А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!

четвъртък, 17 декември 2009 г.

13.Чувствителен човек ли съм?

Психологът - както и всеки човек, който се пита “Какво съм аз?” - в крайна сметка е длъжен да отговори на основния въпрос:

1.Какво е човекът?

В зависимост от гледните точки, съществуващи в рамките на психологията и философията, са възможни поне три отговора на този въпрос, а именно:

а)”Човекът е мислещо същество”;
б)”Човекът е чувстващо същество” и
в)”Човекът е искащо същество”

Тези три разбирания се основават на приемането, че в човешкото съществуване е най-значимо преобладаването на една от следните чисти и коренни душевни сили: мислене, чувстване, воля. Човешкото всъщност в същност е точно това: да искаш, да чувстваш, да мислиш. Тези три душевни прояви задават спецификата на човешката реалност и към тях трябва да прибавим само още една: да действаш - която произлиза от тях и служи за реализирането на човека в света. Ако това е така, то тогава има ли смисъл да се питаме коя от тях е “главна”, водеща, доминираща сила и проява на душата и човека?

Макар че научната нагласа изисква да не даваме предимство на нито една за сметка на другите, този въпрос има определен смисъл. Той може да се изрази така: коя от тези душевни прояви е най-концентриран израз на човешкото, негов център, ядро и фокус, в който се съсредоточава човечността в нейната неподправеност, чистота?

Ако така се постави въпросът, изглежда няма да сгрешим, отговаряйки: най-чистият израз на непосредствената душевност на човека е чувствителността, способността за емоционални преживявания и “реакции”. Това не означава елиминиране на другите две способности или “засенчването” им, но тяхното достойно място не е първото в определения смисъл: емоционалността пряко изразява живата субективност на човека, неговата чиста душевност в дълбините и вътрешността й, “сърцевината” на човешкото у него. Съперник на чувствата за първото място е волята, искането (и те едва ли някога могат да бъдат помирени!), докато мисленето, въпреки цялата му претенциозност и действителна ценност смирено трябва да отстъпи… дали и… защо?

Чувствителността е чист израз на човечност, и тъй като последната не е нищо друго освен индивидуалност и свобода, то тъкмо в чувствата си ние най-много сме такива и сме най-близо до себе си. Ние търсим съпричастност към нашите чувства и съпреживяваме, “заразяваме” се с чувствата на другите, което също е израз на човечност. Всяко породило се в душата чувство я ангажира без остатък и ни превръща – нас самите! - в емоция, в “радост”, “гняв”, “мъка”, “тревожност” и т.н., а имитацията на чувство, фалшът мигновено се самоизобличават и биват разпознати./ С мисли можеш да подведеш човека, да го излъжеш и “надхитриш”, но с чувства - ако е здрава чувствителността му - никога!/ Идентифицирането с друга личност, характерно за изкуството на актьора, означава доближаване до неговата чувствителност, което е невъзможно без родство на душите, но и то не е отъждествяване с душата на героя.

Последното би било “възможно” само ако по някакъв магически начин актьорът успее да “получи” душата на своя герой до степента на пълно вживяване в неговата чувствителност, но това е само идеал. Мисленето изцяло се поддава на възпроизвеждане и за един актьор не е особена трудност да усвои мислите на героя, да се преизпълни с неговата мисловност и начин на изразяване. Същото може да се каже и за волята, желанията, целите, които все пак, макар и по-трудно, се поддават на възпроизвеждане и превъплъщаване. Чувствителността обаче е самата уникалност (“безподобност”!) на индивида и тя именно е неуловимото, изплъзващото се, дълбоко субективното, тя придава изцяло оригиналния, неповторимия и индивидуален лик на този конкретен жив човек, който е неотделим от неговата същност. На нея се дължи “мъчнотията” на умелите актьорски превъплъщения, които се стремят да достигнат дълбините, сърцевината на душата (на героя), непрекъснато убягваща на опитите за “удвояване”, подражание и възпроизвеждане.

2.Но какво става в душата когато аз чувствам?

Има нещо магическо в раждането и в живота на чувствата, те са някаква чудна мистерия, която увлича душата и така й разкрива тайнството на съществуването. На това се дължи изключителната трудност на психологическите описания на чувствителността: науката “немее” пред такива “странни” реалности, но душата прекрасно ги разбира. Нека все пак да опитаме…

Емоциите, чувствата са душевни вълнения, също и състояния, които обхващат широк диапазон и дълбочина, а също така притежават особена интензивност при овладяване на душата. Да бъде разбрана чувствителността на един индивид или пък да бъде “почувствано” изчерпателно едно чувство, дори и най-елементарното, означава то да бъде преживяно наново, т.е. душата да се “потопи” в емоционалността и да се овладее от съответното чувство “без остатък”. Но с това се постига само “възпроизвеждане-удвояване” на емоцията, а разбирането изисква изразяване на тази реалност с други средства, извън непосредственото й преживяване, например описание на дадено чувство. “Превеждането” на емоционалните състояния на езика на описанието представлява изтръгването им от непосредствеността на душата и преживяването им в друга сфера на живот - словото. Между двете сфери - живото чувство в сърцето и словото, проникновено изразяващо една емоция - трябва да съществува съответствие, адекватност. Постижима ли е тази адекватност? Как все пак разбираме и изразяваме своите чувства? Може ли психологията да използва език, който да се добере до самата интимност и “сърцевина” на чувствата, на чувствителността? Едва ли, но това нали е нейната цел?

От най-древни времена поезията е всепризнат език на чувствата, тя успява да сътворява чувства, да ги предава на читателя, да го “заразява” с тях чрез силата на внушението, което не е във възможностите на психологията, а и не влиза в целите й. Словото, явяващо се средство за изразяване на емоции, се оказва преграда, пречка пред постигането им: думите назовават и “обозначават” емоции, но думите в същината си са мисловни структури, поради което думата-посредник застава между нашата душа и емоцията, по-скоро между “мислещата” и чувстващата “част” на душата - и… самата емоция се “изплъзва” на опита за рационално постигане. Едва съотношението между думите в поетичното слово успява да постигне магията на живата емоция, то “прескача” преградата на думите-понятия с тяхната абстрактност и така постига живата непосредственост и конкретност на емоцията. В това се състои и основният проблем пред поетическото изкуство, най-годно сред изкуствата на словото (литературата) да изразява емоции.

3.Емоционалното съдържание на музиката

Но има един универсален език, изразяващ без посредник, непосредствено живота на емоциите - и това е музиката, “пряко гледаща в сърцето” (А.Шопенхауер). Музикалните тонове не обозначават, а са самите трептения на душата, емоционалните движения: ако самата душа имаше възможността да издава звуци тя би го правила, излъчвайки в ефира музика (инструментална!), музикални звучения, симфонии.

Откривател на това превъзходство на музиката пред останалите изкуства, който го обоснова изчерпателно с философски средства, е Артур Шопенхауер, а негов най-горещ привърженик е Рихард Вагнер. С вътрешната същина на музиката се обяснява силното й въздействие върху душите, затова тя е разбираем от всички и универсален език за изразяване на емоции, който намира отклик във всяка душа. Чистата музика, инструменталната, не е нищо друго освен… “извадена на показ”, “овъншностена” чувствителност на дълбоко преживяващата своите състояния душа, душата на композитора - която при това умее да им дава музикален израз.

Всичко това обаче не може да ни помогне когато пред нас е психологическата задача: ясно разбиране на естеството на чувствата и на човешката емоционалност. При това търсеното разбиране трябва да бъде изразено чрез рационални средства - думи, понятия, разсъждения, аргументи. Ще започнем с отговор на въпроса: какво става в душата когато тя е преизпълнена с едно дълбоко чувство?

Емоционалното отношение е изцяло субективна реакция, при която няма разграничение на субект и обект, а двете са в непосредствено единство, слятост, неразличимост. Виждам красив предмет или човек, но тази красота се поражда в емоцията ми, той е красив за мен, красотата му се изживява от мен като мое вътрешно състояние, състояние на оценяващия субект. Същият предмет или човек може да остави друг човек абсолютно безчувствен или “непроницаем” за тази красота и тогава какъв е той (предметът) или то (лицето) - красив или не, красиво или не? Самото преживяване за красота е субективно, вътрешно състояние, неговата интензивност зависи от чувствителността на душата. Във и чрез самото преживяване се заражда и реализира оценката, т.е. жизненият смисъл и значение, което този субект дава на предмета или на едно човешко лице. Полето за развиване на моята емоция е моята субективност, специфичната ми душевност; изцяло в нейните предели възниква смисълът-оценка, който аз давам на този предмет или човек. Казахме, че е съвсем възможно друга чувствителност или друга душа да останат изцяло безразлични към същия предмет или лице и следователно за красота в обективния - безотносителен към субективното - смисъл не може да се говори.

При емоцията душата се “вживява” в предмета, а това означава, че тя не стои външно дистанцирана от него и противопоставена, а е постигнала “сливане” и “поглъщане”, “потопила” се е в цялостното преживяване, при което предметът се оказва без остатък въвлечен в полето на субективността, “погълнат” е от нея. Другояче казано, чувстваме не предмета, а своята емоция и страст по него, своето удоволствие (или неудоволствие) като дълбинно състояние на душата. За душата при емоцията е съществен не предметът сам по себе си, а такъв, какъвто той е за нея самата. Ако предметът си остане външно противопоставен на субекта, ако той не бъде въвлечен и погълнат от чистата емоционалност на човека, ако този предмет не е станал “част” или проява на “развълнуваната душевност” на този субект, то всъщност за емоция тук не може да се говори, а породеното отношение е всичко друго, но не емоция. Чувството ражда и създава дълбокия жизнен смисъл на предмета за субекта. Този жизнен смисъл не “лежи” на повърхността, за да може от дистанция да го “видим” или “наблюдаваме” безстрастно и с безразличие. В емоцията предметът става родствен на душата на преживяващия, т.е. красив, мил, вълнуващ и т.н., т.е. такъв, какъвто той не е бил сам по себе си и преди зараждането на емоцията и извън нея. Но тук може да възникне един такъв въпрос:

4.И за какво все пак ни “служат” чувствата?

Емоцията оживотворява и одухотворява развълнувалия душата предмет и го прави “наситен”, “натоварен” с чувство и смисъл, надарен с жизненост и дух. Предметът става нещо ново, добива различно измерение, неимоверно се обогатява със значение и смисъл. Сътворената от някой емоция може да ангажира нечия друга душа само ако последната извърви самостоятелно същия път, успее да породи в себе си същото чувство и се овладее от него, подбудена от настроението, с което първият субект я е заразил.

Затова всяка жива и пълноценна емоция е истинско вълшебство, изпадане на душата в магичното и дори “мистичното” (това последното не е нищо друго освен чувство за дълбокото родство на душата ни с “душата” на този или онзи предмет, човек или каквото и да било - картина, икона, музикална мелодия, поема и т.н.). Неоценимият смисъл на чувствата за човешкото съществуване се дължи на точно това: те създават за човека нов, магически свят, в който преживяващия индивид се чувства безкрайно богат, преситен със смисъл, значение, ценност, в който животът е истински, а усещането за пълнота и удовлетвореност от него е съвършено дълбоко и непостижимо по друг начин.

Любовта е такова чувство, нейния ефект е точно такъв. Но особеностите на любовта (като концентрирана и сложна емоция, даваща смисъл на живота изобщо) са характерни и за всяко друго чувство, различието е само в степен. Дори и така наречените “негативни” емоции - омраза, ревност, гняв, завист и пр. - по същество се преживяват по същия начин, но с “обратен знак” или насока.

Да, но тази гледна точка спрямо чувствата и чувствителността не прекалява ли с изтъкването на тяхната “безмерна” ценност, не преувеличава ли значението им? Не изпадаме ли тук в някаква крайност, която е подобна на незачитането, подценяването на чувствата - което също много често се прави? Не чуваме ли около себе си непрекъснато предупреждения от рода на: “Не се предоверявай на чувствата!”, “Не постъпвай емоционално, помисли повече!”, “Той греши непрекъснато, защото слуша чувството, не разума си!” и дори “Горкият, колко е емоционален?!” и пр. Какво всъщност става тук: от една страна чуваме възхвала на чувствата като истинско богатство на душата, а от друга страна също толкова често и като че ли с основание ни сочат, че прекомерната емоционалност е недостатък, признак за слабост, “опасна страст”, която ни подвежда и непрекъснато предизвиква нашите грешки и провали?

5.Каква е тази несъвместимост на чувството с разума?

Действително чувствата са коренно различни от разума, по-скоро от разсъдъка, който тук се има предвид. Чувство и мисъл, емоционалност и разсъдъчност наистина се намират в конфликт, те са различни човешки реакции и отношения към нещата, два пътя, по които върви душата в опитите си да разбере света и съществуването, накрая, два особени психологически “механизма”. Логиката на разсъдъка и на мисълта е една, на нея обаче не могат да бъдат подчинени чувствата: те си имат своя логика и свой разум, законите на сърцето са различни от тези на ума, на интелекта, на главата. От позицията на разсъдъка емоциите са “излишна страст”, “бързо припламващ огън, който изгаря, но не топли”, “липсва на здрав смисъл”, непонятно “размекване” на душата, което прави човека нерешителен, овладян от блянове, химери, капризи, а също и безкраен “субективизъм”, “опиянение” и “екстаз”, който е добре да се отбягват.

Разсъдъкът не иска, а и не може да разбере чувствата и живота на сърцето, които не се вместват в неговата “рамка” и в неговите обяснителни схеми, излизат извън тях и представляват нещо коренно различно. Интересно е, че и чувството отвръща на разсъдъка със същото. От позицията на чувството разсъдъчността е синоним на “убийствена скука”, “непоносима сложност”, “сивота”, “обърканост”, “сухота”, “ледена скованост” и дори “мъртвина”, която не разбира живота и затова се мъчи да го “прикове” към своите умъртвяващи схеми, канони, постулати и т.н. (Дали ум не иде от “ум-ъртявам?) Затова от позицията на чувството великият Гьоте е написал: “Суха е, приятелю, теорията, а дървото на живота зеленее…”, дали е бил прав?
Състоянието на конфликт между тези две душевни сили - отвреме-навреме прерастващо във “война”! - е известно на всеки човек, но всеки по различен начин го тълкува, заема различна страна в зависимост от това какъв е той лично е, каква е неговата душа. Могат ли обаче някога “сражаващите” се да постигнат помирение и съгласие?

Вродената враждебност на разсъдъка и чувствата не бива да бъде основание за подценяването на едното за сметка на другото. Тук вече навлизаме в полето на философията, която единствена може да реши поставения проблем. Тя ни казва следното: разумът, разбиран в истинският му смисъл, помирява чувството с мисълта, сърцето с разсъдъка, знанието с ценностите, а към подобно единение на двете велики сили на човека върви по свой път вярата, също дава на душата и човека хармония и равновесие. Психологията, установявайки противоположността между разсъдъчното и емоционалното, не навлиза в такива дълбини, а се задоволява със следното:

а)емоцията е особено душевно отношение на човека, което е различно от познавателното, олицетворявано от ума, разсъдъка, интелекта;
б)емоциите не бива да се смесват с разсъдъка, с умствените движения на душата, защото двете са автономни, независими;
в)трябва да бъде разбрана специфичната за емоционалното отношение чистота, непримесеността му с нещо друго;
г)тази особеност трябва да се търси в своеобразния психологически “механизъм” на емоционалното преживяване, на “вживяването” на душата в един естетически възприеман (т.е. като красив или като безобразен, приятен или неприятен и пр.) предмет.

Възниква неизбежно въпросът:

6.А можем ли с пример да разграничим ясно чувството от ума?

Можем, примерите са безкрайно много, те обаче само илюстрират, нищо не доказват. Ето един…

Нека да разгледаме възприятието на една картина от “заинтересувал” се от нея човек. В картината художникът е дал израз на определено настроение, въплътил е емоционално състояние на своята душа, което трябва да бъде почувствано от рецепиента (възприемащия) в пълноценното художествено възприятие. Какви възможности се откриват тук?

Ако възприемащият подходи към картината чисто познавателно - един вид само я “изучава” - той ще установи какво е нарисувано на нея (да речем, ваза с цветя), ще се опита да схване от какъв материал е направена вазата (дали е порцеланова или стъклена) и от какъв вид са цветята (карамфили, рози, хризантеми…), по-нататък неговият познавателен интерес е възможно да се “задълбочи” дотам, че подобен “ценител” на изкуството да се запита за качеството на боите, платното и рамката, а след това, удовлетворил своето любопитство, да се отправи към следващата картина. Разбира се, не този е смисъла на истинското художествено възприятие, на естетическото отношение към нещата и изкуството, в случая изобразителното. Такъв човек съвсем не схваща смисъла, т.е. не разбира какво е длъжен да прави, стоейки пред една картина.

Възприятието на добрия ценител на изобразителното изкуство обаче е от съвсем друг род: той съзерцава картината в едно чисто или незаинтересовано отношение, при което душата се изпълва и овладява (съвсем спонтанно и непринудено) от силно емоционално преживяване, вживява се в чувството и настроението, вложено там от художника, и само така постига жизнения смисъл или ценността, които той е открил в изобразяваните предмети. Накратко казано, ценителят на тази картина се любува на красотата, която картината носи или открива, на виждането, което художникът е открил и което така го е развълнувало, че той не е могъл да се въздържи да го предаде на другите - също способни да изпитат това изключително чувство, да се овладеят от него и така да обогатят душата си с една дълбока и жизнена емоция. В резултат на такова живо художествено възприятие душата изпитва наслаждение и удовлетворение - при това част от него се дължи и на възхищението от майсторството, с което художникът е успял да постигне такъв ефект.

Дали казаното хвърля достатъчно светлина върху основния въпрос: как чувстваме, какво означава да си чувствителен човек? Впрочем, подобен род въпроси са неизчерпаеми, и те наново и наново трябва да бъдат поставяни…

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Можете ли да опишете, да предадете с думи въздействието, което предпочитаната от вас музика има върху вашата чувствителност, върху душата ви? Какви трудности срещате в своя опит да говорите върху ефекта на музиката върху “сърцето”? На какво се дължат те?

2.Защо дадени хора са невъзприемчиви към даден вид музика? На какво се дължат различията в музикалните вкусове? Защо музиката в някои случаи среща “неподатлива”, “непроницаема” за емоционалността й душа? Има ли изобщо “лоша” (“тъпа”, “просташка”, “алармаджийска” и пр.) музика - или и такава музика обслужва потребностите на някои души от някакви емоции? Какви емоции съдържа в себе си подобна музика?

3.Ако трябва да сравните по ефект, по сила на внушението, по способността да предизвикват емоционално опиянение в душата и пр. различните изкуства, то кое от тях лично при вас е най-въздействащо, любимо и предпочитано? Казва ли ви това нещо за особеностите на вашата емоционалност?

4.Казват, че хората изобщо били два основни типа: “лирици” и “логици” (доминиране съответно чувствителността и разсъдливостта). Съгласни ли сте с това разграничение или има и трети, междинен тип? Лично вие от кой тип сте? Давате ли си сметка за предимствата и недостатъците, които ви дава това? Може ли да се говори за коренно превъзходство на единия пред другия основен тип душевност? Ако се проведе дискусия между “лирици” и “логици” в една група какво ще се получи, коя страна ще “победи”?

5.Съвременният американски изследовател на чувствата К.Изард (в книгата “Емоциите на човека”) определя редица емоции за основни, а всички останали - за производни от тях. Основни според него са следните:

1) интерес-вълнение,
2) радост,
3) учудване,
4) мъка-страдание,
5) гняв,
6) отвращение,
7) презрение,
8) страх,
9) срам и
10) вина.

Основните емоции при комбинирането си пораждат останалите най-многообразни емоционални състояния, например “тревожността” съчетава “гняв” и “интерес-вълнение”. Как се отнасяте към неговия опит за класификация на чувствата? Любовта какви основни емоции включва в себе си - от десетте? А ревността? Враждебността?

6.Способността за съпреживяване, съчувствие, съпричастност и пр. обозначава споделяне на някакво емоционално състояние от дадена душа, която се вживява от чувството, овладяло друга душа, и в психологията се нарича емпатия. В каква степен е развита тази способност при вас? Как оценявате човека, чиято душа не познава (и не признава!) емпатията?

7.Думата “стрес” (от английски означава “натиск”, “напрежение”) много често се употребява, при това не съвсем коректно. Дистрес е дума с противоположно значение, означава “мъка”, “нещастие”, “линеене на душата”, “нужда”. В стрес ли изпадат пътниците на самолет, които са разбрали за “проблеми” с двигателя? А майката, която е получила трагична вест за своето дете, например за сина, отишъл на война? А в стрес ли се оказва човекът, който е разбрал, че получава огромна сума пари, например при неочаквано завещание или при “удряне” на джакпота от тотото? За стрес или дистрес става дума в горните ситуации?

8.Фрустрацията е близка до стреса, но трябва да бъде различавана от него. От латински се превежда като “измама”, “напразно очакване”. Дали е фрустрация преживяването на човек, чиито нов костюм току-що е изпръскан от водата на мръсна локва, през която е минал кола или автобус? Какъв ефект ще има такава случка лично върху вас, как вие ще ви се отрази такова неприятно преживяване? Дали всички хора еднакво реагират - и биха реагирали - ако им се случи подобен инцидент?

9.Познато ли ви е чувството, наречено скука? Чувство или настроение е това, скуката?

10.Дали разнообразието, динамиката в смяната на емоционалните състояния, редуването на емоции с различна насоченост е характер помагат за удовлетвореността на човека от живота? Ако си безметежно щастлив дълго време как ще се чувстваш, колко дълго можем “да издържим” на щастието? Вярна ли е това, че страданието облагородявало душата и човека? Ако е така - как си го обясняване, ако не е - защо? Защо все пак желаем щастието и в същото време “мразим” страданието? Какво стои в основата на нашата безмерна страст по удоволствията и щастието? Ако даден човек има “обратна” на тази чувствителност как ще го възприемете?

11.Проявите на страст могат ли да бъдат предпочитани през безстрастието? Лошо ли е да си страстен - и безстрастен, неподатлив за големи страсти?

12.Афект е емоция, която се появява внезапно, протича буйно и обикновено трае кратко. Как протичат афектите при вас, улавяте ли се често афектирани? Дали не трябва да оставим душата си да “излее” емоцията си чрез афектираност - или е по-добре да потискаме внезапно овладелите ни буйни чувства?

Няма коментари: