7.1.Разбирам ли трудността на началото?

Раздел втори: ПЪРВИТЕ НАЧАЛА

Лекция VII: ИЗБОРЪТ НА ПЪТ

7.1.Разбирам ли трудността на началото?

Най-трудното във философията е началото, първото, т.е. откъде, с какво да започна. Ситуацията, която е пред мен, е ситуация избор на път. Тази ситуация е налице не само тук, а и навсякъде: всяко начало е трудно. От това как ще ти потръгне – и най-вече в каква посока ще поемеш – зависи много, ако не и всичко. Човек се чувства все едно е на кръстопът, от който тръгват много пътища. Кой от тях да избера е безкрайно важно. Защото не зная и няма как да зная докъде той ще ме изведе.

Изглежда човек по начало и по принцип все си пребивава на такъв един кръстопът. Вървял си нанякъде, но нищо не ти пречи във всеки един момент да спреш и да се запиташ: накъде вървя, къде отивам? Не е казано, че не можеш да се откажеш, да свърнеш встрани, да изоставиш своя път и да поемеш по нов – всичко зависи само от теб. За да продължиш по един път се иска да си убеден, че той е верният, добрият, правият. Но тази убеденост няма как да се появи, в такава убеденост изглежда пребивават само немислещите, сиреч ония, на които им е все едно, незаинтересованите и изпадналите в коварно безразличие към всичко. А иначе нормалното е да си неуверен, да изпитваш безпокойство, да се колебаеш: наистина, по верният ли път съм поел? Или пък трябва да изоставя този път и да поема по нов, по различен, по някакъв друг? Не зная и няма как да разбера – ето това подхранва неувереността. Тази неувереност обаче въпреки коварството си, разяждащо душата и волята особено, съдържа в себе си и невероятна прелест: ако ги нямаше тези безпокойства, ние тогава нямаше ли да сме подобни на роботите?! Щом съм обезпокоен, щом съзнавам избора си, щом се колебая, значи съм жив човек.

Ситуацията на кръстопътност неотменно съпровожда живия, търсещия, стремящия се човек. Тя е неотделима от битието, от екзистенцията на свободния човек. Тя именно удостоверява даже и пред мен самия, че съм жив, че съм свободен – а и по начало за какво ми е животът без свобода? Аз във всеки един момент решавам: има ли смисъл това, което правя, по верния ли път вървя, докъде той ще ме изведе, искам ли го този финал, кои са основанията на моята увереност, която ми е така необходима във вървенето по какъвто и да е път? Тези въпроси няма как да ги игнорирам или пък да се скрия от тях. Във всеки един момент на живота си човек търси изворите на своята увереност, побеждава безпокойствата си, за да се върнат те при него в един следващ момент с още по-голяма сила. Тази е неотменимата човешка участ. Тя е и моя орис, но е и нещо вълнуващо, което подхранва невероятно силното предизвикателство сам да избираш своята посока, сам да определяш основанията на своята загриженост за бъдещето си, да се преизпълваш с усещането за живост на посоката, без което изобщо едва ли си струва да вървиш нанякъде. “Човекът е човек, когато е на път” – не случайно е изречена тази толкова мъдра пословица. Една от немногото истински мъдри пословици на нашия народ.

Да, аз вървя и си мисля, спирам – и веднага ме обземат невероятно силни съмнения, тревоги, безпокойства. У мен нахлува объркваща загриженост: имам ли друг вариант, по-труден може би, но по-верен и по-правилен от този, от досегашния? Мога ли изобщо да се справя? Или трябва да се откажа?

Ето такава обща, безкрайно характерна, та чак до неотвратимост и човешка съдбовност ситуация аз преживявам и сега, при избора на свой път във философията. Трябва да започна с нещо първо, което обаче заслужава да е именно първо. Не е безразлично и има голямо значение с какво ще започна. Но аз не мога да приема нещо за първо без да зная защо съм го избрал.

Щом търся смисъла – не е ли безразлично откъде ще започна? Ако всичко е взаимно свързано, то тогава не е ли все едно откъде ще започна търсенията си? Не, не е все едно и също, пък и да е, то това би ме обрекло, възможно е, на въртене в кръг, или тъпчене на място. Аз трябва поне да си дам сметка за възможностите, които ми се откриват в този решаващ първи миг. Ако правя нещо без да съм осъзнал възможностите си, а също и шансовете си, аз тогава избирам на тъмно, а разумният човек не може да си позволи такъв един отказ от свободата. Да, за да пазя винаги със себе си своята свобода, аз трябва да избирам между ясно съзнавани мои възможности – иначе всичко се обезсмисля. Иначе съм обърнал гръб на свободата си в името на безсмисленото лутане без цел и посока.

