А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!

петък, 27 ноември 2009 г.

4.5.Дали пък философът просто не “вещае” истината?

Ето че неумолимо достигнахме до въпроса за истината във философията, който е достатъчно заплетен – и по тази причина се налага да бъде проясняван най-старателно. Това, което се говори във философията, вероятно може да бъде оценявано като истинно или пък като неистинно. От друга страна, предполага се, не друго, ами единствено стремежът към истината е онзи импулс, който вдъхновява философстващите. Ала да се определи със сигурност – благодарение на някакви критерии – защо нещо може да бъде определено като истина или като неистина е най-насъщна задача.

Вероятно, безспорно, истините на философията са от по особен род – и значи се проверяват по съвършено различен начин. Да, наистина, когато философът говори и обосновава – “вещае” истината! – как го прави, от какво изхожда? И на какво той трябва да е верен? На себе си? На истината? На свободата си ли преди всичко? Или пък на “природата на нещата”, за които говори? А може би на мирогледа си? Вижда се как въпросите стремително нарастват дори и при най-плахия опит за замисляне по тази тема. А ето че трябва да се разнищват без жалост, няма как иначе.

Но така поставени – защото ние ще изследваме въпроса за истината най-прецизно на съответното място – самите въпроси носят в себе си своите отговори, навеждат на тях. Ето примерно това подхвърляне, което си позволих съвсем съзнателно – че философът “вещае” истината, съвсем определено показва нещо твърде значимо: защо пък трябва да се употребява тази крайно странна, пък и остаряла дума?! Но това че я употребих съвсем не е случайно. Както някога се е смятало, че древните жреци и жрици говорят винаги и без изключение само истината – сякаш не я търсят, а сякаш тя по начало някак си им е дадена! – така в днешно време трябва да възприемаме и истинските философи, стига те, разбира се, да заслужават своето име. Защото, допускам, че има и твърде много философи-менте, поне у нас, пък и по света, защо не…

Възможно е, понеже истинските философи са обладани от една непомръкваща и невероятно интензивна страст и дори жажда за истината, та възможно е точно на това основание някак си на философите “да им е дадено” да вещаят истината, да я прорицават, да я изказват, пък дори и в някакви мъгляви, не съвсем ясни и нуждаещи се от тълкуване, но носещи в себе си твърде богат смисъл думи. Древните жрици, бидейки обладани от някакво неописуемо мистично настроение, сякаш намирайки се в транс, са стигали до състояние, в което само на тях истината им се била откривала, а от тях се искало някак си, пък макар и съвсем смътно, да намекнат за нея. Защото пак тогава се е смятало не без основание, че истината е нещо свръхчовешко, Божествено, непостижимо ей-така, нещо, достойно за уважение, и то не за друго, а защото е рядък гостенин в този наш прекрасен, но всъщност доста лъжовен свят. Ето защо да се говори за това, че философите сякаш вещаят истината, е съвсем оправдано и то показва също, че истината не е нещо толкова лесно за постигане, че тя е прекалено многозначна и многолика, че тя носи в себе си невероятно значим за човека смисъл.

А относно това на какво трябва да е верен философът, стремящ се в едно свръхчовешко и мистично усилие да прорицава истината, то и тук отново главното в разбирането сякаш се натрапва само по себе си: ами философът трябва да е верен и на себе си, и на духа в себе си, и на разума дори като такъв, пък и, защо не, на “природата на нещата”, стига този израз изобщо нещо да означава. Древните са смятали не без основание, че подобно на това както мъдростта не е по силите на смъртния човек, така и истината е нещо толкова голямо и грандиозно, че винаги трябва да бъде поставяна на най-висок пиедестал – и в никакъв случай не бива да бъде подценявана или омаловажавана. Казвам тези неща, за да покажа, че една по този начин разбирана истина, веднъж постигната, не унищожава самата възможност на човека отново и отново да търси, тя не погасява свободата му и не ликвидира самата потребност да искаме да живеем според нея, съхранявайки обаче най-напред свободата си. Една такава истина не е враждебна на свободата, и то до степен, че Христос, който с пълно основание изрича думите “Аз съм истината…”, всъщност е един най-човечен Бог, който при това е дал на човечеството безценния дар на свободата.

