петък, 27 ноември 2009 г.

2.5.Първи опит за доближаване до същината на мъдростта

Пръв употребил думата философия, както казахме, Питагор, той всъщност я измислил. Същият Питагор, дето е известен с теоремата си. Той повече бил философ, а не толкова математик, понеже разработил една съвсем философска теория за числата като градиво на битието. Та точно Питагор почнал да твърди, че смъртно човешко същество не може да бъде мъдрец. Мъдростта, оказва се, е нещо непосилно за смъртния човек, следователно само боговете, само Бог може да е истински мъдър. И за нас, смъртните, в такъв случай остава само любовта към мъдростта. По този начин, както вече беше казано, се появила думата философия, а заедно с това влечението към мъдростта било наречено по този начин – и така се обозначава и до ден днешен.

Когато говорим за мъдрост, обикновено си представяме мъдреци, т.е. белобради старци, които излъчват достолепие и говорят така, че в думите им човек може да открие някаква невероятна, почти неземна мъдрост. Такива хора някак са необичайно мъдри, те са помъдрели, изглежда, понеже много са живели. Хората, види се, свързват мъдростта с опитността, с трупането на знания, с умелото правене на някакви неща, т.е. с доста широк кръг от човешки качества, които обаче общо взето рядко се срещат и вероятно затова са така ценни. Казахме обаче, че след Питагор вече мъдреци няма, а има само философи, докато преди това същите тези били наричани мъдреци. Именно мъдреци били наричани първите философи, тези, които живели преди Питагор. Но ето че поставихме един любопитен въпрос: дали дългото живеене е предпоставка за помъдряването?

Явно не, понеже всичко зависи от това как си живял: ако си живял цял живот глупаво, как тогава да си помъдрял?! Достолепните старци с бели бради ни изглеждат мъдри, но това не означава, че старци също не могат да символизират и извънредното оглупяване, което наричаме било вдетиняване – случващо се на старците на определена възраст – било пък онова старческо свойство, което обозначаваме с определението склерозиралост. Та ето по тази причина се оказва, че обикновената представа за това, че мъдростта следва да се свързва със старостта не издържа и най-проста проверка: не е задължително само старите да са мъдри, още по-малко пък влюбени в мъдростта. А по-скоро и сред старите, както и сред другите възрасти, изглежда, има всякакви хора, а също и така порядъчен брой глупаци.

Влюбените в мъдростта – философите – оказва се, не е задължително да са старци, така както и по-мъдрите. Тогава има ли изобщо някакво значение възрастта на влюбения в мъдростта? Известно е, че младите са най-податливи на поривите на любовта изобщо, така че нищо чудно и сред тях да има влюбени в мъдростта. Съмнително е обаче, че философията е любовта само на старите. Разбира се, младите и старите обичат по различен начин, и това трябва да се вземе предвид. Възможно е любовта, която пламти в сърцата на старите, да е именно по-мъдра – знае ли човек? Старците или младите имат някакво преимущество в тази насока?

Всичко явно опира до въпроса: а все пак как се придобива мъдрост? И ако разберем това, тогава именно и ще открием дали е възможно млад човек да придобие мъдрост, или пък, особено, да има известно предимство в самата влюбеност към нея.
Нека да започнем да търсим по-усърдно. Ето примерно този въпрос си заслужава да бъде обсъден: мъдър и знаещ по какво се различават? Или този: напредващият в знанията си напреднал ли е в мъдростта? Ако знанието, ученето, познанието и науката са път към мъдростта, то не следва ли, че на мъдрост можем да бъдем учени, запознавани, обучавани?

Още преди две хиляди и петстотин години философът Хераклит от Ефес е казал това: многознайството на ум не учи. Този Хераклит си имал доста неприятели, смятали го за страшно надменен човек, понеже си позволявал да говори все такива тъмни, неясни и провокиращи мисли. Но знае ли се, може би точно в такива изказвания се крие същината на проблема? Ако многознайството дори на ум не учи, откъде-накъде тогава пък да учи на мъдрост?

Дали пък трупането на знания не е съвсем друг път, по който се е отправил духът на човека, път, по който едва ли някъде ще срещне мъдростта?

Пълно е с многознайковци около нас, което обаче не им пречи да издават постоянно глупостта си по останалите въпроси. Знаеш много, напреднал си в науките, но нямаш, уви, никаква гаранция, че ще започнеш да живееш по-мъдро – или пък по-разумно. Многознайкото си е многознайко, още повече пък че такива хора стават доста скверни по характер, почват да се възгордяват, навирват си носа, почват да се правят за важни, а пък това, в крайна сметка, си е съвсем глупаво. Пътят на знанието – самото знание, няма да отрека, е нещо изключително възвишено! – си има друга посока: той не води към мъдростта, ами към учеността.

Да, именно към учеността, не дори и към ума. Умът е способност да мислиш, трупането на знания, както твърди Хераклит, не обезателно води до ум, понеже много зависи от това по какъв начин, как боравиш със знанията. Има някои хора, които си поставят невъзможна задача: искат да знаят всичко. Или ако не всичко, да знаят много, да бъдат многознайковци. Пита се: а какъв е смисълът? Знаеш много, но и много забравяш. Впускаш се още да узнаваш, но узнавайки нови неща, други, по-рано усвоени, ги забравяш. Нашият ум нима е каца без дъно, в която наливаме колкото си искаме вода, а пък тя все не може да се напълни? Пита се обаче: а какъв е смисъла да наливаме такава бъчва без дъно?! Затова още Хераклит обосновал следното положение: глупаво е да се стремиш да знаеш всичко, понеже да знаеш всичко е и невъзможно. Също така е и глупаво да искаме да знаем много, а трябва да се стремим към това да знаем само онова, което ни е истински нужно. Затова има едно знание, което именно е божествено, което е най-важното, от него тъкмо зависи всичко останало, и към него трябва най-вече да се стремим. Онова, от което зависи всичко, тъкмо то трябва да бъде предмет на нашите щения. Той определил това, от което зависи всичко, като особен предмет, и го изтълкувал като единното, от което зависи многото. Именно към това единно, от което зависи всичко, трябва да се стремим, а са напразни усилията да знаем всичко. И Хераклит нарекъл това единно, от което зависи всичко останало λογος, нарекъл го логос. Логосът е единното, от което зависи всичко останало, и едно от значенията на гръцката дума λογος е слово. “В началото бе λογος-ът, и λογος-ът беше у Бога, и λογος-ът беше Бог”, тези са началните думи на Свещеното писание, като в Библията на български език думата λογος е преведена като слово. Но λογος-ът е нещо много повече, той е и смисъл, и ред, и изказване, и реч, и изречение, и понятие, и разсъждение, и основание, и подреденост, даваща хармонията на нещата. Твърде многозначна е думата λογος, която за първи път е осмислена от Хераклит от Ефес. И която, изглежда, е много тясно свързана с мъдростта: дали пък на λογος-а не дължим мъдростта?!

Но да се върнем оттам, откъдето тръгнахме. Трупайки знания, ставаме учени. Голямо достойнство и ценно качество е да си учен, а не необразован човек. Ученият просто образован ли е? Има ли нещо в повече в понятието ученост в сравнение с понятието образованост? Е, да не се задълбочаваме прекалено, нека да приемем, че учеността е извънредна образованост, сиреч най-образованите стават и най-учени, примерно професори и пр. Учените обикновено са тези, които се занимават с наука, с търсенето, трупането и преподаването на знания. Учените са многоучени, но дали това ги прави мъдри? И дали на тази основа – трупането на знания, отдадеността на знанието – ще се породи една чиста любов не към знанието, ами към самата мъдрост?!

Не е задължително, напротив, много незадължително е. Пътят на мъдростта изглежда е съвсем друг в сравнение с този на учеността, на знанието, на чисто умствените, интелектуални занимания и упражнения. Да сведем мъдростта до една опитност по отношение на знанието и на ума изглежда означава да накърним достойнството й. Защото ако приемем, че умът – другото име на ума е разсъдък – се движи в рамките на една формална разсъдливост, как тогава да свеждаме мъдростта до разсъдливостта? Имаме ли право да правим такава редукция?

Защото разсъдливите хора, в които умствената способност е по-развита в сравнение с емоционалната функция на душата, едва ли на това основание са по-мъдри. Има специфична мъдрост и в емоционалните ни реакции, хората, които слушат повече сърцето, нима не са по-мъдри от ония, тромаво разсъждаващите, разсъдителните? Емоцията е също друг, по-различен път, тя ни дава особен род истини, ето че не бива мъдростта да я свързваме било само с ума, било само с чувствата.

Стигнахме… “до под кривата круша”. Много хора именно по тази причина не са способни да философстват: те искат бързи и еднозначни резултати. Нямат търпението да се задълбочават, да разсъждават до основанията, стъпка по стъпка да напредват в търсенето на някаква убягваща ни, но и в същото време така силно привличаща ни истина. Във философията се иска нещата да се осмислят по-цялостно, а също и по-дълбоко. На мнозина това, изглежда, не им е по силите, пък и, както казах, са прекалено нетърпеливи – и по тази причина рискуват да си останат завинаги неразбиращи.

Стоп! А дали пък на разбирането не се дължи мъдростта? Оня, който всичко разбира, който е способен да постига всеки смисъл, нима не той е философ? Е, едва ли има хора, които всичко да разбират, но пък съвсем човешко е да искаш всичко да разбереш. Тия, които не изневеряват на човешката страст по разбирането, точно те изглежда стават философи, точно те се влюбват в мъдростта.

А как човек става разбиращ? Нима не животът е този, който ни учи на всичко, в това число и на разбиране?! Изглежда и на мъдрост ни учи животът, стига да сме заели спрямо него една подобаваща нагласа. Защото, казахме, можеш да живееш всякак, можеш да живееш и глупаво – как тогава да преуспееш в мъдростта? Казахме също, че не е важно колко си живял, важното е как именно си живял. Опитността също не води задължително до мъдрост, защото има всякакви опитности, включително и тази на глупостта, на неразсъдливостта, на инертности от всякакъв род. Оказва се, че моето “Как живея?” е решаващото. Проява на мъдрост е да живееш истински, разумно, пълноценно…

Наистина, може ли мъдростта да се свързва изключително с разумността? Ако живея разумно, живея ли мъдро? Как да разбирам разумността? По какво разумен се различава от умен, от разсъдлив? Как живее разумният човек? А разсъдливият?

Да, наистина въпросите нямат край. Засега нека да не се задълбочаваме прекалено в тях, нека да се оставим или да се задоволим само с това, за което тези въпроси намекват. Ще дойде моментът, в който ще можем да отговорим по-основателно на тези толкова значими въпроси. Сега още сме в самото начало и всичко изведнъж и наведнъж не можем да постигнем.

Разумният човек, нека да кажа поне това, просто е верен на живота. На великата идея на живота, заради която живеем, заради която ни е даден животът. Вярност към живота – мога ли да приема, че тази е “формулата” на мъдростта? А може би мъдростта е неизразима с думи? Дали тя просто не се чувства със сърцето? Знам ли? Може ли да се знае това?

Няма коментари:

А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!