5.4.Как Шелинг и Хегел заради истината пожертвали дори приятелството си?

Нека сега да се настроим да осмислим една прелюбопитна история около двама знаменити немски философи. Единият се нарича Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775-1854), а другият е Георг Фридрих Вилхелм Хегел (1770-1831).

Шелинг и Хегел били приятели в студентските си години. Дори живеели в една квартира – в качеството си на студенти в Теологическия институт в Тюбинген. И доста време след това били най-близки, били истински приятели.

Но станало така, че Шелинг съвсем млад написал първата си книга, която скоро го направила популярен, блестящ професор по философия. Шелинг написал най-добрите си книги за няколко години, при това създал три философии (!), три нови системи. В същото време Хегел упорито се занимавал с изучаването на всички науки, почти не пишел, понеже бил овладян от идеята да схване и изрази в целостта му цялото човешко знание, а също и да превърне философията в наука. Та Хегел по това време бил съвсем скромен частен учител по философия, а по-късно и гимназиален преподавател.

Двамата приятели не прекъснали отношенията си, пишели си писма, Шелинг дори окуражавал по-възрастния от него Хегел да излезе с нещо пред четящата публика. През 1808 г. Хегел издал книгата си “Феноменология на духа”, в която обаче излязъл с остра критика и на трите философии на Шелинг; последният пък останал с впечатлението, че приятелят му просто не го е разбрал, или – което е още по-лошо и по-обидно! – съзнателно е изопачил и дори е откраднал неговите идеи! Но възходът на Хегел вече започнал, скоро славата му засенчила тази на Шелинг. Хегел станал титуляр по философия на Берлинския университет, при това написал и издал още много книги. В един момент всички забравили за Шелинг и в устата на всички бил само Хегел.

Двамата някогашни приятели прекратили всякакви отношения помежду си, стигнало се дотам да се преструват при среща, че не се познават (например когато се срещали на публично място!). В Германия наистина в този момент като че ли всички забравили за Шелинг. А Хегел се къпел в лъчите на славата повече от 20 години. Шелинг се оттеглил в отдалечената провинция и доста злобно наблюдавал триумфа на някогашния си приятел Хегел.

Хегел умрял в 1830 г. Умрял по време на чумна епидемия в Берлин – когато всички учреждения били затворени за да не се пренася смъртоносната зарази, Хегел, вече ректор на Берлинския университет, наредил да отворят една аудитория, където той да продължи да си чете лекциите. Разбира се, заразил се с чума и скоро умрял – на 63 години. И след като катедрата му осиротяла, всички се запитали кой ли може да го наследи в университета. Питали се има ли философ от неговия ранг, който да е достоен да го наследи. Сетили се за почти забравения Шелинг и го поканили да оглави катедрата.

Шелинг приел, излязъл с критика на “въздушните кули” на своя някогашен приятел, отрекъл кардинално идеите му. И така, показвайки за сетен път своя гений, създал своята четвърта философия. Късната философия на Шелинг стимулирала неимоверно философското развитие – по същия начин, по който предишните му системи подготвили философията на Хегел.

А ето и няколко въпроса за самостоятелен размисъл:

• За какво ви говорят тези все пак необичайни отношения между двамата велики философи на ХІХ век? Защо Хегел и Шелинг толкова не се обичат, въпреки че на млади години са били неразделни приятели?

• Дали пък “лошите характери” не са причина за крайната студенина в отношенията им на зряла възраст? Не са ли могли да потиснат чувствата си – заради принципните, идейните въпроси на философията?

• Интересува ли ви същностната страна на техните отношения? Желаете ли да се запознаете по-внимателно с техните учения, с философските им идеи?

Разбира се, да се разгледат ученията на тия двама знаменити философи е твърде интересно, но пък това би ни отнело много време и място. А тук не ни е такава задачата. Затова всеки, който се интересува и иска да разбере какви са идеите на двамата велики философи, нещо не му пречи да се задълбочи в четенето на техните книги. И тогава ще преживее несравними с нищо духовни наслаждения, макар че на първо време текстовете им могат да му се видят трудни и неясни. Ала това са преодолими трудности, стига стремежът към разбиране да е налице.

5.2.Животът на Сократ – образцовият за философите живот

Великият Сократ е останал във философията като най-ярък пример за пълно съответствие между живот и философия: Сократ е живял живота си съвсем философски, както подобава за автентичния философ – и може би точно по тази причина философията му е така жизнена. Тя наистина е надживяла вековете и е дълбоко причастна на вечността.

От друга страна пък идеите на Сократ за живота и битието са толкова жизнени – и дори проникнати от един така рядък полъх на вечността! – тъкмо защото Сократ е бил верен на живота и му се е отдал изцяло. При Сократ е имало пълно съвпадение между думи и дела: той постъпвал в живота си точно така, както учил че трябва да се живее! И това също си е негов “патент”, поради което толкова много го ценят всички, които обичат мъдростта: да, Сократ е живял мъдро, пък и дори – може би – разумно. Нищо че тъкмо заради тази разумност в края на краищата е бил принуден сам да изпие чашата с отрова и в крайна сметка да се лиши от живот, понеже, както е известно, е бил осъден на смърт.

Ето че тук стигаме до най-важен момент, без проумяването на който всичко увисва във въздуха: как става така, че толкова силно влюбеният в живота философ, какъвто е бил Сократ, тъкмо по тази причина е бил осъден на смърт? И защо озлобеният на живота социум, общността, която просто не е могла да понесе сократовата жизненост и духовност, се е принудила да умъртви Сократ – този вечно жив пример за въплътена в живот философия – и е осъдила по-скоро не него, а тъкмо самата себе си?! Защото Сократ съвсем не се страхувал от смъртта, а, напротив, дори я желаел: който благодарение на живота си се е причастил във вечна вярност на живота, за такъв смъртта не е страшна. Да му мислят обаче останалите…

В памет на Сократ – който почти не е философствал по обичайния маниер, развивайки систематично една идея – ще предложа един друг, по-сократов начин за вникване в неговия живот и в неговата философия: именно чрез въпроси. Сократ особено обичал въпросите, чрез които стъпка по стъпка се приближавал към ядрото на неведомото. Убеден съм, че този е по-верния начин да се постигне най-дълбокото и жизненото в неговата непреходна философия, а пък ефектът върху душите е невероятно по-мощен. Всеки е добре сам да потърси своята лична реакция на тези въпроси. И в нея да открие така потребния за него самия смисъл:

• Това, че Сократ е живял точно според своята философия и винаги е възхвалявал знанието и разума, може ли да бъде пример за мен? Казват, че той е постигнал пълно покритие между живот и философия, но какво е спечелил от това? Бил е обаче осъден на смърт от своите съвременници, трябвало е да изпие чашата с отровата – защо това да е образец за философски живот?

• Дали пък Сократ не е станал жертва на своя самонадеян разум? Може ли изобщо разумът да разбере живота? Може ли знанието да изчерпи неговата тайна? Не е ли пресилено да се твърди (както правел Сократ), че само знанието и разумът постигат висшата истина за живота?

Да прекъсна за малко въпросите та да обясня как станало така Сократ да бъде съден и осъден, и то на смърт, от съвременниците си. Възможно е някои съвсем да не разбират как е било възможно да се случи това. Налага ми се да дам някои сведения за самия Сократ и за неговия живот.

Сократ (Σωκράτης), ок. 470 – 399 г. до н.е., е свободно роден атинянин, син е на Софрониск, от дема Алопеки. Точно така тогава се представяли самите атиняни, които, както е известно, били дотам напреднали, че си учредили демокрация; именно атиняните са родоначалниците на демокрацията изобщо. На млади години Сократ се бил обучавал в каменоделство, изучавал скулптура, даже се говори, че един детайл от Партенона бил негово творение. Също така съвсем млад участвал в Гръко-персийските войни, където се прославил с храбростта и с мъжеството си. Иначе външно бил доста грозен, приличал малко на сатир, сякаш имал козя глава, но иначе бил незаменим събеседник и също, както се казва, бил харизматична личност, т.е. в него имало някакво вътрешно горене, което фигурата му излъчвала навън, а то пък облъчвало хората наоколо. Животът му минал в разговори с всякакви хора, провеждани по пазарищата, палестрите (стадионите) и площадите на Атина, а често и по домовете на по-заможни граждани, където Сократ и приятелите му, най-красноречиви събеседници, си устройвали “симпозиуми” (пиршества), минаващи обикновено в най-сладки философски разговори. На тия пиршества присъствала цялата свита на Сократ, състояща се от т.н. „златна младеж” на Атина, т.е. от младежи, произхождащи от най-знатни родове, които си имали обичай да ходят след Сократ, та да не пропуснат и дума от неговите философски разговори и обсъждания. Такова било всекидневието на Сократ – да разговаря с всякакви хора за всякакви въпроси, да изследва и да търси също коя е истината по ония най-важни човешки въпроси, които нито един човек не бива да отминава без внимание.

Тогава именно, по времето на Сократ, пък и малко преди това, а да не говорим за след смъртта му, в Атина философията била на най-голяма почит, тя респектирала мало и голямо. Сократ неусетно станал символ на онова атинско философско свободомислие, което антична Гърция е завещала на Европа и на съвременния свят.

Сократ си имал една любопитна теория за това, че по природа, т.е. по право, само на жените принадлежи грижата за дома, а пък мъжете трябвало да носят тежката отговорност за общите, за градските, за човешките и за държавните дела. Просто самата природа така е отредила и затова е направила жената толкова пригодна и способна най-добре да върши всички домашни работи – чистене, готвене, пране, отглеждане на децата и пр. – докато пък мъжът също по природа е орисан да работи най-упорито на нивата на държавния живот, или на политиката. Защото, знайно е, в тогавашна Гърция самите градове (полиси) били отделни държави или царства, а пък грижата за държавата и за общите градски и човешки дела, излиза, била първа отговорност на истинските мъже.

Тази сократова теория обаче съвсем, разбира се, не допадала на неговата жена Ксантипа, която не си падала по сократовите изкушения по философията, ами действала спрямо него съвсем нефилософски и брутално: след като мъжът й, от ранна сутрин до късна вечер и често по цели нощи скитал тук-там и водел с увлечение някакви си сладки разговори, то горката Ксантипа, без много да се затруднява да схваща, била убедена, че мъжът й чисто и просто си е един безделник. Поради което тя се чувствала в пълното си право, когато той й падне, да го… бие! Да, ей така, направо на улицата, пред учениците му, тя го правела за смях и резил, понеже си имала обичай да се нахвърля върху му, да го удря, да го скубе, да го дращи, а много често, когато това й се виждало малко, да го полива с легени или с кофи вода. Сократ невъзмутимо търпял гнева на жена си, никога не посегнал да я удари, както го съветвали приятелите му, защото все пак, вероятно, допускал, че Ксантипа се държи така не просто заради скверния си характер, ами и по някакви по-оправдателни причини: тя, горката, имала много деца, за отглеждането на които баща им наистина не си мръдвал и малкия пръст. Понеже, както казах, великодушно отстъпил цялата домашна работа на иначе трудолюбивата си съпруга, а пък той с всички сили, със страст и вдъхновение, се бил отдал на философията, на общите човешки и на държавните дела.

Гневът на Ксантипа си бил в общи линии съвсем оправдан, защото, на всичкото отгоре, след като по цели дни се занимавал с някакво специфично обучение на учениците си, Сократ съвсем не взимал за това пари, сиреч съвсем безплатно си губел времето. Това Ксантипа съвсем не могла да го проумее, защото по това време вече имало платени учители, които не се свенели за преподаване да взимат добри пари, защото знанието тогава е било ценено доста високо. Ала Сократ, за зла участ на Ксантипа, си имал и тук една теория, според която е пълно безчестие да се върти търговия не с какво да е, ами със знания; понеже е грозно за знанието, само по себе си безценно и неоценимо, да се вземат пари. И Сократ цял живот не вземал никакви пари, нищо и не донасял в семейството си, а пък това, разбира се, съвсем не било приятно на Ксантипа, често плачеща горчиво, че съдбата й е отредила толкова лош мъж.

Така в общи линии и протекъл животът на Сократ. По едно време една част от учениците му – понеже често в разговорите той ги злепоставял, като доказвал, че само си мислят, че знаят, докато всъщност това не е така – започнали да натрупват злоба срещу учителя си, вместо, впрочем, да са му благодарни, че им помагал да се отърват от заблудите си. Ето тук си личи как едно и също нещо поражда в душите коренно различни реакции: една част от учениците на Сократ наистина богоговеели пред него, страшно го уважавали, сред тях бил и самият Платон, ала другата част почнали да го мразят и да кроят планове как да му отмъстят. Накрая, съвсем вбесени, дали Сократ на съд с две съвсем измислени, изсмукани из пръстите, обвинения: че отрича съществуващите богове и си измисля нови, а също и че развращава младежта.

Как протекъл този исторически съдебен процес само по себе си е доста интересно, но е факт, че в резултат Сократ настроил мнозинството от гражданите срещу себе си, явно и други хора доста е дразнил приживе, та мнозинството гласувало че е виновен (тогава така се решавала и вината в съда, съвсем демократично: присъствалите на процеса решавали като гласували с различни на цвят камъчета виновен или невинен е подсъдимият). И ето че Сократ бил осъден на смърт, трябвало да изпие чаша с отрова, с отвара от бучиниш. Сократ приел смирено съдбата си и го сторил, изпил чашата с отрова. Като по този начин неговата участ си останала пример за това как и най-толерантните общества често приемат своите духовно най-извисени личности.

Ето в тази връзка и някои посветени на тези важни моменти въпроси, на които е добре всеки най-внимателно да помисли и да реши за себе си кое как е:

• Защо живеещият според повелите на разума Сократ най-напред не е бил разбран от своята жена? Защо Ксантипа цял живот се оплаквала, че съдбата й е отредила такъв, т.е. толкова лош мъж-безделник? Дали пък жените по някакъв начин не са по-близки на естеството на живота? Ако Сократ беше живял така, както от него искала Ксантипа, дали нямаше да избегне безсмислената смърт?

• За Ксантипа всичко, което правел знаменитият й съпруг, било изцяло непонятно, погрешно в корена си, абсурдно – дали просто умът не й стигал да разбере? Или друга е причината? Дали пък чувството, женският инстинкт не я тласкал към това да не приема категорично такъв живот? Нима Ксантипа е права в изискването си, че добрите мъже трябва да се занимават най-вече с домашни дела?

• Защо Ксантипа не може да проумее как така нейният хубостник е зарязал домашните дела заради общите, човешките? Права ли е Ксантипа да иска и той да бъде мъж на мястото си? Защо Ксантипа се принуждавала да бие Сократ? Защо ли пък и той се е оставял да го бие? Това не е ли мълчаливо признание от негова страна за основателността на гнева й?

• Това че Сократ по цял ден скитал по площадите и палестрите на Атина, търсейки събеседници, с които да може да разговаря за най-важното, и в същото време почти напълно зарязал дома си, може ли да се оцени като образцов живот, подобаващ за философа и за човека? Дали Сократ наистина – а не само в очите на Ксантипа – си не е бил просто един безделник?

• Сократ не бил разбран и от учениците си – защо е станало така? Защо малцина са онези, които са му били благодарни за това, че им помагал да освободят душата си от заблудите, т.е. да я отдадат на истината и знанието? Защо повечето се изпълвали с ненавист към него? Нима просто са се засягали от това, че ги излагал пред хората – когато им доказвал, че не знаят, а само си мислят, че знаят?

• Ако тези негови ученици са възроптали от него заради това, че “от истината боли”, то нима Сократ е могъл нещо да направи – за да ги пощади? Прав ли е като е смятал, че истината винаги лекува? Трябвало ли е Сократ да търси начин да възпре засилващата се ненавист в душите на ония, които по-късно започнали да водят съдебен процес срещу учителя си?

• Могъл ли е Сократ да направи така, че всички да са доволни? Защо обаче не го е направил? Защо е допуснал подобна неразумност, която му коствала живота? Какво е станало с прочутата му разумност?

• Не е ли подразнил Сократ хората с това, че сам се смятал за акушер, помагащ за раждането на истината в душите на ония, които са плодовити тъкмо в душите, не в телата? Това ли е, впрочем, заниманието на истинския философ? Но безплодните в душите – или “кастратите”, които не са родили нито една идея в живота си – нима имат друг изход освен да го мразят?

Наистина Сократ си имал една своя теория относно изкуството за раждане на истината, както той определил своя метод. Той нарекъл това изкуство майевтика (μαιεντική), или повивално, акушерско или родилно изкуство. Майката на Сократ била акушерка, та той говорел, че е наследил нейния занаят, но за разлика от нея не помагал на жените, ами на мъжете, които, по негово мнение, също раждали, но не деца, а истини, идеи, прекрасни мисли. Другояче казано, според Сократ децата на мъжете били тъкмо идеите и истините, това тяхното е едно безсмъртно поколение (кой не знае “децата” на Омир, именно “Илиадата” и “Одисеята”!), за разлика от поколението на жените, което е съвсем смъртно. А за да роди един мъж някаква идея, първо трябва да я “зачене” (как ставало това Сократ обяснявал надълго и нашироко: ами ставало в тия най-приятни философски разговори между мъже!), после дълго време “бременният” с някаква истина мъж се чувства плодовит, именно истината е този толкова ценен плод в душата му. Пък когато дойде моментът да роди душата му своята идея, растяща в нея, то именно тогава се налагало Сократ да покаже своето изкуство. Представете си обаче как е възприемала Ксантипа тия теории на Сократ, след като разбрала, че мъжът й, сам не грижещ се изобщо за собствените си деца, се бил отдал на това да учи мъжете да раждат! Да, считала го е може би с право за луд, за съвършено обезумял…

Но да се върнем на своите въпроси, които ще ни помогнат по-вярно да вникнем в случилото се с великия гръцки философ Сократ:

• Защо мъдрият Сократ все пак се е надявал душата на занимаващите се с философия да роди поне великодушието, което стои над дребните страсти? Нима това не е наивност от негова страна?

• Сократ, разбира се, е могъл да не умре, да се скрие, да избяга – защо не го сторил? Нима си струва човек да умре само за да провери правилността на идеите си (Сократ смятал, че присъдата му е “сгоден случай” да провери дали са верни идеите му за безсмъртието на душата и за съществуването на най-прекрасния свят на идеите!)? Защо Сократ е така покорен спрямо съдбата си?

• Но защо Ксантипа, противничката на сократовата мъдрост и разумност, все пак плачела преди смъртта му (тя, плачейки и скубейки косите си, мълвяла в несвяст: “Сократе, Сократе, ти си отиваш невинен!”)? Но как е възможно Сократ да се подиграе така жестоко с чувствата й, иронично отвръщайки: “А ти какво искаш, да бях виновен ли?!”? Какво е направила сократовата разумност от самия Сократ?

• С какво все пак е поучителна историята на сократовия живот? Бих ли могъл да възприема нещо от него?

Искам да отбележа накрая и един друг любопитен епизод около процеса над Сократ и смъртта му. Когато се разбрало, че повечето от присъстващите на процеса са настроени да гласуват за смъртта на най-великия атинянин, някакъв младеж се качил на някакво по-високо място и започнал да произнася страстна реч в негова защита, опитвайки се да предотврати вземането на толкова злокобното решение. Но тълпата крайно се възмутила, бързо свалила младежа от трибуната му, даже го набили и му скъсали дрехите: недопустимо било млад човек да се опитва да поучава старите и опитните. Този крайно възмутен сократов ученик, който тогава се опитал да предотврати смъртта на любимия си учител, се наричал Платон. Да, същият Платон, който след това обезсмъртил Сократ в своите книги, в диалозите си. Наричат го божествения Платон – най-знаменитият философ на следсократовата най-бляскава епоха в древната гръцка философия и мисъл.

Ние тук за учението на Сократ, за неговите идея, не можахме да кажем почти нищо. Всеки, който се интересува, може сам да намери и да прочете всичко относно интересуващото го. За Сократ се знаело, и то приживе, че е най-мъдрият от всички гърци, и то тъкмо защото така отговорил именно оракулът в Делфи. Защото в един момент някакъв учен в сферата на граматиката мъж го бил попитал да му каже кой е най-умният сред всички гърци. Ала оракулът се направил на ударен и отвърнал, че Сократ е най-мъдрият, което, разбира се, вбесило ученият-филолог, който го запитал така тъкмо защото очаквал да му отвърне: ти си най-умният.

Както и да е, когато обаче мълвата донесла тия думи на оракула – а в античността се смятало, че оракулите говорят винаги самата истина – до ушите на Сократ, той намерил за нужно дълго да се посмее, а като се насмял донасита, прибавил: “Представям си каква е мъдростта на цяла Гърция, след като най-мъдрият от гърците знае само едно нещо: че не знае!”. Казал така, защото другото изречение, което е запазено от Сократ, е знаменитото “Аз знам, че нищо не знам – а вие и това не знаете!”…

Ами това е най-важното от живота на Сократ, а пък за учението му нека всеки сам задоволи любопитството си, като се зачете в книгите за него.

5.1. Философия на живота и жизненост на философията

Вероятно се занимаваме с философия не просто ей-така, от нямане какво да правим, не за развлечение или пък само за разкош, а заради самия живот; казано е “Не за училището учим, а за живота” (Сенека). Което с пълно основание може да се преведе и така: “Не за философията философстваме, а за живота”. Отношението между живот и философия, или за практическата полезност на философията, по тази причина е един от основните въпроси на философията.

Вероятно увлечението ми по мъдростта зависи от това как живея, това изглежда е безспорно: ако живея изцяло бездуховно, глупаво, безсмислено, то един такъв живот просто няма как да ме импулсира към занимания с философия. А е вярно и това, че от моето веднъж появило се и така вдъхновяващо ме увлечение по философията зависи това как ще живея занапред. Каква е тази свързаност между живот и мъдрост, между отношение към живота и отношение към мъдростта?

Ако моята любов към мъдростта не влияеше на живота ми, то тогава тя щеше да се окаже съвсем безполезна. А тогава, разбира се, нямаше да има смисъл да се занимавам с философия. Но пък ако мъдростта служи на мъдростта, не на живота, то какво ли би означавало това?

Винаги е имало такава една тенденция някои философи един вид да се гнусят от “прозаичния живот”, понеже те самите били отдадени на чистия и неосквернен философски дух. В чистите пространства на духа нямало място за живота като такъв, ала пък нима и духът, и самата философия трябва да са лишени от живот? Разбира се, не, философията в нейното истинско понятие, или философията по идея, е живот, е своеобразен израз на живот. Защото духът също е живот, ето защо от живота един вид няма отърване: докато сме живи, няма как да се отървем от живота. По тази причина високомерното отношение на някои не вникнали в същината на философията философи към непосредствения жив живот е просто показател на тяхната и философска, а пък и, предполага се, на тяхната личностна и човешка безжизненост.

Всъщност има една така зависимост: доколкото една личност е истински жива, а не само наужким, то този факт оказва мощно влияние върху жизнеността на собствената й философия. Запитайте се какво тогава значи един човек да живее без философия: нима такъв един мним живот не наподобява по-скоро смъртта, а не живота? Защото става така, че философията, пък и самата мъдрост, са непресъхващ извор на жизненост и на живот. А пък тази жизненост на философията постига своите пулсации, способни да променят живота ни, тъкмо черпейки от жизнения потенциал на душата и тяло на човека, занимаващ се с философия. Или именно на философстващата, на отдадената на мистерията на живота личност. А пък отдадената на мистерията на самия живот философия, веднъж родила се, няма как да не породи най-мощен ефект върху жизнеността на самата личност: ако даваш, многократно повече ще ти се даде и върне. Така че ония, които се щадят, стараят се да не изразходват или пък да изхабят жизнеността си, и по тази причина се мъчат да я икономисват, лишавайки се от най-належащи нужди на душата и на духа си, такива няма да усетят върху душата си невероятно мощния ефект на една жизнена и жизнелюбива философия, който с нищо друго не може да се сравни. Или по-скоро може да се сравни само с благотворния ефект върху духа ни както на изкуството, така и на религията като две други значими форми-извори на духовен живот.

Ето защо, философствайки умело, ще започна да живея и поне малко по-мъдро и разумно. Надеждата е, че някак си философията ще ме “прихване” или пък ще ме “зарази” мъдростта с жизненост дотам, че да мога да променя живота си. Ако пък в живота си открия – в зависимост от това как живея – частички мъдрост, то това, безспорно, ще преобрази и моята лична философия на живота. Моята лична философия на живота всъщност е моята стратегия за смислен и изпълнен с духовна благодат живот. Ако не се възползвам от тази възможност, то аз ще пропилея златни шансове да се доближа и да се приобщя към великото тайнство на живота, от което ще бъдат ощетени както животът ми, така и личността ми. А животът ми е даден за да натрупвам жизненост, която пък носи в себе си своеобразна автентична мъдрост – като единение с великата мистерия на живота! Животът ми обаче не е даден за да служа на смъртта, на безжизнеността; животът трябва да служи само на живота. Живеят ли всъщност ония, които се задоволяват да живеят без философия? Възможен ли е изобщо един такъв живот, заслужава ли да се нарича живот?

Разбира се, не: мъдростта се намира в някакво тайнствено единство със субстанцията на самия живот. Само тя – автентичната и жизнелюбива мъдрост или автентичният живот, оплоден от непресекваща любов към мъдростта – може да ми даде неговата истина. Без нея възниква съвсем реална опасност да пропилея без смисъл живота си. Това означава, че трябва да направя всичко за да се добера до интимната лична философия на живота си.

Всъщност, оказва се, моето как живея е най-важното, към което трябва да насоча патоса на своята философия. Трябва да мобилизирам всички свои вътрешни сили, целия си душевен и духовен потенциал – за да намеря нужния ресурс и да постигна тази толкова съдбовна истина. Това не е неизпълнима задача ако искам да съхраня своята изначална предразположеност към живия живот, отдадеността си на неговото велико тайнство. Да, животът за човека е една неизразима с думи и непонятна мистерия, към която се приобщаваме само като живеем, чрез живеене, импулсирано от страст към неговата тайна. Дали тази страст към живота всъщност не е другото име на любовта към мъдростта? Но това, че все пак живея – и искам да живея най-пълноценно! – е предпоставка на все по-засилващата се моя увереност, че ще се справя, че няма да загубя верността си към живота, която именно прави човека автентично жив и отдаден на така вдъхновяващия патос на самия живот.

Не мога и не бива просто да се оставя на живота, така не подобава да се живее съзнаващият себе си и разумен човек. Защото така – оставайки се на непосредствените импулси на самия живот – живеят единствено животните, нашите събратя по живот, чието живеене си има своята прелест, но не тя трябва да вдъхновява все пак разумният човек. На мен, като самосъзнаващ се човек ми се налага да бъда властелин на собствения си живот, да бъда господар на живота си. Но кой ще ми гарантира, че ако направя така, ако го постигна, то моето съзнание за живот няма да ощети наслаждението от моя непосредствено преживяван живот? Какво ще излезе от живота ми, ако допусна моето съзнание – и разсъдъкът ми – да станат негов господар?

Това са най-сложни въпроси на личната философия на живота, на които тук не можем да отговаряме. Ще го направим в съответната тема. Нищо друго освен философията не може да отговори на тези въпроси. Само философията може да ги проясни най-изчерпателно и основателно. И това може да го постигне само философията, която съм в състояние да постигна със своите сили, а не някоя друга или чужда философия. Човек не може да получи наготово философията си някъде, примерно както си купува костюм по мярка в магазина.

Моята философия не може да е прост консумативен продукт – или изделие на някаква конфекция, която се произвежда по всеки вкус и тертип. Аз самият трябва да изстрадам своята философия, да застана с живота си зад нея, да вложа себе си и своята природна – телесна и душевна – жизненост в нея. Аз след това трябва да оправдая своята философска стратегия за живота в самия живот, да я проверя доколко работи и доколко е пригодна да поеме в себе си невероятната мощ и неизчерпаемия потенциал на живия живот. Ето така аз виждам – засега – дълбоката и неизразима свързаност между живот и философия, която така силно ме импулсира за занимания с нея.

4.5.Дали пък философът просто не “вещае” истината?

Ето че неумолимо достигнахме до въпроса за истината във философията, който е достатъчно заплетен – и по тази причина се налага да бъде проясняван най-старателно. Това, което се говори във философията, вероятно може да бъде оценявано като истинно или пък като неистинно. От друга страна, предполага се, не друго, ами единствено стремежът към истината е онзи импулс, който вдъхновява философстващите. Ала да се определи със сигурност – благодарение на някакви критерии – защо нещо може да бъде определено като истина или като неистина е най-насъщна задача.

Вероятно, безспорно, истините на философията са от по особен род – и значи се проверяват по съвършено различен начин. Да, наистина, когато философът говори и обосновава – “вещае” истината! – как го прави, от какво изхожда? И на какво той трябва да е верен? На себе си? На истината? На свободата си ли преди всичко? Или пък на “природата на нещата”, за които говори? А може би на мирогледа си? Вижда се как въпросите стремително нарастват дори и при най-плахия опит за замисляне по тази тема. А ето че трябва да се разнищват без жалост, няма как иначе.

Но така поставени – защото ние ще изследваме въпроса за истината най-прецизно на съответното място – самите въпроси носят в себе си своите отговори, навеждат на тях. Ето примерно това подхвърляне, което си позволих съвсем съзнателно – че философът “вещае” истината, съвсем определено показва нещо твърде значимо: защо пък трябва да се употребява тази крайно странна, пък и остаряла дума?! Но това че я употребих съвсем не е случайно. Както някога се е смятало, че древните жреци и жрици говорят винаги и без изключение само истината – сякаш не я търсят, а сякаш тя по начало някак си им е дадена! – така в днешно време трябва да възприемаме и истинските философи, стига те, разбира се, да заслужават своето име. Защото, допускам, че има и твърде много философи-менте, поне у нас, пък и по света, защо не…

Възможно е, понеже истинските философи са обладани от една непомръкваща и невероятно интензивна страст и дори жажда за истината, та възможно е точно на това основание някак си на философите “да им е дадено” да вещаят истината, да я прорицават, да я изказват, пък дори и в някакви мъгляви, не съвсем ясни и нуждаещи се от тълкуване, но носещи в себе си твърде богат смисъл думи. Древните жрици, бидейки обладани от някакво неописуемо мистично настроение, сякаш намирайки се в транс, са стигали до състояние, в което само на тях истината им се била откривала, а от тях се искало някак си, пък макар и съвсем смътно, да намекнат за нея. Защото пак тогава се е смятало не без основание, че истината е нещо свръхчовешко, Божествено, непостижимо ей-така, нещо, достойно за уважение, и то не за друго, а защото е рядък гостенин в този наш прекрасен, но всъщност доста лъжовен свят. Ето защо да се говори за това, че философите сякаш вещаят истината, е съвсем оправдано и то показва също, че истината не е нещо толкова лесно за постигане, че тя е прекалено многозначна и многолика, че тя носи в себе си невероятно значим за човека смисъл.

А относно това на какво трябва да е верен философът, стремящ се в едно свръхчовешко и мистично усилие да прорицава истината, то и тук отново главното в разбирането сякаш се натрапва само по себе си: ами философът трябва да е верен и на себе си, и на духа в себе си, и на разума дори като такъв, пък и, защо не, на “природата на нещата”, стига този израз изобщо нещо да означава. Древните са смятали не без основание, че подобно на това както мъдростта не е по силите на смъртния човек, така и истината е нещо толкова голямо и грандиозно, че винаги трябва да бъде поставяна на най-висок пиедестал – и в никакъв случай не бива да бъде подценявана или омаловажавана. Казвам тези неща, за да покажа, че една по този начин разбирана истина, веднъж постигната, не унищожава самата възможност на човека отново и отново да търси, тя не погасява свободата му и не ликвидира самата потребност да искаме да живеем според нея, съхранявайки обаче най-напред свободата си. Една такава истина не е враждебна на свободата, и то до степен, че Христос, който с пълно основание изрича думите “Аз съм истината…”, всъщност е един най-човечен Бог, който при това е дал на човечеството безценния дар на свободата.

Дали пък “човешкото като такова”, самата човечност не е извор на твърденията на истинно философстващия? А може би той самият се опира само на божественото у себе си, на своята свръхприродна същност, на духа у себе си? Как, впрочем, философът открива духа у себе си?

Тези въпроси, както се забелязва, също са от този навеждащ към истинното разбиране характер. Ето защо това ме освобождава от необходимостта специално да им давам някакъв отговор. Пък и така не се накърнява свободата на всеки човек сам да преценява и да решава според своето убеждение и според ценностите си.

По тази причина не ми остава нищо друго освен да предложа още една серия от въпроси. Примерно тези: а може би философът просто трябва да се стреми да говори вълнуващо, красиво, убедително и пр.? Важен ли ефектът върху душите на слушащите? Трябва ли философите да се влияят от правилата на ораторското изкуство? Не е ли обаче по-важно да се стремят най-вече към това да не прегрешават спрямо истината? Достойна ли е обаче истината към това да бъде “обличана” красиво? А доколко една такава външна красота се свързва с достойнството на самата истина?

Не знам защо и не знам за теб, читателю, но лично на мен един такъв стил на философстване – чрез въпроси, не чрез отговори – страшно много ми харесва и допада. Това философстване носи в себе си нещо от сократовия подход към търсенето на истината. А този подход по моето дълбоко убеждение е крайно необходим в нашето така самонадеяно и не допускащо компромиси позитивно време.

Да, а какво значение има формата на изразяване? Може ли да се говори за “външна” и “вътрешна” форма? Съществува ли философски стил? Впрочем, може ли искреността да се смята за критерий на философските твърдения? Ако философ проявява нечестност и безчестие, мога ли да доловя това? Ето това са въпроси, които човек неизбежно трябва да си постави. И веднъж влезли в съзнанието му, тези въпроси, възможно е, ще станат толкова натрапчиви, че завинаги ще определят неговата лична нагласа към философстването.

А трябва ли философстващият да използва чужди, сякаш “взети назаем” мисли? Ако един философ прекалява с цитирането на други философи, как да възприема това? Макар че демонстрира ерудиция, не е ли това израз на безпомощност – защото който няма свои говори с чужди мисли?! Или пък е признак на уважение към постигнатото от другите, върху което стъпва, за да направи своите крачки? Това също са необходими въпроси-отговори, които човек е добре да си постави, та да заседнат в съзнанието му. Да, това са наистина необходими, дори съдбовни въпроси…

По тази причина горните въпроси могат да бъдат продължени така: има ли мяра на такова ползване на услугите на други философи при решаването на проблем, за който те не са и подозирали? Може ли да се смята, че колкото повече едно мнение е подкрепено от авторитета на други философи, толкова то е по-достоверно? Нима онова, което мислят повече хора, тъкмо за това е и по-вярно? Не зная дали го усещате, но зад тези уж безобидни и малко странно звучащи въпроси стои цяла една философия на истината, която на съответното място сами ще трябва да сътворим. Защото тъкмо истината е най-достойния предмет на философията.

А трябва ли философът да е скромен? Не трябва ли да не се страхува от изявяването на своята оригиналност? Вярата в авторитети и преклонението пред тях дали е несъмнен признак за скромност? Ала ако един философ е изключително нескромен, т.е. не потиска своята самостоятелност, смело се опитва да схваща по свой начин, то това дали не е по-добрия вариант? Нима мога да допусна, че то е добродетел за стремящия се към истината?

Нека да спрем дотук: иначе въпросите, както се вижда, могат да бъдат безкрайни. Важното е, че благодарение на вече казаното навлязохме в проблема, или поне се докоснахме до него. А всичко останало ще дойде впоследствие: когато душата ни се окаже достатъчно подготвена и дори узряла за постигане на невероятно дълбоката и така вълнуваща същност на истината. Ако сме достатъчно настойчиви, тя няма да се забави да ни се открие…