Ясната представа за съвременността, в която така или иначе участвам – а не само “присъствам”! – ще ми даде много. Защото, безспорно, както още нашият Левски е отбелязъл, не просто ние сме във времето, а и то е в нас. Да бъдеш съвременен – и също така истински съвременник на своето време – означава да си близо до най-съществените потребности на епохата, до ония насъщни задачи, които самото време поставя. Защото само на тази основа можеш да си изработиш такава жизнена философия или стратегия, която има шанса да е ефективна и успешна.
На това основание – а именно че всяко време е “населено” с толкова много уникални и неспирно търсещи своята истина човешки същества – всяка епоха е крайно различна в сравнение с всички останали. Вероятно в някакво отношение моята епоха превъзхожда всички останали, но в друго, да речем, е по-непълноценна. Това обаче поставя пред мен неотменната грижа да вниквам във вътрешния смисъл на моята епоха, да постигам нейното своеобразие. По някакъв непонятен начин аз откривам себе си в своето време, в моята съвременност – и откривайки стъпка по стъпка самия себе си, аз неусетно се приобщавам и към духа, съзнанието, културата на моята епоха. Оказва се, че няма как да живеем извън нашата съвременност, и то тъкмо защото от времето и от епохата си няма как да избягаме и да се скрием. По тази причина от нас се иска да се адаптираме към тях и, адаптирайки се, да наложим своя неповторим личностен отпечатък върху съвременността си. И така моят личен жизнен свят става неотнимаем компонент на огромния жизнен космос, в пулсациите на който ние неотвратимо съществуваме.
Да, но тук именно мога да се запитам: съществува ли прогрес, не просто видим, а действителен, или всичко върви към упадък? Мога ли да приема, че съществува напредък и в идеите, съзнанието и мисленето на съвременните хора? По-добри и „по-верни” ли са разбиранията на моите съвременници в сравнение с възгледите на хората, живели по времето на Платон например?
За да отговоря основателно на тези въпроси се иска да имам не просто интуиция, но и съзнание за смисловата натовареност на всички предишни времена, та да мога да я сравня с тази на моето време. Иска се също някаква особена “координатна ценностна система”, в която всяка епоха да си намери своето място, та да се очертае кривата на духовно-личностното израстване на човечеството. Разбира се, на въпроса накъде вървим еднозначно не може да се говори: или възхождаме, или пък преживяваме упадък. Или пък, накрая, всичко си е все същото, и сякаш се повтарят едни огромни цикли, в които наново и наново се възпроизвеждат някакви вечни и все едни и същи модели на съзнание и живот, от които не можем да избягаме или да се скрием.
Привърженик на идеята, че човечеството преживява един неудържим и жесток упадък на ценностите и на жизнеността, е немският философ Фридрих Ницше. И причина за този упадък според него е, че разумът е станал властелин на живота, че нашата жизненост е сразена от коварния натиск на този тираничен господар. Съзнанието на модерния човек е показателно за степента на израждане на жизнеността, което се изразява в това, че съвременните хора са станали слаби, жалки и нещастни, но за сметка на това изключително високомерни, ала и съвсем кухи в горделивостта си. Разбира се, днешният човек не може да осъзнае и признае степента на преживявания упадък, защото именно той самият е този упадък, упадъкът не е извън нас, а е вътре в нас самите.
Според този ницшев възглед е имало времена, съвпадащи с най-първичните епохи, в които хората са били силни и жизнерадостни и затова всецяло са се отдавали на трепетите на самата жизненост, проявяваща се без никакви ограничения: защото разумът – този враг на жизнеността – тогава едва е блещукал. Но в тия времена хората са били силни, спонтанни, импулсивни, ала диви, груби и “некултурни”; успоредно със заякването на разума постепенно пресеква жизнеността, която бива тиранизирана жестоко от този прекалено самонадеян господар.
За да оправдаят пред себе си своето израждане и слабостта си, хората си изобретили съответните ценности на слабаците, а именно измислили са си морал – и това е моралът на недолюбващите живота. Нашата култура е рафинирана, но болезнена, тя е израз на една болест на духа и на жизнеността, а пък и съзнанието ни се раздира от неразрешими дисонанси. Това накратко е гледището на Фридрих Ницше.
Разбира се, има и исторически оптимисти, които тълкуват коренно различно развитието на духа и на културата. Пример за такова оптимистично тълкуване е концепцията на Георг Фр.В.Хегел. За него историята и културата са израз на неудържимо шествие на все по-разгръщащия се величествен човешки дух, оживотворявано и оплодявано от идеята за свобода и от истината, която се налага в крайна сметка и въпреки всичко. За Хегел разрастването на разума, както се вижда, е симптом на прогрес, неговата философия се покои на една такава вяра в разума и в науката, която е твърде разпространена в по-новото време, във вековете след Ренесанса. Вярата в разума обаче е доста коварна: на основата на надценения разум, който се самообявява за господар на живота, се стига дотам човешката свобода да бъде тотално прокудена.
И това най-ясно се проявява не само в теорията и доктрината, ами и в практиката, в историческия възход, в триумфа, но и в провала, в краха на комунизма. Защото едно такова общество, каквото си го представя недоразбралият Хегел негов ученик Карл Маркс, всъщност не е друго, а именно диктатура и жестока тирания не дори на разума, ами на най-плоския и едноизмерен разсъдък, който съвсем не разбира и не уважава живота. Безжизнеността на едно такова общество, което е непомерно унизено заради безразделната тирания на самонадеяния разсъдък, е неизбежна последица от варварското потискане на човешката свобода, с което ще бъде запомнен комунизмът. Разбира се, точно по тази причина комунизмът се изроди в една кошмарна поредица от ексцесии, жестоко насилие над човечността, патологични и садистични кръвопролития, в едно тъпо линеене на жизнените сили на човека, което доведе дотам жизнеността едва ли не да пресекне, и то в душите на огромни маси от нещастни и непълноценни хора. Разбира се, комунизмът пропадна, нанасяйки обаче тежки и трудно зарастващи рани в душите на милиони хора, които тепърва трябва да се приобщят към жизнения свят на свободата, на самоинициативната и самодейна личност, гордо поела живота и бъдещето си в своите ръце.
Затова следва да се запитаме нещо друго. А именно, има ли прогрес в идеите, в смисъла и в същността – или нашите предимства са само външни, материални, несъществени? Наистина, живеем във велико време, което дава огромни шансове на човека. Но и поражда твърде много въпроси, на които всеки трябва да отговаря сам. Например, това, че имаме компютри, с какво ни прави “по-истински”? По-добре ли разбира живота човекът на моето време – в сравнение с хората от отминали времена? Умеем ли пълноценно да се наслаждаваме на живота или, без да го съзнаваме, всъщност сме едни нещастници, които се самозалъгват с някакви външни постижения, ала дълбоко вътре в себе си се чувстват крайно неудовлетворени от това как живеят? Но пък не искат да го признаят пред себе си, и то именно по причина че съвсем не го съзнават…
Съвременният човек, който търси истината за самия себе си, се измъчва от твърде много такива коварни въпроси. Например, “по-вярно” ли живеем ние, или само съзнанието ни е само по-усложнено, по-обременено, по-рафинирано? А може би нашето съзнание е само по-объркано? Дали пък не се е стигнало дотам, че ние (поради нашата усложненост) не забелязваме простото, но съдбовно важното? Ето на тези въпроси неизбежно ни се налага да си отговаряме сами, което именно и показва, че философията не само че не е предразположена да умре, но, напротив, преживява своя нов велик ренесанс.
Въпросите нарастват главоломно. Ето още примери. Какви предимства ни дава това, че нашата наука, безспорно, е по-развита, че техниката ни е по-напреднала? Може ли обаче това да се каже за нашата философия, за идеите ни? Не сме ли забравили ние, съвременниците, изворите на своя живот? Не сме ли ги подменили с непълноценни заместители?
Аз не искам тук да давам своя отговор на тези въпроси, защото това може да повлияе на читателя. Най-истинското е той сам да потърси своя отговор, аз като философ тъкмо на това залагам. Този е верният път във философията – да не чакаш нищо наготово, а за всичко да се бориш сам, всичко постигнато да е единствено твое постижение и заслуга. Моята задача тук в повечето случаи е да очертавам проблемите, да въвеждам в тях, но в никакъв случай да не ги предрешавам. Защото свободата – това първо условие на автентичното философстване ме задължава да процедирам по този начин.
Ето и още няколко други въпроси, върху които е добре да се помисли по-настойчиво. Например: имаме ли ясни виждания относно смисъла, който ръководи живота ни? Не си ли позволяваме да живеем в тъмнина относно онова, от което зависи всичко останало? Изпитва ли моят съвременник удовлетвореност от живота си? Изпитвам ли аз самият задоволство от това как живея?
Имам ли критерий за разграничаване на истински значимото от онова, което няма особен смисъл, което е само камуфлаж? Може ли нашата наистина напреднала наука да ми даде този критерий? Може ли тя да ми отговори убедително на въпроса защо живея?
Дали вярата в науката не е съдбовно недоразумение? А дали отдадеността ни на “техническото правене” на всичко, в това число и на самия живот, на собствения живот, не е коварно заблуждение? Не е ли то изпълнено с непредвидими, но фатални последици, които не разбирам?
Мога ли да се ориентирам във всичко това без философия? Или пък, търсейки своите ориентири, аз неизбежно стигам до своята философия? Може ли, впрочем, да се живее смислено без философия?
Аз смятам, че тези въпроси са добра основа за да се навлезе в проблема, фиксиран в заглавието. Което, както отбелязах неколкократно, е един ефикасен начин за пробуждане на самото желание, а също и за задоволяването на потребността от едно живо, автентично и личностно философстване. Каквато, впрочем, е и моята цел: да помогна за пораждането на тази така вдъхновяваща предразположеност на душите ни към него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар