А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!

неделя, 13 декември 2009 г.

7.4.Моите търсения носят върху себе си печата на моята човечност

7.4.Моите търсения носят върху себе си печата на моята човечност

Има още нещо, по което трябва да взема решение – за да бъде успешно вървенето ми по пътя. Става дума за избора на принцип, на водещо начало. Изглежда най-напред трябва да постигна яснота тъкмо по този въпрос. Без принцип нещата сякаш се разпадат, грози ме опасността всичко по-нататък да приеме един “насипен вид”, отделните положения могат да си останат несвързани едно с друго и противоречащи си. Това е коварно, понеже аз искам моята философия да е основана на една органична връзка, а пък това се получава единствено тогава, когато единен принцип пронизва всички нейни части.

Ето защо най-първото следва да бъде наречено принцип, водещо начало. Да, принципът е онова, което пронизва всичко останало. Принципът е нещото, от което се ръководя – а пък и което ме ръководи. Размишлявайки, аз трябва да бъда принципен, т.е. да следвам своя принцип. Принципът е онова, което обединява моите мисли, придава им насоченост, изразява тяхната посока. Изобщо не може да се разсъждава без принцип, един вид безпринципно – или ако може, това не бива да е идеал на ония, които искат да се занимават истински с философия.

И така, принципът е онова, на което трябва да бъда верен в разсъжденията си. Принципът е ядро, което обединява моите мисли, той е техен център. Всеки принцип е регулативна идея, придаваща единство на мислите ми. Ако принципът е всичко онова, което изброих, то казаното ме задължава точно да определя своя принцип, принципа на своята философия. Или пък, философствайки, човек несъзнавано се ръководи от някакъв принцип?

Това е важен проблем, наистина, мога ли аз самият да си дам сметка за собствения принцип? Или той може да се разбере само в съпоставянето с някаква друга философия? Не следва ли, че принципът е отвъд самата философия? Мога ли да приема, че той е тъкмо в т.н. голям контекст на съответната философия?

Принципът на моята философия е израз на средоточието на моята душа и дух, за което аз самият не мога да зная. От казаното следва, че аз просто трябва да бъда верен на себе си. Но ако съм верен на себе си, тогава принципен ли съм? Аз трябва да се пазя най-вече от това да не изневеря на себе си, на своята позиция. Когато изневерявам на себе си, на онова в мен самия, което концентрира моя дух в една посока, аз наистина се разпилявам и вървенето ми по пътя не може да е ефективно. Тогава именно аз сякаш се въртя в кръг, тъпча на място, връщам се назад, кръжа на едно и също място и пр. Ако движенията ми са от този род, аз тогава явно доникъде няма да стигна. Трябва да направя нужното да не ме сполети тъкмо това.

Но какво правя, за да предотвратя тази възможност – и как го правя? Случвало ли ми се е това, усетил ли съм някога, че губя вярност, верността спрямо самия себе си – и спрямо моя принцип, който в повечето случаи съвпада с мен самия, с най-интимното в моята личност? Това са твърде важни, но и трудни въпроси, на които априори не може да се отговори. Тук пак следва да се доверя на интуицията си, на своя творчески и духовен порив. Няма как всичко в поведението ми на нивата на философските търсения да бъде осмислено, регулирано, програмирано, планирано, осъзнато. Напротив, много често аз нямам друг избор освен да се доверя на вътрешния си усет, и без да зная защо правя така, да продължа напред, пък макар и не така уверено както би ми се искало. Философските търсения носят в себе си – и върху себе си! – печата на моята човечност и на моята свобода. Ето това никога не трябва да забравям. И от него никога не следва да се отказвам.

В такъв случай смесването на принципи означава, че проявявам несвобода, че изменям на себе си, че съм личностно неустойчив, че нямам решимостта да отстоявам докрай своята позиция. Това в никакъв случай не е израз на “душевна широта”, както понякога ни изглежда това. Безпринципният, външно погледнато, може в един момент да си мисли, че е придобил някаква измамна душевна широта, но това едва ли е така. Но дори и да беше така, има едно коварно съображение: като разширя прекалено душата и духа си, няма ли обаче да се разконцентрирам? Едва ли мога да бъда верен на много, дори на несъвместими принципи. Много често тъкмо обърканият човек си мисли, че е с най-широки и вместими принципи, но едно такова разнообразие само подчертава объркаността му.

Ето защо в такъв случай е по-добре да “стесня” духа си, да го концентрирам в определена посока. Най-малкото защото ако се разпилея прекалено, ще мога ли след това да се “събера”? Или трябва да търся мярата, нещо средно между прекалено широкото и прекалено тясното?

Защото понякога може да изглежда така, че принципният е просто тесногръд. Но в същото време безпринципният няма как да не е съвсем вятърничав. Как обаче да се предпазя от едното и от другото? Нали и философията ми, безспорно, не трябва да е нито тесногръда, нито вятърничава?

Принципът, или по-скоро верността на един и същ принцип може да ми изиграе някои не съвсем приятни номера. Безпринципността пък в още по-голяма степен е опасна. Аз не мога сам да си дам сметка какво точно ме е сполетяло. Аз едва ли мога да разпозная когато ми се е случило било едното, било другото, именно дали съм тесногръд, или пък съм застрашен от вятърничавост. Вероятно само някой друг, намиращ се отстрани – или извън моята философия – може да го забележи и ако ме уважава да ми го каже. И на мен не ми остава нищо друго освен да му бъда благодарен за това – защото ме е подтикнал да отстраня свой значим недостатък. И дори дефект на моята мисъл. Но такива външни корекции на мисловния стереотип рядко могат да се случат.

Искам тук да дам един крайно показателен пример – онова, което се е случило на великия Хегел. Неговият пример е крещящ именно когато трябва да се осъзнае докъде може да доведе верността на един принцип и на една породена от него система – води до абсурдност, която обаче вътре, в пределите на самата философия, трудно може да се усети, камо ли пък да се осъзнае. Хегел наистина е сътворил грандиозна и енциклопедична по характер философска система. Той е верен на принципа си с немска педантичност и не отстъпва от него в нито един момент. Иначе принципът му е превъзходен и предполага широк хоризонт: Хегел вярва докрай в принципа за тъждество, за единство на субективното и обективното в духа. Това, впрочем, е велика идея, която при това е изключително плодотворна. Хегел има велики постижения, неговата философия на моменти показва и силен творчески патос. Но се стига до парадокса въпреки това, въпреки че е една грандиозна философия, много често да твърдят, че изучаването на Хегел за един неопитен ум не е за препоръчване. Дори понякога казват, че е вредно да се учи Хегеловата философия. Това, което се е случило с Хегеловия ученик Карл Маркс – който на всичкото отгоре не го е доразбрал! – е показателно за това докъде може да доведе човека сляпото следване на един иначе наистина превъзходен принцип.

При Маркс изпъкват в най-явен вид дефектите, заложени иманентно в Хегеловата философия. Например Маркс стига до тотално отричане и игнориране на човешката свобода: човекът се претопява в “масата” и губи всякаква самостойна ценност. Човекът става най-просто природно и социално същество, а индивидуалността, личностността се изпарява или пък нивелира до абсурд. Комуната убива индивида, а социалността смазва индивидуалността. Всичко това е заложено в Хегеловата философия и в Хегеловия принцип. Хегел също е правил порочни изводи на основата на своя иначе превъзходен принцип: именно прекомерната му вярност към принципа го подтиква към такива грехове.

Например за Хегел държавата има тотален приоритет над индивида – и от това положение до сталиновия геноцид има само една крачка. Сталин, ученикът на Маркс и Ленин, не закъснява да направи този така злодейски, ала съвсем логичен извод: индивидът е нищо, социумът (комуната) е всичко. Така в основите на прословутото кърваво царство на „свободата като осъзната необходимост” биват положени костите на милиони човешки същества. Аксиомата на Сталин – “Есть человека – есть проблема, нет человека, нет проблемы” („Има човек, има проблем, няма го човекът, няма го и проблема”) – е именно доведеното до абсурд пълно пренебрежение към човека и към съдбовната за човека потребност от свобода. И се оказва, че иначе така широко скроеният немски класически философ Георг Хегел поставя теоретичните основи на сталинисткия терор над човечността – нищо че самият Хегел даже и не е подозирал какви ужасни изводи ще направят неговите криво разбрали го ученици, отдали се съвсем наскоро на такъв най-злодейски сатанизъм какъвто по същество е комунизмът.

Но да се върнем отново до своя пряк анализ. От казаното дотук трябва да се направи един необходим извод: свободата на мисълта и толерантността към критики, към най-различните гледни точки, духовният плурализъм и пр. са противоотровата на изкушенията, които водят до прегрешения срещу истината. Затова “правилното философстване” винаги е в компания, т.е. когато свободно се разговаря, дискутира, спори. Това не означава, че повечето глави мислят по-добре – мисленето винаги е нещо индивидуално. Ала пък точно по тази причина е безкрайно необходимо споделянето на идеи и възгледи.

Сократовите диалози не са само метафора или символ: индивидът е безкрайно импулсиран от смислените философски разговори. Въпреки това обаче трябва да разчитам преди всичко на себе си. Защото ако аз самият не съм качествен, то философската компания едва ли може да замести моя ущърб. Всеки участник във философски разговори и в търсенията в полето на философията следва да се погрижи да повиши качеството си като личност. Това изглежда е главното, на което следва да се заложи. Няма нищо по-приятно и смислено от разговорите между самостоятелно мислещи и търсещи хора, но за да имат какво да обменят помежду си, те трябва преди това да са “произвели” в душите си онова, което ще обменят в последствие. Разговорите между самонадеяни празноглавци съвсем не са ми интересни.

Самостоятелното осмисляне и разсъждение е истинският път във философията, по който вървят призваните за нея. Той не е широкият царски път, по който вървят тълпи поклонници. Той е проправяне на нов път чрез просичането на храсталаци и дънери и изравняване на терена. Малцина са тия, които са готови да правят това. На мнозинството то се вижда прекалено трудоемко. Аз обаче залагам точно на това. И не се боя от трудностите, защото вече зная, че лесното не е за предпочитане от ония, които имат по-сериозни намерения.

Не бива да си мисля, че трябва да разчитам на другите в тази насока: защото един такъв колективизъм във философията е напълно безперспективен. Тя е нещо изцяло индивидуално – както индивидуална е човешката свобода. Аз, разбира се, съм длъжен да разглеждам другите като свои партньори – ако пожелаят и те, разбира се. Но преди всичко аз съм длъжен сам да се погрижа за своите виждания. Защото кой ще ме иска за партньор ако не съм на длъжното ниво?

Няма коментари: