Психологията, намираща се в "предверието" на философията, е едно въведение в собствено философската проблематика, пръв "досег" – наистина не съвсем пряк – с философското мислене и разбиране. Установявайки удивителното многообразие на човешки отношения към нещата (и особено отношения на човека към самия себе си!), при това проявяващи се в строго индивидуалната и субективна форма на душевен живот на отделния човек, психологията се задоволи с неговото описание и с опитите си да го разбере.
При това психологията непрекъснато усещаше и съзнаваш, че цялото богатство на човешки отношения е неуловимо и неизразимо, че то й "убягва" и дори й се изплъзва – подобно на това както живакът се оказва неуловим с пръстите на ръката. В крайна сметка психологията сама стигна до признанието за своето безсилие да разбере дълбокото естество на човешката реалност във всичките й измерения – пораждащо се в резултат на отношенията на човека към света и към самия себе си. Същевременно трябва да се отдаде длъжното на психологията, която се явява единствената наука, така плътно приближила се до най-значимите въпроси, които изобщо могат да интересуват човека – защото касаят самия него, неговия живот и съдба. Изучаването на психология затова е най-естественото въведение и подготовка за заниманията с философия. Първият наистина философски въпрос, пред който човекът така или иначе се изправя, е въпросът Какво аз мога да зная?, формулиран с такава пределна яснота от философа Имануел Кант.
Действително, този въпрос се появява неизбежно и когато съзнанието се овладее от него, то времето за пробуждането на философския интерес у този човек вече е настъпило. Това аз мога да зная е въпрос, който заслужава обсъждането си още сега.
Човекът "притежава" една велика душевна сила или способност – мисленето. Тази човешка сила не знае покой, нейната мисия на този свят е истината за нещата – такива, каквито те наистина са. Истината е постижима в знанието, нали в съ-знанието за нещо ("със-знание-то"!) ние се добираме до неговата същност; във всеки случай знанието, а не заблуждението е онова, което ни приближава до истината. Всеки човек е способен да мисли – и го прави, доколкото и както може. Обикновено се смята, че мисленето е някаква природна "склонност" на човешките същества, които като че ли "по рождение" всеотдайно са му отдадени, т.е. обичат и се стремят да мислят. Излиза, че ние един вид "така сме устроени" – да мислим! – и затова се казва, че човекът е мислещо същество.
Вярно е, че човек може да мисли и без специално да е бил "обучаван" в мисленето – подобно на това, както всеки от нас е в състояние... "да храносмила, без да е изучавал физиология" (Хегел). Смятат, че "понеже ни се налага" да мислим, ние "сме се опитвали да го правим" – и затова отдавна сме "привикнали". От една страна това е така, но има и друга страна: ние, следователно, сами себе си сме направили мислещи, станали сме опитни в мисленето, възползвали сме се от ума си, от душевната способност, наречена мислене. Ясно е, че ние "по рождение" или по заложба не сме мислещи, и затова не бива да се смята, "мисълта е вродена" у човека, че "умеем" и "сме склонни" изначално да мислим. Бог, давайки ни безсмъртна душа, ни е дал и възможността да бъдем мислещи, но ние ставаме такива чрез познанието – в опитите си да търсим яснота, да разбираме, да не сме безразлични към истината.
Следователно, човешката способност и склонност, свързвана с мисленето и познанието, подлежи на развитие и усъвършенстване, тя не ни е дадена веднъж и завинаги – за да сме сигурни, че я "притежаваме стопроцентово", както сме сигурни, например, в това, че в джоба ни се намира някоя монета. Умът сам по себе си е нещо ценно и необходимо в живота, но от това следва, че сме длъжни непрекъснато да го употребяваме и дори "изостряме"; нали ако го изоставим, то – както това става и с всеки друг "инструмент"! – може да се окаже, че е станал негоден, "затъпял", "ръждясал" или пък дори "мухлясал". Умът и мисълта на човека се развиват и подобряват единствено в приложението им, т.е. в познанието, в поставянето на смислени въпроси и в търсенето на отговорите, в умствената активност (в никакъв случай не в "ленивостта" и в пасивността!) на душата. Всичко това е така, но не си ли струва още сега да се запитаме относно това как човек мисли, т.е. относно условията, които благоприятстват нашето мислене и дейността на ума, които са им жизнено необходими и без които те са нещо друго, но не и мислене, не и познание?
Тази задача пред човешката мисъл – мислене за самото мислене (Аристотел) или познание за самото познание (Кант) – рано или късно бива осъзната; решаването й е особено потребно за младия човек. Може справедливо да се каже, че тя е едно от началата, един от изворите на философстването и на философията. Мисленето – както и всяка друга човешка активност е дейност – си има своите "тънкости" и правила, които е добре да бъдат открити и да се знаят: за да бъдат ефективно прилагани и използвани непрекъснато. Осъзнаването и "разнищването" на собствената ни мисъл, търсенето на законите, определящи и скрито насочващи мисленето на човека, е важен жизнен проблем пред всеки един от нас.
Мисленето не е и не трябва да бъде сляпо лутане из непроходим лабиринт, случайно налучкване на някакви съмнителни "истини", безсъзнателно и хаотично, потънало в мрак, без никаква светлинна, движение без цел и посока. Философията отдавна се е заела със задачата да помага на всеки човек, който се опитва да разбере тайните на мисълта и на ума, на човека, който иска да е наясно със себе си – що се отнася и до неговата познавателна способност (наред с всичко останало!). Тази част от философията, която се занимава специално с мисленето и неговите правила и закони, от векове насам се нарича логика. Предстоят ни занимания с тази древна и същевременно модерна философска дисциплина.
Психологията смята, че всички мислят различно – всеки както и доколкото може да мисли. Това е вярно от една страна, индивидуалните особености на ума са факт, който никой не отрича. Логиката обаче стига до нещо на пръв поглед парадоксално: че хората въпреки всичко са длъжни да мислят еднакво (стига да искат да мислят правилно!). И логиката си има своите основания за един такъв извод, които ни предстои да разберем.
Оказва се, че според логиката човек трябва сам да ограничи безпределната свобода на своята мисъл – и тъкмо по този начин да я постигне в нейната чистота. Едва по този начин ще можем да мислим истински и пълноценно, едва тогава заниманията ни с мислене ще придобият вярната посока. Защото нашата мисъл не е произвол и своеволие, а хармонична и чиста проява на човешкия дух, към който всеки от нас е длъжен да се приобщи, да го намери у себе си.
Тайнствата и "тънкостите" на човешката мисъл, овладяна от страст към истината, са именно област на логиката като философска дисциплина. Към нея трябва да се преизпълним с доверие – ако искаме да бъдем наистина мислещи. Това не е толкова трудно, иска се само да го пожелаем...
При това психологията непрекъснато усещаше и съзнаваш, че цялото богатство на човешки отношения е неуловимо и неизразимо, че то й "убягва" и дори й се изплъзва – подобно на това както живакът се оказва неуловим с пръстите на ръката. В крайна сметка психологията сама стигна до признанието за своето безсилие да разбере дълбокото естество на човешката реалност във всичките й измерения – пораждащо се в резултат на отношенията на човека към света и към самия себе си. Същевременно трябва да се отдаде длъжното на психологията, която се явява единствената наука, така плътно приближила се до най-значимите въпроси, които изобщо могат да интересуват човека – защото касаят самия него, неговия живот и съдба. Изучаването на психология затова е най-естественото въведение и подготовка за заниманията с философия. Първият наистина философски въпрос, пред който човекът така или иначе се изправя, е въпросът Какво аз мога да зная?, формулиран с такава пределна яснота от философа Имануел Кант.
Действително, този въпрос се появява неизбежно и когато съзнанието се овладее от него, то времето за пробуждането на философския интерес у този човек вече е настъпило. Това аз мога да зная е въпрос, който заслужава обсъждането си още сега.
Човекът "притежава" една велика душевна сила или способност – мисленето. Тази човешка сила не знае покой, нейната мисия на този свят е истината за нещата – такива, каквито те наистина са. Истината е постижима в знанието, нали в съ-знанието за нещо ("със-знание-то"!) ние се добираме до неговата същност; във всеки случай знанието, а не заблуждението е онова, което ни приближава до истината. Всеки човек е способен да мисли – и го прави, доколкото и както може. Обикновено се смята, че мисленето е някаква природна "склонност" на човешките същества, които като че ли "по рождение" всеотдайно са му отдадени, т.е. обичат и се стремят да мислят. Излиза, че ние един вид "така сме устроени" – да мислим! – и затова се казва, че човекът е мислещо същество.
Вярно е, че човек може да мисли и без специално да е бил "обучаван" в мисленето – подобно на това, както всеки от нас е в състояние... "да храносмила, без да е изучавал физиология" (Хегел). Смятат, че "понеже ни се налага" да мислим, ние "сме се опитвали да го правим" – и затова отдавна сме "привикнали". От една страна това е така, но има и друга страна: ние, следователно, сами себе си сме направили мислещи, станали сме опитни в мисленето, възползвали сме се от ума си, от душевната способност, наречена мислене. Ясно е, че ние "по рождение" или по заложба не сме мислещи, и затова не бива да се смята, "мисълта е вродена" у човека, че "умеем" и "сме склонни" изначално да мислим. Бог, давайки ни безсмъртна душа, ни е дал и възможността да бъдем мислещи, но ние ставаме такива чрез познанието – в опитите си да търсим яснота, да разбираме, да не сме безразлични към истината.
Следователно, човешката способност и склонност, свързвана с мисленето и познанието, подлежи на развитие и усъвършенстване, тя не ни е дадена веднъж и завинаги – за да сме сигурни, че я "притежаваме стопроцентово", както сме сигурни, например, в това, че в джоба ни се намира някоя монета. Умът сам по себе си е нещо ценно и необходимо в живота, но от това следва, че сме длъжни непрекъснато да го употребяваме и дори "изостряме"; нали ако го изоставим, то – както това става и с всеки друг "инструмент"! – може да се окаже, че е станал негоден, "затъпял", "ръждясал" или пък дори "мухлясал". Умът и мисълта на човека се развиват и подобряват единствено в приложението им, т.е. в познанието, в поставянето на смислени въпроси и в търсенето на отговорите, в умствената активност (в никакъв случай не в "ленивостта" и в пасивността!) на душата. Всичко това е така, но не си ли струва още сега да се запитаме относно това как човек мисли, т.е. относно условията, които благоприятстват нашето мислене и дейността на ума, които са им жизнено необходими и без които те са нещо друго, но не и мислене, не и познание?
Тази задача пред човешката мисъл – мислене за самото мислене (Аристотел) или познание за самото познание (Кант) – рано или късно бива осъзната; решаването й е особено потребно за младия човек. Може справедливо да се каже, че тя е едно от началата, един от изворите на философстването и на философията. Мисленето – както и всяка друга човешка активност е дейност – си има своите "тънкости" и правила, които е добре да бъдат открити и да се знаят: за да бъдат ефективно прилагани и използвани непрекъснато. Осъзнаването и "разнищването" на собствената ни мисъл, търсенето на законите, определящи и скрито насочващи мисленето на човека, е важен жизнен проблем пред всеки един от нас.
Мисленето не е и не трябва да бъде сляпо лутане из непроходим лабиринт, случайно налучкване на някакви съмнителни "истини", безсъзнателно и хаотично, потънало в мрак, без никаква светлинна, движение без цел и посока. Философията отдавна се е заела със задачата да помага на всеки човек, който се опитва да разбере тайните на мисълта и на ума, на човека, който иска да е наясно със себе си – що се отнася и до неговата познавателна способност (наред с всичко останало!). Тази част от философията, която се занимава специално с мисленето и неговите правила и закони, от векове насам се нарича логика. Предстоят ни занимания с тази древна и същевременно модерна философска дисциплина.
Психологията смята, че всички мислят различно – всеки както и доколкото може да мисли. Това е вярно от една страна, индивидуалните особености на ума са факт, който никой не отрича. Логиката обаче стига до нещо на пръв поглед парадоксално: че хората въпреки всичко са длъжни да мислят еднакво (стига да искат да мислят правилно!). И логиката си има своите основания за един такъв извод, които ни предстои да разберем.
Оказва се, че според логиката човек трябва сам да ограничи безпределната свобода на своята мисъл – и тъкмо по този начин да я постигне в нейната чистота. Едва по този начин ще можем да мислим истински и пълноценно, едва тогава заниманията ни с мислене ще придобият вярната посока. Защото нашата мисъл не е произвол и своеволие, а хармонична и чиста проява на човешкия дух, към който всеки от нас е длъжен да се приобщи, да го намери у себе си.
Тайнствата и "тънкостите" на човешката мисъл, овладяна от страст към истината, са именно област на логиката като философска дисциплина. Към нея трябва да се преизпълним с доверие – ако искаме да бъдем наистина мислещи. Това не е толкова трудно, иска се само да го пожелаем...