Дали пък “човешкото като такова”, самата човечност не е извор на твърденията на истинно философстващия? А може би той самият се опира само на божественото у себе си, на своята свръхприродна същност, на духа у себе си? Как, впрочем, философът открива духа у себе си?

Тези въпроси, както се забелязва, също са от този навеждащ към истинното разбиране характер. Ето защо това ме освобождава от необходимостта специално да им давам някакъв отговор. Пък и така не се накърнява свободата на всеки човек сам да преценява и да решава според своето убеждение и според ценностите си.

По тази причина не ми остава нищо друго освен да предложа още една серия от въпроси. Примерно тези: а може би философът просто трябва да се стреми да говори вълнуващо, красиво, убедително и пр.? Важен ли ефектът върху душите на слушащите? Трябва ли философите да се влияят от правилата на ораторското изкуство? Не е ли обаче по-важно да се стремят най-вече към това да не прегрешават спрямо истината? Достойна ли е обаче истината към това да бъде “обличана” красиво? А доколко една такава външна красота се свързва с достойнството на самата истина?

Не знам защо и не знам за теб, читателю, но лично на мен един такъв стил на философстване – чрез въпроси, не чрез отговори – страшно много ми харесва и допада. Това философстване носи в себе си нещо от сократовия подход към търсенето на истината. А този подход по моето дълбоко убеждение е крайно необходим в нашето така самонадеяно и не допускащо компромиси позитивно време.

Да, а какво значение има формата на изразяване? Може ли да се говори за “външна” и “вътрешна” форма? Съществува ли философски стил? Впрочем, може ли искреността да се смята за критерий на философските твърдения? Ако философ проявява нечестност и безчестие, мога ли да доловя това? Ето това са въпроси, които човек неизбежно трябва да си постави. И веднъж влезли в съзнанието му, тези въпроси, възможно е, ще станат толкова натрапчиви, че завинаги ще определят неговата лична нагласа към философстването.

А трябва ли философстващият да използва чужди, сякаш “взети назаем” мисли? Ако един философ прекалява с цитирането на други философи, как да възприема това? Макар че демонстрира ерудиция, не е ли това израз на безпомощност – защото който няма свои говори с чужди мисли?! Или пък е признак на уважение към постигнатото от другите, върху което стъпва, за да направи своите крачки? Това също са необходими въпроси-отговори, които човек е добре да си постави, та да заседнат в съзнанието му. Да, това са наистина необходими, дори съдбовни въпроси…

По тази причина горните въпроси могат да бъдат продължени така: има ли мяра на такова ползване на услугите на други философи при решаването на проблем, за който те не са и подозирали? Може ли да се смята, че колкото повече едно мнение е подкрепено от авторитета на други философи, толкова то е по-достоверно? Нима онова, което мислят повече хора, тъкмо за това е и по-вярно? Не зная дали го усещате, но зад тези уж безобидни и малко странно звучащи въпроси стои цяла една философия на истината, която на съответното място сами ще трябва да сътворим. Защото тъкмо истината е най-достойния предмет на философията.

А трябва ли философът да е скромен? Не трябва ли да не се страхува от изявяването на своята оригиналност? Вярата в авторитети и преклонението пред тях дали е несъмнен признак за скромност? Ала ако един философ е изключително нескромен, т.е. не потиска своята самостоятелност, смело се опитва да схваща по свой начин, то това дали не е по-добрия вариант? Нима мога да допусна, че то е добродетел за стремящия се към истината?

Нека да спрем дотук: иначе въпросите, както се вижда, могат да бъдат безкрайни. Важното е, че благодарение на вече казаното навлязохме в проблема, или поне се докоснахме до него. А всичко останало ще дойде впоследствие: когато душата ни се окаже достатъчно подготвена и дори узряла за постигане на невероятно дълбоката и така вълнуваща същност на истината. Ако сме достатъчно настойчиви, тя няма да се забави да ни се открие…

Няма коментари: