А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!

петък, 27 ноември 2009 г.

4.4.Как философът обосновава своите твърдения?

Да обосновеш, т.е. да постигнеш основанията на своите твърдения, е постоянна и неотменима задача пред философстващия. Безусловна необходимост е, че той трябва да извежда и обосновава твърденията си – и това е може би най-голямото предизвикателство пред истинското философстване. Да се разбере как става това, да се открие как човек постига изворите на ония положения, които той смята за истинни, да покаже тяхната истинност, това може би е най-важното, определящото, предрешаващото всичко останало. По никакъв начин не трябва да допускам да говоря, да твърдя нещо без да имам своите основания за това – или пък да не зная основанията си.

Философското обосноваване всъщност е опит за доказване на ония твърдения, които философът смята за законни и необходими. Когато изобщо става дума за доказване, веднага си представяме как прави това математиката, която е образец за строго и основателно извеждане и доказване на своите положения. Дали пък философското обосноваване (доказателство) не прилича по нещо на математическото?

Известно е как математиката обосновава своите твърдения. В нея за тази цел се използват аксиоми, теореми, допускания и пр., и на тази основа математикът търси и постига изводите, следствията от тях. Може ли математиката да бъде образец на философското обосноваване?

Някои философи (и сред тях особено се откроява Бенедикт Спиноза) са смятали, че ако философията постъпва точно като математиката или по-специално като геометрията, то това ще й помогне и тя да стане основателна, изводима и строга наука. Самият Спиноза е написал своята “Етика” по същия начин, по който в геометрията се извеждат истинните резултати: в нея има аксиоми, теореми и доказателства на теоремите, сиреч всичко е изведено по един строг геометрически или математически маниер. Спиноза е смятал вероятно, че така ще направи непоклатими своите идеи и разбирания. Не е станало така: доказателствата на теоремите му са някак си “измъчени”, формални, неясни на места и общо взето съвсем скучни. Разбира се, опитът му да напише етика по един математически маниер трябва да бъде приветстван като нещо все пак доста оригинално. Нищо че опитът на Спиноза е останал като пример за това, че философията по-скоро трябва да пази вярност към самата себе си. А не да се опитва да подражава на нещо друго – и така да изменя на своята висока мисия и отговорност.

Дали пък философското обосноваване не прилича по нещо на онова, което използват физиката и опитните науки? Опира ли се философията също на наблюдения, на търсене на факти и на данни, на експерименти, на обобщаване на достигнатото в общи теории, изразяващи законите? Може ли философията да намери опитни данни в подкрепа на своите твърдения? Това са доста важни въпроси, на които трябва да се отговори основателно.

Науката, особено в последните 3-4 века, се мержелее на хоризонта като някакъв недостижим идеал за философията. В науката всичко е ясно, доказано, проверено, твърдо. Във философията всичко е крайно несигурно, стоящо под въпрос, дори “висящо” във въздуха – понеже сякаш философията е обител на толкова много химери и илюзии. Ето защо мнозина философи са се стремели съвсем съзнателно да превърнат философията в строга наука, да надмогнат мнимата непълноценност на философстването като начин за постигане на истината. Искали са да превърнат философията от любов към мъдростта (и към знанието) в твърдо и проверимо знание. Тази тенденция философията да се прави подобна на наука се нарича позитивизъм, и тя дори се оформя като едно доста влиятелно философско направление. Тя става школа в модерната философия с много привърженици. По свой, доста оригинален начин дори и великият философ Георг Хегел се мъчи да превръща философията в наука, която да ни дава самата абсолютна и окончателна истина. Всъщност неговата собствена философия бива обявена за венец на философското развитие на епохите, което пък значи, че след нея повече философия просто няма защо да има: Хегел почнал да си мисли, че всички проблеми и задачи на философията били решени веднъж завинаги и окончателно – и то тъкмо от неговата собствена философия! Което, разбира се, не е така – и Хегел е имал своите критици още приживе, да не говорим пък за това как го възприемат в тия два века след смъртта му.

Ние вече – на основата на казаното за спецификата на философията като форма на синтетично изразяване на духа – имаме основата за решаването на този проблем: бива ли и следва ли философията да иска да става наука и дали за философията науката е някакъв идеал? И отговорът на този въпрос е прост: не, философията не може да има за свой идеал науката, тъй като науката изразява едно едноизмерно, чисто познавателно отношение на човека към света и към самия себе си. А пък философията няма право да губи ей-така, за едното нищо, останалите два съществени момента в своята по-цялостна позиция, именно ценностният и практическият. Ако една философия обърне гръб на ценностния или пък на практическия компонент в своите недра, и се остави само на познавателния устрем на разсъдъка, то в резултат ще възникне нещо, което наподобява наука, но не е наука, и нещо, което някак си прилича на философия, но не е и философия. Тоест едно такова творение неумолимо ще си остане просто “ни рак, ни риба”; а това е доста жалка съдба за иначе толкова възвишената и възвишаваща духа на човека автентична философия.

Някои в своето преклонение пред науката стигат твърде далеч и си позволяват да твърдят, че ако философията не е научна, то твърденията й неминуемо щели да бъдат неистинни. Сиреч научното бива обявено за синоним на истинното, от което пък излиза, че философията, която по определение няма как да бъде научна, неизбежно бива поставена не просто извън науката, ами извън и истината. Разбира се, това само по себе си е една крайно неоснователна претенция на разрасналото се като тумор научно постигане на съществуващото, което само по себе си е доста непълноценно, нищо че си има своето оправдание – и нищо че служи на определени човешки цели. Искам тук да илюстрирам с един крайно поучителен пример докъде се стига ако се приеме един уж толкова безобиден подход философията да бъде превръщана в строга наука. Който в същината си се свежда до това да се прогони от нея не нещо друго, а самата свобода.

В средата на 19-ия век Карл Маркс, който тогава бил епигон на Хегел, почнал да стига до убеждението, че е дошло най-после времето философията да стане изцяло научна. Разбира се, този статут на “последна дума на науката” получили мигом неговите собствени, доста нескопосани и непълноценни във философско отношение творения-опити да се представя за философ. Всичко, което е “марксистко”, станало “научно”, а всичко немарксистко било обявено за “ненаучно”, сиреч вредно, измамно, непълноценно и пр. Оказало се, че човек просто вече няма избор: ако иска да мисли “правилно”, трябва да приеме безкритично всички до една догми на марксовата т.н. философия, която била провъзгласена за “единствена научна философия”. Така скудоумията на Маркс били обявени за истини от последна инстанция, сякаш са изречени от някакъв оракул или пък от някакво божество. В положенията на Маркс вече просто трябвало само да се вярва, те станали някакъв, доста скучен, впрочем, катехизис на истината.

Ето обаче и практическите следствия от тази шизофрения и параноя: който не мисли като “марксистите”, е враг, сиреч трябва да бъде убит, за да не смущава това тържество на глупостта, което се възцарява особено пък когато марксизмът бива обявен за “държавна философия” – първо в СССР, после пък и в България. Тогава вече на хората просто им е било забранено да мислят, понеже, всъщност, вече и нямало нужда да мислят: всички въпроси били решени веднъж завинаги! На отделния човек се натрапва усещането, че просто няма смисъл да мисли, понеже има кой да мисли вместо теб: “партията” мисли вместо нас, а от нас се иска просто да затъваме все по-дълбоко в един такъв ужасен комунистически кретенизъм. Милиони хора са били убити заради тази ужасна, ненавиждаща човека и човешката свобода доктрина каквато е марксизмът-комунизмът. Реки от кръв са текли в ония кошмарни времена, в които други философски идеи, различни от марксистките, просто не са били допускани: всички е трябвало да мислят еднакво. Сиреч стига се до пълна забрана и на самото мислене, защото автентичното мислене изхожда и се опира на раз-личността – и се оживява от различията. Ето защо, вижда се, съвсем не е безобиден този опит философията да бъде превръщана в наука: виждате какъв кошмарен и абсурден свят възниква на тази основа.

Но за да са все пак истинни достатъчно ли е философските твърдения да са поне логични, спазващи законите на “правилната мисъл”? Може ли да има философска логичност, различаваща се от тази на науката и на самата логика? Ето че в крайна сметка се стига дотук: логиката да се обявява за парадигма на философията. Което значи, че само онова, което е логично, е допустимо, а пък нелогичното е… забранено, така ли – и как така?!

Логиката като такава всъщност е част или раздел от философията. Самата логичност пък не е друго, освен посочването на някакви формални правила, които в своята съвкупност са един вид израз на законите на “правилната мисъл”. Логичното е “правилно построеното”, съобразеното с някакви правила, които, впрочем, не са свръхчовешки, а зависят от нас, определят се от някакви наши особени цели. Логичното си има някакви свои предимства, но живата човешка мисъл едва ли следва да бъде окована в такива окови, пък дори и те да са доста престижни някак си. Но истинската стихия на живата човешка мисъл е свободата. Истински свободните и истинно мислещите обаче не се нуждаят от външно натрапени им закони на мисълта, понеже самата свобода установява и изобретява длъжните правила – и ги спазва съвсем свободно и непринудено. По същия начин както мнозинството от хората си преживяват живота без да са си имали проблеми с правосъдието, така и в царството на чистата и свободна мисъл хората трябва да се уповават единствено на своя усет за истина – и на такива хора прокрустовото ложе на една външна и натрапена логическа необходимост просто не им е нужно.

Това обаче не е окончателното решение на проблема за философското обосноваване. Трябва още много да се мисли и по-нататък в конкретни случаи отново и отново ще поставяме този въпрос. Всеки философ според своята нагласа си изработва свой личен подход в обосноваването, той сам подбира нужните му средства, тук няма задължителен за всички канон или пък схема, в която да сме длъжни да поставим мисълта си.

Важното е човек да не забравя поне това: във философските си търсения просто сме длъжни да се опираме на целия потенциал на душата си, да мобилизираме за ефективно постигане всички душевни сили, с които разполагаме, да изразходваме цялото богатство на душите си. Едва на тази основа ще се роди нещо, което има пряко отношение към същинската философия. Останалото са просто капризи на самонадеяни и кухи хора…

Няма коментари: