Май се налага да напиша едно Открито писъмце до г-н Премиера, с оглед да забележи кандидатурата ми за министър на образованието

Днес съм на ТЕЛК (това май значи "трудово-експертна лекарска комисия"), след десетина минути тръгвам към сградата им. Ще ме освидетелстват и, евентуално, инвалидизират: имам три заболявания, на сърцето, на щитовидната жлеза и на белия дроб (откриха ми наскоро астма, породила се на базата на хроничен бронхит, от който страдам от години). Ще видим какво ще стане, любопитен съм да разбера, да видя с очите си какво се случва в тази една сфера и ще ви информирам за наблюденията си. Когато съм ходил там да подавам документи, съм забелязал, че е пълно със страдащи, болни хора, цели тълпи, стоят на огромни опашки, блъсканица невероятна, много болен е народът ни явно! Преди 10-тина години аз вече бях инвалид от т.н. "3-та група", ама после "социално-отговорното" царско правителство отмени тази група с оглед икономии и аз, така да се каже, внезапно "напълно оздравях". Минаха няколко години, сега основното ми заболяване на сърцето се влоши, лекарите пак ме пращат на ТЕЛК. Такива работи.

Налага се да отсъствам от работа по тази причина днес. Ще си простоя деня по опашки. Най-много на опашки ни се налага да стоим когато не сме здрави, когато се разболеем. Опашката е най-върховното постижение на социализма и щом в тази сфера - здравеопазването, тъй нареченото - така много се стои на опашки, явно още има много социализъм в нея. Другата сфера, в която социализмът изобщо не е мръднал, е сферата, в която аз работя: образованието. Там пък още не е дошъл 10-ти ноември 1989 г., там нещата са замръзнали и са капсулирани на нивото на 50-те години на ХХ век, като модел на отношения имам предвид. Иначе агонията на системата е доста напреднала. Просто няма кой да изнесе трупа. И затова той така смърди...

Вчера се самопредложих за... министър на образованието! На шега, разбира се. Понеже моят състудент от Санкт-петербургския университет Сергей Игнатов се издъни и беше уволнен, та моя милост реши да се възползва. Не зная дали да не взема да напиша едно открито писмо в тоя дух, което наистина да го изпратя на г-н Премиера? Що пък да не опитам. Ей-така, за идеята, съм готов да се пожертвам и да дам кандидатурата си за министър. Вярно е, че не е прието да се прави така, вярно е, че обикновено е прието всеки само да си мечтае да стане един ден министър (както всеки войник, твърдят, си носел в раницата маршалския жезъл), ето, аз нарушавам общоприетите норми и скандално се самопредлагам. Правя си, тъй да се рече, експеримент. Не съм превъртял да вярвам, че някой ще се трогне и наистина ще ме назначи. Таман пък мен да турят министър на образованието, къде ли пък не?! Но що да не опитам, да си направя устата де. :-) Като гледа човек какви са ни министрите, неволно добива кураж да иска и той да стане министър. Щом те са станали, всеки може да стане. Е, баш тия, дето стават за министри, няма да станат де, но какво пък пречи да опитат да се наврат. То тия неща не стават така, знаем как стават, ала ето, да изследваме ситуацията, рекохме да опитаме и да се пожертваме.

Та днес значи трябва да намеря време и душевно спокойствие да драсна едно мило писъмце на Премиера. Що пък не? Може да му е от полза. Знам, че му е трудно да намери подходящ за министър човек. Знам, че сега при него се вре и куцо и сакато за министър, ала не го правят като мен, открито, а скришом, тайно, подличко. И някой от тях ще се навре. Ще се сбъднат мечтите му. Да стане поредният гробокопач на българското образование и наука...

Чао, хубав ден на всички! Ще бързам да не закъснея. Пак ще се срещнем по-после, живот и здраве да е...