2.2.Любовта към мъдростта

Гръцката дума “философия”, или φιλοσοφία, както вече казахме, означава любов към мъдростта, от φιλέω, обичам, и σοφία – мъдрост. За да добие поне приблизителна представа за това що е философия човек, естествено, трябва да е преживял подобно чувство, да го е усетил поне някога в сърцето си. Защото който не го е преживявал или пък почувствал, той няма как да разбере не само думата, ами най-вече самия смисъл. Сигурно има много такива хора, а пък сигурно е и възможно други да са преживявали подобно нещо, ама да не са си дали сметка какво точно им се е случило. Защото едва ли е възможно да си човек, пък никога да не си изпитвал нещо, което е родствено на любовта или пък само по себе си е любов.

За да се добие що-годе точна представа за философията човек трябва да подири в сърцето си спомена от такива състояния на душата, в които тя някак си се е отнасяла влюбено не към нещо друго, а именно към мъдростта. Ние добре си представяме какво означава да си влюбен в някой човек, да обичаш това или онова, сиреч душата да ти се е овладяла от този най-силен душевен трепет, какъвто е влюбването, любовта. Макар че е твърде трудно да се изрази с думи що е то любов, да се опише любовта – и затова с тази задача, именно да предават с думи любовта се справят само малцина избраници сред човешкия род, именно поетите. Хората с по-поетични души не само силно се възторгват от душевните трепети, наричани любов, ами и умеят да заразяват и други хора с тях, да им предават – било с думи, било с музикални тонове, било с цветове и бои, било по някакъв друг, още по практичен начин – своята влюбеност: и по този начин и тях да ги правят влюбени. Но затова пък да се разбере влюбеността в един такъв странен предмет – мъдростта – изглежда е най-трудното.

Ясно е, че трябва да се покаже какво е това мъдрост. Едва на тази основа може да се проумее как така някои хора са в състояние да се влюбят в нея, да я обикнат както се обича жив човек и дори по-силно от това. Да се изрази с думи мъдростта обаче като че ли е по-трудно и от това да се каже що е любов. Това наистина са много трудни въпроси и по тази причина изглежда мнозина представители на човешкия род предпочитат да си живеят в онова блажено неведение, което ги прави откъснати не само от любовта към мъдростта, ами, възможно е, и от всяка друга любов. Защото, струва ми се, във всяка любов има колосални количества мъдрост – как тогава да се овладееш от нея ако не разбираш що е мъдрост?!

Нека обаче поред да се опитаме да поразсъждаваме върху това що е любов, и, на второ място, що е мъдрост – за прегледност нека да запазим този ред.

Ако изходим от обичайната влюбеност, то добре знаем, че любовниците са овладени от някакво безумие, от съвсем дива и витална страст, от силна обич и от един неустоим порив за обладаване. Единият от любовниците иска с цялото си същество да обладава, а пък другият иска да бъде обладан – тези две позиции винаги са налице. По тази логика се налага да се запитаме: влюбеният в мъдростта ли иска да бъде обладан от нея, или пък той самият иска нея да обладае? Има ли смисъл да разсъждаваме и върху такъв въпрос?

Или да приемем, че е без значение кое от двете – влюбеният и предмета на неговата влюбеност, в случая самата мъдрост – иска да е в активна или в по-пасивна позиция? Да обладаеш самата мъдрост какво ли пък означава? Да искаш тя да те обладае – какво ли пък е това? Впрочем, що е това обладаване – не трябва ли да тръгнем оттук?

Как се обладава жена от страстно влюбения мъж това го знае всеки. Първом онази от душите на обречените на една силна любов, която е заела по-активна позиция, е направила така, че при всеки свой порив ответната душа, душата на предмета на любовта, да трепва с достатъчно силен отклик. В някакъв смисъл това води дотам, че двете души в един момент започват да се чувстват като една душа. А пък на тази основа, разбира се, и телата започват да желаят същото. Ето че душевният резонанс в една силна и истинска любов е водещото, а пък телесният има подчинена роля. Това трябва да го задържим в полезрението си, защото ще ни потрябва скоро. Изобщо каквото добием в своя анализ трябва да бъде някак си “складирано” и подреждано в паметта ни, та да ни послужи при нужда и да ни е под ръка.

И какво излезе? Мъдростта ли е онова, което обладава, или пък нейният любовник? Не трябва да се подвеждаме. Иска се трезва преценка. Кое е онова от двете, което някак си е по-духовно – и кое от тях може да бъде оприличено на тялото в обикновената любов? Ако влюбващият се в мъдростта или любовникът, все пак, няма как, е човек, то самата мъдрост, бидейки понятие или идея, няма как да не е нещо духовно. Разбира се, що е това духовно и недуховно тепърва ни предстои да уточним. Щом като влюбващият се в мъдростта – тя, за щастие, е от женски род, дали обаче е… жена, не се знае още! – е човек, то той, безспорно, се състои от душа и от тяло. И от дух, което пък е оживотворяващото и душата, и тялото. И ето как вътре в себе си всеки човек – в лицето на духа в себе си! – намира нещо, което е така родствено на самата мъдрост. Която пък, от своя страна, няма как да не е нещо духовно, напротив, нищо чудно да не се окаже и самият дух!

И така, мнозинството от човешките същества се влюбват помежду си – и това е прекрасно. Но има един особен род любов, която, впрочем, съвсем не пречи на тази, на обикновената, на половата любов – и това е любовта към мъдростта. Възможно е дори тази последната да оплодява в духовен смисъл всяка друга любов, защото, както се видя, любовта е духовно състояние, състояние на овладени от някакъв необясним трепет свободни души и духове. Кои са по-щастливи от хората – тия, дето познават само едната, само половата любов ли? Или ония, които освен това имат до такава степен развити и освободени души, че душите и духът им политат към едни страхотно високи простори, до които душата на повечето хора едва ли някога ще долети?

Някои си мислят, че отдадените на чистите духовни неща и предмети – като истина, добро, красота, святост и пр. – са дълбоко нещастни хора: защото се били оставили да се овладеят от една абсурдна страст по неведомото, по безкрайното, по възвишеното, по Божественото, по чистия Дух. Тия хора са склонни да мислят, че естественият живот с неговите тривиални радости – яденето, пиенето, спането, трупането на пари, животинският секс и пр. – е онова, което единствено ни е дадено и че друго на този свят няма. Такива хора презират духовните неща или поне съвсем не ги разбират, поради което се представят като погнусени. Те наричат себе си “реалисти”, отдадени на самия непосредствен живот.

Те обаче съвсем не са наясно кое именно е реалното, истински реалното – и в това е тяхната обреченост. Без да се реши този въпрос нищо не може да се твърди и доказва. А също и трябва да се разбере какво е животът, пък и коя негова форма заслужава да носи в себе си истината и самата идея на живота. Сиреч налага се да се открие кой живот е същинският, най-реалният, а защо не и най-висшият живот? Тия и подобни на тях въпроси може да ги реши само философията, само философски склонните и настроени индивиди се впечатляват от тях. Именно индивидите, които са усетили в себе си съвсем чиста любов към мъдростта – и не са й изневерили никога…