По отношение на миналото – на миналото на човека, на знанието, на идеите, на духовността, на ценностите – философията е ясно какво, тя е компедиум, пълен сборник, от който може да се черпи толкова много смисъл. Значи поне в това отношение философията завинаги ще е актуална и полезна: тя е един резервоар на ценности, така значими за човека. Но дали точно това може да интересува нашия съвременник, който общо взето не стои обърнат назад, не е втренчен в миналото на човечеството, ами гледа само напред?
Ако философията е устремена към вечното, към непреходното в нашия живот и в нас самите, в нашата собствена същност, то възниква питането дали пък тя въпреки това няма някакво отношение и към света на изменчивото, на текущото, на това, което винаги се възобновява и то в най-удивителни нови форми и лица. Защото, знайно е, нашият свят, този тук и сега свят, в който сме поставени, е свят на менливостта, а не на неизменното. И ако философията по някакъв неясен начин е закотвена и в този наш така многолик и изменчив свят, то се пита как е станало това, и кои са неговите основания.
Философията живее чрез живота и жизнеността на толкова много търсещи човешки същества, което означава, че тя не е нещо затворено в себе си – и заето само със самото себе си. Напротив, философията е встъпила в значими връзки с най-дълбоките потребности на своето време – и по тази причина ги е поставила в перспективата на вечността.
Този именно е коренът на вечната жизненост, на непресекващата виталност на философията. По някакъв тайнствен начин тя успява да проникне в субстанцията на нашето време и да я изрази по неповторим начин – като по този начин дарява човешките същества с невероятно богат смисъл. Смисъл, без който те никога нямаше да могат да разберат своето време, пък и самите себе си. Философията затова е винаги млада, съответстваща на своето време, на съвременността – и на хората, които я изпълват с делата си. И ето защо младите са тези, които – чрез търсенето на собствен път в живота – дават от своята жизненост на философията, помагат й да се преизпълни с живот.
Вероятно на това основание – чрез моята лична отдаденост на истината на съществуването, достойно за човека – аз служа на никога несвършващия философски ренесанс. Животът е склонен вечно да се възобновява като за тази цел използва съзнанията на толкова много млади и лутащи се из дебрите му хора – как тогава философията, общуваща тъкмо със субстанцията на същите тези съзнания, да може някога да стане анахронична? Не, това просто не е възможно – стига да имаме работа с някоя истинна, вникнала в съвременността и най-дръзко отправила й своите предизвикателства философия.
Казвам това, защото има философии, и в още по-голяма степен философи, които по недотам осмислени причини са се откъснали от най-значимите потребности на съвременността и се затворили и капсулирали в някакви абсурдни пространства на самонадеяния и чисто субективен дух. И по тази причина не могат да осъществят своя пробив както към душевността на хората, така и към най-значимите проблеми на самото време. Ето затова усърдно философстващият индивид винаги трябва да има съзнанието, че това, което прави, има смисъл, надрастващ онова, което сам си е поставил като непосредствена цел. На това именно се дължи дискретния чар на живата философия, непрестанно възвишаващ духа на търсещия човек.
Онова, което провокира духа ни към най-различни търсения, е потребността да сме в крак със своето време, та по този начин да осъзнаем ония задачи, които то отправя към нашите съвременници и към нас самите. Ако се откъснем от предизвикателствата на самия живот и на времето, в което той се разпростира за да обхване всичко, то това е предпоставка за невероятно жестоки жизнени трагедии, които могат да ни сполетят. Да се откъснеш от духа на своето време – дух, към който можем да сме причастни едва благодарение на една съвременна, проникната от духа на самата съвременност философия – е коварна и зла участ, която може да сполети човешките същества, имащи неблагоразумието да живеят с вехти или загубили духа и жизнеността си представи.
Най-фрапантен пример за такава пълна неадекватност спрямо значимите потребности на своето време е този духовен вакуум, какъвто по същината си е комунизмът. Който успя да запрати толкова много народи в най-безперспективни насоки на съществуването – като ги обрече да вървят по пътища без изход, из някакви абсурдни лабиринти или по-скоро да затънат в непроходими тресавища. Поради тази причина народите, които имаха лошия шанс да бъдат сполетени от един такъв бездуховен комунизъм, днес са толкова изостанали – сякаш за тях времената са минали съвсем напразно. И то не само в един културен и ценностен смисъл, ами и екзистенциално: защото такива народи като нашия едва тепърва ще трябва да се приобщават към жизнения космос на свободата и суверенната, достойна личност, разполагаща изцяло с живота си.
А иначе, в нормалната ситуация, чрез своите търсения за постигане на адекватност спрямо своето собствено време човек по някакъв необясним начин поддържа и живота на философията. Защото тя се “храни” с духовните продукти на толкова упоритите търсения на много съвременници, поставени в една и съща ситуация на живота, от която всеки е призван да търси своя, съответстващ на неговата уникална личност, изход.
Да разбера времето, в което живея, е една от първите задачи на живота ми. Това, че съм съ-време-нник именно на своето време, ми дава безспорни преимущества за разбирането му: защото времето е в мен, тъкмо в душата ми са нишките, от които то е изтъкано. Защото ние, хората, правим своето време, то е наша еманация. Да се добера до смисъла, който е скрит в моята съвременност, е моя неотменна грижа – и в това отношение философията отново е незаменим мой помощник. Ако пък се откажа от този най-потребен ми смисъл, благодарение на който заслужавам да се наричам съвременник на своето време, ако започна да живея не в този, тук и сега, ами в някакъв друг, откъснат от моето време свят, или пък ако се пренеса в отминали отдавна светове и исторически периоди, то тогава има съвсем реална опасност да продължа да пребивавам в непрогледна тъмнина. Дали това вече не е сполетяло ония, които са безчувствени тъкмо към най-значимите въпроси, към чието решение самото време ни призовава?
Но дали за мен самия моето време не е страхотно преплитане на твърде объркани неща и явления, които само тегнат, смазват ме с непонятността си? Къде е моето място в реалността, наричана съвременност?
Това са неизбежни въпроси. И отговаряйки им, ние вече сме встъпили в пространството на една своя и лична философия, която по здрав начин е свързана с най-значимите потребности на епохата. Защото, безспорно, не мога да бъда съвременник на време, което не разбирам – и дори не чувствам потребност да разбера. Да постигна смисъла, даващ ми истината на времето, в което живея, е моя неотменна задача като жив, влюбен в живота и стремящ се към неговата тайна човек.
Няма коментари:
Публикуване на коментар