Как да направя своята представа за философията ясна? Да проясни човек своята представа какво е? И как става това? При това не иде реч за каква да е представа, а за моята представа за философия, сиреч за един много специфичен предмет. Казвам това, защото иначе за обикновените предмети нашите представи са твърде ярки, примерно представите ни за кон, за куче, за стол, маса и пр. Тези неща са нагледни, поради което проясняването им е лесна задача. Лесна, лесна, но мнозина и нея не разбират. Добре, да почнем оттук, как да проясним една елементарна представа за нещо конкретно, за нещо материално.Представата ми все пак обхваща външната страна на предмета, или предметът в неговото многообразие и многоликост. Една такава представа е преизпълнена със съдържание, което обаче трябва да бъде обработено. Именно обработването на съдържанието на представата е начин за нейното проясняване. При него от външната страна, от обвивката на предмета се върви към невидимото за очите, но пък за сметка на това истинското и същественото. Ние трябва да проникнем именно в същността на предмета, в онова, благодарение на което той е това, което е. Проясняването следователно е отхвърляне на излишното, на онова, което затъмнява същността, а пък истинската яснота имаме само при същността. Същностното за предмета е ясното – ясно обаче за мисълта, не за нагледа! – докато тъмното и неясното се оказват тъкмо онова, което уж е обляно от слънчева светлина: предметът такъв, какъвто го намираме в нагледа, когато той е пред сетивата ни.
И ето да се върнем на нашия въпрос: как да направя своята представа за философията ясна? Сиреч как да вникна в същината на това, което всички наричат философия, но малцина вероятно са ония, които наистина разбират какво е философията, каква е нейната вътрешна същина, нейната идея. Да се постигне идеята на философията е точно това: да се схване нейната същина, другояче казано, нейната истина. Вижда се, че идея, същност и истина са все едно и също нещо, те се припокриват, те са три думи за обозначаване на едно и също нещо.
Да се схване истината и идеята на философията е невъзможно априори, предварително, при това намирайки се извън философията. Идеята и същината на философията ни се откриват едва когато ние самите почнем да правим собствената си философия, когато започнем задоволително да философстваме. Философията не е някаква даденост за всички, тя няма как да е еднаква за всички, понеже ние самите сме различни, а пък философията, оказва се, е нещо твърде лично и личностно. Моята философия в някакъв смисъл е израз на духовния потенциал на моята личност. От което пък следва, че едва чрез разгръщането, чрез проявлението на моя собствен духовен потенциал аз мога да си дам отчасти сметка за него. Философията не е някъде, докъдето трябва да се доберем, та да си я присвоим. Тя не е сума от знания, нито пък учебен предмет, който се овладява чрез просто възпроизвеждане на предварително зададени определения. Философията за мен е някъде в сърцето ми, и то само като неустоим порив към мъдростта, който тепърва трябва да се разгърне, та аз да проявя себе си в най-дълбоката си личностност, в духовното си качество. И едва на тази основа да мога отчасти да проумея какво за мен е философията, каква е нейната същина в моето разбиране, или коя е истината за философията, която мен лично ме задоволява.
Ето защо едновременно или паралелно с правенето на моята философия ще ми се открива нейната същина. Аз всъщност съм творец, демиург на същината на моята собствена философия. Ще проблесне за моето съзнание един ден нейната истина, или истината на философията, която за мен е нещо най-съкровено. Засега обаче философията за мен наистина е само любов, т.е. смътно влечение към нещо, което мами в далечината, което страстно привлича, но което си остава само идеал, нещо като хоризонт на моята собствена духовност и личностност. Духовният потенциал на човека е онова, което ни прави човешки същества в истинския смисъл на тази дума. Има души, които са съвсем безплодни за духа и за духовното, за които дух и духовност сякаш не съществуват.
Такива хора са се оставили да станат роби на обстоятелствата, на условията на съществуване, на скучната прозаичност на всекидневността с цялата й монотонност. За тях липсата на ясно съзнание за себе си като уникални и свободни личности е недостижима химера и нещо съвсем нежелано. Такива хора пребивават в една непрогледна тъмнина за духовното. Те са загубили усета си за онова, което именно одухотворява живота ни, придава му ценност и смисъл, прави го не някакъв друг, а човешки в най-висшия смисъл на тази дума. Ето че философията, оказва се, е начин за пробуждане на духа в гърдите на човека, за изразяване на моя собствен духовен потенциал, за разгръщане на моята личност и личностност в тяхната уникалност, именно в свободната и неприкрита изява на моята собствена същина. Всичко това, ако се осмисли, дава достатъчно ясна представа за това какво е философията. И то само за ония хора, които са успели да се издигнат от смътната представа, от неясното предчувствие за философия до възторжения трепет да усещаш своята духовна сила и да напредваш в най-свободната й изява. Сиреч ако личността сама не е преживявала един такъв духовен поврат, то тя по никой начин не може да разбере какво е философия, каква е истината на философията, до какво се свежда нейната така възвишена за духа у човека идея.
За някои хора – понеже шествието на глупостта в този свят е неудържимо и е твърде разпространено – привлекателното е не мъдростта, ами самата глупост. Тя им се вижда именно весела, забавна, по-жизнена някак си, докато мъдростта им изглежда скучна, тромава, дори мухлясала. Възможно ли е такива хора, пленени от чара на глупостта, да бъдат спасени за философията? Това е нелек въпрос, който оставям открит, въпреки че си имам свое разбиране, което ще съобщя на съответното място.
Да, има хора, вдъхновени и вдъхновявани именно от глупостите, които сякаш са глухи и слепи за мъдростта. На такива хора – щом за тях тъкмо глупостта е образец! – мъдростта им изглежда същинско безумие. Или поне им се вижда безкрайно парадоксална, забулена в една непроницаема парадоксалност и дори абсурдност. Те са способни мъдростта да нарекат глупост, понеже, казахме, глупостта им се вижда най-висшето: тяхната глупост е тяхната “мъдрост”. За такива хора е невъзможно да разграничат и истина от неистина: истина за тях е лъжата, а пък лъжата е самата истина.
Съществуването на такива хора е същинска трагедия: доброто обаче за тях самите е това, че никога няма да я осъзнаят…
Няма коментари:
Публикуване на коментар