А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!

петък, 27 ноември 2009 г.

5.2.Животът на Сократ – образцовият за философите живот

Великият Сократ е останал във философията като най-ярък пример за пълно съответствие между живот и философия: Сократ е живял живота си съвсем философски, както подобава за автентичния философ – и може би точно по тази причина философията му е така жизнена. Тя наистина е надживяла вековете и е дълбоко причастна на вечността.

От друга страна пък идеите на Сократ за живота и битието са толкова жизнени – и дори проникнати от един така рядък полъх на вечността! – тъкмо защото Сократ е бил верен на живота и му се е отдал изцяло. При Сократ е имало пълно съвпадение между думи и дела: той постъпвал в живота си точно така, както учил че трябва да се живее! И това също си е негов “патент”, поради което толкова много го ценят всички, които обичат мъдростта: да, Сократ е живял мъдро, пък и дори – може би – разумно. Нищо че тъкмо заради тази разумност в края на краищата е бил принуден сам да изпие чашата с отрова и в крайна сметка да се лиши от живот, понеже, както е известно, е бил осъден на смърт.

Ето че тук стигаме до най-важен момент, без проумяването на който всичко увисва във въздуха: как става така, че толкова силно влюбеният в живота философ, какъвто е бил Сократ, тъкмо по тази причина е бил осъден на смърт? И защо озлобеният на живота социум, общността, която просто не е могла да понесе сократовата жизненост и духовност, се е принудила да умъртви Сократ – този вечно жив пример за въплътена в живот философия – и е осъдила по-скоро не него, а тъкмо самата себе си?! Защото Сократ съвсем не се страхувал от смъртта, а, напротив, дори я желаел: който благодарение на живота си се е причастил във вечна вярност на живота, за такъв смъртта не е страшна. Да му мислят обаче останалите…

В памет на Сократ – който почти не е философствал по обичайния маниер, развивайки систематично една идея – ще предложа един друг, по-сократов начин за вникване в неговия живот и в неговата философия: именно чрез въпроси. Сократ особено обичал въпросите, чрез които стъпка по стъпка се приближавал към ядрото на неведомото. Убеден съм, че този е по-верния начин да се постигне най-дълбокото и жизненото в неговата непреходна философия, а пък ефектът върху душите е невероятно по-мощен. Всеки е добре сам да потърси своята лична реакция на тези въпроси. И в нея да открие така потребния за него самия смисъл:

• Това, че Сократ е живял точно според своята философия и винаги е възхвалявал знанието и разума, може ли да бъде пример за мен? Казват, че той е постигнал пълно покритие между живот и философия, но какво е спечелил от това? Бил е обаче осъден на смърт от своите съвременници, трябвало е да изпие чашата с отровата – защо това да е образец за философски живот?

• Дали пък Сократ не е станал жертва на своя самонадеян разум? Може ли изобщо разумът да разбере живота? Може ли знанието да изчерпи неговата тайна? Не е ли пресилено да се твърди (както правел Сократ), че само знанието и разумът постигат висшата истина за живота?

Да прекъсна за малко въпросите та да обясня как станало така Сократ да бъде съден и осъден, и то на смърт, от съвременниците си. Възможно е някои съвсем да не разбират как е било възможно да се случи това. Налага ми се да дам някои сведения за самия Сократ и за неговия живот.

Сократ (Σωκράτης), ок. 470 – 399 г. до н.е., е свободно роден атинянин, син е на Софрониск, от дема Алопеки. Точно така тогава се представяли самите атиняни, които, както е известно, били дотам напреднали, че си учредили демокрация; именно атиняните са родоначалниците на демокрацията изобщо. На млади години Сократ се бил обучавал в каменоделство, изучавал скулптура, даже се говори, че един детайл от Партенона бил негово творение. Също така съвсем млад участвал в Гръко-персийските войни, където се прославил с храбростта и с мъжеството си. Иначе външно бил доста грозен, приличал малко на сатир, сякаш имал козя глава, но иначе бил незаменим събеседник и също, както се казва, бил харизматична личност, т.е. в него имало някакво вътрешно горене, което фигурата му излъчвала навън, а то пък облъчвало хората наоколо. Животът му минал в разговори с всякакви хора, провеждани по пазарищата, палестрите (стадионите) и площадите на Атина, а често и по домовете на по-заможни граждани, където Сократ и приятелите му, най-красноречиви събеседници, си устройвали “симпозиуми” (пиршества), минаващи обикновено в най-сладки философски разговори. На тия пиршества присъствала цялата свита на Сократ, състояща се от т.н. „златна младеж” на Атина, т.е. от младежи, произхождащи от най-знатни родове, които си имали обичай да ходят след Сократ, та да не пропуснат и дума от неговите философски разговори и обсъждания. Такова било всекидневието на Сократ – да разговаря с всякакви хора за всякакви въпроси, да изследва и да търси също коя е истината по ония най-важни човешки въпроси, които нито един човек не бива да отминава без внимание.

Тогава именно, по времето на Сократ, пък и малко преди това, а да не говорим за след смъртта му, в Атина философията била на най-голяма почит, тя респектирала мало и голямо. Сократ неусетно станал символ на онова атинско философско свободомислие, което антична Гърция е завещала на Европа и на съвременния свят.

Сократ си имал една любопитна теория за това, че по природа, т.е. по право, само на жените принадлежи грижата за дома, а пък мъжете трябвало да носят тежката отговорност за общите, за градските, за човешките и за държавните дела. Просто самата природа така е отредила и затова е направила жената толкова пригодна и способна най-добре да върши всички домашни работи – чистене, готвене, пране, отглеждане на децата и пр. – докато пък мъжът също по природа е орисан да работи най-упорито на нивата на държавния живот, или на политиката. Защото, знайно е, в тогавашна Гърция самите градове (полиси) били отделни държави или царства, а пък грижата за държавата и за общите градски и човешки дела, излиза, била първа отговорност на истинските мъже.

Тази сократова теория обаче съвсем, разбира се, не допадала на неговата жена Ксантипа, която не си падала по сократовите изкушения по философията, ами действала спрямо него съвсем нефилософски и брутално: след като мъжът й, от ранна сутрин до късна вечер и често по цели нощи скитал тук-там и водел с увлечение някакви си сладки разговори, то горката Ксантипа, без много да се затруднява да схваща, била убедена, че мъжът й чисто и просто си е един безделник. Поради което тя се чувствала в пълното си право, когато той й падне, да го… бие! Да, ей така, направо на улицата, пред учениците му, тя го правела за смях и резил, понеже си имала обичай да се нахвърля върху му, да го удря, да го скубе, да го дращи, а много често, когато това й се виждало малко, да го полива с легени или с кофи вода. Сократ невъзмутимо търпял гнева на жена си, никога не посегнал да я удари, както го съветвали приятелите му, защото все пак, вероятно, допускал, че Ксантипа се държи така не просто заради скверния си характер, ами и по някакви по-оправдателни причини: тя, горката, имала много деца, за отглеждането на които баща им наистина не си мръдвал и малкия пръст. Понеже, както казах, великодушно отстъпил цялата домашна работа на иначе трудолюбивата си съпруга, а пък той с всички сили, със страст и вдъхновение, се бил отдал на философията, на общите човешки и на държавните дела.

Гневът на Ксантипа си бил в общи линии съвсем оправдан, защото, на всичкото отгоре, след като по цели дни се занимавал с някакво специфично обучение на учениците си, Сократ съвсем не взимал за това пари, сиреч съвсем безплатно си губел времето. Това Ксантипа съвсем не могла да го проумее, защото по това време вече имало платени учители, които не се свенели за преподаване да взимат добри пари, защото знанието тогава е било ценено доста високо. Ала Сократ, за зла участ на Ксантипа, си имал и тук една теория, според която е пълно безчестие да се върти търговия не с какво да е, ами със знания; понеже е грозно за знанието, само по себе си безценно и неоценимо, да се вземат пари. И Сократ цял живот не вземал никакви пари, нищо и не донасял в семейството си, а пък това, разбира се, съвсем не било приятно на Ксантипа, често плачеща горчиво, че съдбата й е отредила толкова лош мъж.

Така в общи линии и протекъл животът на Сократ. По едно време една част от учениците му – понеже често в разговорите той ги злепоставял, като доказвал, че само си мислят, че знаят, докато всъщност това не е така – започнали да натрупват злоба срещу учителя си, вместо, впрочем, да са му благодарни, че им помагал да се отърват от заблудите си. Ето тук си личи как едно и също нещо поражда в душите коренно различни реакции: една част от учениците на Сократ наистина богоговеели пред него, страшно го уважавали, сред тях бил и самият Платон, ала другата част почнали да го мразят и да кроят планове как да му отмъстят. Накрая, съвсем вбесени, дали Сократ на съд с две съвсем измислени, изсмукани из пръстите, обвинения: че отрича съществуващите богове и си измисля нови, а също и че развращава младежта.

Как протекъл този исторически съдебен процес само по себе си е доста интересно, но е факт, че в резултат Сократ настроил мнозинството от гражданите срещу себе си, явно и други хора доста е дразнил приживе, та мнозинството гласувало че е виновен (тогава така се решавала и вината в съда, съвсем демократично: присъствалите на процеса решавали като гласували с различни на цвят камъчета виновен или невинен е подсъдимият). И ето че Сократ бил осъден на смърт, трябвало да изпие чаша с отрова, с отвара от бучиниш. Сократ приел смирено съдбата си и го сторил, изпил чашата с отрова. Като по този начин неговата участ си останала пример за това как и най-толерантните общества често приемат своите духовно най-извисени личности.

Ето в тази връзка и някои посветени на тези важни моменти въпроси, на които е добре всеки най-внимателно да помисли и да реши за себе си кое как е:

• Защо живеещият според повелите на разума Сократ най-напред не е бил разбран от своята жена? Защо Ксантипа цял живот се оплаквала, че съдбата й е отредила такъв, т.е. толкова лош мъж-безделник? Дали пък жените по някакъв начин не са по-близки на естеството на живота? Ако Сократ беше живял така, както от него искала Ксантипа, дали нямаше да избегне безсмислената смърт?

• За Ксантипа всичко, което правел знаменитият й съпруг, било изцяло непонятно, погрешно в корена си, абсурдно – дали просто умът не й стигал да разбере? Или друга е причината? Дали пък чувството, женският инстинкт не я тласкал към това да не приема категорично такъв живот? Нима Ксантипа е права в изискването си, че добрите мъже трябва да се занимават най-вече с домашни дела?

• Защо Ксантипа не може да проумее как така нейният хубостник е зарязал домашните дела заради общите, човешките? Права ли е Ксантипа да иска и той да бъде мъж на мястото си? Защо Ксантипа се принуждавала да бие Сократ? Защо ли пък и той се е оставял да го бие? Това не е ли мълчаливо признание от негова страна за основателността на гнева й?

• Това че Сократ по цял ден скитал по площадите и палестрите на Атина, търсейки събеседници, с които да може да разговаря за най-важното, и в същото време почти напълно зарязал дома си, може ли да се оцени като образцов живот, подобаващ за философа и за човека? Дали Сократ наистина – а не само в очите на Ксантипа – си не е бил просто един безделник?

• Сократ не бил разбран и от учениците си – защо е станало така? Защо малцина са онези, които са му били благодарни за това, че им помагал да освободят душата си от заблудите, т.е. да я отдадат на истината и знанието? Защо повечето се изпълвали с ненавист към него? Нима просто са се засягали от това, че ги излагал пред хората – когато им доказвал, че не знаят, а само си мислят, че знаят?

• Ако тези негови ученици са възроптали от него заради това, че “от истината боли”, то нима Сократ е могъл нещо да направи – за да ги пощади? Прав ли е като е смятал, че истината винаги лекува? Трябвало ли е Сократ да търси начин да възпре засилващата се ненавист в душите на ония, които по-късно започнали да водят съдебен процес срещу учителя си?

• Могъл ли е Сократ да направи така, че всички да са доволни? Защо обаче не го е направил? Защо е допуснал подобна неразумност, която му коствала живота? Какво е станало с прочутата му разумност?

• Не е ли подразнил Сократ хората с това, че сам се смятал за акушер, помагащ за раждането на истината в душите на ония, които са плодовити тъкмо в душите, не в телата? Това ли е, впрочем, заниманието на истинския философ? Но безплодните в душите – или “кастратите”, които не са родили нито една идея в живота си – нима имат друг изход освен да го мразят?

Наистина Сократ си имал една своя теория относно изкуството за раждане на истината, както той определил своя метод. Той нарекъл това изкуство майевтика (μαιεντική), или повивално, акушерско или родилно изкуство. Майката на Сократ била акушерка, та той говорел, че е наследил нейния занаят, но за разлика от нея не помагал на жените, ами на мъжете, които, по негово мнение, също раждали, но не деца, а истини, идеи, прекрасни мисли. Другояче казано, според Сократ децата на мъжете били тъкмо идеите и истините, това тяхното е едно безсмъртно поколение (кой не знае “децата” на Омир, именно “Илиадата” и “Одисеята”!), за разлика от поколението на жените, което е съвсем смъртно. А за да роди един мъж някаква идея, първо трябва да я “зачене” (как ставало това Сократ обяснявал надълго и нашироко: ами ставало в тия най-приятни философски разговори между мъже!), после дълго време “бременният” с някаква истина мъж се чувства плодовит, именно истината е този толкова ценен плод в душата му. Пък когато дойде моментът да роди душата му своята идея, растяща в нея, то именно тогава се налагало Сократ да покаже своето изкуство. Представете си обаче как е възприемала Ксантипа тия теории на Сократ, след като разбрала, че мъжът й, сам не грижещ се изобщо за собствените си деца, се бил отдал на това да учи мъжете да раждат! Да, считала го е може би с право за луд, за съвършено обезумял…

Но да се върнем на своите въпроси, които ще ни помогнат по-вярно да вникнем в случилото се с великия гръцки философ Сократ:

• Защо мъдрият Сократ все пак се е надявал душата на занимаващите се с философия да роди поне великодушието, което стои над дребните страсти? Нима това не е наивност от негова страна?

• Сократ, разбира се, е могъл да не умре, да се скрие, да избяга – защо не го сторил? Нима си струва човек да умре само за да провери правилността на идеите си (Сократ смятал, че присъдата му е “сгоден случай” да провери дали са верни идеите му за безсмъртието на душата и за съществуването на най-прекрасния свят на идеите!)? Защо Сократ е така покорен спрямо съдбата си?

• Но защо Ксантипа, противничката на сократовата мъдрост и разумност, все пак плачела преди смъртта му (тя, плачейки и скубейки косите си, мълвяла в несвяст: “Сократе, Сократе, ти си отиваш невинен!”)? Но как е възможно Сократ да се подиграе така жестоко с чувствата й, иронично отвръщайки: “А ти какво искаш, да бях виновен ли?!”? Какво е направила сократовата разумност от самия Сократ?

• С какво все пак е поучителна историята на сократовия живот? Бих ли могъл да възприема нещо от него?

Искам да отбележа накрая и един друг любопитен епизод около процеса над Сократ и смъртта му. Когато се разбрало, че повечето от присъстващите на процеса са настроени да гласуват за смъртта на най-великия атинянин, някакъв младеж се качил на някакво по-високо място и започнал да произнася страстна реч в негова защита, опитвайки се да предотврати вземането на толкова злокобното решение. Но тълпата крайно се възмутила, бързо свалила младежа от трибуната му, даже го набили и му скъсали дрехите: недопустимо било млад човек да се опитва да поучава старите и опитните. Този крайно възмутен сократов ученик, който тогава се опитал да предотврати смъртта на любимия си учител, се наричал Платон. Да, същият Платон, който след това обезсмъртил Сократ в своите книги, в диалозите си. Наричат го божествения Платон – най-знаменитият философ на следсократовата най-бляскава епоха в древната гръцка философия и мисъл.

Ние тук за учението на Сократ, за неговите идея, не можахме да кажем почти нищо. Всеки, който се интересува, може сам да намери и да прочете всичко относно интересуващото го. За Сократ се знаело, и то приживе, че е най-мъдрият от всички гърци, и то тъкмо защото така отговорил именно оракулът в Делфи. Защото в един момент някакъв учен в сферата на граматиката мъж го бил попитал да му каже кой е най-умният сред всички гърци. Ала оракулът се направил на ударен и отвърнал, че Сократ е най-мъдрият, което, разбира се, вбесило ученият-филолог, който го запитал така тъкмо защото очаквал да му отвърне: ти си най-умният.

Както и да е, когато обаче мълвата донесла тия думи на оракула – а в античността се смятало, че оракулите говорят винаги самата истина – до ушите на Сократ, той намерил за нужно дълго да се посмее, а като се насмял донасита, прибавил: “Представям си каква е мъдростта на цяла Гърция, след като най-мъдрият от гърците знае само едно нещо: че не знае!”. Казал така, защото другото изречение, което е запазено от Сократ, е знаменитото “Аз знам, че нищо не знам – а вие и това не знаете!”…

Ами това е най-важното от живота на Сократ, а пък за учението му нека всеки сам задоволи любопитството си, като се зачете в книгите за него.

Няма коментари: