петък, 27 ноември 2009 г.

3.1.Съдбовната за човека потребност от свобода

Мнозина философи след великия Аристотел смятат, че удивлението, учудването лежи в основата на импулса към философстване. Ония, които са загубили способността си истински да се удивляват, сиреч да съзират загадките, с които е изпълнено битието около нас, те философи не могат да станат. Да се удивляваме е едно най-ценно качество, което не трябва да губим докато сме живи. Самото удивление показва, че духът на този човек е буден и е всецяло открит към тайнството на съществуващото. Заспалите умове и души не могат да се удивляват. Щом престанем да се удивляваме – а това всички сме го можели докато сме били деца! – значи душата ни е задрямала и скоро най-блажено ще започне да си похърква.

Други философи са склонни да приемат, че не толкова удивлението – понеже то им се струва начало на познанието изобщо – ами самото любопитство е начало на философстването. Да си любо-питен, както показва самата дума, значи, че обичаш да питаш, че си склонен да задаваш въпроси. Това също е най-детско качество, и наистина изглежда, че началото на философстването в исторически план отговаря в някакъв смисъл на детската възраст на човечеството. Но човек любопитството си все пак никога не трябва да губи, загубата му, подобно и на загубата на удивлението, свидетелства, че духът на този човек е крайно заспал. А заспалите души и духове просто няма как да се захванат с решаване на задачата на философстването.

Разбира се, за да започне да философства, човек трябва да усети в душата си подходящото за това и най-благоприятно настроение. Нека да наречем едно такова настроение нагласа за философстване. Относно това какво е философското настроение може доста да се говори или пише. Трудно е да бъде обаче описано изчерпателно, и то така, че оня, който никога не го е преживял, да разбере за какво точно става дума. Изобщо при философстването всичко само ако е лично преживяно, едва тогава ще бъде и схванато, осъзнато, осмислено, постигнато, разбрано – иначе, простете, но просто няма как да стане. Човек трябва, съобразно особеностите на душата си – а ние сме толкова различни и индивидуални! – да привикне сам себе си да предразполага към философско настроение, към пораждане на една истинска и затова плодотворна нагласа за философстване. Групови и хорови изпълнения тук са невъзможни, философията е някак си най-съкровено, интимно, лично и съвсем човечно духовно дело.

Да, трябва да направя нещо, та се пробуди философския дух в душата ми. Но как става това аз ще узная едва когато го опитам. Трябва да направя много неща, та да ми се случи. При това трябва да съм наясно, че както при всяко пораждане и тук нещата стават не принудително и изкуствено, а съвсем спонтанно, един вид от само себе си. Сиреч или стават или не стават, а ако не стават, насила не можем да ги предизвикаме. Душата на човека трябва дълго да зрее та да узрее за едно такова тайнство: пораждането на философски дух у нея и проявяването на философски наклонности у този или у онзи индивид. Трябва да си му дойде времето за един такъв поврат в интелектуалното и душевно развитие на личността. Смята се, че това време идва за всички в периода на юношеството, когато душата на младия човек преживява едно най-интензивно душевно развитие, един растеж на самосъзнанието за самия себе си, на усета за своята човешка уникалност, за своята свобода и самобитност. Естественото е младите хора в този период да са чувствителни до болезненост спрямо своята личностна уникалност, да са по-загрижени спрямо великата отговорност на самостоятелния живот, чиято тежест те все по-често усещат. Ето затова именно в този период се поражда и си пробива път и една чиста човешка потребност за философстване, защото само философията може истински да ни причасти към великото тайнство на свободния живот.

На тази възраст все по-често младият човек се замисля, а пък някои, усетили тежестта на задачата, която им предстои, и уплашени все по-често бягат от подобни сякаш съвсем болезнени състояния на душата и на духа. Духът на младия човек е съвсем свеж, неопитен, по младежки чист, в някакъв смисъл девствен – и това е най-очарователното в самата младост. От това какво ще се случи с духа на младия човек в този най-отговорен етап на живота му зависи бъдещата му съдба: ако допусне да приспи духа си за ония коварни въпроси, които неизбежно цял живот ни преследват, такъв човек няма много да преуспее в живота си. Знаем, че с душевно заспали, инертни, мързеливи хора е пълно наоколо – и това съвсем не е случайно. По-лесният начин е най-малодушно да се криеш от ония високи потребности, за които душата ти е така жадна и настойчива. Най-натрапчиво в душата ти, в съзнанието ти нахлуват безброй питания, които смущават и сериозно застрашават душевното ти спокойствие. И по тази причина – заради запазването на прословутото и презряно душевно спокойствие – мнозинството от хората прави всичко, за да запуши и блокира тия така силни и чисти душевни пориви към разбиране и постигане на смисъла, които са същност на философското настроение, на философската нагласа и на самата потребност и склонност към философстване.

Затова, оказва се, философията си остава във всички епохи занимание за един немногочислен духовен елит, към който обаче може да се присъедини всеки, стига да не изневери, стига да не измени на така силната младежка потребност от поставяне на всякакви, дори и на най-съдбовните човешки въпроси. А също и за смело, дръзновено, по младежки ентусиазирано да се задълбочава и да напредва в търсенето на техните отговори.

Има нещо, което може би е решаващо, за да се случи една философска иновация, сиреч да ни се случи чудо невиждано: да прозрем, че има и съвсем друга, необичайна и необикновена позиция спрямо нас самите и спрямо нещата, които ни обкръжават и от които, предполага се, зависим. И това е да успее младият човек да освободи духа си от злобата на деня, от ония толкова натрапчиви и обезсилващи ни дребнички грижи на деня, в които мнозинството потъва така, че все не намира сили да се противопостави на гибелната тенденция, да се измъкне от тяхната коварна и омъртвяваща хватка. Ето защо си позволявам да твърдя, че оттук тръгва всичко, не от учудването и от любопитството – тях не ги отричам, но те идват впоследствие! – а именно всичко тръгва от така съдбовната за човека потребност от свобода. Поривът към свобода е възловата, повратна точка към пробуждането на философския дух в душата на младия човек. Да освободиш душата си от дребните грижи на прозаичното всекидневие е първото, с което трябва да се започне. Ако това не се случи, просто няма как да се роди и философската нагласа, и философското настроение, и също така няма как да се отприщи нашата подмолно проявяваща се душевна потребност за философстване. Да, във философията всичко започва с усета за освободеност на твоя дух от изнурителните грижи на деня и на сивата поредица от рутинни дни, в които нищо ново не се случва, в които всичко си е все същото. А във философията – и ето това е и най-величественото в нея! – всичко и свършва със свободата: свободата на духа е първото условие на философстването и негова квинтесенция. Ако не съумееш да издигнеш духа си над прозата на деня, над дребничките грижи на прозаичното съществуване и на така рутинното всекидневие, то философска нагласа при теб просто няма как да се появи.

Може би точно това е имал предвид Аристотел когато е говорел че едва когато задоволи своите насъщни материални потребности на всекидневието човек може да устреми духа си към едни интелектуални занимания. Разбира се, не са го разбрали съвсем точно защото са твърдели, че той така обяснявал появата на умствения труд, който бил привилегия на по-заможните хора, които явно са били и по-спокойни – понеже не са били принудени да се борят непрестанно за физическото си оцеляване и за най-непосредствените си материални нужди. Но ето пък че учителят на аристотеловия учител Платон, а именно Сократ, е бил съвсем беден човек, чиито живот обаче става образец за философски живот: Сократ просто е бил един свободен дух, нищо че на гърба си е имал само един продран хитон. И ето какво твърди този колос на философията: “Следователно това именно се нарича смърт – освобождаването и отделянето на душата от тялото, нали? А както твърдим, единствени и най-много старание полагат за нейното освобождаване тия, които философстват правилно. И точно в това се изразяват заниманията на философите – в освобождаване и отделяне на душата от тялото, нали? Значи, както казах и в началото, би било смешно човек приживе цял живот да се е упражнявал да бъде колкото се може по-близо до смъртта, а после да се дърпа когато тя дойде, нали? Значи тия, които философстват правилно, в действителност се упражняват да умират и в сравнение с останалите хора за тях най-малко страшно е да са умрели.” Аз призовавам тази мисъл да се схване в случая като се абстрахираме от думичките смърт, умиране и пр., а да се концентрираме в думата освобождаване, която Сократ толкова обича и постоянно употребява. И това е безкрайно многозначително.

А как обаче може да се почувства една такава освободеност на духа, от която започва всичко? На мен ми се струва, в съгласие с мнозина други философи, и особено пък с Учителя на цялото човечество – Исус Христос – че онова, което най-ефективно и пълно освобождава духа ни е дълбокият, така възвишен и толкова човечен в своята божественост порив към истината. “Истината освобождава, истината ще направи духа ви свободен” – е повтарял Христос, а и много философи след него, та и досега. Безразличието към истината е път не към човешката свобода, а е път към робството на човека – и то към най-жестокото робство, онова, което е свързано с духа на човека, което ни осакатява най-жестоко. Безразличието към истината води до ужасна болест, до същинска проказа на духа, при която духът се изражда и придобива сатанинска насоченост. Лъжата шества в този свят и човек трябва да избере решително на кой ще служи, на нея или пък на така немилостиво гонената истина. Малцина от хората привикват от ранна младежка възраст да живеят с истината – и така са спечелили безценни богатства на духа, които иначе никога няма да им се разкрият. Философията е нещо като Храм на истината, посилна за човека, а пък философите са смирени служители, нещо като клисари в този велик Храм. Истината, значи, се оказва божеството, на което се кланят философите. Но всичко започва и свършва за философски настроените индивиди със свободата, тя е началото и краят. Без свобода и освободеност на духа нищо значимо в този живот не може да бъде постигнато.

Човекът, и в частност младият човек усеща прилив на такова вдъхновение и готовност за философстване не иначе, а в едно тихо уединение. Философията не е за площадите и пазарищата (Хегел), тя като преживяване е нещо твърде лично и индивидуално. Тя не е – в днешно време – за масовите медийни форуми, за телевизията и пр. Човек може да се грижи и да съхранява свободата на духа си – което е същност на философските занимания – само в най-тихо уединение. Или пък, в най-редки случаи, общувайки и споделяйки идеи с такива също като него самия пленени от чара на философстването мислещи човешки същества. В разговорите с мислещи и благожелателно настроени философстващи индивиди човек открива, че може да изпита неописуемо духовно наслаждение, несравнимо по интензивност с никое друго. В такива разговори душата се чувства окрилена от открилата й се възможност пълноценно да се изяви. Такива редки разговори са истинско пиршество на духа, което няма да преживеят никога ония, които са безразлични към личността, истината и към свободата си. В компанията на също като мен настроени за философстване млади хора човек се чувства превъзходно, и това е смисъл на заниманията на т.н. професионални философи, които обикновено са професори или учители на младежта. Да участваш в свободно течащи философски разговори е наистина страхотно преживяване. Човек трябва да опита, ала преди това трябва да направи нещо, та сам да предразположи душата си за пораждането на такова интимно духовно тайнство – и на тази основа за по-пълноценно участие и изява в него. Едва тогава човек ще открие колко скучни, безсмислени и безинтересни са ония, всекидневните, прозаични, злободневни и пр. разговори, в който така неангажирано постоянно участваме. Имам предвид най-баналните нефилософски, уж човешки, а всъщност съвсем безлични и вяли разговори, които провеждаме само и само за да не се окаже че стоим безмълвни един срещу друг. И ако преживее очарованието на един истински философски разговор младият човек ще презре завинаги блудкавите неангажиращи ни разговори, в които говорим само и само за да не мълчим.

Да мислим, да изявяваме себе си, своята свобода, своята личност е най-човешката мисия и орис на този свят. Философията ни помага да го правим по-истински, по-пълноценно. Това е и нейната задача. Смисълът на философията е човек да повярва в своите собствени сили и в своята способност да разбира – и да изразява цялостно и пълно този възвишаващ духа ни смисъл. Е, вярно е, някои хора и дори младежи често се прозяват и дори заспиват по време на такива разговори – какво ли пък означава това?!

То именно показва, чини ми се, само едно: че един заспал дух няма какво друго да прави освен да спи, да похърква блажено, а също и да заразява и другите със сън и дрямка. А пък философията буди духа на човека и по тази причина поспаланковците толкова силно я мразят – и дори, представете си, презират! Философстването е начин да държим духа в себе си буден, да заразяваме другите с будност, да правим така, че да ги настройваме към пределна откритост спрямо собственото им бъдеще. Бъде-ще иде от ще-бъде, коренът е бъде, същият този корен е в думата буде-н! Какво ли пък означава това?!

Няма коментари:

А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!