4.4.Как философът обосновава своите твърдения?

Да обосновеш, т.е. да постигнеш основанията на своите твърдения, е постоянна и неотменима задача пред философстващия. Безусловна необходимост е, че той трябва да извежда и обосновава твърденията си – и това е може би най-голямото предизвикателство пред истинското философстване. Да се разбере как става това, да се открие как човек постига изворите на ония положения, които той смята за истинни, да покаже тяхната истинност, това може би е най-важното, определящото, предрешаващото всичко останало. По никакъв начин не трябва да допускам да говоря, да твърдя нещо без да имам своите основания за това – или пък да не зная основанията си.

Философското обосноваване всъщност е опит за доказване на ония твърдения, които философът смята за законни и необходими. Когато изобщо става дума за доказване, веднага си представяме как прави това математиката, която е образец за строго и основателно извеждане и доказване на своите положения. Дали пък философското обосноваване (доказателство) не прилича по нещо на математическото?

Известно е как математиката обосновава своите твърдения. В нея за тази цел се използват аксиоми, теореми, допускания и пр., и на тази основа математикът търси и постига изводите, следствията от тях. Може ли математиката да бъде образец на философското обосноваване?

Някои философи (и сред тях особено се откроява Бенедикт Спиноза) са смятали, че ако философията постъпва точно като математиката или по-специално като геометрията, то това ще й помогне и тя да стане основателна, изводима и строга наука. Самият Спиноза е написал своята “Етика” по същия начин, по който в геометрията се извеждат истинните резултати: в нея има аксиоми, теореми и доказателства на теоремите, сиреч всичко е изведено по един строг геометрически или математически маниер. Спиноза е смятал вероятно, че така ще направи непоклатими своите идеи и разбирания. Не е станало така: доказателствата на теоремите му са някак си “измъчени”, формални, неясни на места и общо взето съвсем скучни. Разбира се, опитът му да напише етика по един математически маниер трябва да бъде приветстван като нещо все пак доста оригинално. Нищо че опитът на Спиноза е останал като пример за това, че философията по-скоро трябва да пази вярност към самата себе си. А не да се опитва да подражава на нещо друго – и така да изменя на своята висока мисия и отговорност.

Дали пък философското обосноваване не прилича по нещо на онова, което използват физиката и опитните науки? Опира ли се философията също на наблюдения, на търсене на факти и на данни, на експерименти, на обобщаване на достигнатото в общи теории, изразяващи законите? Може ли философията да намери опитни данни в подкрепа на своите твърдения? Това са доста важни въпроси, на които трябва да се отговори основателно.

Науката, особено в последните 3-4 века, се мержелее на хоризонта като някакъв недостижим идеал за философията. В науката всичко е ясно, доказано, проверено, твърдо. Във философията всичко е крайно несигурно, стоящо под въпрос, дори “висящо” във въздуха – понеже сякаш философията е обител на толкова много химери и илюзии. Ето защо мнозина философи са се стремели съвсем съзнателно да превърнат философията в строга наука, да надмогнат мнимата непълноценност на философстването като начин за постигане на истината. Искали са да превърнат философията от любов към мъдростта (и към знанието) в твърдо и проверимо знание. Тази тенденция философията да се прави подобна на наука се нарича позитивизъм, и тя дори се оформя като едно доста влиятелно философско направление. Тя става школа в модерната философия с много привърженици. По свой, доста оригинален начин дори и великият философ Георг Хегел се мъчи да превръща философията в наука, която да ни дава самата абсолютна и окончателна истина. Всъщност неговата собствена философия бива обявена за венец на философското развитие на епохите, което пък значи, че след нея повече философия просто няма защо да има: Хегел почнал да си мисли, че всички проблеми и задачи на философията били решени веднъж завинаги и окончателно – и то тъкмо от неговата собствена философия! Което, разбира се, не е така – и Хегел е имал своите критици още приживе, да не говорим пък за това как го възприемат в тия два века след смъртта му.

Ние вече – на основата на казаното за спецификата на философията като форма на синтетично изразяване на духа – имаме основата за решаването на този проблем: бива ли и следва ли философията да иска да става наука и дали за философията науката е някакъв идеал? И отговорът на този въпрос е прост: не, философията не може да има за свой идеал науката, тъй като науката изразява едно едноизмерно, чисто познавателно отношение на човека към света и към самия себе си. А пък философията няма право да губи ей-така, за едното нищо, останалите два съществени момента в своята по-цялостна позиция, именно ценностният и практическият. Ако една философия обърне гръб на ценностния или пък на практическия компонент в своите недра, и се остави само на познавателния устрем на разсъдъка, то в резултат ще възникне нещо, което наподобява наука, но не е наука, и нещо, което някак си прилича на философия, но не е и философия. Тоест едно такова творение неумолимо ще си остане просто “ни рак, ни риба”; а това е доста жалка съдба за иначе толкова възвишената и възвишаваща духа на човека автентична философия.

