петък, 27 ноември 2009 г.

1.2.Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията

Да се разглежда философията като нещо външно прибавено към съществуването ни (т.е. като натрапница, която предизвиква само досада!), е недопустимо: защото така унижаваме преди всичко себе си. Защото всъщност признаваме, че и животът ни е така чужд и непонятен, а пък свободата – съвсем безразлична.

Общо взето философията може без нас, но дали ние можем без нея, сиреч без своите лични разбирания?! Възможно ли е, впрочем, да се живее човешки без търсене на смисъла, който сами даваме на живота си?! Какво е човекът без ценностите, от позицията на които живее, които съзнава и на които държи? И как да се доберем до истината за себе си и за своя живот ако не я търсим всеотдайно – та нали тъкмо търсенето на тази истина се нарича философия и философстване?! А възможно ли е изобщо да се живее без истина?

Разбира се, това, което наричаме философия, съществува само за да помага на човека, на всички нас в търсенето на истините, без които не можем да имаме яснота относно собственото си съществуване. Но, от друга страна, тези истини не са галоши, подходящи за всеки крак, те могат да бъдат само лично постижение, сътворена от отделния човек негова личностна вселена, в която наистина се чувства като в своя дом.

Философията, правена с цел да е годна за всички нас е с право безразлична на всички в същата степен, в която ние, човешките същества под това небе, не сме еднакви, сме различни и сме личности. И в това е нашето истинско богатство; нима не се разбира, че човешките същества са верни на самите себе си само ако са изключителни раз-личности? Ако е така, то и без-раз-личността към философията не може да съществува и вирее! Ако сме безразлични към философията, то какво ни говори това – най-вече за нас самите? И какво тогава ни остава?

Само едно: да създадем и сътворим своята лична философия, да проясним жизнения свят, в който съществуваме, да постигнем съдбовно важната яснота особено по отношение на самите себе си. Това може да стане само чрез засилена загриженост за самия себе си, а и също като се подпомагаме един друг – за да се импулсираме от това, което се нарича философия, любов към мъдростта. (Дали пък извънредната враждебност към философията не и израз на някаква силна привързаност не към друго, а тъкмо към… глупостта?!) Ето защо само да се знае или пък да се има отдалечена представа за това какво е една такава любов е почти нищо. Важното е, разбира се, тази любов да бъде почувствана и преживяна, да я пробудим в сърцата си и да се оставим на нейната несравнима с нищо друго сила. А всяка любов всъщност е непобедима сила на духа на човека!

Към философията си обаче можем да вървим не просто теоретически, а само практически, т.е. като сами философстваме, сами правим своята лична, оставаща завинаги, философия. Ако това не стане, то тогава всичко наистина е било само непосилно бреме, излишна тежест, която не можеш да отхвърлиш от плещите си, която си принуден да носиш кой знае защо. Ала щом като философията е преди всичко свобода, то почувствалите свободата няма да се принизят до такава противоестествена нейна употреба, до такава гавра в крайна сметка и със самите себе си. Те ще се заемат с тази задача на съществуването си истински, те сами ще разберат, че философията не е лукс, а първа потребност на живота ни. На живота на ония, които искат да живеят пълноценно.

Разбирайки и все повече убеждавайки се в потребността да се разчупят старите и негодни стереотипи на преподаването на философия, се заех с написването на една книга, която да може да облекчи отчасти движението ни към своята философия. Тази моя книга, излязла през 2003 година, се нарича Лаборатория по философия, която има подзаглавието Книга за опитващите се да разбират. Тя беше написана и издадена за да подпомогне търсенията в тази насока, да ни подтикне в избора на свой път както в живота, така и във философстването, служещо на самия живот като израз на индивидуалната свобода. Такова беше намерението ми, а доколко е било постигнато могат да кажат само ползващите го.

Какво представлява онази моята книга е видно още от първата тема. Моят стремеж беше да създавам, насърчавам и провокирам условията, пораждащи разговори и дискусии между заинтересувани от търсенето на истината млади хора. Добрият разговор и пълноценната дискусия са онова, което поражда вдъхновението – а нима може да има любов (в това число и към мъдростта) без вдъхновение? Моята цел се свеждаше до това да помагам за пробуждането на оная жива ангажираност към участта на човешкото, която е неотделима от нас самите. Следователно идеята ми се определяше от желанието да се стимулира живото философстване в противовес на книжното, изкуственото, сухото и безличното, което кой знае защо често се смята за единствена възможност пред занимаващите се с философия.

Превъзмогването на скуката и отегчението в семинарите и упражненията по философия може да стане само чрез оная свободна въвлеченост на душите в собствения им живот, която се проявява в пълноценния разговор-дискусия-диалог. Наложи ми се да потърся различни средства за импулсиране на така необходимата въвлеченост, за пораждането на желание и интерес в степента, в която това е възможно. Намерих ги в обособяването на идеи, в изтъкването на алтернативи, в поредиците от естествено разгръщащи се въпроси, в някои казуси и игри, които дават възможност за изява на философската проницателност, в други практически форми, които създават атмосферата на съпричастност, саморазкриване и съучастие, явяваща се първо условие на спонтанния, непринуден и увличащ разговор. На места (където е трябвало) си позволих да обобщавам постигнатите – доколкото е възможно да са предвидими! – резултати, т.е. да поставям акценти, които още повече задълбочават изследванията, а също и дават тласък на собствените достижения.

Разбира се, личностите на участващите в тези разговори неизбежно ще наложат своя незаменим отпечатък, което именно е търсеното, докато основата може да бъде използвана по най-добрия (по тяхна преценка) начин. В този смисъл моята книга дори не е водач, а само партньор, който задочно участва в разговорите, макар че се надява да ги е започнала, да ги е подбудила или поне да ги е насърчила.

А ето сега предлагам нова книга, настоящата, която условно наричам “Курс по философия”. В нея съм се стремял да развия най-същественото съдържание на ония вечни проблеми, които занимават не само прословутата каста на философите, ами и всеки човек, който иска да живее що-годе смислено. Продължавам да смятам, че доверието към философията не й се полага заради предишни активи, а че то трябва всеки път наново да бъде заслужено и потвърдено по един категоричен начин. Затова и непосредственото правене на философия в свободното сътрудничество на млади хора, намиращи се в зората на живота си, е единственото, което ще й даде правото да се ползва от съответното доверие. Ето защо най-лошото е философията (поради неподходящия подход спрямо онова, което се е заела да прави) да се дискредитира още преди да е спечелила някакво доверие. Веднъж загубено, както е известно, доверието прекалено трудно се възстановява; но ако е спечелено още в самото начало, тогава трудно ще може да бъде загубено.

Защото ако философията ни е станала приятел, т.е. ако сме успели да намерим приятеля в лицето на собствената мисъл, то тогава вече нищо не може да ни отдалечи от нея – защото така на основата на доверието към самите себе си сме се приближили към своята философия. Само така може да бъде победено пагубното впечатление, че философията иска да ни се натрапи, а пък ние самонадеяно се дърпаме, не искайки да допуснем нещо чуждо в презрения си наивен комфорт. Всъщност се оказва, че натрапникът не е философията – тя и без мен и теб може да съществува! – а че благодарение на нея ние самите неусетно се приближаваме до самите себе си, до истината за себе си.

Философията ще ни приеме и приобщи към своите богатства само ако ние самите й дадем от собствените си богатства – и едва тогава наистина ще сме богати, ще притежаваме богатството, което молци не го ядат. Нали все пак бедността (във всеки един смисъл) не е нещо, с което можеш да се гордееш, да изтъкваш като постижение?!

Но за всяко богатство трябва да се работи, то няма да дойде само, излишно е само да го чакаме, а трябва да се потрудим за него. Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията, но започва от нас самите. Той тръгва от скритото в гърдите на човека, което трябва да бъде изявено. А за това се иска малък първоначален тласък – решимостта да се добереш до истината за самия себе си. Ако решимостта е налице, то всичко останало ще бъде постигнато.

Имаме ли я тази решимост обаче? Готови ли сме да я придобием? И как става това? Защо трябва да употребя свободата си по този начин? Ето някои от въпросите, с които може да се започне. Щом като посоката е ясна, щом като веднъж се тръгне, неимоверно по-леко се върви…

Да тръгваме тогава, какво чакаме?!

Няма коментари:

А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!