Дали не е по-добре да се оставя на интуицията си? Общо взето не правя ли винаги точно така: когато не зная, се уповавам на интуицията, на безпогрешното си вътрешно чувство? Мога ли предварително да зная накъде трябва да тръгна? Да, накъде да тръгна, а не “накъде се тръгва” – това е особено важно. Как да узная, как да разбера докъде ще ме доведе пътя, по който току-що поемам, по който досега не съм вървял?

Изглежда ми е нужен гадател за тези неща. Но аз не мога да почна да гадая, това не е достойно за един философ. Какво, впрочем, означава “да се гадае”? Гадаещият изглежда наслагва своята вяра, своята увереност, своята вътрешна предразположеност върху проблема и на тази основа “ясновидства”, сиреч изрича онова, което така много му се иска. Днешните шарлатани-ясновидци точно затова са така популярни: те предричат на клиентите си точно онова, което искат да чуят. А да бъдеш истински гадател, каквито може би е имало в древността, е твърде рядка способност. Тя е родствена и с философстването. Но гадателят изрича нещо и казва “така е”, без да е длъжен да се обосновава. Има си тълкуватели на неговите думи. На него не му пука дали са го разбрали. Мнозина гадатели сами себе си не разбират. Оракулите, служещи на святата и свещена истина, са малко, защото това е едно свръхчовешко усилие. Такива е имало някога в Храма на Пития в общогръцкото светилище в Делфи. Всъщност оракулът явно търси връзка с божеството и просто предава онова, което то благоволи да му открие.

Но да се върна на моите си тревоги около избора на път, на начало на философстването. Аз търся нещо първо – от което уверено да тръгна. Но първото е първо тъкмо защото преди него няма нищо друго. Как тогава да намеря неговите предпоставки – та нали те ще се окажат “още по-първи”? Но иначе на какво ще се дължи увереността, че този е верният път? Ако почна да търся “по-първото от първото” не постъпвам ли прекалено глупаво?

Ако се намирам някъде, там, където съм, то пред мен се откриват много, дори всички посоки? Тези посоки за мен са равнопоставени. Не може никоя от тях да е привилегирована в сравнение с останалите. Тогава има ли значение по кой път ще тръгна? Да, ала аз не мога да изпробвам всички варианти. Аз не мога да хвърля жребий, за да налучкам по този начин вярната посока. Безпокойствата ми не изчезват, а се засилват – щом съм се опитал да осмисля ситуацията, в която съм се оказал. Ако не мисля, всичко е лесно. Ако тръгна нанякъде просто ей-така, просто защото нещо в мен ме е подтикнало, но без да зная и съзнавам, не е ли по-добрият случай? По пътищата на живота един такъв метод може и да е добър – а е добър просто защото друг такъв не съществува. Но тук, в избора на начало на философстването, аз не мога да се осланям на някакво смътно и неясно предчувствие. Иска се да знам защо тръгвам оттук, нямам право да постъпвам иначе.

Но ето едно съображение, което донякъде успокоява. Дали пък, впрочем, всички пътища не водят до едно място? Дали пътищата в духовната вселена, в която искам да пътешествам, не се събират някъде? “Всички пътища водят към Рим” – нима моят “Рим” трябва да е изключение? Това донякъде наистина действа успокояващо. Пък и гарантира, че няма да изчезне онзи трепет, който свързваме с вървенето по един път към неизвестното, по който ме очакват най-различни изпитания.

Да, мога ли да се оставя на правилото, че “важното е да си на път”? Възможно ли е посоката да не е решаваща? Как така, нима може да е така? Но щом като пред мен винаги е налице възможността да сменя посоката, да тръгна по нов път, то какво следва от това? Трябва ли да се отказвам от стария път, щом като ми се е сторило, че не води доникъде?

Наистина, дали трябва да се измъчвам толкова от мисълта, че посоката решава всичко? Може би това се дължи на предразсъдък? Нима безпомощният и слаб мой разсъдък не сее тези съмнения? Ако послушам сърцето си, своето интуитивно чувство, няма ли да постъпя по-добре?