петък, 27 ноември 2009 г.

3.4.Кога душата ми започва да ражда идеи?

В порива си към разума и разумността душата на човека почва да се държи доста странно: настъпил е велик поврат и прелом в нейния живот. Такава една душа вече не е същата, всичко при нея изглежда иначе. Човекът пък, чиято душа изживява подобно освобождаване, вече съвсем не е същият: такъв човек осъзнава, че нашата мисия на този свят не е просто да живеем, ами да сътворим от живота си едно прекрасно свое произведение. Такъв човек осъзнава, че нашата мисия е да сме подобни на своя Велик Създател, сиреч да сме богоподобни, или, другояче казано, да сме творци.

Истинският Творец на всичко съществуващо, разбира се, е Бог, но човекът, чийто дух е преживял такова обръщане към разума и към мъдростта, почва да чувства вътре в себе си неустоим и могъщ порив към творчество – и към себеизразяване чрез прекрасни мисли, прекрасни знания, прекрасни нрави, прекрасни идеи. Невероятен е този трепет, приятели, направете всичко, за да го постигнете и изживеете някой ден!

Неслучайно великият Аристотел, ученикът на боговдъхновения Платон, когато говори за нещата, към които душата ни е склонна да се стреми, отбелязва, че има едно удоволствие, което е несравнимо по интензитет с никое друго, и той го нарича именно блаженство на духа. Който е преживял нещо подобно, такъв никога няма да си позволи да твърди, че духовните неща са фантасмагория, че дух не съществува, че всичко е материя, че няма Бог и пр. Сиреч да доказва на практика, че човешката глупост наистина може да бъде безпределна – ако не се е пробудил още духът у човека.

Но има нещо, което е може би най-важното: една такава запътила се към разумността и към мъдростта душа почва да става плодовита, тя вече не е безплодна, както повечето души на смъртните хора. Една такава душа достига до момент, в който започва да изразява себе си като ражда свое безсмъртно поколение: идеите са “децата” на една такава душа! Да, една такава душа не просто се храни с идеи или пък с мисли, както обикновено си го представят, тя не е прост консуматор на духовни ценности, а тя започва да продуцира, сиреч да твори и създава духовни неща и идеи, сиреч започва да ражда. Метафората за безплодието и раждането на идеи, а също и за идеите като деца на душата – и деца на отдадените на философията мъже! – дължим на великия Платон, а може би и на неговия учител Сократ.

Тази метафора наистина върши незаменима работа, когато трябва да се представи случващото се с оглед да се проумее и схване. Платон чрез устата на Сократ – защото, както е известно, Платон е писал диалози, в които главен участник е неговия учител Сократ – най-подробно описва как душата, отдадена на най-приятни разговори между пленени от чара на философията мъже, в един момент сякаш забременява, как този мъж започва да усеща себе си бременен, досущ по същия начин както се чувстват бременни и жените, как той най-загрижено се отнася към плода в душата си, сиреч към идеята, която напира да се роди и да се появи на белия свят, която неотклонно расте и, разбира се, как в един момент идва неотвратимото, именно душата ражда своето безсмъртно поколение, ражда една прекрасна – прекрасна като всяко новородено! – идея. Платон е майстор да разказва такива “приказки”, които обаче са способни да поемат в себе си прекалено голям смисъл; ако на някой му се чини, че разказаното е… смешно, значи душата му не е успяла да се добере до този наистина грандиозен смисъл – и това е прекалено показателно.

Значи разумната или пътуващата към разума в себе си душа в един момент ражда идея – т.е. случва се с нея това, което, уви, на мнозинството от мъжете, пък и (защо не?) на жените никога няма да се случи. Защото душите на огромното мнозинство от хората си остават през целия им живот съвсем безплодни. Това, разбира се, не е кой знае каква трагедия – такива мъже и жени се занимават с това да раждат други, съвсем истински деца, т.е. децата, които по природа раждат тъкмо жените. А пък мъжете, неспособни да раждат свои деца – мисли, идеи, истини! – се задоволяват с това просто да обслужват своите жени, в което няма нищо лошо: те така изпълняват своята природна функция да поддържат живота, да подпомагат тържеството на вечния живот. Ала когато в нечия душа се зачене и след това се роди идея или пък някаква истина, то това означава, че в нея е лумнала една друга форма на живот: животът на небезплодната за духовното душа.

Да, но ето че възниква тук един най-сериозен проблем: а какво всъщност е идеята? Идеята просто мисъл ли е – както обикновено си я представят хората – или пък е нещо много повече от това? Ето че и тук ни се налага да се опрем на казаното от този духовен титан, какъвто е великият Платон.

Платон създава една грандиозна теория за идеите като елементи, от които е изграден един друг, безкрайно прекрасен – защото е чисто духовен! – и истински свят. Аз не бива тук да разказвам подробно неговата теория – понеже всеки, които се заинтересува от нея може да й се наслади като се задълбочи в първоизточника, в диалозите и в книгите на самия Платон. Не искам, разказвайки неумело тук за нея, да ви лиша от това невероятно удоволствие да четеш и да се задълбочаваш в платоновата мисъл. Но ми се налага да кажа все пак нещичко, защото иначе няма как.

Идеята за Платон е нещо, което изцяло съвпада с истината, а това е така, понеже идеята като такава е и битие – не какво да е битие, а тъкмо истинското битие. Ние много често съвсем не схващаме тия думи – както думата идея, така и думата истина, а особено пък думата битие. Мислим си, че битие обладават ето тия неща, с които съм заобиколен, които виждам, на които се любувам, които докосвам с ръка, които… ям, или на чиито ухания се наслаждавам. Примерно ето тази чаша, в която наливам ароматен чай, имала “битие”, като под това последното аз разбирам, че мога да я взема в ръка, да усетя топлината на сипания в нея чай или пък да осъзная твърдостта й. Ние обикновено си мислим, че съществуване от този род – сякаш битие обозначава само такова съществуване! – е изобщо единствено възможното, че друго съществуване и битие все едно няма. Нашият видим с очите свят ни се струва, че е единственият, и това се дължи на обстоятелството, че не подозираме даже за съществуването на един друг, много по-прекрасен свят. А Платон доказва, че всяко нещо, което е в този наш свят, си има своя духовна същност, все едно си има свой идеален или духовен двойник – и това именно са идеите, представляващи образци, оригинали на съществуващите около нас неща. Да, за Платон, а пък след него и за мнозина други, този свят, в който живеем, не е единственият, не е и “най-реалният”, напротив, има още един, истински реален и изключително прекрасен – защото е съвършен в красотата си! – свят: света на идеите. Точно идеята, която е градиво на този съвършен (идеален) свят, притежава истинско битие, а притежава истинско битие, защото идея е равно на истина и е равно на битие. Идеята е самата същност: как тогава същността – идеята! – да не притежава съществуване; ако отречем това нима не допускаме непростим абсурд?!

Стига толкова за така възвишената и възвишаваща духа на човека концепция на Платон за идеята. Нещата около нас не са истински в чистия смисъл на тази дума защото такива са само техните същности, техните идеи. Всяко нещо си има своя идея, то е нейно непълноценно копие, то съществува само дотолкова, доколкото е причастно на идеята си, то получава съществуване тъкмо благодарение на причастността си към идеята. По причина на всичко това се оказва, че родина на душата ни е тъкмо този прекрасен свят на идеите. Душите преди раждането ни са съзерцавали в цялото им великолепие идеите в духовния свят, а пък после при раждането на човека неговата душа се е озовала тук, в този свят, който съвсем не е толкова истински и бляскав както божественият свят на идеите. Когато душите ни са се озовали тук, по неизвестни причини – а може би заради преживяното падение, от преживения стрес! – те са забравяли за видяното в света на идеите, ала после малко по малко са започвали при допира си с нещата от този свят да оживяват онзи спомен за видяното преди и там, в прекрасното царство на идеите. Ето защо за Платон цялото наше познание тук е просто едно припомняне на онова, което душите ни са видели и са знаели когато са били в божественото царство на чистите същности – идеите.

И какво излезе сега? Мога ли да смятам, че философията просто борави с идеи – и обича идеите? Да оперирам с идеи – това ли е философстването? Да съм загрижен за идеите си – това ли се нарича философия?

Разбира се, в тия въпроси думата идея се употребява, както се вижда, в един по-друг, не съвсем точен израз. Идеята е духовна форма, която е в състояние да побере в себе си огромен смисъл. Самата философия е обител на всякакви и то на най-грандиозни и възвишаващи духа ни идеи. Философите – или философстващите – правят нужното в душите им да се оживи една или друга идея, да стане така, че идеята да овладее душата. И това значи, че тази душа вече се е открила за духа, сиреч за философията и за философстването. Да разпознава една или друга идея, да се впечатлява от идеи, да чувства неописуем трепет при допира си с една или друга идея – това е участ на душата, поела по пътя към царството на духа, път, по който философията просто е един верен и най-опитен водач. Някои от тези философстващи души почват и да творят идеи, макар че това е съвсем относително: не че те са я сътворили, а тя, идеята, си и проправила път в духа на този човек. Ние, смъртните и слаби хора, нямаме божествената сила да творим идеи, но от нас зависи да открием духа си за идеите, да ги почувстваме, да се оставим да ни пленят. И това съвсем не е малко, от него зависи всичко останало.

Идеята е нещо твърде фино, а Платон го нарича “хвъркато”, все едно че има криле. Да боравиш или пък да оперираш с идеи са термини, не съвсем подходящи за да опишат интимността на случващото се. По-скоро търсещият, будният дух на човека сякаш си играе, и то съвсем свободно, с идеите, подобно на това както с пълна отдаденост и с увлечение играят игрите си малките деца. Изключително преживяване е да се включим в една от “игрите на големите”, каквато по същината си е философията. Да, философията може да се дефинира като свободна игра с такова фино нещо, каквото са идеите. Да не забравяме обаче, че идея и истина са едно и също нещо – какво произлиза тогава?! С истините ли си играем като философстваме? Идея също точно съответства на битие – как така и какво означава това?! За да предотвратим известно объркване се налага да направим следното уточнение.

Във философията е много важно да се даде верен отговор на въпроса “А как да разбирам идеята?”. Платон дава изчерпателния смисъл на тази дума, но в нашия си живот ние едва ли разбираме що е идея. Идеята наистина е и истина, и битие, и чиста същност. Но това нека да го мислим впоследствие. Нека за нашите цели и за да избегнем известно двусмислие да приемем, че идеята за нашите цели е просто форма на изразяване на духовно съдържание във философията. В нашите философски идеи ние свързваме в едно цяло знание и ценност, ум и чувствителност, интуиране и мислене, памет и фантазия, мисъл със смисъл, мечта с действие и с действителност. Идеята е в състояние да побере в себе си огромно съдържание и най-неоценимо смислово богатство. Когато философстваме, ние не просто мислим, а излагаме и показваме самите себе си. Затова нашето изразяване – в търсенето на личността и жизнена цялост – необходимо прибягва до идеята, защото само идеята може да обхване една такава многоизмерна цялост. Ето това разбиране на идеята е съвсем достатъчно за нашите цели, а пък всичко останало нека го оставим за впоследствие.

И какво тогава е разумът? Той ли ражда идеите? Дали той не е някаква тотална човешка потенция, която обединява в себе си всичко, което е човекът? Да философстваш – не означава ли това, че си заел позицията на така разбрания разум? Не съвпада ли тя с позицията на човека, на тоталния човек?

Ето тези въпроси всъщност носят в себе си отговора: да, точно това е разумът, но той също е и нещо много повече. Невъзможно е всъщност точно да се каже какво е разум. По тази причина аз съм склонен да приема, че разумът е тъждествен на идеята и също така е тъждествен, припокрива се с духа. Духът като такъв – човешки и божествен дух – точно съвпада с разума, който може да е и е винаги човешки и божествен. Разбира се, водещото са духът и разумът в тяхната пълнота, именно като божествен дух и разум. Божественият или Божият дух и разум са абсолютен дух и разум и по тази причина трябва да се пишат така: Абсолютен Дух и Абсолютен Разум. А пък човешкият дух само доколкото има известно отношение или причастност към Абсолютния Дух-Разум, само дотолкова и оправдава наименованието си, или правото си да се нарича дух и разум. В крайна сметка винаги трябва да изхождаме от предпоставката, че наш Творец и Създател е Бог, а пък Бог е и Разум, и Дух, и Мъдрост, и Любов и много, много други такива най-мощни духовни потенции. Ако загубим този ориентир и почнем да си въобразяваме, че човекът трябва да заеме пиедестала на Бога, примерно да твърдим, че “Няма друг разум освен моя разум!”, “Аз и само аз съм Разумът!” или пък да казваме “Няма Бог, аз самият съм бог!” и пр., това означава само, че сме изпаднали в страшно заблуждение, самомнение и дори безумие.

И какво излиза в крайна сметка? Ако нямам идеи, мога ли тогава да се смятам за човек? Какво е човекът без поне една своя идея? Какво ми дава идеята когато съм се добрал до нея? Има ли тя ефект върху съществуването ми? А върху душата ми, върху съзнанието и волята? Това са въпроси, които всеки сам може да си постави, да прецени според себе си и да им даде било положителен, било отрицателен отговор.

Ако моето съществуване не се ръководи от една жизнена идея за живота, то такова съществуване неизбежно става крайно окаяно. Изглежда всяко нещо, което съществува, винаги си има своя идея, благодарение на която изобщо съществува – в един по-пълноценен и истински смисъл. Разбира се, и човек, и вещ дори могат да съществуват в противоречие с идеята си – и тогава те просто се разпадат, сгромолясват се в развалини и отломки. Трябва да се пазим и нас да не ни сполети такава грозна участ. От това на какви идеи се подчиняваме и на какви идеи служим зависи и бъдещето ни: коренът на битие и бъдеще е един и същ! А идеята – ако е идея, защото често си мислим само, че нещо е идея, а то съвсем не е такова! – винаги е битие, ето защо бъдещето ни се определя от това на какви идеи сме подчинили живота си. Безидейният живот няма как да не се обезцени тотално, безидейната личност – също. Ако това се случи, то на тази основа сякаш се отскубва от живота неговият живец – и тогава животът си отлита. И тогава остава само пълното безсмислие, сиреч пълната деградация, разрухата, смъртта.

И ето, достигнахме до нещо съвсем просто, движейки се през този доста лъкатушещ път: когато философствам в душата ми се сякаш се зачева или пък дори ражда идея! Мъчи се да се роди, а аз трябва да помогна на раждането й. Какво мога да направя за да помагам на душата си в такъв случай?

Това е въпрос, на който всеки ще отговори сам според собственото си усещане: няма как то да е еднакво за всички. Едно е безспорно обаче: усилието в тази насока, именно да помагам на душата си, с основание може да се смята за философстване. Да, съвсем справедливо е да мисля така. Стремейки се към истината, душата ми се отдава на идеи: търси ги неуморно, любува им се, наслаждава им се, трепти от възторг при досега си с тях. Величествено преживяване е това и то е начало на толкова желаните приключения в тази невероятна одисея на духа, каквато по естеството си е философията.

Ако искам да бъда човек, ако искам да живея пълноценно, да съм свободен, да постигна разумност, то това значи, че трябва да приема за свой водач и наставник именно философията. Аз наистина трябва да развия душата си до степента, при която тя е способна да ражда идеи. Аз трябва да доживея този миг: велик миг вероятно е този! Миг, заради който си заслужава да живееш!

Как обаче се живее без смислена идея за живота? Дали изобщо мога да се добера до дълбокия човешки, истински и най-духовен смисъл на нещата от живота, намирайки се извън философията? Едва ли…

Ако философията за нас, смъртните хора, е родина, истинско царство на идеите, то какъв ли ще бъде животът ми без нея? Нима мога да допусна да живея цял живот далеч от своята родина? Как ще понеса един такъв непосилен живот в изгнание?

Няма коментари:

А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!