А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!

петък, 27 ноември 2009 г.

3.3.Философията: пробуждането и будността на разума

Всяка проява на активност, свързана с философията, няма как да не е обусловена и подкрепена от съответната душевна сила. Душата на човека включва в себе си много и най-различни душевни сили: ум (разсъдък, интелект), чувства, воля, въображение, памет, интуиция и някои други. Наистина си заслужава да се запитаме коя от душевните сили най-вече участва в пораждането и осъществяването на нашите философски инициативи. Сиреч да разберем коя от душевните сили е извор на философстването.

Понеже често философстването се свързва с мисленето, с разсъждението, то явно повечето хора са склонни да намират в ума онази душевна сила, на която се опират философските инициативи на индивида. Умът – а другите имена на тази душевна сила са разсъдък и интелект – или способността за мислене и разсъждение може би има водеща роля, той, безспорно, е твърде потребен за философстващия. Ако философстваме, изхождайки главно от ума, то това няма как да не доведе до появата на някакъв по-специфичен тип или пък стил на философстване. Тогава ще стане така, че моята философия, опираща се главно на моя ум, ще бъде прекалено разсъдъчна или умозрителна, понеже това, от което съм изхождал, е тъкмо разсъждението, именно умуването. Не зная на вас как ви звучи, но лично на мен не ми звучи много съблазнително моята философия да изхожда и да се опира единствено на самонадеяния ми ум, сиреч да е станала прекалено разсъдителна и умуваща. Защото сам по себе си умът – а това е една велика душевна сила на човека – едва ли може да разчита на особени философски постижения. Та нима не е известно, че на ума се опира цялата наука, там е неговата сфера и стихия, а ако той стане водеща, доминираща сила и в областта на чистото философстване, това ще превърне философията в нещо съвсем наукообразно, но за сметка на това по-малко философично. Разбира се, че философията трябва да бъде философична, т.е. вярна на самата себе си, тя не бива да подражава на нищо друго, тя трябва да прави нужното да си остане именно философия, да си бъде, значи, съвсем философична. Явно за да бъда и да се изявявам като философ не е достатъчно да съм просто умен и разсъдлив, иска се, предполагам, нещо повече от това.

Добре, а какво да кажем в такъв случай за душевната сила, която е противотежест на ума, която в някакъв смисъл е негов антагонист: чувствата. Чувствата, знайно е, са твърде субективни, чувствителността е сфера на субективността, те са нещо твърде лично и интимно. Знае се също, че чувствата безжалостно се гонят от науката, там те не се допускат, понеже всичко развалят и водят до страшни абсурди. За сметка на това чувствата се намират като в свой дом в една друга сфера, именно в изкуството. Там те не просто са полезни, там те са главното, водещото: да речем в поезията, в музиката, дори в живописта, където сякаш всичко е един поток от човешки емоции, впечатления, силни усещания, резонанси и пр. Но дали чувствата трябва да се допускат в сферата на философията – ето това е един доста голям и отдавнашен спор. Понеже чувствата са една твърде искрена изява на нашата човечност, то как тогава да ги изгоним от философията след като самата философия е опит да изразим себе си в своята пълнота?!

Ако обаче чувствата вземат връх във философските инициативи на този или онзи, то това ще придаде особено оцветяване на неговите разсъждения. Така ще се появи и един по-различен тип или стил философстване. Някои философи от миналото са залагали на чистия ум и по тази причина са били безпощадни спрямо чувствата, други пък не са били така строги и са ги допускали в своята душевна лаборатория, където са сътворявали идеите си. По-емоционални философи са, да речем, датчанинът Сьорен Киркегор, французите Блез Паскал, Жан-Жак Русо, Албер Камю, немецът Фридрих Ницше и мнозина други. Докато по-рационални, в смисъл на по-разсъдливи философи са мнозина други; образец в това отношение са великите философи Аристотел, Имануел Кант, Георг Хегел.

То така е и с хората: някои са по-разсъдливи, други са по-чувствителни. Това е неизбежно и на него, вероятно, дължим своята раз-личност. Не трябва да насилваме себе си и да бъдем неискрени – това важи и за философските ни изяви. Не можем и не бива да искаме да бъдем еднакви – една такава възможност всява ужас и усещане за крайно неприятна скука. Философията е сфера на свободната и непринудена изява на духа на човека, на неговата душа и на самия човек в най-значимите му потенции. Ето защо нямаме право да насилваме душата си и да се опитваме да бъдем не каквито сме – та да ставаме философи.

Моята фантазия, въображението ми също – няма как – трябва да участват в раждането на философските ми идеи. А ако съм с развинтена фантазия – нима това е толкова лошо както изглежда на пръв поглед? Фантазията е творческата сила на душата – как тогава да мога да се откажа от нея?! Същото може да се каже и за интуицията, без която нашият разсъдък сякаш става сляп: тя именно ни дърпа и води напред, в неизвестното, тя ни насочва там, където сме особено несигурни, тя озарява пътя ни в полето на познанието и търсенето. Ето защо и тази душевна сила, подобно и на останалите – волята, паметта, вярата, съзнанието и самосъзнанието – е безкрайно ценна и по никакъв начин не бива да се пренебрегва или пък елиминира.

Да погледнем обаче на така сложилата се ситуация малко по-иначе. Продуктите на моя ум са знанията: те ли са почвата, от която израстват моите философски мисли? Или пък чувствата са силата, която провокира благоприятните условия душата ми да се вдъхнови за философски инициативи? Как постигам смисъла, ценността, чисто човешкото в начина, по който аз възприемам съществуващото около мен самия? Може би чувствата ми дават този смисъл, понеже, знайно е, знанията са твърде “студени”, някак си са прекалено строги, а пък чувствата именно са така “топли” и човечни?!

Във философията аз търся своята човешка позиция спрямо съществуващото, опитвам се да постигна изчерпателния смисъл, ценността на нещата за мен самия. Знанията ми дават един строг и обективен поглед, те именно са и сфера на науката, която наистина се абстрахира от всяко чувство и всеки повей на субективност. Философията няма как да се стреми да удвоява и дублира науката, т.е. да се опитва да прави същото като нея – ако си го позволява, се губи смисъла. Философията не е и не бива да бъде сума от знания за съществуващото, защото с тази задача прекрасно се справя самата наука, възникнала, впрочем, в лоното на философията. Науката е дъщеря на философията, а пък тази последната е нейна майка. Философията не бива да се опитва да прави същото, което прави изкуството, където водещото, доминантата са именно чувствата, субективните емоции, преживяванията, усещанията и впечатленията. Художникът изразява субективно-емоционалния резонанс, който се поражда в душата му под напора на света, той рисува и изобразява своето чисто субективно виждане на съществуващото. Философията обаче не може да си позволи лукса да удвоява и това, което прави изкуството; тя, впрочем, не може и да се справи с такава задача. Но тя трябва да се нагърби най-смело с изпълнение на собствената си задача и мисия.

Явно ми се налага – ако искам моята философия да е по-жизнена и пълноценна – да обединя в едно чувството със знанието, ума със сърцето, интуицията с мисленето си. Това е изключително трудно, но пък само то може да ми осигури свобода и непринуденост по отношение на моите душевни сили: само като не пренебрегвам никоя от тях и не се предоверявам на някоя избраница или на някаква привилегирована душевна сила, само тогава ще имам една добре балансирана и неедностранчива философия, която в някакъв смисъл ще отразява моята лична човечност, мен самия и моя собствен вътрешен свят. Да свържа в едно цяло потенциала на всички мои душевни сили и да се опра на цялата мощ на своята душа е истинско предизвикателство пред оня, който е решил, който има амбицията да постигне много в своите търсения в полето на философията, на истината и на свободата. Защото в някакъв смисъл именно философията е Храм на истината и на свободата – такива, каквито те се откриват на човека. Философията е нещо твърде и прекалено човешко – как тогава да я постигна ако се откажа тъкмо от своята човечност?!

Възможно е, че в опитите си да съединят в едно органично цяло всички способности на душата си някои хора няма да успеят да постигнат целта си – и в резултат ще се получи някакъв невъобразим хаос. Вероятно често става точно така. Но то може би е неизбежен и необходим етап по пътя на автентичното философстване: нищо не се постига изведнъж. Ако почувствам хаоса в душата си – а той, предполагам, си е съществувал и преди да се захвана с философия, ала тогава просто не съм го съзнавал – то това е началото на една грандиозна битка, в резултат на която аз ще употребя цялата сила на душата си, за да въведа ред в своя душевен живот, да надмогна хаоса и да постигна една чудна хармония. Ето това е нещото, което само философията може да ми даде. И за такава една цел си струва да преживея много трудности и мъки, понеже, казват, целта оправдавала средствата. В случая, струва ми се, това може да се каже с пълно право. Философията може да ми помогне да надмогна хаоса в душата си, да въведа ред в оня изначален хаос, в който много човешки същества пребивават цял живот. Понеже са се примирили с него, понеже не са имали дързостта да встъпят в битка и да победят хаоса в душите си. Философията в някакъв смисъл е наш най-могъщ съюзник в тази наистина грандиозна лична битка за ред и хармония в душите ни.

Но всичко казано дотук всява усещането, че някак си се бяга от директния отговор на въпроса, който си поставихме в началото: коя е силата на душата, на която се опират моите философски инициативи? Да отговорим: всички мои душевни сили като цяло са тази сила съвсем не е убедително. Всички мои сили трябва да са равнопоставени, нито една не трябва да е пренебрегната, но това не е отговор на въпроса: защото, предполага се, в царството на равнопоставеността винаги е необходим водач. Коя от всички душевни сили играе тази роля на водач при пораждането на философските ми инициативи и иновации?

Аз лично имам един премислен и изстрадан отговор на този въпрос, и той е: разумът е този водач! Но тъй като за жалост много често съвсем не се разбира що е разум, ми се налага да дам някои пояснения и уточнения.

Често хората, когато говорят за разум или за разумност, имат предвид не друго, а разсъдъка, ума, интелекта и съзнанието. “Мислителната способност” на човека бил този прехвален разум. Да се отъждествяват разум и разсъдък (защото разсъдъкът ни, както се вижда, си има много имена!), е една доста разпространена грешка, дължаща се на недомислие. А всъщност нашият разум е нещо много повече от голия ни разсъдък, много повече е наистина. И ако това не се осъзнае, нещата неимоверно се объркват.

Аз си имам една своя теория по този въпрос, която много ми помогна за да реша някои иначе сякаш нерешими антиномии на разбирането на всички останали въпроси. И това е теорията ми за т.н. типове отношение на човека към света и към самия себе си. Които аз разделих на три най-основни, коренни и чисти отношения: познавателното, ценностното и практическото. Аз тук съм принуден съвсем бегло да спомена някои неща от моето разбиране, та да решим проблема с разума. А на отделно място ще кажа повече за самата теория.

Тези три чисти и коренни типа са основата на всички други човешки отношения, които пък се пораждат благодарение на свързването и смесването на тези три. Аз деля всички човешки отношения на два рода: чисти и производни. Производните ги наричам и синтетични, понеже свързват в едно две или дори и трите чисти отношения. Същност на познавателното отношение е знанието, на ценностното – емоцията, на практическото – искането, волята. Практическото израства на основата на първите две, на основата на знанието и на ценността. Първото, познавателното отношение има за свой представител в душата ума (разсъдъка, интелекта), второто, ценностното се олицетворява от чувствителността, от чувствата, а пък третото, практическото, както казах, си има за свой представител една изключително важна душевна сила, каквато е волята. И къде в тази схема се намира разумът?

