сряда, 8 декември 2010 г.

Ода или реквием за българското училище

ТОГАВА И ДНЕС

ОДА ИЛИ РЕКВИЕМ ЗА БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ

(фрагментарни мисли на един педагог)

"... Разбира се, че е твърде примамливо да не се върви напред, да се стои на едно място, да не се прогресира, с други думи във всичко да се разчита на това, което е налице, защото това, с което разполагаме, ни е известно, ние се осланяме на него и това ни дава усещане за пълна сигурност..."

(Ерих Фром,"Бягство от свободата")

ТОЗИ ПЪТ ЗАГЛАВИЕТО ИДВА САМО, без да го извличам от текста. Литературният и музикалният термини ми помагат да обхвана както състоянието на днешното ни образование, така и настроенията на една (младата) част от колегите си. Дълги години хвалебствени оди: "Образованието - дело всенародно", "Учителят - водеща личност в преустройството", "Образованието - модел на обществото ни през ХХІ век". Необходими ли са още мъдрости (т.е. гениални слова) от миналото настояще?

Бодряческият дух не е присъщ на мислещите хора. Те подлагат всичко на преценка или преоценка. Скептични по вътрешно устройство, те имат очи за миналото, живеят имено днес, имат взор за утре. Надделява песимизма. "Кризата е една - в мисленето" (Шарл дьо Гол). А и обокновеният човек има подобна максима: "Отнеми на човека ъкъла и ти му вземаш всичко"... А ако от време на време му подхвърляш и някое кокълче, което дълго време преди това си му обещавал... "Не обичам хората без переспективи!" Нали тъй го бе казал поетът... Но какво искате, нали ви дадоха 85 лева глобално, на калпак. И ви обещаха 10-20% над средната работна заплата за страната, и то с индексация, а могат да ви върнат статуквото отпреди 1968 година!

Млади пенсионери! Ликувай, учителско тяло! Всичко е наред, също както в песента на Васил Найденов. Гледай си рахатлъка, келепирът, ако го търсиш е навсякъде около теб... Върти ли ти се трудовият ти стаж, върти се. Иска ли някой от теб висока квалификация - не иска. Безпокои ли те някой за пропуски в работата - че смее ли при печално дередже и този обществен хал. Ха тогава, вземай си часовете, имитирай работа, па си накриви калпака, прав си, до болка си прав, прадядо!

Но не искам твоята правда,както до нажежено червено са ми омръзнали мероприятия, скудоумия и маски от всякакъв род. Бях човек номер, име някакво във ведомствения щат, един от многото столове по време на епизодични конференции и съвещания. Е, понякога имах право и на глас, но да ми прости Храпченко, не на свой глас.

Столовете винаги са си храсти в общата гора, която скрива хоризонта. Правото да бъдеш различен в йерархически подреденото по казармен образец общество винаги те изхвърля зад борда. Талвегът е за едномишлениците, подчинени на спуснатите отгоре парашутисти. Не, няма да стане нужда да търся опорни цитати от Б.Ръсел или Дж.Оруел. Казарменият тип училище е може би моделът, който най-много ни допада и удовлетворява, иначе нямаше да търпим толкова много години авторитарно управление. С пет години повече от Мойсей, а още четиридесет занапред! Или както го каза старият академик: "Преустройството може да победи само ако си отиде едно поколение". Това беше малко преди 10.ХІ.1989 год... Става ми тъжно...

"И ВСЕ ПАК В ПУСТИНЯТА ТРЯБВА ДА ИМА ОАЗИС". И малък принц. И лисица, която иска да бъде опитомена. Не искам да съм безстопанствен, тежи ми собственото предателството към светлите идеали, в които бях възпитаван, в които вярвах и които днес наричам "изгубени илюзии". Не съм Йожен Растиняк, все пак си оставам човек, носил някога пионерска връзка, с комсомолска вяра и вярност пред петимата от РМС, изпитвам нужното уважение пред Маркс, Енгелс, Благоев, въпреки че още от студенската си скамейка ги бях заменил с Киркегор, Камю, Сартър, Хусерл, Ясперс, Маритен. Тринадет години, колкото са годините на учителския ми стаж, верен-неверен на безброй образователни реформи, указания, постановления, проекто (от всякакъв род) и... обещания.

Но и със собствено разбиране по въпроса за перманентното (т.е непрекъснато) самообразование. С Макаренко, Сухомлински, Амонашвили,но и с Хелвеций, Русо, Дистервег, Карнеги. А от българските педагози - стигат ми вестник "Учителско дело" и просветните списания... Мисля, че съм образован. По всяка вероятност и квалифициран. Поне на книга. При новите условия, ако се напрегна и бъда благоразумен, може би и нещо повече. Но това повече ще бъде допълнение към нечия документация, защото професионалната квалификация е последния критерий, по който се оценяват кадрите. И се назначават. Проклетията наши и чужди, а ако си влязъл в Ждановско-Бериевската графа, ще изпиташ и "благородния" гняв на днешните подръжници на бащата на соцреализма: "Врагът не трябва да се щади, той трябва да се...". По съвременно казано - да се елиминира. Както е у Макиавели и отец Ескобар, но не и у Спиноза и Монтескьо...

Антон Семьонович, преди месец четох статия за вас в "Учительская газета". И вие не бяхте пощаден, обвиняваха ви в апологетика на Сталин... За други сте жертва. На кого да вярвам? На вас, автора на "Знамена над кулите" и "Педагогическа поема", на хулителите или възхвалителите ви? Но аз искам да ви попитам: "Нужни ли са и днес ТВУ-та", не общежития за превъзпитаване?". И ако са нужни, коя е причината за тяхното съществуване? "Не,не ми е нужен отговор, основан на закон от логиката! Няма основание, и то достатъчно, за пренебрегването им при днешната обществено-политическа ситуация. Но нали трябваше още преди десет години да сме победили, озарени от сиянието на върховете, да сме повече от братя! А НИЕ СЕ РАЗДИРАМЕ НЕ САМО ОТ ВЪТРЕШНИ ПРОТИВОРЕЧИЯ, А И ОТ ВЗАИМНА НЕТЪРПИМОСТ! Не само в училище! Училището е малкото огледало на заобикалящата ни действителност. Може да бъде казано или написано и по друг начин. Уви, определението на Ленин и теорията за отражението на Тодор Павлов търпят своите корекции. Време е, както пише доц. Иван Калчев, да кажем: "Адио, Маркс!". Не да се сбогуваме, а да обмислим наследството! И да се променяме!

(край на първа част)

вестник "Дунавска правда", Русе, год. ХLVІ, бр.121, 21.VІ.1990 год.


ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

(Из "Дневник на един библиотекар", 2010 год)

Втори септември, четвъртък

Разстоянието от дома ми до училището е километър и половина или петнадесет минути пешком. Стигам до работното си място десет минути по-рано от графика. Да, работното си място, а не до училището, защото "Помогни ми да те возвися мое родно школо" е любов и всеотдайност, мисъл и действие, себераздаване и съпричастност, болка и надежда, визия и мисия. Влизам не през централния вход, а през страничната порта и бавно се придвижвам до входа, предназначен за ученици и учители. Кимвам за добро утро на охраната. Изкачвам петте стъпала делящи партера от първия етаж, завивам надясно, коридора, после пак завой... надясно, отново коридор, после в дъното му, последната врата вдясно, отключвам я и влизам в библиотеката.

От стените изпитателно ме гледат отец Паисий и грешния Софроний, бащите на новобългарското образование Петър Берон и Васил Априлов, дядо Славейков и дядо Вазов. Работният ми ден може да започне...

Но нали ще се наложи по някое време да излизам от светаята си обител... И тогава Биг Брадър ще ме поеме. Няма как да избягна срещата с него. ТОЙ е навсякъде! В коридорите, в учебните кабинети и стаи, в учителската стая, в учителското кафе-бар... Навсякъде! Всевиждащ, ехиден, отмъстителен и безпощаден!

Наблюдава, засича, може и да удря. А когато не действа, просто наднича. Отровната му слуз е попила всяка спора от училищния организъм, ако последният е все още непоставен на режим. Оруел стои разтворен на 222 страница... Няма да има образование, няма да има култура, няма да има възпитание, няма да има морал дори... но нагонът към властта ще е все така жив.

Малко преди обяд влиза "Личен състав" и ми носи образец на молба за... по-ранно излизане в пенсия. Моля я да отложим развръзката за понеделник... От понеделник ще се наложи да пренасям книгите до новото местопребиваване... Макаренко бе по-поносим, Биг Брадър е жива отврат! Но има ли значение? Свободата е право на избор, но кой избор - на бягство от свобода ли?


ОДА ИЛИ РЕКВИЕМ ЗА БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ

(втора част)

... НАДЕЖДАТА УМИРА ПОСЛЕДНА.

Вярата е тази, без която си човек "отникъде", или образно казано герой на Бекет, Владимир или Естрагон - право на избор. След години на празнодумие, щедро гарнирани с гръмки обещания, след години на тотален страх, с опорни мисли от З.Стоянов, Сим.Радев, Ив.Хаджийски и Сп.Казанджиев, учителската гилдия се размърда. Независимо учителско дружество, стачка, стачен комитет, независим учителски синдикат, независими учителски сдружения (мисля, че до началото на месец април броят им бе достигнал 37, дори... независим учителски синдикат от средата на м.март. Статуквото трябва да се атакува с движение, независимо че условията все още диктуват буксуване... И национална Кръгла маса по образованието. С две страни. С надежда за повторение на довчерашните сценарий (спомнете си марксистко-ленинския закон за поетапността) и с все още плаха надежда, че е възможно, ако не да се заличат рецидивите от миналото, то да се положат здрави основи по пътя на обновлението. Частични успехи, въпреки че едната страна напуска масата, а другата се поогъва. Но Бог високо, царот е у Мадрид, а у наше село "язе сум кмет"... всичко се изгубва по все още широката септемврийско-априлско-ноемврийска магистрала. Подобно на все още несмъкнатата й драперия от двете страни, структурите на всякакви равнища действат по стар навик, може би чувствайки интуитивно, че край все пак някога идва. Стига да не се възприема като свършек на света. Но с походка пъргава, тромавата машина, макар и да буксува, все още се надява, че все пак резервни части има. Амортизация, амортизация, но отчисления няма...

Най-лесно се променят убежденията, по-трудно - навиците... "Пази се, събрате, да не се подмазваш прекомерно и да не сервилничиш безогледно на хората, които влас в пръстена си и могъщество над свистенето на сабята. Около тях най-голяма е тълпата на ония, които не се подмазвата на драго сърце и по убеждение, а защото са принудени. А са принудени, защото държат пчела в шапката си или масло под мишницата, заловени са в някакво престъпление и сега го изкупват и тяхната свобода е на въженце, затова са готови на всичко..." (Миодраг Павич "Обратен речник").

А ТРЯБВА МАЛКО. Ще продължа с думите на поета: "Усмивка блага към жената и шарени играчки за децата". Но жената (ти знаеш коя) е загрижена и следователно много уморена, и съвсем не й е до усмивки, а децата отдавна са се превърнали в сърдити млади мъже и вместо с играчки се занимават с обществени и професионални проблеми (политика е силна дума!) Защо ли? Как точно го казва моят (а защо не и твоят) пряк ръководител: "ИМА КОЙ ДА МИСЛИ, ТИ ИЗПЪЛНЯВАЙ!" В редицата с номера на куртката, в казана на потопените или: "Когато аз говоря, ти имаш правото да се съгласяваш!", "Поговорете с тоя, когато минава покрай кабинета ми, да си свежда главата!". А в същата светая светих, директорският кабинет, срещу многонюансираната цветна фотография на вечния юнголог (днес там има картина) ти се усмихва девизът: "ЧОВЕК, ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО!" Или - диктаторите си отиват, остават расналите под крилцата им, по папи и от самия папа. Трябва да се промени системата! Иначе геронтологията поглъща естествената приемственост. Или пак ще чакаме биологията и физиологията да ни свършат работата.

ТРЯБВА МАЛКО. Връщане към традицията - тая от началото на последното десетилетие от миналия век (а защо не и по-рано), от втората година на третото десетилетие на нашия век, поглед и съизмеримост с по-напредналите от нас, ти си избери подходящата система: Далтон план (американска), английската ("Корените на дъба"), японска (без да прибягваш до сепуко), френска (запази духа на Дидро и Русо) и да не забравяш за нашия аршин. Да не отричаш поголовно, а да осмислиш нещата. Иначе пак би претръпнал, когато до теб достигат отчайващи факти: на предпоследно място в Европа и на 66-то в света по разходи за образованието и Бог знае на кое място по равнище на образованост. По досегашната отговорност на управляващата "нова класа" - до това на страните от третия свят (но не за всичките). Модерна учебна база - при тази икономическа криза, конкурсност и изборност на всички равнища, но къде ще денем пришълците в професията и многобройните звена от веригата. И любов, много любов към професията - при тая нравственост.

Без привилегировани (ах, тези училищни барони!) и истински професионализъм. Да бъдеш съмишленик с колегите си, да се учиш от тях и сам да ги учиш, да се съизмерваш с тях и да бъдеш недоволен от равнището си, да търсиш новото и винаги да бъдеш под негов обстрел. Жалък утопиец! Не, не съм, но времето на заблудите отминава. Идва времето, когато училището ще се превърне в независим културен инстититут, а образованието ще определя бъдещето, моделирайки го по законите на вечно търсещия човешки дух. Но наред с държавните училища са нужни (и като катарзис, и като конкуренция) частни училища и колежи. За да има ниво!

... Събудих се, целият плувнал в пот. Но не ми се виеше свят! Бях спал при широко отворен прозорец, срещу който издигаше снага училището, в което преминават не само пет дни от работната ми седмица.

Вестник "Дунавска правда", Русе, год.ХLVІ, БР.122/22.VІ.1990 год., стр.8

СЛЕД ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ

(Из "Дневник на един библиотекар", 2010 год.)

Двадесет и девети септември, сряда.

Доста се позабавих с отбиването си в новото местонахождение на училищната библиотека. Преместиха я на третия етаж, в една малка стая, три пъти по-тясна от предишното просторно помещение, което цели два месеца устройвах. Трябва да си взема някои лични вещи, които складирах в един от ъглите. Но по стар навик първо тръгнах към старата библиотека. Знаех, бях убеден, че той ме чака там, скрит в ъгъла, досами входната врата. Той, Паякът, невидимото око, пазителят на всички училищни тайни:

- Е, знаех, че ще дойдеш!
- Носталгия, нали знаеш.
- И за какво да съжаляваш? Разрушиха я твоята обител. Библиотека на училището не е нужна. Нужно е работното място!
- Да предположим, че е така. Александрийската библиотека всеки я носи в себе си. Пък защо не и Вавилонската, а и части от Ватиканската, нали си чел Умберто Еко.
- Я не ме занасяй! Видя ли, че съм по-силен от тебе. Отиваш си, няма кой да наднича в тайните ми
- Е, затова си тръгвам, за да те съхраня за идното.

Паякът ехидно, но без злорадство ме гледа изпитателно в очите.
- Време е да тръгвам!
- Бъди внимателен, нали знаеш приказката за змията!

Тръгвам, без да се обръщам. От всички ъгли на коридорите се стеле невидимата паяжина, оплела в себе си две десетилетия училищни потайности: любовни двойки, интриги, рушвети, самоподпалили се учителки, пищни коктейли. Някъде, някъде, много, много далеч, сякаш изпод дъга надничат приятелски усмивки и желание за работа и съзидание.

Стигам до третия етаж. Посреща ме новият библиотекар, довчерашният възпитател и мой колега по български език и литература Павлин Искров. Тясно е, задушно, няма го уюта. А любознателните детски очи! Кому са нужни те? Обелвам две приказки от куртоазия и бързешком се изнизвам.

Учителят Свинтила тъжно ме гледа изпод вежди: "Книгите не горят, но могат да бъдат и мъртви, нали?

От училище до дома разстоянието е петнадесет минути пешком. Един час не ми стига да се върна в къщи.

Русе, 08.12.2010 год.

Атанас ГАНЧЕВ

Няма коментари:

А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!