
(Текстът по-долу е глава от моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България", излязла от печат през 2008 година, издадена от изд- ИЗТОК-ЗАПАД.)
Ето че стигнахме до дните на нов подем на българския дух, които дойдоха някак си внезапно, неочаквано, и то едва към края на 1996-та година. Жан Виденов, след като доведе страната и държавата до пълен разгром, си даде оставката, а пък БСП почна да крои варианти дори и в тази ситуация да остане на власт. Щото тази партия, знайно е, никога не е страдала от някакви морални скрупули...
Това на народа се видя крайно нагло: да съсипят всичко и да излязат с претенцията, че те пак ще го оправят! Гоце Първанов вече беше станал неин лидер и с крещящата си безличност увенча залеза на тази партия тогава. Изведнъж хората излязоха на улицата, понеже, както вече казах, ножът вече беше опрял о кокала: за няколко дни отчаяните хорица станаха граждани, а пък обезверената тълпа се превърна в народ. Това бяха вече дните на хиперинфлацията, когато хората бяха останали даже без хляб, когато всичко се сгромолясваше, когато за броени дни изгоряха спестяванията на всички, а пък бизнесмените масово фалираха. Единственият изход остана хората да си поискат правата и да пожелаят възмездие за крадливите си управници. И ето, колони от намръщени хора скоро се появиха във всеки български град, а пък София закипя, и то в най-студените дни.
Казах вече, че пример да излезем на улицата ни дадоха братята-сърби, които всеки ден, в дъжд, сняг и виелица, си протестираха против “друже Милошевич”, който скоро ще стане най-близък сърдечен приятел на нашия Гоце. Но преди това той трябва да разпали касапницата в Косово, както преди беше разпалил касапници къде ли не из Югославия. От което национал-комунистът Гоце ще му се възхити, ще го почувства като родствена душа и дори като “герой” и ще почне да му пише сълзливи поздравителни писма, започващи с думите “Скъпи другарю Милошевич!”. Голямо мекере ще излезе от тоя Гоце тепърва, помнете ми думата.
Аз в тия дни често ходех в София – Бог знае как съм намирал пари за тия пътувания?! – а иначе всеки ден си бях на демонстрациите в Пловдив. Най-сюблимният момент от тия събития беше 10 януари 1997 година, когато цял ден народът, наводнил улиците и площадите около Парламента, протестираше с искане комунистите да сдадат властта. Хората напираха даже да влязат вътре в Парламента, та собственоръчно да наказват безобразниците. Другарите-депутати се барикадираха вътре и с отчаяни лица пееха патриотични песни (“Къде си вярна ти любов народна…” и други такива), понеже, знайно е, комунистите са си големи циници, от нищо не ги е срам, могат всичко да опошлят, пък иначе много си падат и по сълзливите мелодрами. Вечерта обаче, когато повечето протестиращи си отидоха по домовете, другарската партия даде заповед за атака и специалните полицейски сили за борба с безредиците се нахвърлиха да бият с палки по главите останалите не повече от 1000 граждани. Доста глави пукнаха, в това число полицаите с неизкоренени милиционерски рефлекси набиха и разбиха главата и на бившия премиер, на депутата Филип Димитров (после лъжеха, че не били го познали!) и на мнозина други. Явно се надяваха на другия ден в столицата да се възцари страх, а пък партията да векува във властта: напразни се оказаха обаче тия копнежи! Скоро партията ще разбере, че съвсем неправилно, и то без кръчмаря, си е направила сметката.
Спомням си, че рано сутринта на 11 януари, след като цяла нощ бях слушал по радио Дарик за ставащите решаващи събития около Парламента, аз пристигнах в София с влака и минах по жълтите павета около парламента, за да видя с очите си какво е ставало. Имаше обърнати пейки, будки за вестници, други такива белези на историята, а пък витрините на хотела, намиращ се зад опашката на коня на Царя Освободител, бяха изпотрошени и чистачките метяха отломките. За мен лично беше много важно да разбера какво точно ще стане тепърва, дали ще се събудят старите атавистични национални комплекси на страх и крещяща мекушавост, т.е. дали ще възтържествува и в оня момент нашата исконна българска поговорка “Покорна главица сабя не я сече…”. Интересуваше ме какъв ще бъде ефектът на това брутално милиционерско насилие, исках да разбера дали борците за демокрация ще излязат пак на улицата и колко ще бъдат ако излязат. Към обед вече нещата се изясниха, и аз разбрах какво ще става когато отидох в сградата на СУ “Св.Климент Охридски”, за да пия чай в топлото кафене на “Яйцето”.

Там, в СУ, за всичките години на преход, пък и преди това, духовете бяха разбунвани и опозиционният антикомунистически плам беше поддържан от професори-волнодумци като Николай Генчев, Иван Славов, Цочо Бояджиев, Николай Василев, акад. Кирил Василев, Сергей Гарджиков, Калин Янакиев и мнозина други. Та ето защо аз съвсем правилно в онази студена утрин на 11 януари 1997 година отидох да се сгрея в кафенето на СУ, пък и да видя там какво е разположението на духовете. Признавам си, беше ме страх да не би дори и студентите да се уплашат; но към обед нашите героични тогавашни студенти изцяло опровергаха този мой скептицизъм.
Някъде още към 10 часа в Яйцето на СУ започнаха да пристигат развълнувани млади хора, които просто нямаше какво да се убеждават или да обсъждат: всички бяха крайно възмутени от снощните толкова брутални действия на властта! Появиха се и някои студенти с бинтовани глави, което предизвика овации на останалите, които ги приеха като герои. Младежите и девойките прииждаха и към обед целият университет вече приличаше на разбунен кошер: беше пълно с млади хора, които бяха способни на всичко за да защитят младата българска демокрация! Много вълнуващ беше този момент и аз, какъвто съм си сантиментален, със светнали от радостен блясък очи, се чувствах в тоя момент горд, че принадлежа към нацията, която е родила и възпитала такива млади хора.
Студентите излязоха на улицата към обед, море от млади хора се люшна и тръгна от университета, за да залее скоро цяла София: всички знаем какви са софиянци, само чакат да им замирише във въздуха на революция! Прииждаха развълнувани граждани отвсякъде, ето защо е несправедливо да не кажа в този момент, че за всички ония тежки години на преход и на битка за демокрация софиянци като цяло бяха също авангард на многострадалната българска свобода. За всичко позитивно, което все пак е станало у нас във всички ония години след 1989 година, за историческите ни постижения, увенчани с влизането на България в ЕС, не друг, а гордите граждани на София имат решаващ пример; те масово бяха най-горещи привърженици на СДС и на реформаторите в българската политика. Разбира се, целият народ изстрада тия наши постижения, начело също като най-предани свободолюбци бяха и пловдивчани, и варненци, но на София, разбира се, принадлежи решаващата роля. Това трябва да се признае, и ето, тогава, в оня исторически миг, когато огромното човешко море се разклати и тръгна от сградата на СУ на оня паметен 11 януари 1997 година, аз самият, безкрайно развълнуван, със сълзи на очи осъзнах, че с комунизма този път е свършено, и че другарите съвсем скоро ще бъдат изритани от властта.

Петър Стоянов по това време вече беше избран за президент, ала още не беше встъпил в длъжност: това трябваше да стане към 20 януари. На 10 януари той се опита като Жельо на 14 декември да призове хората да спрат натиска към Народното събрание, ала беше освиркан от тия, които наскоро го бяха избрали за президент: от този момент той започна много да внимава. И по тази причина се превърна в безпардонен най-банален популист, който не пропуска случай да се подмаже на “народа” и на “хората”. В решаващите събития на януари 1997-ма той, по тази причина, беше на страната на протестиращите, а пък по същата причина през 2001 година ще почне да се подмазва на “Негово величество” – и ще получи шут от избирателя, който не търпи все пак чак толкова явната политическа проституция. Когато медиите, държани от ченгета на ДС, ще почнат своя ужасен натиск срещу кабинета Костов, в най-решаващият момент П.Стоянов, заради духането на нови ветрове, ще предаде тоя, който го тури за президент, и патетично ще се провикне “Иване, кажи си, те ще те разберат!”. Това “те” сме ние, дето пък го избрахме да бъде президент. Сиреч същите, дето след време от неговите уста ще бъдем оприличени на “разгромени авари”.
Ала на 4 февруари 1997 година Петър Стоянов ще бъде носен на ръце от революционния народ – и най-дребните души си имат своите мигове на триумф, особено ако принадлежат към елита на един толкова наивен народ. И нашият Пешо, застанал като Наполеон на Арколския мост, и точно по същия начин мушнал два пръста в жилетката си, ще почне да произнася с комсомолски плам онази исторически-патетична реч, а именно, че трябвало да затворим веднъж-завинаги “фабриката за илюзии”. И, подобно на Чърчил, добави, че може да ни обещае само “кръв, пот и сълзи”. Горкият, той си беше и си остана най-водевилен позьор. Малко по-голям дори и от фукльото Б.Борисов – да ни пази Господ от такива…
Повече от 20 дни всекидневни демонстрации след 10 януари бяха нужни за да могат другарите да клекнат: не е лесно комунист да го откажеш от властта, а сам той да се откаже – такъв случай природата не познава. БСП си искаше да управлява – въпреки апокалипсиса, който сама устрои! – поне още две годинки, понеже, представете си, народът бил искал тя да го управлява! Усукваха, въртяха, сукаха, извиваха се как ли не нашите другари-комунисти, предлагаха комбинации, опитваха с шантаж, подкупваха, ала не, не можаха да се задържат. И властта най-после, на 4 януари, беше изтръгната от скопчените в нея мъртвешки пръсти на столетната партия. За целта обаче се наложи опозицията в лицето на СДС-ОДС да предприеме най-отчаяни действия: блокади на кръстовища, ж.п.прелези, на цели градове. В ужасния януарски студ хората не се прибираха денонощно, дежуреха край барикадите, животът замря, стигна се в един момент до пълна парализа на страната. Тогава именно Гоце Първанов като лидер на БСП беше принуден – “под натиска на улицата”, сиреч “доброзорно”! – да сдаде властта.
Подписа се споразумение за извънредни избори, и беше съставено служебно правителство, начело с кмета на София Ст. Софиянски – изглежда само затова, че бат ви Бойко, уви, го нямаше още тогава…

Да, същият този Гоце, за чиито кралимарковски подвизи в периода 1997-2001 г. пиша сега, в 2001-а година ще стане… президент на България! Какво да каже човек, доста странен народ сме, няма що. Да не употребявам някои други, по-неприятни, ала по-верни думи. Винаги сме готови да станем за резил, да се омаскарим сами колкото можем, пък после се мъчим да се умиваме някак от мръсотията. Ето сега на хоризонта се е появил нов чутовен бабаит, кандидат за властчицата, и той се казва бат ви Бойко.
Пардон, налага се да свършвам този очерк, щото ще трябва да ида да повърна…
Няма коментари:
Публикуване на коментар