Да, изглежда наистина мъдростта е достойна за любов и обич, макар тази любов да е твърде своеобразна и странна. Първо тя е едно съвсем чисто духовно преживяване, без нищо материално и плътско – единственият орган на тялото, който се въвлича в тайнството на тази парадоксална любов, е сърцето. Разбира се, ако оставим настрана мозъка, но това е една голяма тема и по-добре засега изобщо да не навлизаме в нея.На второ място обаче мъдростта е нещо съвсем непонятно, в смисъл на неизразимо с думи и понятия. Тя в този смисъл е и съвсем Божествена. По тази причина Питагор, който, впрочем, е съчинил думата философия, съвсем основателно е приел, че за нас, хората, мъдростта като такава е непостижима именно заради нейния Божествен, свръхвъзвишен характер и статус. До Питагор наричали някои хора мъдреци, но той, както се вижда, съвсем правилно отсъдил, че мъдростта като такава е непосилна за смъртни и слаби човешки същества, защото тя по начало си е един съвсем Божествен предикат или свойство. Само боговете могат да бъдат мъдри, а за нас, смъртните, подобава и е по силите ни само да сме влюбени в нея, а чрез нея и в Божественото. Ето защо, оказва се, че любовта в мъдростта някак си изначално съдържа в себе си и любов към Бога. А и чрез мъдростта ние ставаме причастни на всичко Божествено, както и на самата вечност.
Но ето още тук си заслужава да се запитаме така: а кое е противоположното на мъдростта? Щом като мъдростта ни отвежда в сферата на духовното и дори на Божественото, тя, изглежда, първо, е път към един друг, чист и духовен свят, а пък, на второ място, изглежда е път и към самото съвършенство. Понеже, както е добре известно, тук, в този свят, съвършени неща съвсем няма. Значи човекът, бидейки тяло, е съставка на този, на тукашния свят, ала чрез душата си и чрез тази нейна Божествена искрица – стремежа към мъдростта, влюбеността в нея – е причастен на един друг, духовен и Божествен свят. И ако мъдростта – или всичко онова, което носи в себе си мъдрост, което някак си излъчва мъдрост – е същност на този по-друг, по-съвършен свят, то потребно е, наистина, да се запитаме: а коя е тази субстанция, която в някакъв смисъл е противоположна на самата мъдрост, а пък, от друга страна погледнато, е одухотворяващото на този, на тукашния свят, е същина на всичко, което е именно прекалено земно, телесно и пр.? Защото, знайно е, този така наречен наш, тукашен или просто този свят се състои от тела, докато светът на мъдростта, другият, съвършеният, висшият свят няма как да не е свят на чисти духове.
Добре де, ако любовта към мъдростта е нещо като човешка потенция или способност, на която ние сме способни, но само доколкото сме причастни на един друг, съвършен и истински свят на чисти духове или същности, то кое е това, което заема същото положение спрямо света на материалното, на телата, спрямо света, който ние обитаваме, бидейки в едната своя съществена половина именно тела? Наистина е трудно този така разнообразен, светъл, сияен, плътен, непроницаем и пр. свят, които ни е така близък, да бъде обхванат и определен с една дума. И то с дума, която да е противоположна на самата мъдрост като инградиент на духовния свят.
Не трябва да постъпваме прибързано. Ако изходим по-наивно, можем да кажем, че противоположност на мъдрия човек – доколкото такива изобщо има около нас! – не е някой друг, а именно… глупакът. Да, наистина, глупостта, която е така вездесъща и многолика, като че ли неуморно шества из този свят. Затова тя сякаш с основание може да бъде определена като негова сърцевина. От друга страна изглежда истински глупаци са тия, които даже и не подозират, че може да има нещо друго освен това, което пипат с ръцете си, виждат с очите си, чуват с ушите си, или пък усещат с небцето на езика си. Това, че тия хора са мнозинство – и така е било винаги! – съвсем не означава, че трябва да се страхуваме да ги наричаме глупаци.
Глупостта, впрочем, не е толкова обидна, защото тя в някакъв смисъл съперничи на самата мъдрост, което, както знаем, е такава рядкост в този свят. А от друга страна може би дори я и превъзхожда: глупостта превъзхожда мъдростта. Имам предвид това, че глупостта е някак си отдадена на живия живот, тя е твърде жизнена, бих казал жизнерадостна, весела, нескучна, тя е много приятна, тя радва толкова много хора, и то до степента да не могат да представят живота си без нея. По тази причина, предполагам, толкова много хора са й се отдали без остатък, обичат я всеотдайно, докато пък мъдростта им се вижда недотам достойна за обич или за любов, понеже тя им изглежда скучна, невесела, някак си отстранена от великото пиршество на живота и пр.
Затова тия, които са склонни да се обиждат когато ги наречем глупаци, трябва от този момент нататък да имат подозрението, че глупостта не е чак толкова лоша, че те прибързано и недообмислено са се обидили, че тя в някакъв смисъл е по-скоро комплимент, отколкото обида. Знайно е, че един мъдър човек, именно прочутият Еразъм, е написал една велика книга, която нарекъл “Възхвала на глупостта”! Как е възможно да се напише такава книга ако глупостта не беше достойна поне за възхищение?!
Ето че нещата се заплетоха, и то крайно много. Нямаме възможност да се задълбаваме прекалено в тия интересни сами по себе си неща. Но факт е, че наистина мъдрост и глупост в някакъв смисъл взаимно се отричат, противоречат си, несъвместими са. Пък и, защо не, и самата глупост като че ли носи в себе си някаква своя специфична, по-земна и жизнерадостна мъдрост, докато пък мъдростта ни изглежда на пръв поглед някак си студена, скучна, невесела и пр., сиреч – на моменти или дори по-често! – доста… глупава! Добре де, глупостта, понеже е толкова разпространена и явно е прекалено ценена от хората, нека да не бъде пряка противоположност на мъдростта. Дали пък тогава такава противоположност няма да се окаже… простотията?! Или нещо друго, все от този род?
Ако започнем сега да търсим различията между глупост и простотия – тази втората дума доста често се употребява, и то не без основание, като основна характеристика за поведението на хората особено в някои региони на планетата, примерно като нашия – то рискуваме да затънем в някои много схоластични, пък и съвсем кощунствени размисли. Затова може да приемем, че този въпрос следва да си остане открит, че той може да бъде решен едва впоследствие, едва след като сме изминали един път в царството на мъдростта, на духа и на Божественото. Едва тогава по-ясно и по-релефно дори ще си проличи коя е пряката противоположност на мъдростта, дали това е глупостта, простащината, простотията или пък нещо съвсем друго…
Няма коментари:
Публикуване на коментар