми” с двигателя? А майката, която е получила трагична вест за своето дете, например за сина, отишъл на война? А в стрес ли се оказва човекът, който е разбрал, че получава огромна сума пари, например при неочаквано завещание или при “удряне” на джакпота от тотото? За стрес или дистрес става дума в горните ситуации?

8.Фрустрацията е близка до стреса, но трябва да бъде различавана от него. От латински се превежда като “измама”, “напразно очакване”. Дали е фрустрация преживяването на човек, чиито нов костюм току-що е изпръскан от водата на мръсна локва, през която е минал кола или автобус? Какъв ефект ще има такава случка лично върху вас, как вие ще ви се отрази такова неприятно преживяване? Дали всички хора еднакво реагират - и биха реагирали - ако им се случи подобен инцидент?

9.Познато ли ви е чувството, наречено скука? Чувство или настроение е това, скуката?

10.Дали разнообразието, динамиката в смяната на емоционалните състояния, редуването на емоции с различна насоченост е характер помагат за удовлетвореността на човека от живота? Ако си безметежно щастлив дълго време как ще се чувстваш, колко дълго можем “да издържим” на щастието? Вярна ли е това, че страданието облагородявало душата и човека? Ако е така - как си го обясняване, ако не е - защо? Защо все пак желаем щастието и в същото време “мразим” страданието? Какво стои в основата на нашата безмерна страст по удоволствията и щастието? Ако даден човек има “обратна” на тази чувствителност как ще го възприемете?

11.Проявите на страст могат ли да бъдат предпочитани през безстрастието? Лошо ли е да си страстен - и безстрастен, неподатлив за големи страсти?

12.Афект е емоция, която се появява внезапно, протича буйно и обикновено трае кратко. Как протичат афектите при вас, улавяте ли се често афектирани? Дали не трябва да оставим душата си да “излее” емоцията си чрез афектираност - или е по-добре да потискаме внезапно овладелите ни буйни чувства?

12.Как “тинейджърът” изявява своята сексуалност?

Юношеството, възрастта на тинейджърите, е време на интензивно развитие, “кипеж” и окончателно конституиране на сексуалността на младия човек. Това е периода на т.н.”пубертет”, половото “съзряване” на индивида, който обаче се съпровожда от търсенето на психична зрялост, от необичаен “ръст” на самосъзнанието и на чувството за свобода и самостоятелност, от мъчителни опити за постигане на своята идентичност, на собствената личност.

В основата на тези значими промени лежи грандиозна “система” от отношения на Аз-а и несъзнаваното, която може да се проследи особено ясно и отчетливо чрез анализ на сексуалния живот на юношата - където може да се открие техния корен. Ние вече знаем, че тук е скрита “загадката на всички тайни”, а останалото (мислене, въображение, чувствителност, воля и т.н.) са само “планетите”, които кръжат около своя център, невидимото “светило”, скрито в нашите гърди - и затова могат да бъдат разбрани само в неговата светлина. В периода на юношеството Аз-ът и несъзнаваното влизат в решаваща битка, арена на която е човешката душа - от изхода и зависи бъдещето на личността, нейната удовлетвореност (или: нейното разочарование, неразбиране и пр.) от живота. Затова можем ли да си позволим да пропуснем ставащото в тази фатална, но важна възраст на човека?

Нека да се запитаме първо така:

11.Нима съществува и… детска сексуалност?

От една страна откъде да тръгнем в своя анализ на юношеската сексуалност, а от друга страна - откъде тръгва, започва своето развитие тази сексуалност, какво тя е “заварила” от предходния период? Двата въпроса са свързани, те са едно и също нещо, нали? И така: откъде тръгваме? Явно не от нищото, както на мнозина им се струва. Те смятат неоснователно, че детството е “пълна лишеност” от сексуални пориви и въжделения и затова “изведнъж”, един вид от нищото, започва бурен кипеж на сексуалността в началото на юношеската възраст. Тук ще покажем, че това мнение е неразбиране, най-обикновена заблуда.

Както казахме, често се смята, че половият нагон и свързаното с него либидо се събуждат едва по време на пубертета. Тогава именно гениталиите достигнали развитата си и “годна” за секс форма, ясно се проявявала тяхната основна функция, “внезапно” индивидът започвал да усеща и разбира, че има сексуален интерес, желание, възбуди и потребност от удовлетворение, едва тогава младите хора започвали да са така чувствителни към своето тяло и към телата на индивидите от своя и от противоположния пол. Тази обикновена представа, която без замисляне повечето хора споделят, не издържа и най-елементарната проверка за истинност, тя и затова трябва да бъде изоставена като негодна за научна употреба.

Защото, първо, от нея не става ясно как така от “празно място”, един вид от нищото, изведнъж и необусловен от едно подготвително предходно развитие, започва от такъв бурен и интензивен кипеж на сексуалността - какъвто имаме през пубертета. Не може да се смята основателно убеждението (стоящо в основата на този възглед), че едва сега започва развитието на сексуалността, защото просто в този период… “ и е дошло времето”, а преди него тя е била “консервирана”, “заспала” или дори “замразена”. От друга страна, и на второ място, сме длъжни да се запитаме: нима и безсъзнателно, съвкупния безсъзнателен живот на индивида, ядро на който е сексуалността, е бил в същото “консервирано” и “замразено” състояние в т.н. предпубертетен период, периода на детството с всичките му фази?

Ясно е, че не, напротив, именно през ранното детство (когато става мъчителното и постепенно обособяване и конституиране на отделните душевни сили!) безсъзнателното е в своята стихия и се проявява необезпокоявано от нищо. Едва по-късно, успоредно с развитието на душевните функции и способности, започва неговото ограничаване и изместване от тях. Това, че през пубертета сексуалните пориви започват все по-често да “изплуват” до нивото на съзнанието, съвсем не означава, че преди този период те не са съществували - просто защото за били несъзнавани.

Вземайки предвид тези основни съображения, се оказва, че отделни периоди на детството са време на интензивно несъзнавано развитие и конструиране на сексуалността и на либидото и следователно там трябва да търсим техния корен, генезис. Сексуалността на юношата и на младежа не са поява на “изведнъж” и на “празно място”, а се определят от несъзнаваното и развитие през периода, започващ чак от ранното детство и дори от кърмаческата възраст. Така детството (този пръв поглед толкова “невинен” и “чист” период от живота на човека - що се отнася до проблематичната “лишеност” от сексуални пориви и дейност!) се оказва наистина основа на по-късните прояви на сексуалността и на либидото и решаващ етап на тяхното формиране и организация. Ключът за разбирането на по-късните прояви на сексуалността - независимо дали те са “нормални”, патологични или перверзни - се намира в особеностите на либидната организация, установена в периода на детството, както и във възможността за регрес, т.е. за връщане към по-ранни и преодолени като че ли начини за удовлетворяване на либидото (в случаите, когато то е срещнато иначе непреодолима пречка в намирането на обект или в своята проява в установената вече форма). Конституирането, обособяването на либидната организация на индивида се осъществява в периода на детството под действието на голям брой фактори:

• силните, импулсивни и изцяло несъзнавани прояви на половия нагон и на свързаното с него либидо;
• откриването на отделни ерогенни зони в собственото тяло и също така установяването на тяхната способност да доставят удоволствие;
• отношението към родителите, носители на символа на Бащата и Майката, и особено привързаността на детето към родителя от другия пол (“Едипов” комплекс и “Комплекс на Електра”), а също и
• несъзнаваната враждебност, определяща все пак индентификацията (стремежа към съответствие с образа) към родителя от същия пол;
• несъзнавана враждебност и неприемане на по-късно появилото се братче или сестриче, което “поема” по-голямата част от дължимата към детето нежност;
• степен на невротичност на родителите, която моделира според самата себе си детето, неговата съзнавана и несъзнавана психика и отношенията между двете;
• трудности и пречки в преодоляването на либидно заредената привързаност към родителите и пренасочване на либидото към нови обекти и пр.

Всички тези фактори встъпват в сложни отношения помежду си и от тяхното взаимодействие в крайна сметка се определя това, което може да се нарече “конституция на либидото”. Тя е строго характерна и индивидуална за отделното човешко същество - независимо от общите й черти със сексуалната ориентация, към която то принадлежи.

Детската сексуалност преминава през три фази: орална, анална и генитална. През всяка от тях либидото открива заложена в съответния орган (устата, ануса и гениталиите) възможност за изпитване на удоволствие, първоначално свързана с естествената (несексуална) функция този орган. Например сученето от гърдите на майката или дойката започва да доставя (несъзнавано!) удоволствие, различно от удоволствието от засищането, задоволяването на глада в прекия смисъл на думата. Подобно удоволствие, имащо вече ясен либиден характер, се закрепва и става все по-желано - и затова детето се стреми да го получава и от такива заместители каквито са пръстите на ръката и биберонът. (От такива “вредни” навици, знаем, малките деца твърде трудно се отказват, нищо че са напълно “безполезни” и не служат на храненето, което показва самостоятелното им еротично значение!) Подобно еротично удоволствие детето започва да открива и при отделянето на фекалии (изпражнения), а след това се научава да получава някаква тръпка на удоволствие и при поглаждането на тази ерогенна зона при къпане и при други манипулации. Излишно е да се казва, че всичко това става на несъзнавано ниво и с нищо не накърнява невинността и чистотата на детето. Накрая либидото открива възможността за получаване на по-силни еротични усещания при дразненето на гениталиите, особено на пениса като “външен” полов орган на момчето. Появата на такова ново и силно удоволствие (тук съвсем не става дума за мастурбирането в собствения смисъл, което е много по-късна проява) съвсем естествено се съпровожда от безсъзнателния страх да не загуби пениса си като източник на най-силното удоволствие - особено когато открие съществуването на индивиди, на които “това вече се е случило”, момичетата. Тази амбивалентна (смесваща удоволствието с неудоволствие, със страх) проява закономерно ляга в основата на т.н. “страх от кастрация” или “кастрационен комплекс” (Фройд), който е дълбоко вкоренен в мъжката психика. Постепенно и успоредно с така разнообразните прояви на либидото в периода на детската сексуалност (от раждането до 6-7 години) се появяват и започват да придобиват все по-голямо значение психичните “отражения”, свързани със сексуалността, които можем да открием в скоро възникналите еротични фантазии, сънища и пр.

Следователно в началото на пубертета сексуалността на младия човек е претърпяла период на продължително латентно (скрито) развитие и вече е напълно оформена, приела е определена насока и й остава само окончателно да се изяви. Казаното не се нуждае от особено обосноваване и доказване, а самия факт на съществуване на детска сексуалност е безспорен. Толкова години след Фройд това вече не се възприема и оценява от повечето хора като “скандално” и “непоносимо” от гледна точка на лицемерната загриженост за морала на децата - който, впрочем, с нищо не е засегнат поради несъзнаваността на сексуалния живот при тях.

Казаното дотук ни подготви да поставим въпросите на юношеската сексуалност на дължимата плоскост, а също неимоверно облекчи нашето изследване. Първият такъв въпрос не може да бъде друг освен

2.Какво е избор на сексуален обект?

В пубертета остава само предпоставките за сексуалността, които вече са налице, окончателно да се изявят, да достигнат своята пълноценна форма. Решаващата и последна фаза в развитието на либидото тук е избора на сексуален обект. Тази основна трансформация на либидото - от автоеротичност към същинска еротичност - съвсем не е за подценяване, с нея е свързано огромното внимание, което се отделя на т.н. “трудна възраст”. Какви зависимости съществуват тук?

Природата достатъчно добре се е погрижила, що се касае до тялото, до неговото развитие и оформяне: из дълбините на тялото напира една мощна жизненост и тя неуморно си пробива път, придобива съответстващия на нея телесен израз. За няколко години тялото на младия човек се преобразява: видимо от момчето става мъж, а от момичето - жена. В този естествен процес на същностна промяна, казахме, всичко става без наше участие, единственото, което може да се направи, е да помогнем (чрез спорт, чрез доставяне на тялото на така необходимите му движения!), а не да пречим. Тялото на юношата решително търси съответстваща на заложената в него жизненост телесна форма - и тук младият човек може само да се удивлява на ставащото, да го приема с възторг като нещо отдавна чакано! Но щом тялото се мени, става все по-мъжествено (женствено) и неузнаваемо в сравнение с детския му “характер” преди, то и отношението на младия човек към него също така решително се променя. В този значим процес ясно се открояват две страни: отношение към собственото променено тяло и отношение към телата на другите (телата на връстниците и на по-големите от същия и от другия пол). Какво тук можем да кажем за тези така важни отношения, които общо взето непрекъснато занимават съзнанието на юношата?

Това са преди всичко оценъчни отношения, в основата на които стои чувството, преживяването: или харесва тялото си и промените в него (и се изпълва със своеобразна гордост!), приятно му е да разглежда и докосва тялото си и да се възхищава от промените в него, или пък да не харесва промененото си тяло и затова да се изпълва с неудовлетвореност, понякога с горчиво страдание. В никакъв случай обаче юношата не е безразличен към своето тяло и към неговата красота - и това е присъщ на всяка самоидентификация естетически момент. Юношите проявяват “прецизност” в отношенията към собственото тяло, проявяваща се във внимателна преценка на всяка “част”, орган на тялото и пр., като централният интерес е към онези от него, които са носители на самата мъжественост или женственост: гениталиите, гърдите (при момичетата), рамене, крака, талия, таз и към проявяващите се чрез тях първични и вторични “полови признаци”. Главното в този непресекващ интерес е: доколко моето тяло е съблазнително, привлекателно ли е то за “околните”, “дали нещо не е наред?” и пр.? Вижда се, че тези безпокойства са безкрайно важни (колкото и са “безсмислени”, защото от него почти нищо не зависи!), те изразяват едната част на кардинално значимия преход от автоеротичност към същинска еротичност. В същото време в това кипящо от жизненост тяло сексуалността и либидото не спят, напротив, те водят безкрайно динамичен, преизпълнен с мощни пориви живот. За да стане сравнително безболезнен споменатия преход към еротичност е важно как либидото ще се насочи към външни сексуални обекти, т.е. какви отношения възникват към телата на връстниците и от двата пола.

На основата на автоеротичността и нейната насока либидото мъчително се “отлепва” от собственото тяло и започва да си търси външни обекти, върху които да се проецира, т.е. да ги “зарежда” с еротичност, да открива в тях привлекателност, “симпатичност”, желаност, “съблазнителност” и пр. Този процес е преди всичко несъзнаван, макар че отвреме-навреме (и то все по-често!) Аз-ът усеща, че е “бомбардиран” от сексуални пори и желания, пробиващи си път от страна на безсъзнателното. Аз-ът от своя страна потиска еротичните копнежи, “връща ги обратно”, което обаче не им пречи да го атакуват отново с още по-голяма сила. В един момент тинейджърът (юношата) разбира, че сексуалната желаност на някои външни обекти е значително по-голяма от либидно заредените “зони” на собственото тяло, което е решаващ етап в преориентацията на либидото навън, към телата на така страстно желаните възможни и бъдещи партньори в… “един истински секс”. Това е естествен процес, който се извършва толкова по-безболезнено, колкото юношата по-ефикасно успее да пренесе върху новите обекти онази част от либидото (нежността), която смята, че дължи на родителя си (обикновено) от другия пол. Другояче казано, преориентацията на либидото среща пречки, свързани с неизживения Едипов (Електров) комплекс, и колкото по-бързо стане преодоляването им, толкова по-пълноценна се оказва новата форма на същинска еротичност, лягаща в основата на бъдещия сексуален живот на младия човек. Ясно е, че всичко това се съпровожда от смътното усещане на вина (в несъзнаван вид!) към “изневярата” спрямо собственото тяло, така и в естествения отказ от по-голяма нежност към майката (респ. бащата). От това следва, че родителите, почувствали “отчуждеността” на своето дете от предишната топлота на предишните им отношения със своите деца, трябва да се радват на такъв един резултат (той е знак, че всичко е наред в еротичността на тяхното вече пораснало дете!), а не -както често се случва - да се съпротивляват на промяната, държейки се сляпо към стереотипа на дълбоката емоционална привързаност спрямо (и от) детето си. Тук ясно изпъква нещо фатално важно: мъдро постъпват родители, които не се месят, не се съпротивляват и така не вредят на развиващата се пред очите им безкрайно сложна ситуация, в която либидото на техните пораснали деца търси автентичната форма на своята изява. (В другия случай, например когато майката “иска да задържи за себе си сина”, или пък бащата - своята дъщеря, то пораженията могат да бъдат страшни и непоправими.) Следователно известно “охлаждане” на отношенията между родители и деца в този период е напълно естествено и цялата работа се свежда до това гъвкаво да бъдат избегнати конфликтите. Ако пък се появят, то едната страна (най-често тази на родителите) трябва незабавно да отстъпи: в противен случай в бъдеще ще страдат най-вече техните деца, а това не желае никой родител.

Смущенията в така описаната, съвсем бегло, впрочем, трансформация на либидото са изключително разнообразни, поради което тук не можем да им отделим дължимото внимание. Ако навреме не се реагира - адекватно и съвсем деликатно! - либидото на юношата може да преживее криза, изхода от която е непредвидим. Подобно “объркване” на естествените пориви на либидото води до “избликването” им в съвсем нежелана посока (възможни отклонения, перверзии, непълноценни заместители, душевни кризи, неврози, дори в крайна сметка и цялостен разпад на младата личност) и затова в такива случаи консултацията с психолога и психотерапевта е задължителна: всеки случай е уникален, тук общите предписания не помагат и затова се въздържаме от тях.

3.А какво е душевното състояние на търсещия любовта тинейджър?

Изглежда, общо взето, човек не е нищо друго освен…” кипящ котел” от сексуални желания и любовни пориви - и затова не само юношата, но и всички други на тази земя като че ли само това правят: да търсят любов. Разбира се това че се преструваме, че “не точно така стоят нещата” съвсем не променя същината на работата: ние правим толкова много други неща, но търсенето на пълноценната любов е първото и най- важното сред тях. По някакъв начин без любов животът губи смисъла си: да бъде наслаждение и радост, не мъка и разочарование. Онези, които са се отказали от любовта в такъв случай от какво са се отказали?

Юношите чувстват, че любовта е съвсем близо, иска се малко усилие да я “уловиш”, но за това все пак е нужна решителност.

Решителността - явяваща се адекватен отговор на напиращите от гърдите желания за живот - не се появява с “опита” и с “времето”, а е нужна сега, всеки миг и час. Но удовлетворяването по… ”подобаващия начин” на едно сексуално желание и на един смътен любовен копнеж в човешкия свят не може да стане с появата му, до него трябва да се извърви дълъг път (само животните веднага удовлетворяват “сексуалните си желания”, но ние сме хора!). Ясно е, че нетърпеливостта не иска да се съобразява с това, от което следва, че юношата е “прекалено неудовлетворен”, “раздразнителен”, “вглъбен в проблема си”, “тъжен” и пр. или пък - “прекалено буен”, “неуравновесен”, “нагъл”, “безсрамен”, “нервозно весел и щастлив”, “направо неудържим” и дори “бесен”. Тези душевни състояния (списъкът им може да бъде продължен почти безкрайно!) се сменят едно с друго, което е добре, лошото е затъването в едно неизменно състояние, установяването на тенденция в душевния живот, от която трудно се излиза. От казаното следва едно: на юношите повече отколкото при всяка друга възраст е необходима свобода както на душевните прояви, така и в… практическите действия, в непосредствения живот. Разбира ли се това от родителите и наставниците? Какво постигат те с намесите си, с поученията, с “високо вдигнатия показалец” и т.н.? Могат ли, стремейки се да помагат и да искат добро, да постигат - обратно на Мефистофел - само зло, да пречат и да вредят? “Като не можем да помогнем защо поне не се въздържим от това да вредим?” - казват ли си това понякога другите, “по-опитните”, “наставниците” и пр.?

И така стигаме до най-важния въпрос:

4.Трябва ли юношата да е свободен в сексуалните си прояви?

От казаното дотук единственият смислен отговор е: естествено ДА! Въпреки рисковете, тревогите на родителите, възможните провали, грешките, изпитанията и т.н. Защото през всичкото това юношата трябва да премине сам, самостоятелно да открие своите ориентири, опорните си точки, посоката, желаното и красивото за него самия, дълбините на собствената си емоционалност и на удовлетвореността си от живота. И, разбира се, за всичко да свикне да поема цялата отговорност, да “изпие чашата до дъно”. Ограничаването на свободата от някой друг, включително и от най-близък човек, означава той да е готов да поеме отговорността за живота на младия човек - но това не е неговия, а един друг и нов живот?!

И затова днес - понеже свободата не се дава, тя се “взема”! - младите, които се чувстват свободни (може би младост и свобода съвпадат!), са си присвоили големи възможности за свободен сексуален живот - живота, който иска тяхното вътрешно естество. Ако разбират свободата си, те няма да “злоупотребят” с нея - тя включва и пълната отговорност за всичко, което може и трябва да се случи. Единственият проблем се свежда то това, че за да има любов (и секс) са необходими… двама! А кой ще поеме отговорността за другия ако той самият не я разбира?

Обществото като че ли се е примирило с тази ситуация, в която младите все едно са “пощръклели” на тема секс: приема се за нормално да дружат и да ходят един с друг, да се целуват, да са влюбени, да имат емоционална и дори “психосексуална” близост, да правят секс и дори да прекаляват в тази насока. Доколко е важно всичко това за оформянето на една здрава и жизнеспособна сексуалност, която е основа на психичната, на личностната зрялост, всеки може да разбере сам…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Ако единствената цел на либидото е получаването на удоволствие, то в такъв случай кога удоволствието е най-голямо? Дали либидото се стреми най-силно към “максималното удоволствие”? Имаме ли право на тази основа да изведем “нормата” на сексуалния живот така: “нормално в секса е онова, което съвпада с целта на либидото, не се отклонява от нея”? А дали всичко останало е “отклонение”, “перверзия” и дори “извратеност”? Има ли смисъл изобщо да се поставя въпроса за “нормално” и “ненормално” в секса - след като съвременният човек познава (и ползва!) толкова много начини за сексуално задоволяване, всеки от които служи така или иначе на целта на либидото?

2.Може ли да се смята, че “нормалността”, валидна за сексуалното мнозинство (т.е. хетеросексуалната “нормалност”) закономерно обявява за “отклонение” начините за сексуално задоволяване, присъщи на малцинствата (на хомо- и би- сексуалните) ?Доколко е основателна подобна преценка? Може ли да се говори за специфична “нормалност”, валидна за малцинствените сексуални ориентации? В такъв случай има ли смисъл изобщо да се поставя въпроса за “норма” и “отклонение” (“перверзия”), за “естествено” и “извратено” в сексуалния живот на човека (от трите сексуални ориентации)? Или перверзиите и извратеностите трябва да се търсят извън тези три специфични и основни “нормалности”?

3.Как се чувства един гей (хомосексуален) в хетеросексуалната среда? Как се оценява неговото различие (различност) от страна на мнозинството? Основателна ли е непримиримостта към… “обратните”? Могат ли те да бъдат “превъзпитани” в сексуалните си предпочитания? Как хомосексуалният преживява невъзможността да обяви открито (да “манифестира”) сексуалността си? Или такава невъзможност у нас не съществува, т.е. обществото е непълно толерантно и търпимо към сексуалните различия?

4.Какво е емоционалното състояние на юношата, срещнал първата си любов? Можете ли да го опишете с нужната конкретност? Преживявали ли сте подобно състояние? Може ли да се говори за първата любов не от позицията на непосредствено преживяното, а от позицията на страстното й очакване?

5.На какво е израз прекаленият срам и неспособността да се разговаря по един съвсем естествен начин за секса и любовта - две толкова човешки прояви? Изпитвате ли подобни неудобства или се чувствате напълно освободени? Как можете да ги преодолеят ония, които се чувстват много затруднени когато им се налага да говорят за секс и любов?

неделя, 13 декември 2009 г.

7.5.Аз залагам на принципа на свободата

7.5.Аз залагам на принципа на свободата

Ето че плътно се приближих до решението на най-главното. Дотук се разбра, че аз самият трябва да съм гъвкав и също така че трябва да си избера един достатъчно гъвкав принцип. Принципът е мое помощно средство, аз няма да допусна той да бъде мой тиранин, както, да речем, е станало с великия Хегел. Аз не се свеня от това да сменям един принцип с друг, стига да съм се убедил, че някакъв принцип не работи – или не води доникъде. Но това не е плоска безпринципност, а осъзнат и съзнателно следван свободен избор между конкуриращи се принципи.

Но все пак аз трябва да определя принципа, който ще следвам. Мога също, да речем, да се спра не на един, а на няколко, но синхронизиращи се принципи. Общо взето изглежда нямам друг изход освен да избера няколко най-общи изисквания, които сам си поставям. Това ще бъдат някакви мои правила, които сам решавам да спазвам. Явно точно това може да стане мой принцип: да спазвам свободно избрани правила, за които съм преценил, че са ми жизнено необходими. Защото аз искам философията ми да придобие жизненост, здравина, устойчивост.

Много е коварно това, да речем, да обявя, че мой принцип следва да бъде, например, системността. Ето тази именно прословута системност изиграва толкова лош номер на Хегел. Великият философ строи грандиозна система от положения, идеи, мисли. Но неговата пределна вярност на системата го тласка към примиряването с изводи, които не се съгласуват даже с духа на собствената му философия. Аз няма да допусна да ме сполети това. Защото ако си наложа прокрустовото ложе на една априорна система, то това няма да ми даде никакво преимущество. Затова е по-добре изобщо да не си налагам хомота на системата.

Но какво в такъв случай може да бъде онова, което противостои на системата и системността? Явно не… безсистемността? Какво тогава? Може ли философията ми да бъде “строена”, “градена” и пр.? Имам ли правото да превърна мислите си в… “тухли”, които планомерно, подобно на строителите, редя в правилни редове?

Аз съм изследвал подробно тия въпроси в моята книга Изкуството на мисълта с подзаглавие Класическа логика. Сега тук по тази причина мога да кажа, че философията ми няма да спечели нищо ако я превърна в постройка. Философстването в моето разбиране не е “градеж”, нито пък “плетиво”. Защото ако го допусна, това значи, че съм ограничил и притеснил свободата си.

От друга страна, ако все пак опитам да тръгна по този път, аз трябва да осъзная, че аз самият съм и архитектът, и строителят. Но това ли ми е работата: да бъда архитект и строител на една философия? Дори философията ми да не е просто дом, дори тя да е храм, няма ли това да урони достойнството й?

Ето защо аз приемам алтернативата на архитектоническото строене на стройна система. А тя е: философията е организъм, тя е нещо живо, тя е живо и пулсиращо същество. От което пък следва, че аз не бива да убивам по никой начин живота в нея. Ако е така, как тогава да “градя” една философия, която не е друго, освен жив организъм?

Ето защо аз трябва да се стремя към живост, т.е. към органичност на собствените мисли и идеи. Както живият организъм започва развитието си от една клетка, така и моята философия трябва да има за начало една първична мисъл или интуиция, която по-натътък почва да „расте” и да пулсира, преизпълнена с живот. Да постигна подобна органика и органичност на своите мисли е моя главна цел. А дали няма да се окаже, че то е непосилна за мен задача?

Но тук има някои още по-коварни въпроси. Например тези: аз мога ли да сътворявам живот? Моят дух може ли да изрази жизнеността си в една жива философия? Органичността на моите мисли не означава ли, че те просто “извират” от моя дух? Не е ли този начина да постигна органика, живо единство на своите мисли? Да оставя мислите ми да извират от моята душа и дух – това ли е по-добрият избор?

Аз лично отговарям съвсем смело и твърдо на тия въпроси ето така: да, така е, и така трябва да бъде. Отказвам се от всяка друга възможност освен от тази. Това е най-доброто, което може да си пожелае един философ, то е идеал на истинно философстващите.

Мой принцип не бива да е самоцелната доказуемост на мислите ми. Във философията пак се доказва, аргументи тук пак са необходими, но те са от съвсем друг род. И при това се реализират по съвсем друг начин. Аргументираност, основателност, последователност и пр. са изискванията, които си поставям. Аз не мога да допусна мислите ми “да висят във въздуха”. Аз също не бива да изисквам от себе си това да изказвам мисли, които са проверими, т.е. могат да се проверят в опита. Защото едно такова изискване е просто пожелание. Ако някой има родствен духовен опит на моя, такъв не се нуждае от убеждаване за да приеме това, което аз съм разбрал и открил. На останалите нищо не може да им помогне да вникнат и в най-прости положения – просто защото не са ги преживели.

Аз не бива да се оставям на очакването, че моите мисли трябва да подлежат само на логическа проверка. Защото зная добре, че има нещо по-висше от чистата логичност. Едностранчивата разсъдъчна логичност е сфера на науката, не на философията. Във философията понякога алогичното е истинното. Във философията не се отхвърля онова, което може да бъде постигнато само чрез вяра. Напротив, тя израства от едни такива жизнени и жизнеустойчиви уверености. Ето защо философичността на моите мисли за мен е по-висшето, към което ще се стремя неотклонно. Тази последната, но разбрана в нейната цялост, всъщност е моя идеал и принцип.

И така, накрая, стигам до убеждението, че най-важно за мен е да следвам принципа на свободата. Това е най-животворният за философа принцип – същото се отнася и за човека. Свободата никога няма да ме подведе. Тя единствена може да ми гарантира истината – и то не каква да е истина, ами автентичната. Защото има и ощетена, крайно непълноценна, нежизнеспособна “истина”, която даже е вредна за живота и за философията. Аз дадох пример за това докъде води една абстрактна и наукообразна “истина-идеал”, която свързвам с доктрината на Хегеловия ученик Маркс.

За да не се подхлъзна към такива изкушения и ексцесии на самозабравилия се разсъдък аз залагам на принципа на автономията и свободата на търсещия и следващия жизнеността на самия живот разум. Принципът на свободата за мен е точката, в която се събират всички други изисквания на автентично философстващите. Щом съм разбрал това, аз вече уверено зная, че нямам нужда от нищо друго: това за мен е най-доброто.

На тази основа мога вече съвсем уверено – доколкото това е възможно за философията – да тръгна по своя път в търсенето на ония съдбовно значими за човека истини, без които животът ни се обезсмисля. Пътят ми е така съблазнителен, че искрено се надявам, че ще мога да поведа по него и много други, търсещи истината и преди всичко млади хора. Или поне да ги подтикна да тръгнат по свой път – ето това е най-доброто, което мога да си пожелая…

7.4.Моите търсения носят върху себе си печата на моята човечност

7.4.Моите търсения носят върху себе си печата на моята човечност

Има още нещо, по което трябва да взема решение – за да бъде успешно вървенето ми по пътя. Става дума за избора на принцип, на водещо начало. Изглежда най-напред трябва да постигна яснота тъкмо по този въпрос. Без принцип нещата сякаш се разпадат, грози ме опасността всичко по-нататък да приеме един “насипен вид”, отделните положения могат да си останат несвързани едно с друго и противоречащи си. Това е коварно, понеже аз искам моята философия да е основана на една органична връзка, а пък това се получава единствено тогава, когато единен принцип пронизва всички нейни части.

Ето защо най-първото следва да бъде наречено принцип, водещо начало. Да, принципът е онова, което пронизва всичко останало. Принципът е нещото, от което се ръководя – а пък и което ме ръководи. Размишлявайки, аз трябва да бъда принципен, т.е. да следвам своя принцип. Принципът е онова, което обединява моите мисли, придава им насоченост, изразява тяхната посока. Изобщо не може да се разсъждава без принцип, един вид безпринципно – или ако може, това не бива да е идеал на ония, които искат да се занимават истински с философия.

И така, принципът е онова, на което трябва да бъда верен в разсъжденията си. Принципът е ядро, което обединява моите мисли, той е техен център. Всеки принцип е регулативна идея, придаваща единство на мислите ми. Ако принципът е всичко онова, което изброих, то казаното ме задължава точно да определя своя принцип, принципа на своята философия. Или пък, философствайки, човек несъзнавано се ръководи от някакъв принцип?

Това е важен проблем, наистина, мога ли аз самият да си дам сметка за собствения принцип? Или той може да се разбере само в съпоставянето с някаква друга философия? Не следва ли, че принципът е отвъд самата философия? Мога ли да приема, че той е тъкмо в т.н. голям контекст на съответната философия?

Принципът на моята философия е израз на средоточието на моята душа и дух, за което аз самият не мога да зная. От казаното следва, че аз просто трябва да бъда верен на себе си. Но ако съм верен на себе си, тогава принципен ли съм? Аз трябва да се пазя най-вече от това да не изневеря на себе си, на своята позиция. Когато изневерявам на себе си, на онова в мен самия, което концентрира моя дух в една посока, аз наистина се разпилявам и вървенето ми по пътя не може да е ефективно. Тогава именно аз сякаш се въртя в кръг, тъпча на място, връщам се назад, кръжа на едно и също място и пр. Ако движенията ми са от този род, аз тогава явно доникъде няма да стигна. Трябва да направя нужното да не ме сполети тъкмо това.

Но какво правя, за да предотвратя тази възможност – и как го правя? Случвало ли ми се е това, усетил ли съм някога, че губя вярност, верността спрямо самия себе си – и спрямо моя принцип, който в повечето случаи съвпада с мен самия, с най-интимното в моята личност? Това са твърде важни, но и трудни въпроси, на които априори не може да се отговори. Тук пак следва да се доверя на интуицията си, на своя творчески и духовен порив. Няма как всичко в поведението ми на нивата на философските търсения да бъде осмислено, регулирано, програмирано, планирано, осъзнато. Напротив, много често аз нямам друг избор освен да се доверя на вътрешния си усет, и без да зная защо правя така, да продължа напред, пък макар и не така уверено както би ми се искало. Философските търсения носят в себе си – и върху себе си! – печата на моята човечност и на моята свобода. Ето това никога не трябва да забравям. И от него никога не следва да се отказвам.

В такъв случай смесването на принципи означава, че проявявам несвобода, че изменям на себе си, че съм личностно неустойчив, че нямам решимостта да отстоявам докрай своята позиция. Това в никакъв случай не е израз на “душевна широта”, както понякога ни изглежда това. Безпринципният, външно погледнато, може в един момент да си мисли, че е придобил някаква измамна душевна широта, но това едва ли е така. Но дори и да беше така, има едно коварно съображение: като разширя прекалено душата и духа си, няма ли обаче да се разконцентрирам? Едва ли мога да бъда верен на много, дори на несъвместими принципи. Много често тъкмо обърканият човек си мисли, че е с най-широки и вместими принципи, но едно такова разнообразие само подчертава объркаността му.

Ето защо в такъв случай е по-добре да “стесня” духа си, да го концентрирам в определена посока. Най-малкото защото ако се разпилея прекалено, ще мога ли след това да се “събера”? Или трябва да търся мярата, нещо средно между прекалено широкото и прекалено тясното?

Защото понякога може да изглежда така, че принципният е просто тесногръд. Но в същото време безпринципният няма как да не е съвсем вятърничав. Как обаче да се предпазя от едното и от другото? Нали и философията ми, безспорно, не трябва да е нито тесногръда, нито вятърничава?

Принципът, или по-скоро верността на един и същ принцип може да ми изиграе някои не съвсем приятни номера. Безпринципността пък в още по-голяма степен е опасна. Аз не мога сам да си дам сметка какво точно ме е сполетяло. Аз едва ли мога да разпозная когато ми се е случило било едното, било другото, именно дали съм тесногръд, или пък съм застрашен от вятърничавост. Вероятно само някой друг, намиращ се отстрани – или извън моята философия – може да го забележи и ако ме уважава да ми го каже. И на мен не ми остава нищо друго освен да му бъда благодарен за това – защото ме е подтикнал да отстраня свой значим недостатък. И дори дефект на моята мисъл. Но такива външни корекции на мисловния стереотип рядко могат да се случат.

Искам тук да дам един крайно показателен пример – онова, което се е случило на великия Хегел. Неговият пример е крещящ именно когато трябва да се осъзнае докъде може да доведе верността на един принцип и на една породена от него система – води до абсурдност, която обаче вътре, в пределите на самата философия, трудно може да се усети, камо ли пък да се осъзнае. Хегел наистина е сътворил грандиозна и енциклопедична по характер философска система. Той е верен на принципа си с немска педантичност и не отстъпва от него в нито един момент. Иначе принципът му е превъзходен и предполага широк хоризонт: Хегел вярва докрай в принципа за тъждество, за единство на субективното и обективното в духа. Това, впрочем, е велика идея, която при това е изключително плодотворна. Хегел има велики постижения, неговата философия на моменти показва и силен творчески патос. Но се стига до парадокса въпреки това, въпреки че е една грандиозна философия, много често да твърдят, че изучаването на Хегел за един неопитен ум не е за препоръчване. Дори понякога казват, че е вредно да се учи Хегеловата философия. Това, което се е случило с Хегеловия ученик Карл Маркс – който на всичкото отгоре не го е доразбрал! – е показателно за това докъде може да доведе човека сляпото следване на един иначе наистина превъзходен принцип.

При Маркс изпъкват в най-явен вид дефектите, заложени иманентно в Хегеловата философия. Например Маркс стига до тотално отричане и игнориране на човешката свобода: човекът се претопява в “масата” и губи всякаква самостойна ценност. Човекът става най-просто природно и социално същество, а индивидуалността, личностността се изпарява или пък нивелира до абсурд. Комуната убива индивида, а социалността смазва индивидуалността. Всичко това е заложено в Хегеловата философия и в Хегеловия принцип. Хегел също е правил порочни изводи на основата на своя иначе превъзходен принцип: именно прекомерната му вярност към принципа го подтиква към такива грехове.

Например за Хегел държавата има тотален приоритет над индивида – и от това положение до сталиновия геноцид има само една крачка. Сталин, ученикът на Маркс и Ленин, не закъснява да направи този така злодейски, ала съвсем логичен извод: индивидът е нищо, социумът (комуната) е всичко. Така в основите на прословутото кърваво царство на „свободата като осъзната необходимост” биват положени костите на милиони човешки същества. Аксиомата на Сталин – “Есть человека – есть проблема, нет человека, нет проблемы” („Има човек, има проблем, няма го човекът, няма го и проблема”) – е именно доведеното до абсурд пълно пренебрежение към човека и към съдбовната за човека потребност от свобода. И се оказва, че иначе така широко скроеният немски класически философ Георг Хегел поставя теоретичните основи на сталинисткия терор над човечността – нищо че самият Хегел даже и не е подозирал какви ужасни изводи ще направят неговите криво разбрали го ученици, отдали се съвсем наскоро на такъв най-злодейски сатанизъм какъвто по същество е комунизмът.

Но да се върнем отново до своя пряк анализ. От казаното дотук трябва да се направи един необходим извод: свободата на мисълта и толерантността към критики, към най-различните гледни точки, духовният плурализъм и пр. са противоотровата на изкушенията, които водят до прегрешения срещу истината. Затова “правилното философстване” винаги е в компания, т.е. когато свободно се разговаря, дискутира, спори. Това не означава, че повечето глави мислят по-добре – мисленето винаги е нещо индивидуално. Ала пък точно по тази причина е безкрайно необходимо споделянето на идеи и възгледи.

Сократовите диалози не са само метафора или символ: индивидът е безкрайно импулсиран от смислените философски разговори. Въпреки това обаче трябва да разчитам преди всичко на себе си. Защото ако аз самият не съм качествен, то философската компания едва ли може да замести моя ущърб. Всеки участник във философски разговори и в търсенията в полето на философията следва да се погрижи да повиши качеството си като личност. Това изглежда е главното, на което следва да се заложи. Няма нищо по-приятно и смислено от разговорите между самостоятелно мислещи и търсещи хора, но за да имат какво да обменят помежду си, те трябва преди това да са “произвели” в душите си онова, което ще обменят в последствие. Разговорите между самонадеяни празноглавци съвсем не са ми интересни.

Самостоятелното осмисляне и разсъждение е истинският път във философията, по който вървят призваните за нея. Той не е широкият царски път, по който вървят тълпи поклонници. Той е проправяне на нов път чрез просичането на храсталаци и дънери и изравняване на терена. Малцина са тия, които са готови да правят това. На мнозинството то се вижда прекалено трудоемко. Аз обаче залагам точно на това. И не се боя от трудностите, защото вече зная, че лесното не е за предпочитане от ония, които имат по-сериозни намерения.

Не бива да си мисля, че трябва да разчитам на другите в тази насока: защото един такъв колективизъм във философията е напълно безперспективен. Тя е нещо изцяло индивидуално – както индивидуална е човешката свобода. Аз, разбира се, съм длъжен да разглеждам другите като свои партньори – ако пожелаят и те, разбира се. Но преди всичко аз съм длъжен сам да се погрижа за своите виждания. Защото кой ще ме иска за партньор ако не съм на длъжното ниво?

7.3.Търсенето на първоосновата на всичко съществуващо

7.3.Търсенето на първоосновата на всичко съществуващо

Това, че нещата съществуват наистина е нещо първо, което обединява всичко съществуващо в една общност. Да схвана какво означава съществуването, какво е това да съществуваш, е първото, от което следва да започна: загадката на съществуването е изпълнена с непонятност и дори плаши. Как съществуват отделните неща е въпрос, който идва впоследствие, но да се асимилира какво е съществуване е първото, фундаментът. На него би следвало да се стъпи, та да се върви уверено напред.

Някой може да каже: и какво толкова мистериозно има в това, че нещата съществуват? Съществуват си и толкоз – нима има нещо тук за разбиране, какво ли пък тук е под въпрос? Може би нещата просто си съществуват? Какво има тук още да се пита и търси?
Така погледнато, загадката е разрушена: голяма работа, съществуват, нека да си съществуват, мен какво ме засяга това?! При една такава нагласа за тайнство на съществуването изобщо не може да се говори. Тук не се долавя това, че да съществува нещо е цяла мистерия, чудо, нещо необяснимо никога и докрай. Ето че се иска човек да промени нещо в нагласата си за да се приобщи към тази толкова възвишена мистерия на съществуването, от която и ние, хората, сме част.

Най-напред – за да постигна нещо в тази насока – мога да се запитам така: дали има нещо, от което да зависи съществуването на нещата, които изобщо съществуват? Или не бива да се пита така: съществуват си – и толкова! Нима може да смятам така? Всичко може, но важното е дали има смисъл. Ето че стигнахме до задънена улица още щом като поставихме първият въпрос: какво означава това, че нещата изобщо си съществуват? Явно се налага още много да се мисли по него та да се доберем до смисъла, до един такъв най-грандиозен смисъл.

Да питам как съществуват нещата е въпрос, който оставям за впоследствие. Но има един още по-коварен въпрос: а защо нещата изобщо съществуват? Въпросът, съдържащ това “Защо?”, винаги е най-философски и смислен въпрос. Въпросът „Как?” е някак си по-технически, той обяснява механизма, докато въпросът “Защо?” винаги е същностен и философски. Значи какво трябва да отговоря ако се запитам: как или защо е “по-първи” въпрос? Или: кой въпрос е “по-важен”, кой е “най-важният”? Работите започнаха великолепно да се оплитат и объркват. Е, поне има смисъл след това да ги разплитам, та да поставя всяко нещо на неговото си място.

Все пак дотук открих, че трябва да изясня най-напред поне едното от тях, а именно какво значи това, че нещата изобщо съществуват. Търсейки отговор по един такъв въпрос, вероятно ще ми се разкрие и защо те съществуват. Защото реалността, която стои зад така загадъчната дума “съществуване”, носи в себе си и своето “Защо?”, и своето “Как?”, и всяко друго, до което умът ми може да се докопа.

Дали ще се успокоя ако разбера някога тези неща докрай, ако отговоря на тези въпроси в един момент сякаш пределно изчерпателно? Как ли хората спят спокойно щом като не са наясно примерно с това защо нещата съществуват? Защото ако не съм прояснил въпроса защо нещата съществуват – и какво изобщо значи това да съществуваш! – аз няма как да проумея и собственото си съществуване в този прекрасен, така изобилно-щедро облян от светлина свят.

Да, наистина, как така да не е важно, та нали от разгадаването на този въпрос зависи и това защо аз самият съществувам? Не е ли това най-важното, от което зависи всичко останало? Да, най-важното е, по-важно от това за мен лично няма, макар че е съвсем нормално да допусна, че моето съществуване е само брънка от една грандиозна верига на съществуващото, която обхваща всички светове в тази наша необятна галактика и Вселена. Как човек да не изтръпне когато осъзнае, когато си опита да си даде сметка какво значи това?!

И след като аз самият, човекът, ми е “най-близкото” от всички други съществуващи неща, то въпросът защо аз самият съществувам необходимо трябва да е най-първият. Ако отговоря на него, то това вероятно ще ми помогне да разбера защо съществува и останалото. Дали не трябва да започна наистина от този въпрос на основание на това, че той ми е най-близък? Може би е така, но нали трябва да се провери? Не показва ли обаче един такъв подход, че в такъв случай аз съм склонен да се надценявам: щом и понеже съм човек, то аз започвам и тръгвам от съществуването на човека, за което обаче е безспорно, че то е само брънка от онази грандиозна вселенска верига от всякакви съществуващи неща?! Ако мравките примерно започнат да си правят своя философия, те няма ли по същия начин да турят своето мравешко съществуване на първо място – по-високо дори от съществуването на звездите?! Дали не допускам някаква коварна грешка като във философията си започвам с едно такова “субективизиране”? Ето каква странна дума измислих още тук…

Но че има и още нещо: а на какво, впрочем, е израз това, че нещата съществуват? Това, че съществуват, дали не е случайност или инцидент? А може би съществуването им е свидетелство за нещо още по-фундаментално от самото непосредствено съществуване?

Кое е това “нещо”, което определя съществуването? Има ли нещо, на което съществуването е израз и потвърждение? Великолепни въпроси са тези, над тях си заслужава много да се мисли. И да не се бърза много-много с отговорите.
Приемането, че има нещо, което сякаш стои “зад” съществуването и го определя, е хипотеза, която си заслужава да се осмисли. Макар че още сега ми хрумва, че такова допускане май повече усложнява самата ситуация, отколкото нещо решава. Но всичко трябва да бъде обсъдено и осмислено.

Добре, приемам, че има нещо, което определя съществуването на всичко съществуващо, което все едно подтиква нещата към съществуване. Как обаче да го нарека това нещо? А дали онова, от което зависи съществуването на всичко друго, само съществува, самото то съществува ли? Това е един превъзходен въпрос: съществува ли онова, от което зависи самото съществуване, на което съществуването е израз? Или такъв въпрос някак си е “съчинен” и по тази причина звучи така странно? Но може ли от нещо да зависи самото съществуване, а пък то самото да не съществува? Нима е възможен такъв абсурд? Да, наистина, това е очевиден абсурд – ето защо трябва да приема нещо толкова просто: това, от което зависи всичко съществуващо, неизбежно и необходимо съществува. За което самото съществуване на съществуващите неща е неоспоримо доказателство.

Добре, ясно е, че тази основа и същност на съществуването съществува, но коя и каква, собствено, е тя? Дали не трябва да й дам някакво име? Какво е онова, от което зависи съществуването? Каква е тази суверенна и най-първа същност, на която съществуването е прост израз? Как се нарича изворът на всяко съществуване, на всяко съществуващо?

Тук, изглежда, имам два варианта. Единият е този: съществуването има за свой израз нещо съществуващо. Другият е някак си странен, но не бива да го подминавам: нищото е извор на съществуващото, защото за да възникне изобщо нещо, то сякаш се “излюпва” в несъществуването! Екстравагантно положение, но защо пък да не го допусна и него? Още повече че си има своите основания: съществуването произлиза от несъществуването, произлиза от него, както Афродита е произлязла от морската пяна, зародила се е в нея. От нищото е произлязло всичко, и в нищо то ще се превърне когато свърши отреденият му срок за съществуване. Да, на този свят няма вечни неща, “всичко тече и се изменя” (Хераклит), човек даже не може да влезе два пъти в една и съща река – понеже вторият път реката и водата вече е друга! От нищото сме произлезли и в нищо ще се превърнем е една невероятно продуктивна хипотеза, която допускам, и която тепърва ще трябва да я осмисля колкото се може по-дълбоко.

А другият вариант е, че онова, което поражда самото съществуване, няма как да е друго, освен най-мощна в това отношение – в отношение на съществуването – субстанция, която, понеже сякаш има излишък от съществуване, защото е преизобилна с него, непрекъснато подхранва съществуването на всички съществуващи неща. Такава преизобилна, преизпълнена с потенциал за съществуване субстанция се нарича Бог. Това ли е Бог? Интересно, много интересно е това…

Или пък да не употребяваме засега тази така велика дума Бог? Дали пък основа на съществуването не е онова, което философите наричат битие? “Битието съществува многолико” (Хайдегер), ето това изречение може би разбулва тайната? А какво е битие ще трябва да разбера непременно, и то съвсем скоро. А дали пък Бог не е самото битие? Или той е Свръхбитие? Ако Бог е абсолютно по своя най-мощен потенциал битие, то какво тогава е битието като такова? Вижда се, че въпросите тук също нямат край. Важното е обаче да сме предразположили съзнанието си да долови смисъла на тези въпроси. Получава ли се това при вас? Опитайте, може и да се получи.

Дали от битието зависи съществуването, дали съществуването не е израз на едно свръхвелико неизменно битие? А Бог не е ли най-висшето битие, Битието “изобщо”, корена на всяко битие и съществуване? Невероятен възторг обзема душата ми щом е способна да се остави на тези, на толкова вълнуващи въпроси. Да, само човек, надарен с разум, съзнание, душа и дух може да си задава такива въпроси – това е велико! Нищо на този свят не го умее това. Нито котката ми, която дяволито ме гледа сега, докато удрям пръсти по клавиатурата, и ме дебне, та да изпружи лапички, защото тя, горката, си мисли че като движа пръсти я каня да си играем! Нито ето това парче мрамор, с което натискам страниците на книгите – и което е обречено да съществува във вечно безмълвие. Макар че има едно преимущество пред мен: проклетият камък ще ме надживее, ще го има и когато мен няма да ме има на този свят! Но наистина нищо друго може да си задава такива въпроси, а само аз, човекът, мога да си ги задам. Това е нещо, което ме изпълва с чувство на гордост от съзнанието, че съм мислещ и съзнаващ човек.

Как мога да бъда спокоен докато не изясня тези въпроси? Бог, Битието, човекът, съществуването, Вселената, загадъчното й мълчание, и пр., и пр., това са проблеми и теми, от които трябва да тръгна в своя порив към истината на съществуването. Първото изглежда е сред тях, сред изброените “неща”. Или е така, или пък “първото” е нещо, за което изобщо не подозирам до този момент. Нищо, ще направя нужното да го открия, няма да го оставя скрито както вероятно на него му се иска…

7.2.Да си човек е най-вълнуващото!

7.2.Да си човек е най-вълнуващото!

Обикновено с немалко основание се смята, че има два пътя, между които може да се избира. Може да се върви или от простото към сложното, или обратно, от сложното към простото. С известна условност тези два пътя на познанието и изследването могат да се определят като индуктивен и дедуктивен: върви се било от единичното (“простото”) към общото (“сложното”), било обратното, от общото към единичното. Тук обаче ние търсим изходното положение, тема и проблем, които по необходимост да бъдат нещо първо във философията, а не изобщо. Това, че разсъждавам за начало във философията, а не изобщо и навсякъде, е нещо, което не бива да изпускам от ума си.

В тази връзка, а именно коя трябва да е отправната точка в движението на мисълта, може да се отбележи, че едното от двете, именно “простото” или “сложното”, в някакъв смисъл е и по-важно, щом се отправяме от него – стига да сме решили да го положим като отправен пункт. Разбира се, спорно е и зависи от доста неща кое е по-важното и на тази основа заслужава да бъде първо. Съвсем накратко трябва да обсъдим и този въпрос. И то не изобщо, а специално в случая на философията.

Индуктивният подход, при който се тръгва от единичното (конкретното) и се върви към общото (абстрактното) чрез обобщаване и пр. за философията е съвсем неподходящ: тук с примери и илюстрации нищо не може да бъде изведено, или ако бъде изведено, то няма да е съществено. Да се подхожда емпирически (от лат. еmpiria, опит) към проблемите във философията, и то именно по отношение на възловия въпрос за началото, е неподходящ и непродуктивен подход. Защото какво означава да мислиш индуктивно, емпирически и конкретно във философията – да даваш примери от живота ли?! С примери може да се илюстрира някаква идея, но да се очаква, че може да се роди идея, да се изведе идеята, да се постигне същността, е съвсем абсурдно – това просто няма как да стане.

Обикновено по този начин подхождат ония, които, понеже сами нищичко няма какво да кажат, се улавят за сламката и почват дълбокомъдро да казват: “Хегел каза това, а пък Кант – онова!”. А след това откриват, че сами, собствено, не знаят защо го казват и кому е нужна такава гола ерудиция. Може надълго и нашироко да се говори какво било речено и мислено някъде от някой, от този или онзи, но се набива в съзнанието неизбежното и така коварно питане: и какво от това? И от него не може да се избяга, а нещата скоро се обезсмислят съвсем. Тъпче се на място, стига се до въртене в кръг и пр., но напредък няма и не може да има. Защото който не знае какво иска и какво търси едва ли нещо може да намери.

Другият, алтернативен подход е дедуктивният. Той тръгва от нещо общо (принцип, аксиома, обща мисъл или теза), постулира дадено начално положение, apriori (до приложението) заявява, че това е началото, пък след това на тази основа прави нужното та да се развият всички следствия от допускането, сиреч да се осмисли цялостно докъде води то. Разбира се, доколко е добро едно допускане си личи по постигнатите резултати, сиреч като се оцени докъде ни е довело: ако не води доникъде, нищо не пречи да се изостави негодното допускане и да се започне отначало.

Ала ако ни дава добри резултати, значи и допускането е добро. Всъщност този подход за философията сякаш е единственият: защото той се базира на едно естествено, непринудено развитие на мисълта, която сякаш се развива от самата себе си, сиреч е на собствената си почва. Разбира се, когато е извървян определен път при проверката на това доколко работи едно общо положение-допускане, или една интуитивна идея, когато са постигнати някакви изводи-резултати на мисловното усилие, едва тогава вече може да се дават примери и илюстрации доколко постигнатият резултат работи или върши работа. Тук всичко е както трябва, а не се стига до онова положение при индуктивния подход, който, оказва се, запряга коня зад каруцата, пък после се чуди защо впрягът не върви.

Значи открихме, че във философията нямаме друг смислен избор освен този: дедуктивно да допускаме едно или друго изходно положение, да правим нужното да го разгърнем, та то да постигне своята цялостна и пълноценна форма, и едва след това, при постигнати резултати, да съдим за ефективността. И какво излиза от това?

Ами излиза, че всичко е важно – и значи нищо не трябва да бъде подценявано. Оказва се, че може да се тръгне отвсякъде, от всяко едно положение. Всяко положение в някакъв смисъл и в някакво отношение е важно. То предопределя някаква посока, в него имплицитно (вътрешно) е заложено всичко онова, което по-нататък можем да изведем и открием. Сиреч при него имплицитно заложеното просто се експлицира, изявява, изважда се на показ. И така може да се тръгва наистина от всяко едно положение, пък след това да се проверява докъде то ще ни изведе. Ала имаме ли право така разхитително да употребяваме своите умствени сили?

Какво да правя, има ли смисъл да търся непременно “най-важното”, истински първото, онова, което с основание претендира и заслужава да е първо? Да, оказва се, че проблемът съвсем не е решен с направените дотук допускания и разяснения. От първото наистина зависи всичко останало: как тогава да налучкам онова, което все пак е по-добрият вариант? Изглежда, че задачата се оказва отчайващо трудна и дори нерешима. Не бива обаче да разсъждавам така и да се отчайвам още в самото начало. Има време за отчайване, когато дойде време за най-трудното, но да се отказвам в самото начало изглежда е съвсем непростимо.

Не е ли по-добре да потърся критерий, основавайки се на сравнение? Не бива да се оставям на нерешителността. Защото който много се съмнява и не прави нещо друго, няма постигне нищо особено. Добре, да дръзна да започна отнякъде, и то съвсем интуитивно, на вяра един вид.

Ето че това ми дава повод да изтъкна нещо крайно важно: във философията, пък и в познанието изобщо, съвсем не бива да подценяваме своя вътрешен усет, интуицията си, своята несъзнавана увереност в едно или друго нещо. Оказва се, че първото изходно положение на философията изобщо е, че не бива да подценяваме и потискаме своята интуитивна увереност, че нещо е така, ала ние, разбира се, не знаем защото така смятаме. Да искаме да знаем защо е така, при положение, че става дума за интуиция, е глупаво и абсурдно: нали търсим нещо първо, да? Е как тогава да има нещо “по-първо от първото”, от което това първо да зависи? Защото да знаем защо нашето първо е първо, сиреч да искаме да открием основанията защо е първо, означава, че тихомълком сме допуснали, че има нещо още по-първо, от което нашето първо зависи, от което то е произлязло. И как тогава да е първо щом има и по-първо от него. Ето че нещата се оплитат, ала пък за добро: значи не трябва да искаме да знаем защо нашето първо е първо: първо е, обявяваме го за такова на основа на това, към което интуицията ни е подтикнала, и не търсим нещо още по-първо, от което то да зависи, от което да произлиза. Това е напредък в решаването на нашия казус: първото е такова просто защото ние сме решили така, а защо сме решили, не може да се каже – и е съвсем глупаво да се изисква да се каже! Ето още тук – няма да пропусна да отбележа това! – човек може да усети свободата си, а пък знайно е, че във философията без свобода нищичко не може да се постигне. Ала щом усещаме свободата до себе си, значи посоката, по която вървим, е вярната. Щом загубим свободата си, това вече не е философия; то е симптом, че философията ни е станала… “дървена”.

Ние всъщност напреднахме достатъчно за да се опитаме да проверим доколко работи постигнатото, резултатът на търсенията ни дотук. Ето да взема един пример, който може да илюстрира постигнатото: кое е по – важното, човекът или светът? С човека или със света трябва да започна? Безспорно, и едното, и другото са “много важни”, но кое от тях има предимство? Коя тема за мен трябва да бъде по-близка – човекът или светът?

Ето тези необходими въпроси ме навеждат на един предстоящ избор, който съм длъжен да направя. Може да се почне както от едното, така и от другото. А кое по-точно ще приема за първо, за отправен пункт, си зависи само от мен – и от моето интуитивно чувство, което именно може да ме подтикне към едното или към другото. Наистина, има две неща, които са в някакво отношение – човекът и светът. Може да се тръгне и от едното, и от другото, но всеки от тези два варианта предопределя една принципно различна посока на философстване, едно принципно различно разбиране за философия.

Някои ще тръгнат от човека, други ще приемат, че за тях светът е отправната точка. Всеки от тях си има своите основания, за които обаче засега нищо не знае. Те ще се разберат впоследствие. Но трябва да се опита и да се види докъде ще ме доведе едното или другото допускане. То ще бъде мой постулат: във философията имаме постулати, докато в математиката – една също така доста абстрактна наука – имаме аксиоми. Това показва родството на тия два основни дяла на човешкото отношение към света.

Е, разбира се, и двете, и светът, и човекът, са прекалено близки едно на друго, неотделимо са свързани. Защото свят ли ще бъде невидяното от ничие око, от окото на никой човек? Как така, та нали свят иде от свет-лина? Какво тогава е светлината без око, което да я възприема? Философът Ницше, по-скоро неговият Заратустра, се обръща точно така към Слънцето: “О, Велико Светило, в какво би се изразявало твоето щастие ако ги нямаше тези, на които ти светиш?!”. Това изказване на великият немски философ казва прекалено много за тия, които разбират. Ницше е един изцяло интуитивен философ. Той почти нещо не доказва, а само казва много силни, правдиви думи и сентенции. Не е дребнав философ, който уж всичко извежда. Мисълта на Ницше действа и се проявява във философията по начина, по който гръмотевицата сякаш ей-така, из нищото, раздира в един момент небето. Нима гръмотевицата пита някой кога да проблесне?! Нима тя търси своите основания?!

Но да продължим. Щом като светът и човекът са така неотделими, то тогава не е ли все едно кое от двете ще предпочета за първо? А дали пък няма нещо трето, което да ги обединява – и в този смисъл да е “по-първо” от тях? Не е ли по-добре да тръгна от него, щом като то е в основата като на човека, така и на света? Ето тези въпроси навеждат на нещо много важно, което трябва да се осмисли основателно.

Наистина, кое е третото, което е в основата както на човека, така и на света? Кое е общото на човека и света? Дали не това, че и двете просто съществуват? Дали тогава съществуването не е първото, с което трябва да се заема? Онова, което изобщо е, съществува, съществуващото дали не е търсената основа на всичко друго?

Еврика! Ето че открих, че съществуването и съществуващото трябва да са моята първа тема във философията. Също така трябва да се запитам и това: защо нещата – светът, човекът, всичко останало – изобщо съществуват? Трябва да разбера кое е това, от което зависи съществуването – моето и на всичко останало. Ах, та това е толкова вълнуващо: да разбереш съществуването на всичко съществуващо е богоподобна мисия!

Дори нещо повече от това, изглежда дори е свръхбожествена: Бог когато е създавал света и човека – понеже е Бог и не дължи обяснения никому! – едва ли се е питал защо го прави. Но човекът, ето, не само може, ала е и длъжен да го направи! Усещате ли колко е вълнуващо това?! Да си човек е най-вълнуващото! Вие за какво си помислихте че питам?!

7.1.Разбирам ли трудността на началото?

Раздел втори: ПЪРВИТЕ НАЧАЛА

Лекция VII: ИЗБОРЪТ НА ПЪТ

7.1.Разбирам ли трудността на началото?

Най-трудното във философията е началото, първото, т.е. откъде, с какво да започна. Ситуацията, която е пред мен, е ситуация избор на път. Тази ситуация е налице не само тук, а и навсякъде: всяко начало е трудно. От това как ще ти потръгне – и най-вече в каква посока ще поемеш – зависи много, ако не и всичко. Човек се чувства все едно е на кръстопът, от който тръгват много пътища. Кой от тях да избера е безкрайно важно. Защото не зная и няма как да зная докъде той ще ме изведе.

Изглежда човек по начало и по принцип все си пребивава на такъв един кръстопът. Вървял си нанякъде, но нищо не ти пречи във всеки един момент да спреш и да се запиташ: накъде вървя, къде отивам? Не е казано, че не можеш да се откажеш, да свърнеш встрани, да изоставиш своя път и да поемеш по нов – всичко зависи само от теб. За да продължиш по един път се иска да си убеден, че той е верният, добрият, правият. Но тази убеденост няма как да се появи, в такава убеденост изглежда пребивават само немислещите, сиреч ония, на които им е все едно, незаинтересованите и изпадналите в коварно безразличие към всичко. А иначе нормалното е да си неуверен, да изпитваш безпокойство, да се колебаеш: наистина, по верният ли път съм поел? Или пък трябва да изоставя този път и да поема по нов, по различен, по някакъв друг? Не зная и няма как да разбера – ето това подхранва неувереността. Тази неувереност обаче въпреки коварството си, разяждащо душата и волята особено, съдържа в себе си и невероятна прелест: ако ги нямаше тези безпокойства, ние тогава нямаше ли да сме подобни на роботите?! Щом съм обезпокоен, щом съзнавам избора си, щом се колебая, значи съм жив човек.

Ситуацията на кръстопътност неотменно съпровожда живия, търсещия, стремящия се човек. Тя е неотделима от битието, от екзистенцията на свободния човек. Тя именно удостоверява даже и пред мен самия, че съм жив, че съм свободен – а и по начало за какво ми е животът без свобода? Аз във всеки един момент решавам: има ли смисъл това, което правя, по верния ли път вървя, докъде той ще ме изведе, искам ли го този финал, кои са основанията на моята увереност, която ми е така необходима във вървенето по какъвто и да е път? Тези въпроси няма как да ги игнорирам или пък да се скрия от тях. Във всеки един момент на живота си човек търси изворите на своята увереност, побеждава безпокойствата си, за да се върнат те при него в един следващ момент с още по-голяма сила. Тази е неотменимата човешка участ. Тя е и моя орис, но е и нещо вълнуващо, което подхранва невероятно силното предизвикателство сам да избираш своята посока, сам да определяш основанията на своята загриженост за бъдещето си, да се преизпълваш с усещането за живост на посоката, без което изобщо едва ли си струва да вървиш нанякъде. “Човекът е човек, когато е на път” – не случайно е изречена тази толкова мъдра пословица. Една от немногото истински мъдри пословици на нашия народ.

Да, аз вървя и си мисля, спирам – и веднага ме обземат невероятно силни съмнения, тревоги, безпокойства. У мен нахлува объркваща загриженост: имам ли друг вариант, по-труден може би, но по-верен и по-правилен от този, от досегашния? Мога ли изобщо да се справя? Или трябва да се откажа?

Ето такава обща, безкрайно характерна, та чак до неотвратимост и човешка съдбовност ситуация аз преживявам и сега, при избора на свой път във философията. Трябва да започна с нещо първо, което обаче заслужава да е именно първо. Не е безразлично и има голямо значение с какво ще започна. Но аз не мога да приема нещо за първо без да зная защо съм го избрал.

Щом търся смисъла – не е ли безразлично откъде ще започна? Ако всичко е взаимно свързано, то тогава не е ли все едно откъде ще започна търсенията си? Не, не е все едно и също, пък и да е, то това би ме обрекло, възможно е, на въртене в кръг, или тъпчене на място. Аз трябва поне да си дам сметка за възможностите, които ми се откриват в този решаващ първи миг. Ако правя нещо без да съм осъзнал възможностите си, а също и шансовете си, аз тогава избирам на тъмно, а разумният човек не може да си позволи такъв един отказ от свободата. Да, за да пазя винаги със себе си своята свобода, аз трябва да избирам между ясно съзнавани мои възможности – иначе всичко се обезсмисля. Иначе съм обърнал гръб на свободата си в името на безсмисленото лутане без цел и посока.

Дали не е по-добре да се оставя на интуицията си? Общо взето не правя ли винаги точно така: когато не зная, се уповавам на интуицията, на безпогрешното си вътрешно чувство? Мога ли предварително да зная накъде трябва да тръгна? Да, накъде да тръгна, а не “накъде се тръгва” – това е особено важно. Как да узная, как да разбера докъде ще ме доведе пътя, по който току-що поемам, по който досега не съм вървял?

Изглежда ми е нужен гадател за тези неща. Но аз не мога да почна да гадая, това не е достойно за един философ. Какво, впрочем, означава “да се гадае”? Гадаещият изглежда наслагва своята вяра, своята увереност, своята вътрешна предразположеност върху проблема и на тази основа “ясновидства”, сиреч изрича онова, което така много му се иска. Днешните шарлатани-ясновидци точно затова са така популярни: те предричат на клиентите си точно онова, което искат да чуят. А да бъдеш истински гадател, каквито може би е имало в древността, е твърде рядка способност. Тя е родствена и с философстването. Но гадателят изрича нещо и казва “така е”, без да е длъжен да се обосновава. Има си тълкуватели на неговите думи. На него не му пука дали са го разбрали. Мнозина гадатели сами себе си не разбират. Оракулите, служещи на святата и свещена истина, са малко, защото това е едно свръхчовешко усилие. Такива е имало някога в Храма на Пития в общогръцкото светилище в Делфи. Всъщност оракулът явно търси връзка с божеството и просто предава онова, което то благоволи да му открие.

Но да се върна на моите си тревоги около избора на път, на начало на философстването. Аз търся нещо първо – от което уверено да тръгна. Но първото е първо тъкмо защото преди него няма нищо друго. Как тогава да намеря неговите предпоставки – та нали те ще се окажат “още по-първи”? Но иначе на какво ще се дължи увереността, че този е верният път? Ако почна да търся “по-първото от първото” не постъпвам ли прекалено глупаво?

Ако се намирам някъде, там, където съм, то пред мен се откриват много, дори всички посоки? Тези посоки за мен са равнопоставени. Не може никоя от тях да е привилегирована в сравнение с останалите. Тогава има ли значение по кой път ще тръгна? Да, ала аз не мога да изпробвам всички варианти. Аз не мога да хвърля жребий, за да налучкам по този начин вярната посока. Безпокойствата ми не изчезват, а се засилват – щом съм се опитал да осмисля ситуацията, в която съм се оказал. Ако не мисля, всичко е лесно. Ако тръгна нанякъде просто ей-така, просто защото нещо в мен ме е подтикнало, но без да зная и съзнавам, не е ли по-добрият случай? По пътищата на живота един такъв метод може и да е добър – а е добър просто защото друг такъв не съществува. Но тук, в избора на начало на философстването, аз не мога да се осланям на някакво смътно и неясно предчувствие. Иска се да знам защо тръгвам оттук, нямам право да постъпвам иначе.

Но ето едно съображение, което донякъде успокоява. Дали пък, впрочем, всички пътища не водят до едно място? Дали пътищата в духовната вселена, в която искам да пътешествам, не се събират някъде? “Всички пътища водят към Рим” – нима моят “Рим” трябва да е изключение? Това донякъде наистина действа успокояващо. Пък и гарантира, че няма да изчезне онзи трепет, който свързваме с вървенето по един път към неизвестното, по който ме очакват най-различни изпитания.

Да, мога ли да се оставя на правилото, че “важното е да си на път”? Възможно ли е посоката да не е решаваща? Как така, нима може да е така? Но щом като пред мен винаги е налице възможността да сменя посоката, да тръгна по нов път, то какво следва от това? Трябва ли да се отказвам от стария път, щом като ми се е сторило, че не води доникъде?

Наистина, дали трябва да се измъчвам толкова от мисълта, че посоката решава всичко? Може би това се дължи на предразсъдък? Нима безпомощният и слаб мой разсъдък не сее тези съмнения? Ако послушам сърцето си, своето интуитивно чувство, няма ли да постъпя по-добре?

А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!