Някои в своето преклонение пред науката стигат твърде далеч и си позволяват да твърдят, че ако философията не е научна, то твърденията й неминуемо щели да бъдат неистинни. Сиреч научното бива обявено за синоним на истинното, от което пък излиза, че философията, която по определение няма как да бъде научна, неизбежно бива поставена не просто извън науката, ами извън и истината. Разбира се, това само по себе си е една крайно неоснователна претенция на разрасналото се като тумор научно постигане на съществуващото, което само по себе си е доста непълноценно, нищо че си има своето оправдание – и нищо че служи на определени човешки цели. Искам тук да илюстрирам с един крайно поучителен пример докъде се стига ако се приеме един уж толкова безобиден подход философията да бъде превръщана в строга наука. Който в същината си се свежда до това да се прогони от нея не нещо друго, а самата свобода.

В средата на 19-ия век Карл Маркс, който тогава бил епигон на Хегел, почнал да стига до убеждението, че е дошло най-после времето философията да стане изцяло научна. Разбира се, този статут на “последна дума на науката” получили мигом неговите собствени, доста нескопосани и непълноценни във философско отношение творения-опити да се представя за философ. Всичко, което е “марксистко”, станало “научно”, а всичко немарксистко било обявено за “ненаучно”, сиреч вредно, измамно, непълноценно и пр. Оказало се, че човек просто вече няма избор: ако иска да мисли “правилно”, трябва да приеме безкритично всички до една догми на марксовата т.н. философия, която била провъзгласена за “единствена научна философия”. Така скудоумията на Маркс били обявени за истини от последна инстанция, сякаш са изречени от някакъв оракул или пък от някакво божество. В положенията на Маркс вече просто трябвало само да се вярва, те станали някакъв, доста скучен, впрочем, катехизис на истината.

Ето обаче и практическите следствия от тази шизофрения и параноя: който не мисли като “марксистите”, е враг, сиреч трябва да бъде убит, за да не смущава това тържество на глупостта, което се възцарява особено пък когато марксизмът бива обявен за “държавна философия” – първо в СССР, после пък и в България. Тогава вече на хората просто им е било забранено да мислят, понеже, всъщност, вече и нямало нужда да мислят: всички въпроси били решени веднъж завинаги! На отделния човек се натрапва усещането, че просто няма смисъл да мисли, понеже има кой да мисли вместо теб: “партията” мисли вместо нас, а от нас се иска просто да затъваме все по-дълбоко в един такъв ужасен комунистически кретенизъм. Милиони хора са били убити заради тази ужасна, ненавиждаща човека и човешката свобода доктрина каквато е марксизмът-комунизмът. Реки от кръв са текли в ония кошмарни времена, в които други философски идеи, различни от марксистките, просто не са били допускани: всички е трябвало да мислят еднакво. Сиреч стига се до пълна забрана и на самото мислене, защото автентичното мислене изхожда и се опира на раз-личността – и се оживява от различията. Ето защо, вижда се, съвсем не е безобиден този опит философията да бъде превръщана в наука: виждате какъв кошмарен и абсурден свят възниква на тази основа.

Но за да са все пак истинни достатъчно ли е философските твърдения да са поне логични, спазващи законите на “правилната мисъл”? Може ли да има философска логичност, различаваща се от тази на науката и на самата логика? Ето че в крайна сметка се стига дотук: логиката да се обявява за парадигма на философията. Което значи, че само онова, което е логично, е допустимо, а пък нелогичното е… забранено, така ли – и как така?!

Логиката като такава всъщност е част или раздел от философията. Самата логичност пък не е друго, освен посочването на някакви формални правила, които в своята съвкупност са един вид израз на законите на “правилната мисъл”. Логичното е “правилно построеното”, съобразеното с някакви правила, които, впрочем, не са свръхчовешки, а зависят от нас, определят се от някакви наши особени цели. Логичното си има някакви свои предимства, но живата човешка мисъл едва ли следва да бъде окована в такива окови, пък дори и те да са доста престижни някак си. Но истинската стихия на живата човешка мисъл е свободата. Истински свободните и истинно мислещите обаче не се нуждаят от външно натрапени им закони на мисълта, понеже самата свобода установява и изобретява длъжните правила – и ги спазва съвсем свободно и непринудено. По същия начин както мнозинството от хората си преживяват живота без да са си имали проблеми с правосъдието, така и в царството на чистата и свободна мисъл хората трябва да се уповават единствено на своя усет за истина – и на такива хора прокрустовото ложе на една външна и натрапена логическа необходимост просто не им е нужно.

Това обаче не е окончателното решение на проблема за философското обосноваване. Трябва още много да се мисли и по-нататък в конкретни случаи отново и отново ще поставяме този въпрос. Всеки философ според своята нагласа си изработва свой личен подход в обосноваването, той сам подбира нужните му средства, тук няма задължителен за всички канон или пък схема, в която да сме длъжни да поставим мисълта си.

Важното е човек да не забравя поне това: във философските си търсения просто сме длъжни да се опираме на целия потенциал на душата си, да мобилизираме за ефективно постигане всички душевни сили, с които разполагаме, да изразходваме цялото богатство на душите си. Едва на тази основа ще се роди нещо, което има пряко отношение към същинската философия. Останалото са просто капризи на самонадеяни и кухи хора…

4.3.Стремежът към яснота е първа цел на опитващия се да разбира

Много често хората смятат, че философско заслужава да бъде наречено само онова изразяване, което използва някакви по-особени, най-често съвсем неразбираеми думи и изрази. Един вид философите се били изразявали някак си “по-засукано” – и веднага трябва да отбележа, че това разпространено впечатление на много хора явно е неслучайно: наистина много философстващи индивиди се мъчат да се изразяват точно така.

Такива индивиди търсят някакви специални термини и обичат да ги турят и където трябва, и където не трябва, като целта им е да смаят събеседника, показвайки една извънредна ученост и начетеност. Аз лично смятам, че такова поведение е израз на самоцелна суетност, която се опитва да скрие пълната безпомощност и кухота, в която съществува съзнанието на такива празни индивиди. Защото те без свян правят всичко, за да дискредитират философията, изтъквайки самите себе си, своята високомерна маниакалност, зад която не стои обикновено нищо – или стои само една съвсем дилетантска, гола и празна ерудиция или поне претенция.

Възможно е, разбира се, да има някакви философски думи или термини, чиято употреба е неизбежна. И тогава употребата им не е израз на суетността на някакви си празни индивиди, а се изисква от същината на работата. По тази логика излиза, че има някакъв специализиран философски език, който трябва да се овладее от всички, които искат ефективно да философстват. Възниква питането как мога да се ориентирам във философската терминология, на което трябва да отговоря. Но преди това искам да разясня нещо друго.

Ако философът говори със съвсем прости думи – естествено, спонтанно, чисто човешки – дали пък няма да загуби философското си “достолепие”? Значи ли това, че той, за да се отличи пред нефилософите, трябва да говори сложно, научно, неразбираемо? Дали пък философите не ги е страх да бъдат разбрани съвсем лесно и то от всеки – тъй като така могат да се издадат, че не разбират кой знае какво или колко? Възможно е мнозина да си помислят точно това. Аз вече достатъчно категорично изразих позицията си, и тя е: достойнството на философията не може да зависи от такива формални и недостойни похвати, свеждащи се до едно самоцелно жонглиране с всякакви и особено с най-претенциозни изрази и термини. Една такава суетност не е философско качество и не си заслужава да бъде приемана. Следователно никой не е длъжен да украсява мислите си със сложни думи, за да го приемат за философ. Защото ако си позволи да прави така току-виж ще се превърнал в дървен “философ”. Напротив, човек трябва да се пази от самоцелното желание да говори сложно и префърцунено. И ето, оказва се, че моето изразяване или езикът, който употребявам, точно съответства на мен самия, той е точен израз на моята човечност. От което пък следва, че аз не бива да се представям за какъвто не съм. Такава суетност е чужда на основателно философстващите.

Някои пък, водени от недокрай осъзнати мотиви, се мъчат да говорят пределно научно, искайки вероятно да внушат на прехласнатата публика, че са много учени или поне умни хора. Да афишираш учеността си, да се правиш на многоучен е маниакалност на ония, на които, понеже нямат какво собствено да покажат, им се налага да излагат на показ една такава претенциозна, но също така доста куха ученост. Или по-скоро псевдоученост, понеже истинската ученост е нещо достойно за уважение. Излиза, че псевдофилософите, съзнавайки дълбоко в себе си, че са такива непълноценно философстващи индивиди, се опитват да играят ролята поне на псевдоучени, та дано успеят да заблудят някой относно действителната си същност и цена.

Разбира се, няма особен смисъл да се преструвам, да се мъча да не съм себе си, да се опитвам да се представям за нещо повече от това, което съм. Философията е един добър шанс човек да разкрие себе си в своята действителна същност, в своята неподправена личност. Ето защо човек като философства трябва да бъде естествен и човечен, да употребява най-нормални, непрефърцунени думички и изрази, сиреч да използва изразителната мощ на разговорния език. Няма кой знае колко специализиран и особен философски език, независимо от това, че има доста философски термини, които човек неизбежно усвоява и започва да използва – на съответното място обаче, и то когато това се иска от същината на самата работа, а не просто където и когато му скимне. Философията се опира на изразното богатство на обикновения човешки език, който в същата степен е и база на литературата, на художествения и на поетичния език дори. А философските думи и термини трябва да се използват само когато няма друг начин, или само когато употребата им се налага от същината на самата работа.

Както в художествената литература, така и във философията човек не трябва да маниерничи, не бива да се преструва, не следва да се оставя на произвола на една самоуверена, но празна и затова така горделива суетност. Истински философстващите подбират ония изразни средства, които им позволяват да изразят едно напиращо в гърдите им мисловно-емоционално и духовно съдържание. Тяхната единствена цел е да бъдат адекватни на смисъла, напиращ в гърдите им, който търси своя автентичен израз. Нищо друго не отклонява тяхното внимание, например не ги вълнува както самоцелната красота на слога, така също и онази научна стилизираност и стерилност, която на някои им изглежда особено подходяща за философията. Да говориш естествено и да имаш само една задача – възможно най-адекватното изразяване на мисълта си – е единствената грижа на пълноценно философстващите.

Ако нещо вреди, затруднява и усложнява излишно изказа, аз съм длъжен да го отхвърля без никакво съжаление. Трябва да изхвърля от употреба всичко онова, което пречи на яснотата. Трябва постоянно да преценявам кое е нужно, и кое – излишно. И да се разделям с излишествата, защото те само утежняват изказа. Ако от моя изказ лъха лекота, то това е вече постижение, то може би е и висшето, към което трябва неотклонно да се стремя. Може би заедно с моята опитност ще расте и моя “словесен багаж”. Но аз не трябва да го чувствам като “багаж”, аз трябва да го нося неусетно и с лекота. Ето защо езикът, който употребявам, трябва да отговаря най-вече на критерия простота.

Но също така аз трябва да се старая да говоря или пиша ясно. Това, което твърдя, трябва да е разбираемо, да е достъпно за съзнанията на моите слушатели или читатели. Значи изискването за яснота трябва да го приема за свое най-основно изискване. Да се старая да ме разбират може би е най-важното за мен. И сам да се разбирам – това също е много важно. Защото някои философстващи така много маниерничат и се преструват на дълбоки, че в един момент сами престават себе си да разбират. И при това си мислят, че са достигнали някакви върхове в мъдростта. Това обаче са върхове на празнотата и на суетността, не на нещо друго.

Най-важното за мен е езикът ми да е такъв, че успешно да ми служи. Понятията, които използвам, успешно ми служат когато помагат за ефективното изразяване на моите мисли, т.е. на изразяването на мен самия. Ето защо най-вече трябва да се стремя да говоря или пиша с лекота. Има някои хора, опитващи се да смаят събеседника си като използват термини, които се използват единствено заради показването на една съвсем празна ерудираност във философията. Разбира се, ония, които имат една по-основателна амбиция във философията, никога няма да се принизят до такова ниско ниво. Философията не е игра, тя е най-сериозно и отговорно занимание и в нея място за шарлатанско хитруване няма.

Някои в тази връзка се стремят да говорят колкото се може по-общо, прекалено абстрактно, отвлечено, та белким минат за философи. Но какъв е смисъла да се опитвам да заблуждавам другите, че съм философ – когато не съм? Ако искрено и истински искам да бъда такъв, аз нямам никаква полза от това да се мъча да заблуждавам, особено пък самия себе си, относно това какво съм. Защото докъде ще ме доведе подобна суетност? Доникъде, или пък ще ме доведе до потъване в блатото на една куха и капризна суетност, която, понеже изобщо не се харчи на пазара, се самозадоволява просто да мами поне самата себе си. Това е недостойна участ на желаещите да се приобщят към истинската философия.

Ето защо не трябва и да се опитвам да говоря литературно, книжно, префърцунено, маниерно и пр. Аз съм длъжен да се стремя най-напред към това да говоря живо, естествено, спонтанно, така, както душата ми иска. За мен най-главното е да говоря свободно. Аз ще говоря само така, както аз искам. И нищо друго няма да отклонява моето внимание. Единственият ми ориентир е да съм близо до себе си, до своята личност и до своето съзнание, сиреч да съм пределно естествен.

Защото ако не намирам начин да съхраня свободата си в своите философски разсъждения, то тогава за какво ми е такава философия? Но ако съм съхранил свободата на своя дух, то тогава имам правото да очаквам, че смисълът, който се е родил в душата ми, сам ще си проправи път към най-подходящия израз. Ето защо, изглежда, са съвсем излишни страховете ми около философския език – и около чистотата на философското изразяване. Може би, а може би и не са толкова излишни: все пак човек е длъжен да разбира какво точно иска и в тази макар и видимо формална, но все пак доста важна област.

4.2.Богоподобното у смъртния човек

Вероятно всеки въпрос може да бъде схванат философски. Или пък в него да се открие известен философски смисъл. А пък ако липсва, да му се придаде такъв смисъл. Но ако е така, то явно не от самия въпрос, ами от това как го разбираме зависи дали той е философски или не е. Може би ако ние самите сме настроени философски, то тогава всеки въпрос ще започне да ни звучи философски.

Веднага се сещам за въпрос, който отколе претендира да е философски: “Кое е първично, материята или съзнанието?”. Да, наистина, това философски въпрос ли е? Или е въпрос, който съвсем не ме интересува? От пръв поглед си личи, че за да бъде изобщо разбран този въпрос трябва да бъде изтълкуван, което означава, че не е добре поставен. Например не се разбира думата “първично” в какъв смисъл е употребена: в смисъл на “по-напред” или пък на “по-важно”? Или в някакъв друг, трети смисъл? Поради тази неопределеност въпросът е възможно да ни изглежда като съвсем безинтересен – или дори като безсмислен. Въпроси от подобен род са довели до това философията да не се ползва с висок престиж – те са успели достатъчно да я дискредитират в очите на т.н. здравомислещи хора. Които не обичат да бъдат занимавани все пак чак с такива глупости.

Нима философски са въпросите, чиито смисъл не е ясен? Въпросите, които се налага да бъдат пояснявани – това ли са философските въпроси? Едва ли, безспорно е, че такива въпроси не са удачно и сполучливо поставени, което е недостатък. Въпросите, които пораждат в душите ни само скука, не заслужават да бъдат наричани философски. Защото ако бяха философски, то това би поставило пред изпитание моята отдаденост на философията. Тогава просто бих предпочел да се откажа от нея.

Искам примерно да разбера как се отнасят помежду си животът и свободата ми. Ако формулирам въпроса така – “Живот и свобода: как се отнасят помежду си?” – това сполучлива формулировка ли е? Философски въпрос ли е той? За да е философски един въпрос в него, както вече се каза, трябва да са налице три момента: познавателен, ценностен и практически. Налице ли са те в този въпрос?

Ако ме интересува какво е животът и какво е това свобода, то аз подхождам познавателно – понеже искам да зная, да постигна в знанието същността както на живота, така и на свободата. Постижима ли е обаче тази същност в знанието? Какво изобщо науката може да ми каже за живота и за свободата? Разбира се, налага ми се много да мисля за да навляза в същината им, за да прозра за тях онова, което може изобщо да се знае. Но е много възможно моят устрем към познанието на тези крайно необикновени реалности, на живота и на свободата, да се сблъска с непроницаеми стени – какво да правя тогава? Просто умът ми сякаш се оказва неспособен да проникне в тяхната същина и всеки негов опит в тази насока ми дава само трохи. Какво да правя в такъв случай, дали няма да се окаже, че точно тази е причината много хора да живеят в пълно познавателно безхаберие както спрямо живота си, така и спрямо толкова потребната им свобода? И също така са изцяло безразлични към философията – което явно съвсем не е случайно.

Умът ми трябва да бъде подпомогнат от една друга душевна сила – ако иска да прозре в същината на живота и на свободата. И тази сила е чувството, което носи в себе си чисто ценностното отношение към тях. Животът, пък и свободата някак си ме вълнуват, усещам, че в тях има огромен смисъл за мен самия. Те за мен не са някакви обикновени думички, а са по-специални, които ме трогват, които импулсират духа ми за по-настървени търсения. Чувството ми е в състояние съвсем несъзнавано да долови ценността на живота и на свободата за мен самия, а на тази основа аз съм окрилен да потърся и по-ясна, подобаваща за мен самия и по-дълбока представа. Ако силата на ума бъде подкрепена от субективната интензивност на чувството, то тогава аз имам шанса наистина да се добера до най-скритата и така загадъчна същност на живота и на свободата. Разбира се, много е възможно тя да не ми се даде изведнъж и окончателно, но пък и само отчасти да ми се открие, то това съвсем не е малко.

Ето от съчетаването на тази два момента – познавателния и ценностния – се поражда “философското” във въпросите, които наистина заслужават да се наричат така. А в нашия пример за свободата и живота и двата момента безспорно са налице. Остава да открием в него и третият, не по-малко важен момент, именно практическият. Той неизбежно се появява на основата на първите два: колкото повече напредвам по пътя на познанието и ценностното овладяване на живота и на свободата, толкова повече моята воля е импулсирана да прилага постигнатото. Което пък води до пораждането на все по-силен стремеж към самоусъвършенстване в тази насока. Аз неусетно как започвам да правя себе си все по-свободен и жизнен. Започвам да съм по-чувствителен към свободата си и забелязвам, че държа на нея. Не позволявам на никой да ми я накърнява, да се опитва да решава вместо мен.

На тази основа е възможно човек да открие, че и светът, в който живеем, се нуждае от промяна, за да стане по-уютен за хората, които са привързани към автентичния живот и подобаващата за него свобода. Разбира се, оня, който е осъзнал и почувствал автентичната свобода като същност на живота, подобаващ за човека, най-напред ще направи нужното себе си да направи достоен за живота и за съпътстващата го свобода. А едва на тази основа ще имам правото да отправям някакви претенции към условията на съществуването си, или, другояче казано, към света, който обитавам.

Ако отговоря, примерно, така: “Животът е свобода, а свободата е животът ми”, то един такъв отговор изглежда успява да обедини и трите момента в едно. Това е вече един по философски начин даден и добър отговор. Въпросът ме е подтикнал да дам такъв отговор, ето защо, оказва се, въпросите, на които не можем да дадем задоволителни отговори, вероятно трябва да бъдат поставени иначе. От поставянето на подходящ и сполучлив въпрос зависи много. Пораждането на такъв въпрос показва, че душата ми е овладяна от страст и копнеж по непонятното, а това е, собствено, и началото на моя път във философията.

Някои пък смятат, че философски са т.н. общи въпроси? Отвлечените въпроси – ако все пак се схваща отчасти какво означава това – им се вижда че съдържат някакъв философски привкус. Но в светлината на вече казаното по-горе може да се направи изводът, че едва ли такъв род въпроси заслужават името философски. Някои от тях са парафилософски, сиреч са въпроси, които са някак си около философията, но не попадат в нейния обхват. Ето един такъв въпрос: “Кое е по-напред, кокошката или яйцето?”. Мнозина си мислят, че това е отвлечен въпрос, който обаче е достатъчно тъп, че да демонстрира ненужността на философията изобщо. Възможно е такива въпроси да се интересни за кокошките, или пък за хора с кокоши ум, но едва ли са толкова вълнуващи за хората, които имат все пак някакво по-високо мнение за себе си.

Въпросът определя посоката на разсъждението, от него сякаш зависи пътят, по който поемаме. Това е твърде важно. Тогава следва ли да се запитам за това: как да достигна до истински философските въпроси?

Може би трябва да чакам душата ми сама да ги роди? Има ли смисъл да бързам, да насилвам душата си? Ако един въпрос сам свободно изплува в съзнанието ми, той ли е философски? Случвало ли ми се е някога да усетя подобен спонтанен, непринуден въпрос?
Много често става така, че даден въпрос носи в себе си своя отговор, навежда на него. От този тип са въпросите, които току-що зададох. Те предпоставят най-добрата и ползотворна насока, по която следва да поема. Очертават алтернативи, а това е показател за философичност: въпрос, на който може да се отговори еднозначно, едва ли е философски. Философски са въпросите, които предполагат поне два еднакво необходими отговора, между които ми се налага да избирам. Това именно показва, че философията е неотделима от свободата.

А може би философията – като израз на духовен живот – е самата свобода? Да бъдеш свободен означава да си пълноценен цялостен човек. Животът на такъв човек е негово собствено дело и творение. Животът ми ще бъде такъв, какъвто си го направя сам. Ако се развълнувам от това усещане за мощ – защото именно това е богоподобното у така слабия и смъртен човек! – то на тази основа ще се роди и моята пределно лична философия, която е достойна за това високо съзнание. Едно вдъхновяващо съзнание-чувство за толкова отговорната човешка мисия на този свят. До която мога да се доближа най-плътно с помощта на философията. Което и я прави наистина незаменима.

4.1.Кой въпрос е философски?

Като философства, човек прави две неща: поставя въпроси и търси отговорите им. Ето защо е правилно да започнем с проясняването на проблема за философското, за философичността в един въпрос.

Човек си поставя всякакви въпроси, една част от тях са – или могат да бъдат – философски. Как тогава да ги разпознаем? Някои мои питания са философски, а други не са, и от мен се иска да имам ясно разбиране за да мога да ги различавам. Ето защо се налага по-обстойно да разгледам за спецификата на философските въпроси.

Една голяма група от въпросите, които човек изобщо си поставя, се определят от потребността ни да знаем нещо. Примерно: “Какво е това?”, “Как стават тия неща?”, “От какво се определя този факт?” и пр. В тях един вид човек любопитства относно случващото се около и с него самия, и иска да узнае причините и механизма на явленията. Въпроси, които предполагат търсенето на знание за това или онова, са чисто познавателни. Такива са въпросите на отделните науки и те не бива да се бъркат с философските: философията е философия, а не наука. Което обаче не означава, че във философския въпрос няма или не може да има и някакъв скрит познавателен момент или аспект.

Да питам и да искам да зная за нещата, случващи се тъкмо с мен самия – това може би е ядро на въпросите, които са философски? Да се питам за самия себе си, да си поставям въпроси, свързани с моя практически живот – това ли придава на тия въпроси известен философски смисъл? Или този смисъл е просто човешки и не бива да се определя като философски? Но дори и тези въпроси могат да бъдат познавателно ориентирани, т.е. са или психологически, или пък са област на някоя друга наука, свързана с човешкото поведение и пр. Те едва ли заслужават да се определят тъкмо като философски. Аз примерно мога да се питам кой съм и за какво живея. Искам да зная кой съм, това е въпрос или питане на самосъзнанието като душевна сила, и следователно такъв въпрос е чисто психологически. Ако пък ме интересува какво следва да правя за да постигна това или онова, да се адаптирам към една или друга ситуация или социална среда, тогава също се опитвам да постигна някакво знание – пък било то и знание, касаещо съвсем практически неща. И по тази причина подобни въпроси са строго научно ориентирани, те значи не бива да се определят като философски.

Добре, но има една голяма група от въпроси от съвсем друг род, в които аз се опитвам да постигна смисъла или ценността на нещата. Смисълът или ценността обаче се постигат тъкмо чрез “механизма” на вживяването, на субективното преживяване, на чувстването. Да, наистина, моите чувства ми носят и задават смисъла на нещата. Този смисъл се поражда в душата ми, когато аз се вживявам в тях съвсем субективно. Този момент – ценностният, субективният – както е известно немилостиво бива пъден от науките, ала това не значи, че той следва да бъде подценяван или пък игнориран. Напротив, човечеството си е създало цяла духовна форма, чрез която търси и постига изчерпателния човешки смисъл на съществуващото, и това е изкуството. В поезията, в музиката, в живописта и прочие човешкият дух успява да се добере до един колосален човешки смисъл. Затова тази форма на духа, сравнима по значение с философията, ни дава безкрайно потребни на духа ни ценности – художествените, естетическите. Философията обаче не бива да подражава на изкуството, въпреки че този момент, който тук е доминанта – субективният, чувстването, оценяването, преживяването на смисъла – и във философията вероятно има огромно значение. Но философията не е чисто ценностно ориентирана, както е при изкуството, което наред с водещия ценностен момент има и един по-скрит познавателен аспект, който обаче е оставен на по-заден план.

Нашата субективност, когато е ориентирана към търсене и постигане на смисъла за нас самите, се опитва да разбира; разбирането е човешка проява, сравнима по значимост със знаенето, нищо че често твърде много я подценяваме. Да искам да зная и да разбирам са двата основни духовни импулса на човека, които в своето единство ни дават една по-цялостна, субективно-обективна картина на съществуващото. Може би точно тази е и задачата на философията. Дали пък въпроси, в които са налице – и то съвсем равнопоставено – и двата момента, субективният и обективният – не са тъкмо философски въпроси? Въпросите, по които се иска да мисля по-дълбоко, по-цялостно и някак си по-сериозно – това ли са философските въпроси? А може би неопределените човешки питания неизбежно по някакъв начин придобиват формата на философски въпроси? Възможно е и да е точно така, но е възможно и да не е – трябва да се определи по-точно кои въпроси са автентично философски и кои не са.

Ние всъщност вече доста напреднахме в определянето на това, което прави един въпрос философски. Онзи въпрос, в който не просто се стремим да знаем нещо, и който не е ориентиран просто към субективната ни оценка или впечатление, но в който тия два момента са в единство, заслужава да се нарече философски. Има обаче и един друг, трети момент, който винаги трябва да се отчита, и който е производен от първите два, и това е практическият момент. Човек иска да знае не просто ей-така, а защото се стреми знанието да му послужи за нещо. По същия начин и чувствата, давайки ни смисъла на нещата, ни подготвят да променим своята жизнена стратегия, сиреч да променим нещо вътре или извън самите себе си. Когато човек предприема някакви действия, инициирани от познавателни или ценностни мотиви, той осъществява това свое действие благодарение на волята си. Тази именно човешка активност има една практическа същност или измерение. Практическото, което има за своя сфера на изява и техниката, и изкуството, и разни други човешки дейности, не бива да се игнорира като компонент и на философското отношение. Ето защо, вероятно, във философските въпроси трябва да се крие и някакъв практически аспект – да искаме да променим нещо било вътре в себе си, било извън самите себе си.

Но ето че достигнахме до нещо твърде интересно: философското в някакъв смисъл е квинтесенция на човешкото – защото и човекът само това прави, именно познава, оценява, желае и действа. Действането, разбира се, е производно на първите три човешки прояви. А пък тия три момента в тяхното единство придават специфика не само на философските въпроси, ами и на философските отговори. За да философстваш смислено и пълноценно се иска да настроиш своя дух на три вълни: познавателна, ценностна и практическа, и на тази основа да постигаш един изключително значим и богат човешки смисъл. Ето защо философията в някакъв смисъл се оказва духовен двойник на човешкото и на самата човечност. По тази причина тя ни дава възможността да заставаме и да изявяваме себе си в една цялостна, интегрална човешка позиция спрямо съществуващото. И изкуството прави нещо подобно, но там акцентите са други. Същото може да се каже и за религията: тя също изразява една глобална и ценностно наситена човешка позиция спрямо истината на съществуващото.

И така стигнахме до нещо твърде просто, ала много значимо: философски са тъкмо най-човешките въпроси. Това са въпроси, които няма как да не интересуват всеки човек – ако той наистина иска да бъде цялостен човек, на когото не убягва нито едно от възможните измерения на съществуващото. Философията ни дава възможност да изявяваме самите себе си цялостно, и също така най-цялостно да се отнасяме към света и към самите себе си. Философията в някакъв смисъл е духовна анатомия на човечността и на човешкото. Тя ни позволява да навлезем дълбоко в своята човечност и по възможност най-цялостно да я постигнем и изявим. Ето защо философията е незаменима с нищо друго.

По тази причина се оказва, че има някои въпроси, на които нито една наука не може да отговори – и това са въпроси най-вече на философията. Непосилните за науката въпроси остават в прерогативите на философската проницателност. Те са от компетентността на философията. Тия, които си мислят, че без философия по-леко се живее, изглежда са изпаднали в непростимо заблуждение. Някои хора обаче си мислят, че философски са тъкмо въпросите, от които те нищо не разбират, сиреч неразбираемите въпроси били философски. Но не разбираме само онова, което не сме пожелали да разберем; неразбираемото просто настървява търсещия човек, а не го оставя в плен на отчаянието. Онзи, които обявява нещо за неразбираемо или пък за безсмислено, просто не е направил нужното и зависещото от него така нужния за живота ни човешки смисъл да се роди в собствената му душа.

А философията съществува за това: да помага на хората, застрашени от безсмислието. Сиреч тя може да ги предразположи към търсения и така да направи душите им по-възприемчиви към смисъла, без който животът ни наистина е застрашен от обезценяване. Философията може да ни помогне да разнищим всеки смисъл, да се доберем до дълбините на съществуващото, да постигнем най-важното за собствената си човечност, за онова, което ни прави човешки същества. Затова не вярвайте на ония, които, опитвайки се покажат известно остроумие, твърдят примерно, че философски са само въпросите, които не били добре поставени. Или че ако някои въпроси се поставят по-адекватно, те преставали да са философски: това тяхното е едно кухо остроумие.

Философията, така или иначе, си има доста неприятели, които обаче с неприязънта си към нея най-вече изобличават самите себе си в една не особено благоприятна светлина. Защото само духовната оскъдица може да е основата на такива едни капризи.