Да се смята, че разум е просто друго име на разсъдъка е недопустима грешка. Разумът, както казах, е нещо много повече от разсъдък. Разумът по моето разбиране е една сложна, производна и синтетична душевна сила, която свързва в органично единство разсъдък, чувство и воля. Именно то тази причина разумът е толкова незаменим в хармонизирането на нашия душевен живот, пък и на живота ни изобщо. Да мислим и да разбираме разумно сякаш е най-висшето, на което сме способни. Това, другояче казано, означава да мислим философски, сиреч в най-истинския смисъл човешки. Ако разбираме по подобаващия начин разума, сме постигнали една твърда основа, на която можем да поставим на сигурно място своето философстване. И ако стоим неотклонно на тази основа можем да постигнем големи успехи. Но да се осмисли цялостно разумът, да се разбере и проумее съвсем не е лесна работа. Може би цялото ни движение из проблемите на философията, човека и живота в крайна сметка ще ни даде това най-автентично и пълноценно разбиране на разума.

Значи разумността като висша човешка и душевна потенция е пряко свързана с мъдростта или с любовта към нея. Разумността е свързаност на чувстване и знаене, на интуиране и разсъждаване, на смисъл и мисъл, на ценност и безценност, на субективно и обективно. Ето тази така разбрана разумност е силата, която поражда моите философски инициативи. Разумът е в някакъв смисъл свръхчовешка способност, понеже точно той ни прави сякаш богоподобни. А самият Бог е Абсолютен Разум. Разумът изглежда е сътворил всичко, той е внесъл ред и хармония в съществуващото, на него дължим този прекрасен, обсипан със звезди Космос и нашата възхитително красива планета Земя, която сякаш е създадена с изключително старание от нашия Велик Създател. Да схване това, да приеме тази идея за свое свято верую е първото постижение и плод на нашия самоосъзнаващ се разум.

Разумни сред нас, уви, се оказва са малцина, в никакъв случай не всички – както често най-великодушно ни хвалят: човекът бил “разумно същество” – де да беше така! Човекът е същество, способно на разум и разумност, но този предел на човешко съвършенство се достига съвсем не от всички. Всъщност изглежда много малко са истински разумните хора, както и мъдрите хора. Разум и мъдрост ако се припокриват, то от тази гледна точка се оказва, че само боговете са истински разумни. За нас, хората, остава тази задача: за се стремим към разумността, да се впечатляваме от нея, да я разпознаваме, да я обичаме. Както, впрочем, философите обичат и самата мъдрост. За смъртния човек това съвсем не е малко.

Разумността, изглежда, е някак си заложена в нас, ала след това е била приспана. Или пък ние самите сме я приспали, неизвестно как, или пък ние самите, уви, не правим нещо, за да я пробудим. Сънят на разума изглежда е една прокоба на човека, която може да бъде развалена чрез самоотвержени занимания с философия. От тази гледна точка излиза, че не само старите, че не само много преживелите могат да търсят разумността, а че тя е особено благодатно занимание за младата възраст. Тоест тогава, когато се будят за истински живот всички душевни сили: тогава е моментът да отдадем длъжното и на разумността у себе си.

Младостта носи в себе си прекалено много разум: нейните най-вдъхновяващи пориви са сякаш призив на приспания в гърдите ни разум. Той ни призовава и търси упорито нашия отклик. Мнозинството от хора не го чува и не иска да го чуе: то е прекалено заето с правенето на всякакви глупости и на най-маловажни и рутинни неща. Малцина са тези, които се вслушват най-внимателно в призива на собствената ни разумност, опитваща се да постигне освобождение, да постигне свободата си. Освобождаването на разума в душите ни, тържеството му над неразумността и над глупостта се нарича философия.

Няма коментари: