А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!

неделя, 13 декември 2009 г.

7.5.Аз залагам на принципа на свободата

7.5.Аз залагам на принципа на свободата

Ето че плътно се приближих до решението на най-главното. Дотук се разбра, че аз самият трябва да съм гъвкав и също така че трябва да си избера един достатъчно гъвкав принцип. Принципът е мое помощно средство, аз няма да допусна той да бъде мой тиранин, както, да речем, е станало с великия Хегел. Аз не се свеня от това да сменям един принцип с друг, стига да съм се убедил, че някакъв принцип не работи – или не води доникъде. Но това не е плоска безпринципност, а осъзнат и съзнателно следван свободен избор между конкуриращи се принципи.

Но все пак аз трябва да определя принципа, който ще следвам. Мога също, да речем, да се спра не на един, а на няколко, но синхронизиращи се принципи. Общо взето изглежда нямам друг изход освен да избера няколко най-общи изисквания, които сам си поставям. Това ще бъдат някакви мои правила, които сам решавам да спазвам. Явно точно това може да стане мой принцип: да спазвам свободно избрани правила, за които съм преценил, че са ми жизнено необходими. Защото аз искам философията ми да придобие жизненост, здравина, устойчивост.

Много е коварно това, да речем, да обявя, че мой принцип следва да бъде, например, системността. Ето тази именно прословута системност изиграва толкова лош номер на Хегел. Великият философ строи грандиозна система от положения, идеи, мисли. Но неговата пределна вярност на системата го тласка към примиряването с изводи, които не се съгласуват даже с духа на собствената му философия. Аз няма да допусна да ме сполети това. Защото ако си наложа прокрустовото ложе на една априорна система, то това няма да ми даде никакво преимущество. Затова е по-добре изобщо да не си налагам хомота на системата.

Но какво в такъв случай може да бъде онова, което противостои на системата и системността? Явно не… безсистемността? Какво тогава? Може ли философията ми да бъде “строена”, “градена” и пр.? Имам ли правото да превърна мислите си в… “тухли”, които планомерно, подобно на строителите, редя в правилни редове?

Аз съм изследвал подробно тия въпроси в моята книга Изкуството на мисълта с подзаглавие Класическа логика. Сега тук по тази причина мога да кажа, че философията ми няма да спечели нищо ако я превърна в постройка. Философстването в моето разбиране не е “градеж”, нито пък “плетиво”. Защото ако го допусна, това значи, че съм ограничил и притеснил свободата си.

От друга страна, ако все пак опитам да тръгна по този път, аз трябва да осъзная, че аз самият съм и архитектът, и строителят. Но това ли ми е работата: да бъда архитект и строител на една философия? Дори философията ми да не е просто дом, дори тя да е храм, няма ли това да урони достойнството й?

Ето защо аз приемам алтернативата на архитектоническото строене на стройна система. А тя е: философията е организъм, тя е нещо живо, тя е живо и пулсиращо същество. От което пък следва, че аз не бива да убивам по никой начин живота в нея. Ако е така, как тогава да “градя” една философия, която не е друго, освен жив организъм?

Ето защо аз трябва да се стремя към живост, т.е. към органичност на собствените мисли и идеи. Както живият организъм започва развитието си от една клетка, така и моята философия трябва да има за начало една първична мисъл или интуиция, която по-натътък почва да „расте” и да пулсира, преизпълнена с живот. Да постигна подобна органика и органичност на своите мисли е моя главна цел. А дали няма да се окаже, че то е непосилна за мен задача?

Но тук има някои още по-коварни въпроси. Например тези: аз мога ли да сътворявам живот? Моят дух може ли да изрази жизнеността си в една жива философия? Органичността на моите мисли не означава ли, че те просто “извират” от моя дух? Не е ли този начина да постигна органика, живо единство на своите мисли? Да оставя мислите ми да извират от моята душа и дух – това ли е по-добрият избор?

Аз лично отговарям съвсем смело и твърдо на тия въпроси ето така: да, така е, и така трябва да бъде. Отказвам се от всяка друга възможност освен от тази. Това е най-доброто, което може да си пожелае един философ, то е идеал на истинно философстващите.

Мой принцип не бива да е самоцелната доказуемост на мислите ми. Във философията пак се доказва, аргументи тук пак са необходими, но те са от съвсем друг род. И при това се реализират по съвсем друг начин. Аргументираност, основателност, последователност и пр. са изискванията, които си поставям. Аз не мога да допусна мислите ми “да висят във въздуха”. Аз също не бива да изисквам от себе си това да изказвам мисли, които са проверими, т.е. могат да се проверят в опита. Защото едно такова изискване е просто пожелание. Ако някой има родствен духовен опит на моя, такъв не се нуждае от убеждаване за да приеме това, което аз съм разбрал и открил. На останалите нищо не може да им помогне да вникнат и в най-прости положения – просто защото не са ги преживели.

Аз не бива да се оставям на очакването, че моите мисли трябва да подлежат само на логическа проверка. Защото зная добре, че има нещо по-висше от чистата логичност. Едностранчивата разсъдъчна логичност е сфера на науката, не на философията. Във философията понякога алогичното е истинното. Във философията не се отхвърля онова, което може да бъде постигнато само чрез вяра. Напротив, тя израства от едни такива жизнени и жизнеустойчиви уверености. Ето защо философичността на моите мисли за мен е по-висшето, към което ще се стремя неотклонно. Тази последната, но разбрана в нейната цялост, всъщност е моя идеал и принцип.

И така, накрая, стигам до убеждението, че най-важно за мен е да следвам принципа на свободата. Това е най-животворният за философа принцип – същото се отнася и за човека. Свободата никога няма да ме подведе. Тя единствена може да ми гарантира истината – и то не каква да е истина, ами автентичната. Защото има и ощетена, крайно непълноценна, нежизнеспособна “истина”, която даже е вредна за живота и за философията. Аз дадох пример за това докъде води една абстрактна и наукообразна “истина-идеал”, която свързвам с доктрината на Хегеловия ученик Маркс.

За да не се подхлъзна към такива изкушения и ексцесии на самозабравилия се разсъдък аз залагам на принципа на автономията и свободата на търсещия и следващия жизнеността на самия живот разум. Принципът на свободата за мен е точката, в която се събират всички други изисквания на автентично философстващите. Щом съм разбрал това, аз вече уверено зная, че нямам нужда от нищо друго: това за мен е най-доброто.

На тази основа мога вече съвсем уверено – доколкото това е възможно за философията – да тръгна по своя път в търсенето на ония съдбовно значими за човека истини, без които животът ни се обезсмисля. Пътят ми е така съблазнителен, че искрено се надявам, че ще мога да поведа по него и много други, търсещи истината и преди всичко млади хора. Или поне да ги подтикна да тръгнат по свой път – ето това е най-доброто, което мога да си пожелая…

Няма коментари: