5.5.Защо Шопенхауер не може да понася и Хегел, и Шелинг?

По същото време и никому неизвестният млад философ Артур Шопенхауер (роден в Данциг, или в Гданск, в 1788 година, а умрял в 1860 г. във Франкфурт на Майн), последовател на Кант, най-скептично и сякаш завистливо следял шумотевицата около Шелинг и Хегел. Той все повече се изпълвал с ненавист и към двамата.

Шопенхауер вече бил написал – също съвсем млад като Шелинг – книгата си “Светът като воля и представа” и я дал в още в ръкопис на Гьоте, питайки за мнението му. Гьоте, който бил твърде близък приятел с майката на Шопенхауер – злите езици дори говорели, че Гьоте бил негов баща! – прочел ръкописа. После повикал младия човек и му казал, че книгата е гениална, но че трябва да бъде изгорена: тъй като съдържала “истини, които човечеството не може да понесе”! Шопенхауер, зарадван, не послушал съвета на великия човек, а директно с ръкописа си се отправил в първата печатница, където издал книгата си на свои средства. Защото, впрочем, едва ли някой издател тогава – както и сега, впрочем! – би дръзнал да издаде нещо истински значимо, написано обаче от “непознат автор”! Защото издателите обикновено търсят не истински значимото, а онова, което се нрави на широката публика, т.е. има най-вече търговска стойност.

В предговора на великата си книга Шопенхауер обаче предвидил нейната нерадостна съдба. Там той написал, че “книгата ще трябва да чака спокойно и скромно малцината, за чиито необикновен начин на мислене би била подходяща”. Наистина, десетилетия наред никой не купил неговата книга. А ако пък я купили, не започнали да я четат. А ако започнали да я четат, не я дочели. И, накрая, малцината, които я дочели, те пък не я разбрали. Такава, уви, обикновено е съдбата на истински гениалните идеи.

Професорите по философия, както е обичайно за тях, се държали сякаш се били споразумели да се преструват, че такава книга не съществува. Тяхното единодушно мълчание поне е ясно и обяснимо: те или съвсем не разбирали идеите му, или ако ги пък разбирали, мълчали просто заради една недостойна и съвсем низка човешка завист…

През двадесетте години на ХІХ век Шопенхауер решил все пак да провери дали се е родило поколението, за което бил написал своята книга. Той обявил курс по философия в Берлинския университет (като приват-доцент, частен доцент). Това било времето на най-големия триумф на Хегел, аудиториите не могли да поберат слушателите му, а пък Шопенхауер дръзнал да обяви курса си в същия час, в който Хегел имал лекции. Естествено, “философската мода” довела до това, че при Шопенхауер дошли 4-5 студента, които след първия час повече не се върнали.

Шопенхауер понесъл и този удар, оттеглил се в провинцията (той бил състоятелен човек) и мълчаливо започнал да чака своя час – същевременно обаче изпълвайки се с все по-голяма ненавист най-вече към Хегел! След още няколко десетилетия, в началото на 50-те години (т.е. дълго след смъртта на Хегел) Шопенхауер сметнал, че е време пак да заяви пред публиката своята философия, преиздал книгата си и зачакал, почти отчаян, нейния ефект върху съзнанията. Този път той не чакал дълго, книгата му имала ефекта на взривяването на мощен снаряд в центъра на заспал град.

“Светът като воля и представа”, гениалната книга на Шопенхауер, била жадно изчетена от новото поколение, което той доживял да се роди. Славата на Шопенхауер скоро излязла извън границите на Германия, заляла като мощна вълна цяла Европа и достигнала до Русия; негови горещи привърженици станали Рихард Вагнер, Фридрих Ницше, Лев Толстой и мнозина други велики хора. Шопенхауер тържествувал, опитал се дори да забрави за униженията си, но макар че приживе бил провъзгласен едва ли не за пророк, не простил на Шелинг и особено на Хегел. Той на едно място пише за великите си предходници и съвременници така: “След Кант излязоха три псевдофилософа, създаващи само въздушни замъци: софисти, шутовски и вятърничави развейпраховци; Шелинг е най-надареният, Фихте е карикатура на Кант (увеличително стъкло за кантовите грешки), а Хегел е арлекин на Шелинг, бездарен и тромав шарлатанин, в сравнение с който дори и Фихте можеш да наречеш “талантлив човек”!”.

Шопенхауер, впрочем, никога не е имал високо мнение за човека по принцип, чиято способност да прави низости според него е колосална. Но не прекалява ли с тези крайни оценки?

А ето и тук няколко необходими въпроси:

• Как възприемате историята на живота на този велик философ, който в предговора на книгата си (написана когато той е на 20-21 години!) казва следното: “Животът обаче е кратък, а истината има далечно въздействие и живее дълго: нека кажем истината!”?

• Нима гениалните философи просто са хора с дребни човешки страсти? Как така несъгласието с някакви идеи може да прерасне в пълно отрицание и на личността на философа, който пръв е достигнал до тях?

• Какви изводи си правите за естеството на философията, изхождайки от живота и творчеството на споменатите философи?

• Интригува ли ви принципната страна, т.е. идеите, заради които се карали така жестоко великите философи? А искате ли да се запознаете с книгата “Светът като воля и представа”?

Тя, впрочем, е издадена вече и на български. След като по времето на комунизма десетилетия наред беше забранена. Както, впрочем, бяха забранени и книгите на шопенхауеровия ученик Фридрих Ницше. Защото истината и различните идеи бяха съвсем вредни за господстващата тогава официална маркс-ленинско-комунистическа идеология – по-опасни даже от барута, динамита и тротила…