петък, 27 ноември 2009 г.

4.3.Стремежът към яснота е първа цел на опитващия се да разбира

Много често хората смятат, че философско заслужава да бъде наречено само онова изразяване, което използва някакви по-особени, най-често съвсем неразбираеми думи и изрази. Един вид философите се били изразявали някак си “по-засукано” – и веднага трябва да отбележа, че това разпространено впечатление на много хора явно е неслучайно: наистина много философстващи индивиди се мъчат да се изразяват точно така.

Такива индивиди търсят някакви специални термини и обичат да ги турят и където трябва, и където не трябва, като целта им е да смаят събеседника, показвайки една извънредна ученост и начетеност. Аз лично смятам, че такова поведение е израз на самоцелна суетност, която се опитва да скрие пълната безпомощност и кухота, в която съществува съзнанието на такива празни индивиди. Защото те без свян правят всичко, за да дискредитират философията, изтъквайки самите себе си, своята високомерна маниакалност, зад която не стои обикновено нищо – или стои само една съвсем дилетантска, гола и празна ерудиция или поне претенция.

Възможно е, разбира се, да има някакви философски думи или термини, чиято употреба е неизбежна. И тогава употребата им не е израз на суетността на някакви си празни индивиди, а се изисква от същината на работата. По тази логика излиза, че има някакъв специализиран философски език, който трябва да се овладее от всички, които искат ефективно да философстват. Възниква питането как мога да се ориентирам във философската терминология, на което трябва да отговоря. Но преди това искам да разясня нещо друго.

Ако философът говори със съвсем прости думи – естествено, спонтанно, чисто човешки – дали пък няма да загуби философското си “достолепие”? Значи ли това, че той, за да се отличи пред нефилософите, трябва да говори сложно, научно, неразбираемо? Дали пък философите не ги е страх да бъдат разбрани съвсем лесно и то от всеки – тъй като така могат да се издадат, че не разбират кой знае какво или колко? Възможно е мнозина да си помислят точно това. Аз вече достатъчно категорично изразих позицията си, и тя е: достойнството на философията не може да зависи от такива формални и недостойни похвати, свеждащи се до едно самоцелно жонглиране с всякакви и особено с най-претенциозни изрази и термини. Една такава суетност не е философско качество и не си заслужава да бъде приемана. Следователно никой не е длъжен да украсява мислите си със сложни думи, за да го приемат за философ. Защото ако си позволи да прави така току-виж ще се превърнал в дървен “философ”. Напротив, човек трябва да се пази от самоцелното желание да говори сложно и префърцунено. И ето, оказва се, че моето изразяване или езикът, който употребявам, точно съответства на мен самия, той е точен израз на моята човечност. От което пък следва, че аз не бива да се представям за какъвто не съм. Такава суетност е чужда на основателно философстващите.

Някои пък, водени от недокрай осъзнати мотиви, се мъчат да говорят пределно научно, искайки вероятно да внушат на прехласнатата публика, че са много учени или поне умни хора. Да афишираш учеността си, да се правиш на многоучен е маниакалност на ония, на които, понеже нямат какво собствено да покажат, им се налага да излагат на показ една такава претенциозна, но също така доста куха ученост. Или по-скоро псевдоученост, понеже истинската ученост е нещо достойно за уважение. Излиза, че псевдофилософите, съзнавайки дълбоко в себе си, че са такива непълноценно философстващи индивиди, се опитват да играят ролята поне на псевдоучени, та дано успеят да заблудят някой относно действителната си същност и цена.

Разбира се, няма особен смисъл да се преструвам, да се мъча да не съм себе си, да се опитвам да се представям за нещо повече от това, което съм. Философията е един добър шанс човек да разкрие себе си в своята действителна същност, в своята неподправена личност. Ето защо човек като философства трябва да бъде естествен и човечен, да употребява най-нормални, непрефърцунени думички и изрази, сиреч да използва изразителната мощ на разговорния език. Няма кой знае колко специализиран и особен философски език, независимо от това, че има доста философски термини, които човек неизбежно усвоява и започва да използва – на съответното място обаче, и то когато това се иска от същината на самата работа, а не просто където и когато му скимне. Философията се опира на изразното богатство на обикновения човешки език, който в същата степен е и база на литературата, на художествения и на поетичния език дори. А философските думи и термини трябва да се използват само когато няма друг начин, или само когато употребата им се налага от същината на самата работа.

Както в художествената литература, така и във философията човек не трябва да маниерничи, не бива да се преструва, не следва да се оставя на произвола на една самоуверена, но празна и затова така горделива суетност. Истински философстващите подбират ония изразни средства, които им позволяват да изразят едно напиращо в гърдите им мисловно-емоционално и духовно съдържание. Тяхната единствена цел е да бъдат адекватни на смисъла, напиращ в гърдите им, който търси своя автентичен израз. Нищо друго не отклонява тяхното внимание, например не ги вълнува както самоцелната красота на слога, така също и онази научна стилизираност и стерилност, която на някои им изглежда особено подходяща за философията. Да говориш естествено и да имаш само една задача – възможно най-адекватното изразяване на мисълта си – е единствената грижа на пълноценно философстващите.

Ако нещо вреди, затруднява и усложнява излишно изказа, аз съм длъжен да го отхвърля без никакво съжаление. Трябва да изхвърля от употреба всичко онова, което пречи на яснотата. Трябва постоянно да преценявам кое е нужно, и кое – излишно. И да се разделям с излишествата, защото те само утежняват изказа. Ако от моя изказ лъха лекота, то това е вече постижение, то може би е и висшето, към което трябва неотклонно да се стремя. Може би заедно с моята опитност ще расте и моя “словесен багаж”. Но аз не трябва да го чувствам като “багаж”, аз трябва да го нося неусетно и с лекота. Ето защо езикът, който употребявам, трябва да отговаря най-вече на критерия простота.

Но също така аз трябва да се старая да говоря или пиша ясно. Това, което твърдя, трябва да е разбираемо, да е достъпно за съзнанията на моите слушатели или читатели. Значи изискването за яснота трябва да го приема за свое най-основно изискване. Да се старая да ме разбират може би е най-важното за мен. И сам да се разбирам – това също е много важно. Защото някои философстващи така много маниерничат и се преструват на дълбоки, че в един момент сами престават себе си да разбират. И при това си мислят, че са достигнали някакви върхове в мъдростта. Това обаче са върхове на празнотата и на суетността, не на нещо друго.

Най-важното за мен е езикът ми да е такъв, че успешно да ми служи. Понятията, които използвам, успешно ми служат когато помагат за ефективното изразяване на моите мисли, т.е. на изразяването на мен самия. Ето защо най-вече трябва да се стремя да говоря или пиша с лекота. Има някои хора, опитващи се да смаят събеседника си като използват термини, които се използват единствено заради показването на една съвсем празна ерудираност във философията. Разбира се, ония, които имат една по-основателна амбиция във философията, никога няма да се принизят до такова ниско ниво. Философията не е игра, тя е най-сериозно и отговорно занимание и в нея място за шарлатанско хитруване няма.

Някои в тази връзка се стремят да говорят колкото се може по-общо, прекалено абстрактно, отвлечено, та белким минат за философи. Но какъв е смисъла да се опитвам да заблуждавам другите, че съм философ – когато не съм? Ако искрено и истински искам да бъда такъв, аз нямам никаква полза от това да се мъча да заблуждавам, особено пък самия себе си, относно това какво съм. Защото докъде ще ме доведе подобна суетност? Доникъде, или пък ще ме доведе до потъване в блатото на една куха и капризна суетност, която, понеже изобщо не се харчи на пазара, се самозадоволява просто да мами поне самата себе си. Това е недостойна участ на желаещите да се приобщят към истинската философия.

Ето защо не трябва и да се опитвам да говоря литературно, книжно, префърцунено, маниерно и пр. Аз съм длъжен да се стремя най-напред към това да говоря живо, естествено, спонтанно, така, както душата ми иска. За мен най-главното е да говоря свободно. Аз ще говоря само така, както аз искам. И нищо друго няма да отклонява моето внимание. Единственият ми ориентир е да съм близо до себе си, до своята личност и до своето съзнание, сиреч да съм пределно естествен.

Защото ако не намирам начин да съхраня свободата си в своите философски разсъждения, то тогава за какво ми е такава философия? Но ако съм съхранил свободата на своя дух, то тогава имам правото да очаквам, че смисълът, който се е родил в душата ми, сам ще си проправи път към най-подходящия израз. Ето защо, изглежда, са съвсем излишни страховете ми около философския език – и около чистотата на философското изразяване. Може би, а може би и не са толкова излишни: все пак човек е длъжен да разбира какво точно иска и в тази макар и видимо формална, но все пак доста важна област.

Няма коментари:

А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!