Няма начин, ето че се изправихме фронтално срещу този нелек въпрос: що е мъдрост? Дали изобщо нещо може да се каже? При това за мъдростта трябва да се говори мъдро, а не глупаво; е, да се говори поне с любов към нея е достатъчно, защото глупаво е някой да се самоопределя като мъдрец. А какво ли пък, впрочем, ще стане ако някой сам себе си определи за глупак?Някои като чуят думата мъдрост може би веднага ги обхваща неудържим порив към прозяване, а пък на други, предполагам, сърцето им радостно трепва: защо ли е така? Оня, който е предразположен да изпитва силни чувства към мъдростта, който е готов да се влюби в нея завинаги по призива на самото сърце, такъв човек значи е някак си изначално предразположен и дори причастен на самата мъдрост. Възможно е други хора да са изначално причастни по същия начин към глупостта, знам ли?!
А на някои мъдростта им изглежда съвсем безинтересна и скучна; напълно е възможно и това. Мъдростта няма как да ни ангажира по един външен, принудителен начин: ето защо изглежда в сърцата на ония, които се влюбват беззаветно в нея, се съдържат може би по рождение някакви късчета или искрици мъдрост – дали пък не е така? Да избереш нещо по зова на самото сърце – това свободен избор ли е, това свобода ли е? Не е ли това единствената, истинската свобода, която познаваме, която ни е дадена?
Оня, който изпитва силни чувства към мъдростта, с това вече започва да помъдрява: причастността към самата мъдрост няма как да не ни прави по-мъдри или по-разумни. Искрено да признаеш това за себе си е най-естественото нещо: нито една любов не е унизителна или пък срамна…
Аз затова съм склонен да приема, че самата любов носи в себе си колосален заряд от мъдрост, от непреходна ценност за човека. Това е така, защо мъдрост се придобива само с любов. А пък и, изглежда, във всяко друго нещо ще преуспеем само ако го правим с любов. Ако правим нещо със злоба, с подлички чувства, тикани напред от глупава завист и пр. – как тогава да преуспеем?! Ще преуспеем, ама в глупостта, ще преуспеем, ама в… провала.
Да, мъдрост се придобива само с любов. Защо е така ние не знаем – и изглежда не е нужно да знаем. Важното е да си даваме сметка за този базисен факт на живота ни: само онова, което правим с любов, само то ще пребъде, само то ще има непреходен субстанциален смисъл, само то може да одухотвори живота ни. А това изглежда е така понеже самият Бог – нашият Велик Създател – има за свой най-първи предикат именно любовта! Бог е любов: това по мое мнение е най-дълбоката основа на тази магическа сила на любовта, която всичко преобразява и одухотворява, която прави всяко нещо в някакъв смисъл Божествено и имащо отношение към вечността. По същия начин, по който глупакът става причастен на глупостта чрез безграничната си отдаденост към нея, чрез силната си страст и влечение към нея, така и мъдрият човек, така и човекът, влюбен в мъдростта, става причастен към истинската родина на душата си единствено чрез беззаветна преданост на самата мъдрост.
Ето защо е добре всеки сам за себе си още сега да прецени: кое по силно ме привлича, към кое повече съм привързан, към мъдростта или към глупостта? Кое повече ми импонира – мъдростта или глупостта? – е един най-първи въпрос, по който трябва да се самоопредели всеки стоящ пред дверите на философията.
А пък да се опише великото чувство, свързвано с непреходната божествена любов към мъдростта, явно е невъзможно. Това е велика мистерия, равна на мистерията на самия живот: неслучайно животът се зачева в любов. Любовта, силната страст е това, което поражда и самия живот. Това чувство не може да се изрази или опише с думи, то може само да се чувства и преживява. То като че ли е сърцевина на самото наше влечение към живота, към истината на живота ни. Да започнеш да изпитваш такова силно и благородно чувство е поврат в духовното и в нравственото развитие на човека. То е причастяване към величествения универсум на свободата, то е израз на беззаветна преданост към нашия Велик Създател и към Духа, даряващ ни постоянно живот, импулсиращ ни всекидневно към живота. Който изпита силна вдъхновяваща любов към мъдростта, той значи изпитва същото силно чувство и към самия живот. Да се отнасяш към живота си с любов, да си влюбен в живота – това значи да си овладял неговия исконен смисъл. А има ли нещо по-грандиозно от това, към което изобщо можем да се стремим?
А пък самата философия явно е примерна, всеотдайна помощница или дори слугиня на Божествената сила, персонифицирана в сърцата ни като любов към мъдростта. Не философията можем да обичаме, а само самата мъдрост. Това е много важно да се съзнава. Бидейки влюбени в мъдростта, ние ставаме нейни поданици, причастяваме се във вярност на онова велико царство на свободата и на свободните духове, в което философията, изглежда, е пръв разпоредител. Но дом на мъдростта си остава любовта…
Няма коментари:
Публикуване на коментар