четвъртък, 19 февруари 2015 г.

Още един документ: моята пледоария пред съда



ДО
РАЙОННИЯ СЪД
ПЛОВДИВ

Нещо като защитна реч за пред Съда

на Ангел Иванов Грънчаров – ищец

Уважаема госпожо Съдия,

Ще тръгна отдалеко: продължавам да смятам, че проблемът на проблемите в образователната система на България е идеен, ценностен и нравствен, нейните дефекти имат също така идейно, ценностно и нравствено естество. Трябва да се работи за преодоляване на пълзящата и страшна идейно-ценностна безпътица и деморализация на конкретните образователни общности. Същностна промяна в системата може да настъпи само в резултат на коренна промяна в душите, в съзнанията, в ценностите на мнозинството от участниците в реалния образователен процес, именно учителите и учениците, а също така и родителите, да не забравяме и образователните мениджъри. През призмата на тази обща принципна постановка аз гледам на случилата се с мен крайно любопитна история, довела до уволнението ми от ПГЕЕ-Пловдив.
Моята теза е че бях уволнен незаконно, несправедливо, в резултат на грозен акт на административен произвол, а "основанията" за уволнението ми са бяха натаманени чрез провеждането на една преднамерена, злоумишлена кампания по моето дискредитиране като личност и преподавател с оглед да бъде "доказана" абсурдната теза, а именно, че уволненият бил, видите ли, "напълно некадърен", "абсолютно неспособен да бъде учител", "изцяло несправящ се със задълженията си" и прочие, и т.н. Но в основата на всичкото това стоят същностни идейно-ценностни разминавания между две философии, едната, която изповядвам аз, и другата, на която е точно олицетворение ответницата по това дело, именно директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова.
Тук възниква и сюблимният въпрос: а как моя милост ей-така, изведнъж, неизвестно защо, един вид внезапно "изгуби" своите качества? И то именно качества, многократно изявени и доказани и то по един обективен, при това категоричен начин, регистрирани в официални документи на оторизирани за това институции и пр., и то не от вчера, а от десетки години наред – примерно аз от 20 години имам призната най-висша учителска квалификация, която малцина учители притежават, именно т.н. "Първи клас-квалификация"! Оказва се, че в наши условия, в условията на административната командна система в образованието, в условията на пълно директорско всевластие (което е урегулирано по сега действащия анахроничен закон), е възможно субективната преценка на един директор да елиминира всички ония обективно налични качества, удостоверени при това в съответните документи, което пък означава, че тук е налице един съвсем непозволителен административен волунтаризъм и диктат – диктат, характерен за едни отдавна отминали, ала изглежда още живи в нечии съзнания времена. Наистина, как един доказал се човек се преобразява, видите ли, в "пълен некадърник"? Не крия, сега силно ме интересува доколко противната страна ще успее да докаже пред съда, че такова едно "преображение" изобщо е възможно.
Този процес за мен е важен, защото в оформящия се съдебен процес на карта е поставено делото на целия ми живот, който аз отдадох на философията – и на образованието и възпитанието на младите. Отдадох всичките си сили, много работих, много постигнах, но ето, изведнъж се намери една администраторка, която по изцяло субективни причини и с оглед да ми отмъсти, да се саморазправи с мен, да се отърве от мен, дръзна да ме обяви за какъв ли не, именно за "народен враг", за "злодей", в един момент даже за "луд", а накрая, в заповедта си за уволнение, дори се сети да предложи най-смешната и изцяло неубедителна мотивация, именно, обяви ме за "пълен некадърник", за "вреден за младежта", "за изцяло неспособен да бъде учител" и прочие. Налице е крещящ пример за пълна злоупотреба със служебно положение и с власт в угода на изцяло субективни, личностни капризи, а такива неща, знайно е, са съвсем непозволени в една нормална и правова държава, където човешката личност е суверенна и дори свята.
Да представя сега своя коментар на самата заповед за уволнение.
Ето и моя коментар на станалата вече историческа заповед за уволнението на "абсолютно неспособния да бъде учител", на "пълния некадърник"... Ангел Грънчаров: въпросната заповед за уволнение е нещо като "присъда", издадена самоволно от една самозабравила се администраторка, а на съдебното дело просто ще бъде обжалвана тази присъда, щото у нас, да се надяваме, присъди може да издава само управомощен за това съд, а не този или онзи, на когото се е приискало да се изживява като самозван „съдия”.

– Главно твърдение: А.И.Г. не притежава КАЧЕСТВА за ефективно изпълнение на работата, а именно:
Обективно е налице НЕСПОСОБНОСТ на А. Г. да изпълнява възложената му трудова функция (старши учител общообразователен учебен предмет етика и право, философия, свят и личност) поради ЛИПСА на УМЕНИЯ:

Тези две твърдения са нелепици, ще го докажа ето как:
Изразът не притежава КАЧЕСТВА в тази своя обща форма показва, че лицето А.И.Г., т.е. моя милост не притежава никакви качества (за ефективно изпълнение на работата); да допуснем, че аз съм наистина един лош, много лош учител, "пълен некадърник", за какъвто иска да ме представи овладяната от някаква страст администраторка: та нима не е "пълен некадърник" оня който при това, представете си, не иначе, ами и "обективно" е "неспособен да изпълнява трудовата си функция"; давате ли си сметка какво всъщност и наистина това означава?
Да допуснем, че лицето А.И.Г. е случайно взето от улицата и нему е възложено, кой знае защо, да изпълнява "функцията учител". Сиреч, никога то не се е подготвяло за тази функция, но ето, по стечение на обстоятелствата, са го взели от улицата и са го турили пред ученици. Дали някак (както и да е, според това доколко може), това лице все пак, с една или друга, по-малка или по-голяма ефективност, ще се справи с възложената му функция?! Вероятно да, нещо повече, бих се осмелил да твърдя дори още по-уверено: разбира се, че ще се справи; разбира се, че ще има някакъв ефект, пък дори и този ефект от ученето (преподаването) на това изцяло неопитно лице да е изцяло лош, негативен, вреден и пр.; та значи излиза, че едно лице, един човек, случайно взет от улицата, все някак, с по-голяма или по-малка степен или доза ефективност, ще се справи с възложената му функция да бъде учител. Защо ли?
Ами защото всички ние, бидейки човеци, не просто някога (като сме били ученици), сме упражнявали дейността учене, но и защото, предполага се, това нещо, именно ученето, все някак, в една или друга степен, го практикуваме докато сме живи, цял живот; а щом практикуваме ученето, какво ни пречи да се изявяваме като учители, щото пък учителят, според разпространените представи, е оня, който помага на учещите да учат; като сам учиш, какво ти пречи да помагаш и на други хора да учат?! Значи, да запомним добре: едно случайно взето от улицата човешко същество, което никога не е било, формално погледнато, учител (щото неформално погледнато всички човешки същества са все и ученици, и учители, все и учат, и биват учени, най-малкото поне поучавани от разни мърморковци, които много обичат да ни учат какво било правилно да правим, да мислим, как да живеем и пр.), та значи дори и едно такова случайно взето от улицата човешко същество може да упражнява с някаква степен на ефективност функцията учител, нали така?!
Да, ама ето, оказва се, че има едно-единствено човешко същество на тази земя, именно лицето А.И.Г. (на едно място директорката на ПГЕЕ-Пловдив се увлича дотам, че наистина в писмен вид ме определя като "лице", сякаш сме пред съда, сякаш самата тя е нещо като съдийка, а пък аз съм нещо като подсъдим!), та значи има едно-единствено човешко същество на тази земя, което за разлика от целия човешки вид не притежава никакви качества за изпълнение на работата, свързана с ученето, именно сам да учи и да бъде учител, сиреч, да помага на други да учат, този човек изпълнява работата с нулева ефективност, сиреч, той, ерго, е толкова... мистичен, направо безплътен, че дори не е способен дори да навреди на учениците си, ефектът щом е нулев, то до този възстранен или абсурден, в логическия смисъл, резултат по най-необходим начин стигаме – и няма начин да не стигнем! Значи цялото човечество, в своята пълна съвкупност е способно да изпълнява някак, в една или друга степен, функцията, свързана с ученето и с учителстването, но има един свръхприроден и свърховешки феномен, наречен от тъй умело мислещата администраторка Анастасова "лицето А.И.Г", който, видите ли, е изцяло лишен от способност и качества да изпълнява тази така разпространена сред човечеството функция.
И всичкото това е, видите ли, "обективно" (!!!), а давате ли си сметка това пък какво означава, тази думичка, която, впрочем, е изцяло философска, е любима тъкмо на философите, думичката "ОБЕКТИВНО", употребена именно в този контекст, поражда такива асоциации и мисли, че аз, като философ, горя от нетърпение да ги споделя с вас! Ох, какво нетърпение ме обзема пък тук, направо не се търпи! Имайте обаче малко търпение да ме изчетете внимателно – та да се насладите в пълна мяра на удоволствието, което и вие вече предвкусвате, нали така?!
Представителите на цялото човечество, без никакво изключение (и тук попадат дори и представителите на нашта тъй умна администрация, стига те изобщо да са човеци, а не… непогрешими ангели или богове, което изглежда не е много сигурно!), сме все... субекти, сиреч, другояче казано, каквото и да кажем, да направим, да оценим, да напишем, е все субективно, няма как да е друго, стига самите ние да сме субекти, стига да сме човеци (щото ако сме не човеци, а богове или ангели, тогава работите ще се променят). Защо само човек ли може да е субект, това ли ви вълнува вече? Да, само човек може да е субект и да се проявява субективно, щото, ако се осмисли самият термин, ако се изведе смисъла на самото понятие, то с изненада за по-голямата част от човечеството ще се окаже, че думата "субект" означава "носителят на активността", на активността, която може да е от всякакъв род. Щом даден човек предприеме нещо, някаква дейност, щом почне да изявява активността си, той мигновено се превръща в субект, а пък тази негова дейност, понеже е негова изява, няма как да не е... субективна.
В светлината на вече казаното по-горе всички хора говорят и се изявяват, принципно казано, все субективно (щото са субекти, сиреч, человеци!), ала ето, имало и хора, дето се изразяват и... "обективно"! Сиреч, пишат и говорят не като человеци, а като... оракули, като богове направо! У нас, знайно е, разните там ясновидки, врачки, гадателки и пр. са доста уважавани и то не е случайно, първо, щот малоумието у нас е доста напреднало, второ, щото от дълбока древност се знае, да, знае се още от времената на древна Елада пък и от още по-рано, че тъкмо оракулите имат тази привилегия да знаят и да говорят "самата истина", сиреч, това, което казват, да е изцяло "обективно"; оракулите имат тази дарба да се свързват някак със самото божество, а то пък има добрината да им нашепва в ушите тъкмо тъй желаната и копняната "пълна истина", сиреч, "обективната истина". Виждате, че въпросната администраторка твърди, че мнението ù за "лицето А.И.Г." е "обективно", сиреч, без изобщо да се замисли, че по този начин се самопроизвежда в нещо като оракулка, да не кажем директно в богиня, щото никъде в тази грандиозна по "смисъла" си, направо епохална заповед не пише, че директорката Анастасова е питала боговете, които да са ù отвърнали, че въпросното лице, "А.И.Г." де, е "обективно напълно некадърно", сиреч, му липсват "всякакви качества", поради което то, за разлика от целия човешки род, изобщо не успява ефективно да изпълнява една така проста и при това приятна, впрочем, работа, именно да учиш и да помагаш на други хора да учат, сиреч, учителската работа. Та дотук, съобразно всичко казано в прословутата заповед и на нейна основа адекватно изтълкувано от нас, разбираме и доказваме, че:
1.) Ангел Грънчаров, философ по професия и призвание, с 30 годишна преподавателска активност и дейност, който доста е копал, орал, сял, скубал бурени, поливал и пр. на нивата на българското образование, гимназиално и дори университетско, е... пълен дебил, да, той най-вероятно, щом дейността му няма никакви ефекти върху подрастващото поколение, нито положителни, нито дори отрицателни, като влезе в класна стая явно само мълчи, понеже, предполагаме, най-вероятно, горкият, е съвсем ням, при това е и глух, а най-вероятно е и дори сляп, сиреч, е изцяло безобиден, стои си там безмълвен, поради което именно и "обективно" излиза, че неговата дейност няма "абсолютно никакви ефекти" върху учениците, нито положителни, нито отрицателни;
2.) Директорката Анастасова, притежаваща уникалната за човешко същество свръхспособност да мисли, да говори и да пише "абсолютно обективни" истини, най-вероятно е нещо като... оракулка, имаща директни връзки не само в РИО-Пловдив, не само в Министерството на образованието и барабар с това и на нàуката, не само във висшето партийно ръководство на партия ГЕРБ, но и най-вероятно има такива директни връзки и със самото всезнаещо... божество, а пък, защо не, нищо чудно самата тя е това божество (ако отхвърлим версията, че е просто оракулка, ясновидка, гадателка или най-малкото поне една врачка).
Тия две безусловно верни неща установихме дотук и то с едно най-леко разсъждение. Аз лично, макар и философ, съм човек – то да си философ означава да се стараеш да си във висша степен човек, нищо друго не е да си философ! – и по тази причина всичките ми мисли и разсъждения са все субективни, аз нямам претенцията да съм оракул или, опази Боже, "бог"; тъй че, както подобава за всички човеци, изказвам все субективни и като такива, оспорваеми мнения, мисли, разсъждения. Виж, директорките на училища, както се убедихме, са извън сферата на нашата човешка ограниченост и общуват вероятно със самите богове – ако отхвърлим хипотезата, че сами са богове или богини. Всичко, що е казано, написано или направено от човек, сиреч, от субект, е все субективно.
Анализирахме ето това базисно твърдение на толкова усърдната директорка: А.И.Г. не притежава КАЧЕСТВА за ефективно изпълнение на работата, това именно е главното, фундаменталното твърдение, "подкрепено" от още една, не по-малка нелепица: Обективно е налице НЕСПОСОБНОСТ на А.Г. да изпълнява възложената му трудова функция старши учител общообразователен учебен предмет етика и право, философия, свят и личност) поради ЛИПСА на УМЕНИЯ:
И тя започва да изброява с безпощадна... жестокост какви именно умения ми липсват. Разбира се, не обръща внимание на крайно неудобния въпрос: а този именно "А.И.Г.", сиреч, "безкрайно некадърния преподавател", подлежащ на безжалостно посичане, винаги ли си е бил такъв некадърник, или изведнъж, по неизвестни причини, си е загубил всички таланти и се е преобразил в "пълен некадърник”? Разбира се, така трогателната ù теза следва да бъде доказана, да, има това леко неудобство; тази нейна теза следва да бъде и убедителна, и в логическия, като аргументация, и в психологическия, и в нравствения, и в правния, и във всеки един смисъл.
Първото, което хрумва на непредубедения читател на този потресаващ с искреността си документ, е безкрайната, направо удивителната искреност, с която дамата демонстрира ненавистта си; примерно, на всеки човек ще хрумне примерно това: как е възможно по такъв начин да оценяваш един свой колега най-малкото, щото и директорките, да речем, също са учители?! Не е колегиално, бих си позволил да кажа, безчовечно е по такъв жесток начин да хулиш един човек, една личност, отричайки всякакви, да, абсолютно всякакви ценни качества у него, един вид, овладяна от силна страст, да го правиш, дето се казва, "на пет стотинки", именно, да твърдиш, че тоя специално не струва даже и пет стотинки. Така за един друг човек не се говори, дори и, да допуснем, ти самият си нещо като гений, а пък този друг човек, да допуснем, е скромен, не кой знае колко талантлив човек; вина за това кой колко е талантлив ний не носим по простата причина, че талантът е дар, който се дава по природа от нашия милостив Създател; той всекиму нещичко е дал, едни е надарил обаче твърде щедро, други е ощетил, защо го и направил си е негова работа, но точно на това основание ние никому не можем да приписваме някакви вина за това какви са талантите му, а пък да твърдиш, че някой си е "пълен некадърник", е едно доста странно и рисковано твърдение, което явно все с нещо е мотивирано, явно на нещо се дължи, има си, дето се казва, своята обосновка.
Няма случайни твърдения, всяко твърдение се опира на предпоставки, а ако е по-фундаментално, изхожда от някакви базисни постулати, които са нещо като аксиомите в математиката: от нищо не следват, но всичко от тях следва, всичко от тях произлиза. И постулатите, на които всичко останало се дължи, трябва да бъдат интуитивно истинни, те се приемат на вяра тъкмо защото в тях съзираме една очевидна истинност; разбира се, те трябва да са приемливи изначални предпоставки на нашата мисъл, щото ако са неприемливи, ще си имаме проблеми с по-нататъшното обосноваване, един вид, в един момент ще се издъним: ще ни доведат до крайно несъстоятелни изводи. Ний, философите, сме хора, които сме твърде придирчиви както към своето собствено мислене, така и към мисленето на всички други, които се опитват да мислят.
По тази причина сме и крайно много мразени: щото ни се налага постоянно да изтъкваме недъзите в мисленето на този или онзи. Е, умните хора са ни благодарни, че като им изтъкваме грешките, като им посочваме заблудите, по този начин сме им помогнали да се отърват от робуването на неверни представи и пр.; но, за жалост, не всички хора са така добре мислещи, са така добре съзнаващи собствения си интерес. Има хора, които се обиждат, вместо да са ти благодарни, че си му помогнал. Има всякакви хора де, това си е нещо като аксиома, то в това няма нищо лошо де, на това основание животът ни е така вълнуващ, нескучен.
Аз имам подозрението, че г-жа Анастасова за нещо твърде много ми се е обидила и истерично търси начин да ми отмъсти – имам предвид с въпросната своя заповед за уволнение. Да, обаче в живота, пък и в правото, не е разрешено да се възползваш от властта си за да навредиш на един друг човек, и при това да си воден от изцяло лични капризи, чувства, обиди и пр. Тия неща не са разрешени, щото ако са разрешени, животът ни ще се превърне мигновено във всеобщ и при това съвсем кошмарен хаос. И който си позволи такива неща, него, така да се каже, "го шибват през пръстите", именно за да му покажат, че така не бива и не може. Да се надяваме, че съдът в нашия случай ще си изпълни задължението и ще парира, ще осуети тази недопустима злоупотреба с власт, която констатираме във връзка и по повод на този иначе доста интересен документ.
И така, някои явно дръзват да твърдят, че било възможно вместо, като практикуваш дадена дейност, вместо да ставаш по-опитен и умел, един вид случайно да ти пропадне опитността, да почнеш да ставаш по-неопитен, да почнеш да губиш уменията си; да, може, това е възможно, но то, дето се казва, изобщо не е сигурно! Може да стане, но и може да не стане; обикновено не става. Е, има изключения, потвърждаващи правилото, именно, че човек в практикуването на дадена дейност развива талантите си, напредва в опитността си, това, така да се каже, е аксиома, неподлежаща на оспорване.
Простете, но ми се налага да помогна за разнищването на този въпрос, щото той, виждате, има фундаментално значение. Успее ли директорката да убеди мислещото човечество, в това число и твърде придирчивата спрямо мисленето особена негова част, каквато са правистите, в това число и съдиите, че е станало точно така, именно, че аз съм се "онекадърностил" внезапно, то тя ще има пълното право да тържествува, щото истината ще се окаже на нейна страна. Аз пък, като ищец, трябва да докажа противната теза, именно, че и по принцип, но и особено в конкретния случай, има достатъчни основания да се приеме, че не е настъпил такъв необусловен от нищото срив в моите, да предположим, умствени сили и в другите способности, които са така ценни за практикуването на професията на един учител по философия и по гражданско образование.
Да, един учител ще бъде "пълен некадърник", примерно, ако внезапно си е загубил... ума, обезумял е, също така, да допуснем, си е изгубил също така и... речта, един вид не само е обезумял, но и е онемял; не само се е побъркал, но и, ако не е съвсем онемял, е почнал да приказва "несвързани приказки", поради което вече е станал неполезен, именно вреден за учениците си, за обучението на нашата тъй усърдно учеща и мислеща младеж. Виждате как тезата на тъй последователната г-жа Анастасова пак почва да бие към набеждаването, че моя милост, видите ли, "нещо не е наред с психиката", подобна диагноза тя ми написа директно в друг един документ, наречен "производствена характеристика", отправи го в ТЕЛК, идеята ù беше "да докаже", че въпросният силно дразнещ я преподавател по философия е "психически ненормален", с оглед след това, на такова едно основание, да ме уволни. Е, това нейно желание не биде задоволено, щото ТЕЛК и психиатрите черно на бяло написаха, че съм здрав (да пази Господ, щото тия неща с психиката ни са така фини, че никой не знае кога някой ще го сполети беда в това отношение, при това, да подчертая, тук никой не е застрахован да пострада, даже и такива висши същества като директорите на гимназии и инспекторите могат да бъдат в някой момент застрашени от тежки психични проблеми), та значи психиатрите тогава приеха, че директорската "психиатрична експертиза" не струва, отхвърлиха я. И ето, на неуморната директорка се наложи по друг начин да задоволи жаждата си за мъст: и нея в един момент я овладя мисълта да ме обяви за "пълен некадърник", на това именно умно "основание" да ме уволни, което тя, въодушевена от така мъдрата си идея, незабавно стори при първа възможност.
Да, обаче и тук, както виждаме, възникват някои "леки неудобства", и то предимно от логически, смислов, сиреч, философски характер, а пък по-нататък, както ще видим, тия затруднения ще придобият още по-категорично изражение, щото ще опрат до начина, по който въпросната директорка разбира образованието, ще стигнем до момент, в който ще се сблъскат две философии и стратегии на образованието, работите, забелязвате, съвсем не са така безобидни, както тя си ги е, предполагам, представяла – щом е дръзнала да напише своята толкова главозамайваща заповед за уволнение.
Така, да се върнем в разсъждението си до момента, до който бяхме стигнали, а именно, че директорката фактически благоволи да ме определи, меко казано, като човек, който в разцвета на силите си е бил овладян от нещо като "прогресиращо малоумие"; аз, бидейки учител по философия, в нейната представа съм почнал един вид да "обезумявам", да си губя разсъдъка, което, казах, е пак вид... психиатрична диагноза (и те психиатрите добре знаят, че такава пълна загуба на разсъдъка, която директорката на гимназия с неоспоримо влечение към психиатрията ми приписва, е характерна тъкмо за най-тежките психични заболявания!). Да, но аз вече имам съвсем официална психиатрична експертиза и там, в изследването на интелекта ми (да, наложи се да бъда подложен на психологическо изследване на всички основни мои душевни сили!) ми беше дадена съвсем успокоителната констатация, че с мисленето съм "изцяло наред", сиреч, безпокойствата на тъй загрижената директорка с наклонности към психиатричното поприще, са, дето се казва, "изцяло излишни" и несъстоятелни. С емоциите, с волята и пр. също съм наред, което именно и показва, че имам всички душевни предпоставки качествено да си изпълнявам задълженията като учител по философия. Нещо повече, бих си позволил още нещо важно да добавя, въпреки че може някому да прозвучи нескромно; та ще си позволя да акцентирам и върху ето този съществен момент:
Напоследък написах цяла една поредица от книги, посветена на ситуацията в българското образование, изследвах всички проблеми в тази фина духовна сфера и предложих на читателите, пък и на "отговорните инстанции" своето разбиране за начина, по който могат да се решат тия проблеми с оглед българското образование да излезе от безпътицата, в която затъна и все още необезпокоявано продължава да затъва. Аз съм един от най-активните дейци на движението за едно ново свободолюбиво или демократично образование и училище, много работя в тази област, което си личи и по всекидневно водения мой блог, в него публикациите по тези теми са изключително много. Е изобщо има ли смисъл да споменавам и такава една моя активност като издаването на философското списание ИДЕИ, на което моя милост е главен редактор и основател? То излиза вече шеста година, три пъти годишно, такава му е периодиката, това също е постижение, с което имам основание да се гордея: списанието работи за духовното укрепване най-вече на младите. Напоследък даже създадох списание за съвременно образование, за личностното и духовното развитие и укрепване на младите хора, то носи името HUMANUS, от него засега сме издали два броя, но имаме твърдото намерение да го продължим – понеже има голяма нужда от такова едно списание.
Ако пък погледнем неуморната ми дейност (и аз, като своята бивша директорка, съм неуморен, ний с нея много си приличаме!) на едно по-ниско ниво, именно на ниво училище, аз и в училището много неща съм направил: в своето преподаване се придържам към най-новите, модерни и продуктивни подходи, радетел съм за преодоляване на стереотипите на тъй вредната, според моето разбиране, авторитарна и командна педагогика, много неща съм писал по тези въпроси, а в писанията си съм отразявал ония според мен ценни находки, които съм откривал във всекидневното си общуване с учениците си. Като капак на всичко от години водя един Дискусионен клуб на преподавателите и на най-добрите, на най-сериозно и задълбочено мислещите ученици, клуб, който е излизал с безброй инициативи, насочени все към подобряване на живота в нашата училищна общност, към усъвършенстване на отношенията, старали сме се да показваме, че има много практични решения, които наистина могат да доведат училището до създаването на една наистина плодотворна и творческа обстановка и пр. Много пъти съм бил канен и съм участвал какви ли не предавания на централните медии, където са обсъждани проблеми не само на образованието, но и на културното състояние на народа и страната ни, щото аз, така да се рече, благодарение на блога си придобих известна популярност и дори влияние над много хора (приятелите, феновете ми във Фейсбук са 5000 човека (това е горният лимит за приятели и поклонници, повече не се разрешава!) и все се глася да пренеса дейността си там във формата за "публично известните личности", щото там почитателите вече могат да бъдат неограничен брой. Напоследък даже започнах да водя телевизионно предаване по Пловдивската обществена телевизия, което се нарича „На Агората с философа Ангел Грънчаров”, което е по модела на дискусионния клуб, след като бях изгонен от гимназията, се преселих в… телевизията; този път аудиторията ми ще е значително по-голяма, но аз пак ще си продължа да правя същото, което съм работил цял живот, а именно: да помагам за духовното развитие, за ценностното, личностно и идейно просветляване най-вече на младите хора.
Излишно е да казвам, че цялата моя така разностранна дейност беше посрещана от въпросната директорка или с убийствено хладно мълчание, или с открита неприязън; толкова, спирам, а го изтъкнах, щото то все нещо показва. Показва или неразбиране, или пък... коренно разминаване на нашите разбирания по абсолютно всички въпроси, показва коренна несъвместимост на нашите ценности, убеждения, на нашите философии, имам предвид моята и на многоуважаемата директорка. Това разминаване, разбира се, не е болка за умиране, то е нещо много естествено (всички еднакво не можем, слава Богу, да мислим!), но ето, директорката в тази връзка дръзна да покаже, смея да твърдя, една шеметна поредица от изцяло неадекватни (и несъвременни) реакции, увенчани с нейната, да се изразя по-меко, смехотворна заповед за уволнение, за изпъждането ми от "нейното училище".
Та във връзка с моите така разностранни изяви, в това число и чисто творчески, аз бих си позволил да задам следния крайно неудобен за някои особено напреднали в мисленето лица въпрос: свидетелстват ли всичките тия мои изяви, че, първо, в дейността ми се забелязва "рязък срив" и нещо като "цялостно пропадане надолу", и, второ, показват ли тия всичките мои изяви, че моите интелектуални сили, кой знае защо, изведнъж са "изцяло пропаднали", а аз, тъй да се рече, съм "решително обезумял", един вид, според тъй любезната директорска "диагноза", съм си „загубил разсъдъка”? (Щото, както вече доказахме, един "изцяло некадърен" учител просто няма как да е "с всичкия си"!) Нека уважаемата ответница да помисли повечко върху тия два въпроса, мога да ù пожелая в тази връзка приятно мислене! Разбира се, нейната така разточителна теза за моята "пълна некадърност" ù се налага тепърва да я доказва, сиреч, да отговаря на още по-неприятни въпроси от тези, и то да отговаря пред съда. Все пак живеем в цивилизована страна и съвсем не е безобидно да дръзнеш да наречеш един човек току-така, за едното нищо, или само защото той не ти харесва, да го наречеш... "пълен некадърник"!
Да, обаче тя си мисли, че вече е "доказала" тъй шеметната си теза в своята епична заповед за уволнение; да има много здраве от мен, но тази нейна илюзия съвсем скоро ще бъде развенчана, ще бъде разбита на пух и прах, и то в логическия, в смисловия план. Така. Казах принципно важното по моето разбиране. Още малко ми остава и пристъпям към конкретния литературоведчески и смисловедчески анализ на тъй бисерното творение на въпросната неуморна госпожа-директорка-и-така-очарователна-мислителка.
Завършвам с нещо, което има принципно значение за очертаване на общия смислов контекст на цялата история, благодарение на който всяко нещо отива на точното си място. И то е: директорката на ПГЕЕ-Пловдив в моите очи се провали като мениджър от оня момент, в който тя, вместо да се постарае да се възползва от услугите на мислещ и търсещ истината човек като мен, разпозна в мое лице "народния враг" и дори "злодея", подлежащ на гонения – и на безпощадна война. Добрите мениджъри са добри защото умеят да съхраняват и да увеличават личностния потенциал на организациите, които ръководят, а не да го пропиляват и прахосват. Една организация процъфтява под грижите на такива добри мениджъри (ний имахме такъв способен мениджър, имам предвид предишния директор на ПГЕЕ-Пловдив инж. Венелин Паунов), а слабите, неспособните мениджъри се разпознават най-вече по това, че те не правят друго освен да разгонват всичко талантливо, нестандартно, дейно, мислещо, кадърно и пр. от организациите си – и, респективно, да се обграждат с мило усмихнати подлизурковци; щом се случи такова нещо в една организация, това е предзнаменование, че тази организация и тръгнала към неминуемата си гибел.
Точно това се случи в организацията, ръководена от въпросната администраторка Анастасова; преди три години започна това шеметно движение към провала. Направих всичко, което е по силите ми да въздействам някак на директорката, ала, уви, не постигнах нищо: тя все повече и повече се изпълваше с решимостта да се разправи с мен, пък било то и по най-недопустимия, неправомерен и незаконен начин. Позволи си, за да си постигне целта, неща, които рядко някой администратор ще си позволи. Случиха се ексцесии, които аз надлежно описах в блога си. И то не просто в някакви там есета, а в цяла една епохална поредица официални документи (жалби, отворени писма, доклади и пр.) до отговорните институции, в които представих моята гледна точка спрямо случващото се. Въпреки това директорката не прояви желание за диалог и за помирение, а продължи атаките си. Всеки друг на нейно място би се постарал да намери път за спечелването на човек като мен, аз съм изключително добронамерен и благ човек, всички, които ме познават, прекрасно знаят това. Не, тя ме възприемаше като "зъл враг", подлежащ на смазване! Защо ме е възприемала така, на какво се дължи това нейно в корена си неадекватно възприятие на моята личност и особа, е интересен въпрос, на който предпочитам всеки сам да си отговори, според собствените си представи за нещата от живота.
Ще се постарая да обясня ония ценностни (идейни, духовни, личностни и пр.) разминавания, които с необходимост доведоха до превратното възприятие от страна на директорката на всичко онова, което аз съм направил – и в реалното си поведение като учител, и като обществена фигура, като ангажиран гражданин, и като радетел за ново образование и пр. Някои хора се настроени така, че се радват и се възхищават на ония, които нещо правят, които са активни, които много работят. Други хора се изпълват със злоба и ненавист като възприемат гледката на един инициативен, мислещ, търсещ истината на живота си човек. Хора всякакви. Това е животът. Това, че някой не е като нас и, примерно, ни превъзхожда в някакво отношение, съвсем не е екзистенциална трагедия и основание не просто да го мразим, а и да искаме унищожението, смачкването му. Не, този човек е същинско богатство за нас. Ако спечелиш един такъв човек на своя страна, то ти самият неимоверно ще се обогатиш. Ако го пропъдиш, сам себе си ще ощетиш. Ти самият ще станеш по-беден. Ние сме богати не само заради това, с което нас самите Бог ни е надарил и ни е отредил, а и с това, с което е надарил и е отредил на ближните ни. Този ближен, човекът до нас с всичките си богатства, ако го предразположим към себе си и нас обогатява, и нас надарява с всичките си таланти, дарби, богатства.
Сега разбрахте ли защо някои хора са така ужасяващо бедни – в духовния, в личностния смисъл? Щото не са си направили труда да черпят от ресурса на ближните си хора, да се ползват от техните богатства. Така стават нещата в живота. Всеки човек е безценен. Всеки заслужава да бъде ценен, да бъде оценяван подобаващо. Всеки друг човек, независимо какъв е, е интересен и заслужава да бъде спечелен. Ония, които се държат неадекватно към другите, са най-нещастните хора на тази земя. Те са озлобени, завистливи, страдащи, самотни, лицемерни, фалшиви. Ужасна е тази тяхна участ. Не я желая никому. Хубавото е, че всеки може да спаси душата си – докато сме живи имаме тази възможност. И дори като допуснеш съдбовна грешка, винаги, като осъзнаеш грешката си, можеш да я поправиш. Стига да не е непоправима грешката ти. Щото, като си позволим да си играем с други хора, като си позволим да се погаврим с тях, може да стане и нещо невъзвратимо. Може, примерно, да повредиш фатално здравето на този човек. И така да го убиеш. Но докато не се е стигнало дотам винаги можеш да свърнеш обратно. И да поправиш отчасти пораженията, причинени заради неразумността ти.
До този момент успях да поставя някои най-принципни въпроси, които възникват около кардиналната "предпоставка-заключение" на така усърдно мислещата администраторка, а именно анализирах всички ония въпроси, които произлизат от нейното основополагащо твърдение за въпросната "пълна некадърност" на упоменатия философ, т.е. на моя милост. Сега вече ще пристъпя към анализа на всички ония конкретни описания на неговата, сиреч, на моята "пълна неспособност", които, в контекста на вече казаното, ще придобият точния си смисъл. Идеята ми е да помогна някак на тази административна особа да осъзнае какво именно, точно и фактически е дръзнала да каже и напише, пък след това дори и да се подпише (!) под него.
И тъй, стигнахме до заключението, че г-жа Стоянка Анастасова, директорката на ПГЕЕ-Пловдив, по някакви причини, свързани с нейната личност (с нейното съзнание, разбирания, ценности, морал и пр.) възприема действителността в една крайно оригинална, бих казал съвсем самобитна светлина, изцяло превратно; всяко нещо, съобразно казаното, тя го тълкува в някакъв свой специален смисъл, който се напасва с базисните настройки на тази така усърдно опитваща се да мисли дама с административни функции. Психологическото основание на този феномен е, предполага се, че тя, по някакви причини, силно и беззаветно мрази една личност, на което "основание" я вижда в изцяло черни краски, да, наистина тя не успява да види нищо различно, изплъзва ù се всеки друг цветови нюанс, различен от наситено черното – когато гледа и възприема въпросния обект на нейната нескривана ненавист.
Да, обаче има едно леко неудобство: не бива като ръководител да превръщаш своята субективна пристрастност в основание за някакви административни решения, щото този непозволен лукс ще ти изиграе лоша шега. Примерно, ще ти се наложи пред съда да се опитваш да аргументираш "обективната основа" на твоите тъй очебийни чувства, а това е крайно неблагодарно и трудно, непосилно за никой занимание. Щото и съдиите, разбира се, са човешки същества и също добре усещат нещата в тяхната многосмисловост; тия неща наистина се усещат, те не могат да бъдат скрити. Нещо повече, те са така хлъзгави, че колкото повече се мъчиш да ги скриеш, толкова по-очебийни стават.
Както и да е, та тук ни се налага да разнищим основателно два въпроса:
1.) защо г-жа Анастасова така силно ме ненавижда, че ме вижда в изцяло черен цвят, сиреч, кой е извора на нейната ненавист и,
2.) второ, което е още по-значимо, вече не в един чисто психологически, а по-онтологичен смисъл, а именно: коя е субстанциалната, ценностно-духовна обусловеност на нейните тъй искрени чувства към мен.
Ще наблегна на втория въпрос, ей-сега ще ви кажа защо.
Един човек можеш да мразиш на безчет основания. Примерно, този човек, видите ли, умее да пише книги, да, той пише книги. Или нещо друго умее да прави. И това теб те дразни. Други хора се радват, но ти се дразниш. Хора всякакви.
От всяка дума, от всеки ред на въпросната заповед лъха ненавист, а горкият Ангел Грънчаров е представен като пълен темерут, като злодей, като Сатана, като абсолютен нещастник и некадърник. Тия неща не са случайни. Те се дължат на нещо, те произлизат от нещо. Зад тях стои съответното съзнание, обуславяно от някакви ценности, в тази сфера нещата са съвършено точно свързани, обусловени, зависими и пр. Става дума, очевидно, за някакво основно, фундаментално ценностно разминаване, което в наши времена не би трябвало да води до чак такава ненавист, ала ето, довело е. В наше време това, че ний, хората, мислим различно, не се смята за трагедия, то също така и не е основание на желанието ти да ликвидираш този човек, щом той, нещастникът, не желае да почне да мисли като теб. В толкова трагичния ХХ век, знаем, милиони човешки същества са били избити ей-така, за едното нищо, тия ексцесии са се дължали главно на ценностни (личностни, екзистенциални, идейни, морални, политически и пр.) несъответствия и разминавания, но този етап от развитието, да се надяваме, вече сме на път да го преодолеем.
Грозно е, разбира се, да искаш да смачкаш една личност само защото тя, да допуснем, не вярва като теб в свещения административен принцип, именно в принципа "Началството никога не греши!". Днес се смята за напълно естествено, че всеки има безусловното право да мисли различно, именно като себе си. Никой не може да бъде принуждаван да мисли като теб, всеки сам решава как да мисли. Даже добрите ръководители в днешно време се радват когато "подчинените" им не мислят като тях и предлагат нови и свежи идеи. Да, обаче, изглежда, онзи манталитет, оня стереотип, според който всички трябва да мислим еднакво, сиреч, "правилно" (А най-правилно, разбира се, мисли само... господин или госпожа директора!), все още е доста жив, все още, за съжаление, е много разпространен. Да, той е несъвременен, той е овехтял, той е вреден този принцип, това желание всички да направиш единомишленици, мислещи съвсем еднакво, но ето, уви, в наше време такъв един мироглед си има своите последователи. Вкратце ми се налага да изявя опорните точки на този именно мироглед, за който имам съмнението, че е нещо като вътрешно ядро на душевността и светосъзерцанието на въпросната госпожа Анастасова.
Аз много съм писал за тия неща в моите книги за кризата – каква ти криза, та то вече е същинска катастрофа! – в образованието, но тук ще ми се наложи да изтъкна поне най-главното. Днешната господстваща представа за "образование", която лежи в основата на държавно-монополистичната административна система съдържа следните опорни точки:

– Началството, в лицето на г-н (г-жа) Министъра и чиновниците около него прекрасно знае всичко, що е нужно и на учениците, и на учителите, и на цялото съвъкупно человечество;
– Не трябва да се напрягаме да мислим, то всичко вече си се знае, началството всичко знае най-добре и е имало добрината да ни го каже в своите разпоредби, програми, правилници, наредби, учебници и пр.;
– От нас се иска само да изпълняваме, което е същинска благодат – щото да се мисли е крайно неприятна работа;
– Добри учители са ония, които най-стриктно изпълняват разпоредбите на висшестоящото ръководство, които не се мислят за "оригинални личности", които са прости изпълнители, които са нещо като "трансмисия" на държавната воля, по която тече непресекващата мъдрост на министерските чиновници;
– Добри ученици са същински... папагалчета, те с упоение повтарят каквото им казват усърдните като пчелички учителки, те зубрят дума по дума написаното в "одобрените от Министерството учебници", в училището е забранено да се мисли, щото всичко вече се знае, то ни е съобщено от началството, от нас се иска само да го поемем (сякаш сме нещо като попивателни гъби) и след това механично да го възпроизвеждаме;
– Добрият учител и добрият ученик не се затрудняват да мислят, да търсят, да разсъждават и пр., щото началството вече отдавна е решило кое е правилно и кое е добро за нас, науката също е от компетенциите на началството, най-големите началници са съответно и велики най-учени; абе, с две думи казано, колкото е по-високо един човек в административната йерархия, толкова той е по-учен, по-мъдър, по-разбиращ и пр., толкова повече неговото мнение тежи; на обикновените хора, слава Богу, не им се налага да мислят;
– Мисленето – да повторим, с оглед да затвърдим туй безценно знание! – е абсолютно забранено щото е ненужно;
– Най-голяма добродетел е послушанието;
– Най-послушните, най-изпълнителните ще получат шестици, ще имат най-отлични дипломи, те ще станат един ден началници, ще получават най-големи заплати, а някои от тях може да са дори и бъдещи министри, защо не;
– Най-лошите учители и ученици са ония, които вечно от нещо са все недоволни, не изпълняват, питат, задават неприятни въпроси, съмняват се, искат всичко да проумеят със собствените си умове, имат някакви си там "свои теории", не щат да рецитират написаното в учебниците, правят някакви опасни предложения, които трябва мигновено да бъдат парирани; всичко трябва да си остане неизменно, щото както е било, така и ще бъде за вечни времена;
– Партията (която и да е тя, стига да е управляваща!) знае всичко и ний трябва да сме в прекрасни отношения с нейните началници; понеже управляващата партия се сменя чат-пат, ний трябва да сме беззаветно верни на всяка една партия, на всеки един министър, на всеки един началник – и само тогава Системата на всеобщото така щастливо немислене ще пребъде;
– Свободата е вредна;
– Личността е химера, няма такова нещо като "свободна личност", глупости, личността, както е казал Маркс, е "ансамбъл от всички обществени отношения";
– Най-ценни личности, съобразно казаното, са най-послушните, именно подлизурковците спрямо началството, лицемерите, нагаждачите, ония, които мило гледат началника право в очите и винаги кимат в знак на съгласие, ония, които бурно ръкопляскат след всяка негова дума и пр., вие се сещате какво още правят и как се държат тия "правилни хора" и човеци;
– Моралът е буржоазна отживелица, няма морал, всичко е относително, но да не забравяме, другари, това, че има една опора на нашето щастие, а именно нашият свещен девиз: "Началството никога не греши!", ура, другари!
– Който не мисли като нас, или е "заблудила се овчица", на която ний ще помогнем да почне да мисли като нас, или, ако това не се получи, тогава той вече е наш враг, подлежащ на безмилостно унищожение! Никакъв компромис не бива да допускаме спрямо враговете, щото те ще съсипят нашата идилия, таварищи, те ще унищожат нашия тъй прекрасен комунален рай!
Мога още много да продължавам все в този дух, има още доста опорни точки тази философия, този мироглед, това разбиране, тази идеология, тази неръкотворна ценностна система и пр. Ще каже някой: абе това вече е отминало, няма такива хора, Грънчаров, пресилваш нещата, хипостазираш, преувеличаваш; така вече никой не мисли; ний вече сме съвременни, ний сме новатори, ний работим за "коренната риформа" на образователната система, ти не ни мисли нас за толкоз прости и изостанали! Нали така ще ми отвърнете всички вий в един глас? Да, така ще ми отвърнете, добре го знам аз това. И въпреки всичко ще продължа да твърдя, че този стереотип на мислене е много разпространен сред дейците на нашето свидно родно българско образование и училище. Връз него се крепи цялата прогнила Система, а пък вечно бодри администратори са нейните най-верни цербери. И моята епична история на отношенията ми, на епохалната ми "разпра" с директорката Анастасова, влязла вече благодарение на мен в аналите на бъдещата история на българското образование и педагогика, по най-убедителен и красноречив начин показва, че точно тези са опорните точки на мисленето на този човешки тип, нещо повече, тези са темелите, на които се крепи въпросната човеконенавистническа административна Система в българското образование.
Тия неща съм ги осмислил, разбрал, проумял не от вчера; описал съм ги в книгите си, нещо повече, с този упадъчен мироглед съм водил непресекваща битка вече няколко десетилетия. Аз съм от тези малцина труженици на българското образование, които, бидейки в Системата, отвътре са се опитвали да я "ерозират", да я променят някак, да ù влияят по посока на очовечаването ù, били сме, така да се каже, "вражески елементи", "шпиони на врага", а "врагът", разбира се, е един-единствен: свободата, суверенната личност на човека, неотменимите му права той сам да прави живота си, да върви по собствен път към бъдещето си. Моята философия на образованието, по-скоро философията на човека и човешкото, от която тя произтича, се опира на коренно противоположни, на диаметрално различни принципи в сравнение с принципите, на които се покои всемогъщата административно-авторитарна система в българското образование. Няма, невъзможно е да се постигне помирение на тия несъвместими принципи. Принципът на свободата няма как да бъде "уравновесен" с принципа на несвободата, масло и вода не могат да се смесват. Сега схващате ли кои са дълбоките идеологически (и ценностни) основи на онази ненавист, която пронизва отношението на въпросната всемогъща администраторка към моята скромна персона?
Да, въз основа на казаното вече е съвсем понятно защо аз съм разглеждан като "враг", "вреден вражески елемент", подлежащ на незабавно отстраняване, с оглед да не вредя на идилията на комуналното щастие, защо също така съм възприеман за "пълен некадърник", за "абсолютно неспособен да бъде учител", за какъв ли не още, какъвто е имала добрината да ме опише тази наша така старателно мислеща администраторка в своята заповед за уволнение. Разбира се, погледнато през оптиката на Системата, аз съм точно такъв: един свободолюбив човек като мен няма начин да не е възприеман и определян за "нещо като урод", щом като в рамките на системата "правилният човек" не само че ненавижда свободата, ами е и нещо като безжалостен войн, непрестанно воюващ с нея. Оня, който в лицето на своите ученици вижда суверенни личности, достойни за доверието да бъдат признати за субекти на своя живот и съдба, няма начин да не бъде възприет за "неумеещ да се отнася правилно към учениците си дилетант”, сиреч, да бъде възприеман като "антисистемен елемент", който със самото си съществуване заплашва така приспивното статукво.
И все в този ред на мисли в мое лице, като човек, носещ едно ново съзнание, един различен манталитет, бранителите на презряното статукво, разбира се, ще виждат само заплаха, ще виждат "врага", подлежащ на незабавно безжалостно унищожение. Няма нищо чудно в това, че многоуважаемата администраторка ме е възприела точно така; ако ме беше възприела иначе, тя самата щеше да стане нещо като дисидент – понеже щеше да измени на Системата, което пък неизбежно би ù навлякло безброй беди, а най-вече би довело до загуба на тъй мекото ù директорско кресло. Тъй че, като ме възприема точно по този начин, нещата са си на точното място, аз не съм очаквал и не мога да очаквам точно такива верни слуги на Системата да ме възприемат някак иначе. От нищо не съм изненадан, всичко е както трябва да бъде.
Това, което дотук успях да кажа, по един безспорно потресаващ начин се демонстрира от всичко онова, което въпросната администраторка е имала добрината да впише в така бляскавата заповед за уволнение, която за нея, предполагам, има значението на нещо като съкровена изповед на жизненото ù верую. Затова в такава една непоклатима форма едва ли не на литературен шедьовър звучат ето тия тъй страхотно внушителни формулировки, внушителни дотам, че сякаш са изсечени в камък:
А.И.Г. не притежава КАЧЕСТВА за ефективно изпълнение на работата; Обективно е налице НЕСПОСОБНОСТ на А. Г. да изпълнява възложената му трудова функция;
Тези думи всъщност са и своеобразно признание на моята личност, на моите постижения като преподавател, на моята оригиналност – понеже показват по най-красноречив начин колко много моя милост се различава от баналната, стандартна, типова представа за учител, на която е жертва тъй старателно мислещата директорка на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова. И тъй, тя се захваща да изброи кои именно безценни умения ми били липсвали:

• не съумява да привлече вниманието на учениците;

Тук има ли смисъл нещо да бъде коментирано? Ако искате нещо да кажа,  voilà, но ми се струва, че всичко само по себе си е ясно. За да не мога изобщо да привлека вниманието на учениците, предполага се, съм не личност, а съм нещо като... бездушен предмет, нещо като... тухла (примерно, това ми идва на акъла). Прочее, според представата, от която изхожда въпросната администраторка, учителят по начало е нещо като... майстор-производител на тухли, училището е нещо като тухларна фабрика, а пък самите ученици би следвало да са тухличките, градивния мат`рьял, от който градим тъй бляскавата сграда на нашия проспериращ (в мизерията си обаче!) социум. Виждате, че заслепението тук е такова, че на мислещите по този начин хора изобщо не им хрумва, че е възможно учителят да привлича вниманието на учениците си по съвсем други, неавторитарни подходи, примерно, като най-спокойно и човешки разговаря с тях; не, това последното е недопустимо, щото... абе казармата трябва да си е казарма, трябва да има ред, учителят трябва да е "пълен авторитет", той няма право да бъде човек, а учениците просто трябва да умеят да маршируват като севернокорейски зомбита, какво повече има да се разсъждава тук?! Да минем към следващото словесно бисерче, което е успяла да сътвори въпросната принципна другарка.

• не съумява да предотврати възникналите конфликтни ситуации между него и учениците;

Я, абе нали не можеше изобщо да привлича вниманието на учениците, как така тогава са възникнали тия въпросни "конфликтни ситуации"? Впрочем, там, където има конфликти, там има и живот, там има и развитие; там, където има убийствена скука, там има само смърт, нали така? Но да не задълбаваме прекалено, че мисленето е вредно, нали така? Въпреки всичко, аз тук искам да дам едно по-пълно обяснение, щото нещата са наистина прекалено любопитни и интересни – пък и са много показателни, изразителни.
Всички знаят, че в рамките на Системата положението с т.н. "дисциплина" е отчайващо тежко. Защо е така е отделна работа, аз много съм мислил, имам своя теория по тези въпроси, правил съм безброй предложения, на които директорката не е благоволила да обърне капчица внимание. Тя самата си има, горката, една изцяло опростена представа, която често повтаря с изражението на непризнат Айнщайн:
"Колеги, не мога да разбера как така едни и същи ученици при дадени преподаватели се държат прилично и слушат, а при други преподаватели са "шумни", не слушат, създават проблеми?! Обяснението е просто: ами едни учители явно умеят да поддържат ред, други не умеят. Тия учители, дето умеят да поддържат ред и учениците в техните часове слушат и мълчат, са добри учители, а другите, дето това не го умеят, са лоши учители. Добрият учител изнамира средства и подходи да се справи с всяка една конфликтна ситуация, нещо повече, при него дори не се стига до такава, докато лошите учители не могат да предотвратяват конфликтните ситуации. Който не може да се справи с учениците и да въдворява в часовете си тишина, ред и послушание, требва да си вземе капата или забрадката и да си иде. Само ония, които умеят да мачкат учениците като луда крава мачка теле, само те заслужават титлата "учител". Понятно? Выполнять! Не рассуждать, Грынчаров!"
В основни линии така мисли директорката г-жа Анастасова – и безброй пъти е повтаряла тази своя теория публично, аз комай повторих тук думите ù, щото съм ги запаметил почти дословно. Според това, че училищният народ, имам предвид учителската му част, не иска да си има излишни главоболия с директорката, затова всички учители се пазят както дяволът се пази от тамян да не дадат и най-малък знак, че имат проблеми с дисциплината; щото а кажеш, че имаш такива проблеми, то тогава мигновено попадаш в графата на "лошите учители", ония, дето требва да си земат капата и да се махат. Затуй, разбира се, всички учители мълчат и се преструват, че "проблеми няма", че всичко в туй отношение си е наред и прочие. Е, всички знаем, че положението е плачевно, но тук действа принципът: "Дялото по спасение на давещите се е дяло на самите давещи се!", сиреч, нека всеки да се оправя както може. Да се мисли за някакво обща стратегия и политика за решаването на този проблем, както иска оня злодей Грънчаров, е излишно, не си струва, ний даже няма да признаем, че имаме някакви проблеми, ний ще мълчим като истински стоици, сакън директорката да не разбере, че работите и при нас не вървят.
Да, обаче злодеят Грънчаров в последните две години се захвана да предлага решения за преодоляването на проблема. С оглед да изучи реакциите на администрацията и да провери дали тази администрация умее да изпълни адекватно ролята си, той започна да пише и по най-обикновените поводи съответни доклади, в които да анализира обстойно случая, да показва каква, според него, следва да е ролята на класа, на класния ръководител, на педагогическия съветник, накрая, на самата администрация, въплъщаваща авторитета и властта на институцията. С оглед да се отработи механизма на взаимодействие на всички тия страни, въпросният наглец Грънчаров не само че предлагаше разни иновации по решаването на тия всичките тежки проблеми по отношението учител-ученик, учител-учител, учител-директор, ученик-директор, даже, представете си наглостта, в един момент тоя същия наглец почна да пише доклади и до... Инспектората, с оглед да изучи и реакциите на Началника на Инспектората, да проучи какво следва да е отношението Началник на инспекторат към директор на училище, а в един момент съвсем сгази в лука и почна да пише доклади и до... самия Министър, представяте ли си каква наглост дръзна да прояви този наглец?! Той, респективно, предложи какви ли не щури идеи в тази посока, коя от коя по-екстравагантни, примерно, предложи учениците, на които в час не им се слуша, да могат да си излизат свободно в коридора или където другаде искат, не само го предложи това нещо, ами даже си позволи да го прилага (!!!), нарушавайки всички свещени инструкции на тъй мъдрото училищно ръководство и дори тези на Министерството! И той, лъжецът му с лъжец, почна да усуква и да твърди, че тия неща ги бил правил, видите ли, "само експериментално", за да види как те работят, почна да пише доклади до самия Педагогически съвет, почна да настоява тия проблеми да бъдат решавани в най-спешен порядък (е, ний, разбира се, знаем как да постъпваме с подобни провокационни документи: ний ги скрихме в най-отдалеченото бюро на тъй великолепното директорско бюро, какво друга да направим, да не сме луди че да им дадем ход?!). Не само това, ами този нахалник почна да пише обръщения до цялата училищна общност, да въвлича и самите ученици в размисъл по тия проблеми, като капак на всичко почна в един момент да публикува всички тия неща в блога си, ето това вече не можеше да се търпи, щото цяла България разбра какво става в нашето училище, ето, той тогава изложи имиджа на скъпото ни училище, е, заради това вече не можеше да му бъде простено, нали така?! И той си получи в един момент заслуженото, получи си заповедта за уволнение, ний му я връчихме точно в навечерието на 24 май, за да почувства по-пълно унижението: на добрите учители, на послушните учители ний дадохме... банкет, а на тоя изедник на народа дадохме... уволнение! Нека да се знае оттук-нататък, че у нас господства светлия принцип: "Който слушка – папка, който не слушка, нему – ритник!". Я го виж ти, ще ми се мисли той за голем умник, къде дават тия работи?!
Така, съвсем щрихирано, стои епопеята около моите борби по този пункт, именно, за установяване на нов тип отношение към учениците (и също отношения по всички останали компоненти, именно учители, администрация и пр.), моята борба за установяване на нов, личностен тип отношение завърши с пълен провал. Знаете ли защо? Ами ясно защо: защото дадени хора, за да направят безценна услуга на неможещата да понася злодея Грънчаров директорка ù помогнаха ето как: като предизвикаха... "бунтове на цели класове" срещу "тиранина Грънчаров", е, тези "цели класове" всъщност бяха само един де, само оня същия 11 Д клас, за който Грънчаров много писа в последните месеци в блога си, а пък в останалите 13 класа, в който народният изедник Грънчаров преподаваше, там отношенията му с учениците си бяха чудесни; е, може да е имало известни проблеми, хора всякакви, има и много простотия в наше време, но в общи линии всичко си беше в реда на нещата.
И така, тезата на г-жа Анастасова за "пълното неумение" на Грънчаров да "предотвратява конфликти между себе си учениците" май отиде по дяволите, а, какво ще кажете и по този пункт?! Е, Грънчаров е нещо като майстор да раздухва конфликти, с оглед същината на проблемите да бъде оголена, именно с оглед да се откроят отговорностите и на всички фактори, страни, органи и пр. Примерно, самата всемогъща г-жа Анастасова беше яко притисната в ъгъла от него, защото самата тя, оказа се, притежава едно крещящо неумение да решава конфликтни ситуации, защото се оказа, че ситуации, които други ръководители, примерно, предишният директор Паунов решаваха за пет минути (!), тя не можа да ги реши... пет месеца (!) и дори две години (!), и не само че не можа да ги реши, но и дръзна да си позволи да покаже, че няма и никакво намерение да ги решава, щото си въобрази, че тия неща били работели в полза на нейната идея-фикс, именно "злодеят Грънчаров" бъде изритан от училището. Хубавото е, че всички тия случки, поведенчески прояви, модели и пр. тоя същия Грънчаров ги е описал и представил в цяла една поредица от доклади, жалби и сигнали до съответните отговорни институции, всичките тия документи са надлежно заведени, имат си входящи номерца и само чакат сгодния момент да се окажат на масата на по-любознателните съдии. Толкова. Смятам, че всичко, което беше потребно да се разбере, вече се разбра.
Но тук идва едно още по-чудно бисерче, което е успяла да съчини нашата неуморна администраторка, то също е шедьовърче, ето го, насладете му се:

• генерира напрежение и незаинтересованост от факта на неудовлетвореност от преподавания учебен материал, както сред учениците, така и сред техните родители (видно от депозираните жалби);

Този, който "генерира" туй напрежение съм аз, ето, оказва се, че тук съм определен за нещо като "генератор". Това изреченийце заслужава най-старателно тълкуване, то наистина е невероятно бисерче и на логиката, и на литературата.
Аз уж бях, ако си спомняте, "пълен некадърник", сега се оказва, че имам поне тази способност – да генерирам напрежение; ох, отдъхнах си, че поне това не ми е отречено! За какво, собствено, напрежение става дума тук? Как така се напрягат толкова, и то не само учениците, но и техните родители даже?! При това успява да генерирам хем напрежение, хем незаинтересованост, един вид успявам да генерирам някакво чудато "незаинтересовано напрежение" – или някаква "напрегната незаинтересованост"; какво именно и по-точно генерирам тук остава неизяснено, поетът, в случая административната поетеса ни е оставила да гадаем. Казала ни е поне това: всичко се генерира и причинява "от факта на неудовлетвореност от преподавания учебен материал".
Леле-мале! Тук мисълта стана прекалено сложна: имало някакъв тайнствен "факт" на дълбока неудовлетвореност от преподавания учебен матр`ьял! Що за учебен матр`ьял съм преподавал, ето това е интересно да се разбере – именно според преценката на тъй поетичната и чувствителна директорска душа? Какъв е този пусти учебен матр`ьял, който само от своя факт, от факта на своята наличност успява да поражда, да генерира такова едно неудовлетворено и незаинтересовано напрежение? Апропо, нима е толкова лошо учениците да са напрегнати по време на преподаването и ученето? Къде е доказано, че не трябва да се напрягат изобщо? А може би този коварен злодей Грънчаров ги напряга така жестоко или генерира такова страшно напрежение в ученическите души просто защото ги заставя да... мислят?! Ах, този душевадец, той тормози, видите ли, учениците да мислят?! Безсрамник неден! Учениците са неудовлетворени при това, от какво ли са хем толкова неудовлетворени, хем също така и толкова напрегнати?
Ами най-вероятно заради това, че този мъчител (да, не учител, а мъчител вероятно е въпросният злодей!) ги тормози хем да мислят, хем да не знаят "правилната истина", за намирането на която, разбира се, не е нужно чак толкова да тормозим и тероризираме учениците да мислят, при положение, че тя така прекрасно ни е сервирана в премъдрите министерски учебници? Виждате ли сега на какво се дължи таз страшна и непоносима гавра, разбрахте ли сега кой е източника на туй непоносимо "незаинтересовано напрежение"? Но моля ви се, другари, това вече е нетърпимо: да мъчим учениците да мислят и да страдат поради това, че не им е съобщена или сервирана премъдрата министерска истина?! Тоя Грънчаров за кой се мисли бе, той нима иска да принуди учениците да почнат да си търсят някакви свои лични истини, различни от единствено-правилната и общозадължителна министерска истина в учебниците?! Виждате ли какъв злодей от клàса ни е той, убедихте ли се най-сетне, че на тоя и уволнението му е малко – щот заслужава направо екзекуция! Ама моля ви се бе, другари, откъде-накъде така ще се гаври той с учениците и ще генерира напрежение като ги тормози да мислят?! Защо трябва да се напрягаме да мислим като предварително е ясно, че в единствено-правилната министерска мисъл, налична в учебниците, ни е дадена цялата възможна премъдрост?!
Учениците, вероятно – аз така си го представям – хем са напрегнати, хем са неудовлетворени, щото тоя злодей Грънчаров ги тормози да учат, сиреч, да мислят. Те са свикнали да получават "единствено-правилната министерска истина" направо в готов, смлян, удобен за поглъщане вид, а ето тук им се налага до попадат в една крайно стресираща ситуация, генерираща туй ужасно напрежение. Не, това повече не може да се търпи, другари, как така тоя ще тормози учениците ни да мислят, да търсят, да изследват и пр., чувствайки се при това толкова несигурни, дотам, че в крайна сметка стават и съвсем незаинтересовани? Щото незаинтересован, няма как, неизбежно става оня ученик, на който е отказано да получи дневната си дажба от "правилни мисли". Ето защо, както сами се убедихте, виновността и вредността на тоя злодей Грънчаров вече е доказана, той просто трябва да бъде... разстрелян, но хайде, щото живеем в хуманни времена, ще го уволним само!
Особено щото напрежението било обхванало даже и родителите на самите ученици, което вече превръща проблема с тази напрегната неудовлетвореност в... социален, общодържавен даже! Откъде-накъде и родителите ще почнат да се напрягат заради това, което учениците правят в часовете по философия я? Я колко си е хубаво тяхното пълно безразличие спрямо това, което се случва на децата им в училище, но не, тук се намира един злодей, който така поставя нещата в часовете си, че почва да генерира ужасно напрежение в нашта позаспала социално-комунална действителност? Е, сфанахте ли сега зловредността на тоя Грънчаров: той, видите ли, почва да разпространява вируса на мисленето из цялото ни общество! Това именно е нещо, което вече не може да се търпи! А какво ще правим ако в един съдбовно важен момент всички, цялото общество, тотално почне да мисли!? Какъв кошмар само, а, представяте ли си!? Пълна трагедия ще настъпи тогава! Ние затуй вземаме мерки: ще изгоним Грънчаров, та да миряса нашта социална реалност, нали така трябва да се направи? Народът ненапразно го е казал: "Вържи попа, та да е мирно селото!", тоя Грънчаров да не си въобразява че някой ще допусне да бъде поп на нашто село, тая няма да я бъде.
Да спра дотук. Още много може да се каже по повод на гениалната и тъй поетична, преизобилна на смисъл формулировка, която директорката е благоволила да съчини, но нямам това време и място. Нека да оставим възможността човечеството само да се задълбочава още повече в нея. И затуй аз млъквам. И минавам към анализа и изследването на следващия не по-малко потресающ в неръкотворната си гениалност момент; видите ли, тоя същия злодей Грънчаров си позволява да:

• има формално отношение към цялостната организация на обучението;

Ах, тази Сатана, и това даже си е позволила той, негодникът (непригодният, негодният за нещо човек е негодник, нали така?)! Какво означава да имаш не друго, а тъкмо "формално отношение" и то не към друго, а към... "цялостната организация на обучението", аз лично трудно мога да си представя, щото, видите ли, нямам претенцията, че мога да обхвана с един поглед езотеричната мъдрост, съдържаща се в зашеметяващо творение на администрацията като това. Формално отнасящият се към нещо, предполагам, е зает все с употребата на най-различни... "форми" на обучението, откъде може да произтече тази несъмнена формалност ако не от това? Значи, предполагам, тук така езотерично мислещата администраторка има предвид, че моя милост често експериментира с какви ли не нови форми било на преподаване, било на провеждане на часа, било с организация на някой друг компонент, примерно оценяването, начина на изявяване на учениците и пр. Многото "форми", в което се изразява този така изявен "формализъм" на въпросния Грънчаров обаче не бива да се схваща за нещо положително щото от историята на световното изкуство знаем, че когато, да речем, в живописта, "единствено-правилната форма" на рисуване е била пренебрегната и художниците почват да експериментират с формите, сиреч, отдават се на безразделната свобода на творчеството, това довежда в един момент дотам, че човек вече не може да познае какво именно е нарисувано на картината, дали това, което виждаме там, е крава, или е човек, или е някакъв краво-човек, а това вече, другари, е непоносимо, така не може!
Има си една-единствена "правилна и научна" форма на отразяване на действителността и това е… „социалистическият реализъм”, при него когато художникът нарисува крава, цялото човечество с очите си вижда, убеждава се и разпознава, че това наистина е крава, а не някакво друго животно; когато пък нарисува човек, това също се познава, че е човек, при това е човек, излъчващ "правилни мисли", нали така? Ето, другари, и по отношение на такъв вид изкуство, каквото е преподаването на философия, требе да се придържаме към "единствено-правилния" метод, тук никакви формализми не са допустими, тук има една-единствена "най-правилна форма" и в нея трябва да бъде натикано всичко. Никакви експерименти! Никакви дирения не са разрешени в сферата на формата! И на съдържанието, другари, не са разрешени търсенията и изследванията. Всичко требе да е еднакво, неслучайно поетът го е казал и написал: "В унификацията е спасението на нацията!". Ний сме привърженици на тоя принцип. Всичко у нас требе да е правилно. Откъде-накъде някакви там като тоя Грънчаров ще си позволяват да имат "формално отношение", сиреч, да наблягат на формата, да експериментират в таз сфера и пр.? Не, ний сме противници на способната всичко да съсипе свобода! Той изедник Грънчаров даже дръзна да промени и обичайната подредба на чиновете в кабинета по философия, какви ли начини на подредба на чиновете не предложи, в един момент даже почнал да предлага на учениците сами да си подреждат чиновете както искат (!), е, за да прекратим тия своеволия (щото ако ги допуснем току-виж учениците ще почнат да искат и в цялото училище да почнем да променяме не само подредбата на чиновете, ами и всичко друго!), та значи за да прекратим тия своеволия, ний премахнахме не само кабинета по философия, който тоя изедник Грънчаров беше уредил, ами и всички останали кабинети, въведохме нова организация на процеса на обучението, учителите станаха... номади, тръгнаха да циркулират от кабинет в кабинет със своите географски и исторически карти, със своите лаптопи, със своите мултимедии, със своите дебели речници по чужди езици и по български език, абе въведохме такава организация, която доведе до рязко покачване на здравословния начин на живот на учителството, виждате ли колко умно постъпихме ний, таваришчи?
Айде стига, да спра по тоя пункт дотук, виждате, че още може много да се пише, темата е благодатна. Виждате как геният с един щрих на четката успява да предизвика след това у нас, простите възприематели, такива богати асоциации, че човек може с часове да мисли, да тълкува, да пише и пр. Абе няма какво да се спори по този пункт, текстът, който анализираме, е преизобилен на смисъл, аз направо изнемогвам от смисъла, който така бурно се ражда в душата ми. О, как да спра този смислов ураган, дето вилней в душата ми? Не ураган, а направо цунами! Ще ме убие този пребогат смисъл, аз си знам, че добре няма да свършат тия мои анализи. Що ли ги започнах изобщо? Но нека да минем към следващия момент, а той е (дръжте се да не паднете от стола!):

• липсва УМЕНИЕ за покриване и спазване на държавните образователни изисквания;

Как се "покриват" въпросните държавни образователни изисквания (за краткост нека да ги наричаме ДОИ), та как именно "се покриват" въпросните ДОИ, е отделна работа, щото нещо да бъде "покрито" е все едно да бъде скрито, примерно, грабваш една кърпа и покриваш нещо за да не се види. Нещата "се покриват" като връз тях се тури също така капак, или тук за друго "покриване" става дума? Думата обаче "спазване" пояснява какво има нашата мислителка. Требе да се спазват въпросните ДОИ, те са нещо като "свещена крава", а нали знаете как в Индия се отнасят към кравите? Кравите в Индия, казват, понеже са свещени животни, каквито у нас са въпросните ДОИ, биват оставени да се разхождат свободно където си искат, крава в Индия да не почетеш, да не я почешеш по шията, да не ù се поклониш било равностойно на държавно престъпление. У нас като индийските крави почитаме само ДОИ. Не онова, а другото ДОИ. Как нашата поетеса с наклонности към администрирането установи това, че аз не спазвам ДОИ, е тема, която е за друг разговор, който скоро ще проведем. Но нека да бъда тук кратък, щото още много работа ме чака. За улеснение ще дам разбирането си под формата на нещо като метафора – с оглед да бъда разбран.
Става дума тук, забележете, за ДОИ не по някакъв друг предмет, а по философия, по философските предмети, изучавани в училище. Тия ДОИ, изрично искам да подчертая, са правени от наши български опитни философи, много изтъкнати, някои от тях аз ги познавам лично от много години (примерно Иван Колев, Ал. Андонов и т.н., да не изброявам всичките философи, които Министерството е използвало за тия неща през годините), тоест, тия ДОИ по философия са разработени чудесно, по един бих казал превъзходен начин. Философията по начало е нещо безгранично, огромно, необозримо, тя е такова странно духовно образование, чиито граници и предели трудно могат да се очертаят. По една-единствена тема от философията може да се направи цял курс, примерно темата за човека, за душата, за свободата и пр.
Аз самият преди много години най-активно участвах в обсъжданията по тия държавни програми и стандарти по философия, участвах в тях още по-времето, когато се осъзна, че "единствено правилната философия", именно "марксистко-ленинско-комунистическата" просто трябваше да отиде на боклука, а вместо нейния безразделен монополизъм-хегемония трябваше да се установи един философски плурализъм, тоест пълно многообразие на идеи, гледни точки, философии, теории и прочие; по всеки въпрос във философията има много теории, гледни точки, позиции, концепции и пр., и това нещо трудно може да бъде обхванато от една програма – пък и колкото всеобхватна да е тя.
В тази връзка ще си позволя да кажа, че още в далечната 1987 г. написах фундаментална статия по тия въпроси, тя излезе в тогавашното единствено философско списание, именно списанието Философска мисъл (тази моя статия може да се открие и в блога ми). Както и да е, та в тази връзка държа да подчертая, че по тази тема, именно за ДОИ по философия, моя милост, тъй да се рече, съм нещо като доказан експерт, много съм напреднал в тази област. И точно на мен да ми се отправи такова едно нелепо обвинение, именно, че не умея да "покривам" и да "спазвам" ДОИ по философия, е нещо, което бе следвало да се отнесе към сферата на фолклора, на народното творчество в тази си своя част, която е свързана с майтапите, с шегите, със смехотворното остроумие и пр. Та ето сега моята обещана метафора, белким тя помогне по-вярно да се разбере сложилата се ситуация.
Представете си една река, и то не каква да е, а много пълноводна – ето това, да допуснем, е философията. Или още по-добре, представете си необятното море – то още по-пълно изобразява същината на философията като едно необозримо духовно богатство. Или най-добре представете си... океана, да, него си представете, това е най-добре – ето какво е философията! Страхотно нещо е философията, думи нямам да ви предам, да обясня нейната величавост и грандиозност! Да допуснем обаче, че за жадните за мъдрост, за истина, за знания и пр. млади хора един професор по философия, комуто е възложено от г-н Министъра да прави ДОИ по философия, трябва да подбере нещичко от цялото това богатство, и ето, той гребва от океана една... кофа и казва: ето това ще бъдат наште български ДОИ по философия! Пийте донасита от тоя кофа, задоволете си жаждата, мили учители и ученици, ако щете, в тая кофа можете да опитате и да... поплувате, нали така?! Опитайте де! В кофа да се плува не знам как е, не съм опитвал, аз предпочитам да плувам поне в басейн, а най-вече в море. Вий опитвали ли сте да плувате в кофа, многоучена ми госпожо Директор? Ами опитайте ако още не сте опитала. Да не вземете обаче да сънувате таз пуста кофа, щото наистина е трудничко да си представи човек как може да заплува в кофа, а камо ли пък да опита да го направи! Е, за утоляване на жаждата на жадните за философия ученици таз пуста кофа май става, а, какво ще кажете? Изглежда става, ама не съвсем. Щото има едно решаващо неудобство. Ето какво.
Да оставим кофата, а да прибегнем тук до метафората, която съчини моя приятел Явор Ганчев, много я бива неговата метафора, а именно: представете си една обществена столова, в която трябва всички учители и ученици да ядат. Не ресторант, а столова – настоявам аз. Младите не знаят това какво е, то е изобретение на комунизма – огромната столова, в която предлагат само две-три манджи за всички, две-три супи, два-три десерта; примерно, компот от сливи и компот от ошаф. Али грис-халва. Та значи какво ще ядем в тази столова, или разписанието на гозбите, го прави... Министерството. Това именно са въпросните ДОИ.
Има хора с всякакви вкусове, примерно има хора, дето не ядат риба, други, като мен, не ядат... овче месо, трети нещо друго не обичат да ядат. Да, ама не, днес сички ще ядат овче, точка! Който не обича да яде овче, да мре, майната му, ще се глезим тук да ядем кой каквото иска, тая нема да стане! И мнозина си остават гладни, щото не обичат подобни буламачи, при това хубаво размляни с миксера на „единствено-правилната дидактика”. Или си остават невежествени и неграмотни по много учебни предмети, включително и по точните науки, нали това отчита вече и самото Министерство?
Затуй по философия ДОИ са разработени така, че са доста широка рамка, която може да задоволи различни вкусове. Е, в тази връзка аз искам да отбележа – и с това ще приключа! – че моя милост изцяло спазва рамката, наречена ДОИ, сиреч, обвинението на директорката с тъй чувствителна и поетична душа, именно, че не съм спазвал тия изисквания, е изцяло неверно, сиреч, е една лъжа. Аз винаги съм преподавал по философия не нещо друго, а философия; ако бях преподавал по философия, да речем... химия, тогава можеше да ми се отправи обвинението, че не покривам и не спазвам ДОИ по философия, но аз в часовете по философия съм занимавал учениците си само с философия, никога с химия, с физика, с математика и пр. И при това съм спазвал ДОИ не като педант, не като буквоед, не като догматик "сталинского толка", а като философ с известни творчески потенции. Което означава, че съм търсил и предлагал на учениците си тъкмо онова от безбрежното богатство на философията (и на ДОИ), което съм преценявал, че за тях е най-доброто, най-важното, най-същественото. Точка. Да минем към следващото обвинение:

• хаотична и непоследователна организация на учебното време в часовете;

Тук, съобразно вече казаното, според представите и душевния хоризонт на поетичната директорка – или на директорката с тъй чувствителна, поетична душа – явно се има предвид, че в моите часове правя така, че учениците ми да се чувстват свободни, спокойни, да им помагам да се породи, доколкото това е възможно, подходяща настройка за занимания с философия, за продуктивно мислене и пр., сиреч, работя за това да има подходяща душевна, задушевна и духовна даже атмосфера, това обаче не става нито с команди, нито със заповеди, защото човешките души не са автомати, учениците не са роботчета, иска се време, е, тия всичките неща въпросната администраторка ги възприема и оценява като проява на "хаотичност", щото тя, не само предполагам, но и съм убеден, е гореща привърженичка на стахановската представа, според която, щом като училището е тухларна фабрика, а учениците са просто тухли, какво тогава пречи фабриката да почне да работи с шеметни обороти?!
Да, "хаотичност", "непоследователност", "лоша организация" и пр., няма как иначе да бъде възприето от гледна точка на стахановците онова отношение към преподаването на философия, което се свежда то няколко опорни момента: това е най-деликатна, фина и човечна духовна дейност, а не производство на тухли, на винтове, на бурми, гайки и болтове – или каквото там искате, но все от този порядък. Оказва се, че г-жа Анастасова продължава да е гореща привърженичка на този тип "организация на живота", докато животът, за да е живот, иска едно нещо – иска свобода. Не организация, иска свобода. Иска самоорганизация, нещо коренно различно. Иска и човечност. Човечност и свобода са синоними, са думи с еднакъв смисъл. Думата организация е вредна за живота щото означава едно: диктат на самонадеяния разсъдък над живота. Този диктат на разсъдъка над живота, както убедително доказа човешката история в така трагичния ХХ век, води до едно нещо, води до тотален кошмар. И до ужасяваща бедност, в това число и личностна, душевна.
По принципни подбуди моя милост е върл противник на такова едно отношение към младите хора, такова едно отношение към "нехаотичната" и "абсолютно последователна" организация на "учебното време". Работите стоят иначе. Аз ви казах как. Безброй пъти съм ви казвал тия неща. Не пожелахте да ме разберете. Проблемът си е по-скоро ваш. Щото живеете с представите на едно друго, отдавна отминало време. А навън вече е ХХI век, мила госпожо! Да минем към следното покъртително обвинение-"констатация":

• липсва съсредоточеност, динамичност, експресивност в работата в часовете;

Забележете, липсва не само съсредоточеност, но и динамичност, а като капак на всичко и експресивност липсва "в работата в часовете", видите ли? Нека да погледнем що е това експресия в тълковния речник, ний си го представяме, ама за всеки случай да проверим: Експресия, мн. експресии, ж.: 1. Само ед. Изразителност; ярка проява на чувства, преживявания. 2. Кратка литературна или музикална творба, която е плод на моментно силно чувство, настроение, преживяване на автора. Музикална експресия.
Тук предлагам да опровергаем туй твърдение по следния начин: абе нали твърдяхте, че в моите часове се било "генерирало напрежение", а напрежението какво е? Ами то е тъкмо експресия, проява на чувство, и то на какво само, а! Нервират се, по Вашата логика и терминология, моите ученици по причина на това, че ги тормозя да мислят и по този начин душата ги тресе от бурни чувства; ето, оказва се, моите часове са доста експресивни! Не е вярно, че липсва динамичност в часовете ми, може да липсва външна динамика, аз, примерно, не обичам да подскачам като някаква увлякла се от "експресии" шантава даскалица, аз съм спокоен човек, но безспорно е, по Вашето собствено твърдение, в душите на моите ученици текат в най-динамична форма съответните тъй богати вътрешни експресии. Ето, сърдете се на себе си, сама си се опровергахте. Ето следващото положение в тъй бисерната заповед:

• не умее да овладее учениците в час и да задържи вниманието им за провеждане на ефективен учебен процес;

Как се "овладяват" учениците в час, госпожо директор? А не допускате ли, че аз дори и да мога да ги "овладявам", не искам да го правя, щото, да допуснем, съм противник на авторитарните подходи? Аз оставям учениците сами да се владеят, аз смятам, че това е истински верният подход, щото с това Ваше външно "овладяване" виждате докъде я докарахме, учениците вече нямат дисциплина, вилнеят, буйстват и пр. Авторитарните подходи за "овладяване" вече са съвсем неефективни и доказаха провала си, така не стават тия работи, Вие в кой век изобщо живеете?!
А в моите часове, бъдете поне малко честна и признайте това, има прекрасна обстановка, нали така, и то без никакво "овладяване", без никакво насилие: ние с учениците ми просто се разбираме. И си разговаряме най-спокойно. За никакво "овладяване" от моя страна на учениците не може да става. Ами то за туй овладяване си има и друг термин, именно "насилване", "изнасилване" и пр. Е, ний сме противници на насилието! Ний владеем душите с други средства, съвсем подходящи и човечни. Тия неща отдавна се знаят как стават, ама в нашите училища всичко е тъкмо наопаки на както трябва да бъде, та затова толкова се затруднявате да ги разберете. И затова сте се оплела в тия неща като... петел в кълчища.
Тук ми хрумва нещо сюблимничко. Става дума за това (не знам дали разбра), но учителката, която ме замести след уволнението им, е успяла да стори такава мечешка услуга на директорката, че повече от това не може да бъде: писала е шестици отгоре до долу в някои класове (!!!), а във всички останали е писала предимно петици и шестици (!!!), тук-там е писала четворка, а тройки почти няма (за двойки да не говорим, което означава, че всички ученици са превъзходно подготвени по този предмет! Това означава, че тя собственоръчно удостоверява, че учениците, на които е преподавал този "доказано напълно некадърен преподавател" като мен са показали бляскави резултати по философия – и го е удостоверила с подписа си! Тя преподава на тия ученици само месец, това са само 2-3 учебни часа, изключено е тя да е успяла да ги подготви за това така кратко време до такова бляскаво ниво. Аз съм им преподавал повече от 5 месеца, значи заслугата е моя! Но какво стана в такъв случай с директорската теза за моята "пълна некадърност"? Този аргумент (а това са факти, резултати на учениците, установени от независим, пък макар и не дотам остроумен преподавател!) дали не може да бъде използван в нашето дело – като аргумент срещу основната теза на тъй упорито мислещата директорка?
Една справка за годишния успех по философия на учениците, на които съм преподавал, е достатъчна и всичко в построенията на така усърдно мислещата директорка относно моята "крещяща некадърност" отива по дяволите! Аз смятам, че съдът ще се впечатли от това. Но това между другото, да си продължа основната контра-аргументация по тъй възхитителната откъм логичност и смисъл директорска заповед за уволнение.
Да вметна едно принципно положение, привидно несвързано с току-що казаното: в заниманията с наука би следвало младите да се занимават реално с познание или направо с реално познание, сами да осъществяват това познание сами чрез мислене и изследване; не, вместо това то им се сервира по един диктаторски начин: така е, приеми го наготово и като дадено, няма смисъл да мислиш, да търсиш, да изследваш; това вече е свършено вместо теб, ти в случая си излишен! Е, мен ме уволниха и изхвърлиха от системата точно затова, че аз си позволявах да наруша забраната, аз в своите часове правех точно това: давах възможност на младите да мислят, да философстват, да изследват, да се упражняват в търсенето на истината.
И тъй, след като бях обвинен че не съм бил могъл да "овладявам" вниманието на учениците, а пък аз обясних, че има различни методи или начини за такова едно "овладяване", аз просто съм привърженик на един по-различен подход, щото авторитаризма не ми е по вкуса, иде вече решаващият момент; ето го този момент в цялата му непосредствена голота и тъй очарователна искреност:

• учебният материал се преподава с неподходящи методи и похвати;

Аз тук много мога да кажа, да защитя подхода си, но ще се огранича със следното.
Живеем в ХХI век вече. Обидно е някому да се налага да обяснявам, че за всяко нещо има много начини за правенето му, много различни виждания, различни технологии, думи като "многообразие", "плурализъм" и пр. вече са извезани дори и на знамето на Европейския съюз, те са неговия свещен девиз. Отдавна се знае, че униформеното еднообразие е хем убийствено скучно, хем е изцяло неефективно, води до противопоказни резултати, то е израз на непозволено тъпчене на личностната уникалност; отдавна е доказано и се знае, че няма един-единствен "правилен подход", а има много и различни, взаимно допълващи се, но имащи правото да съществуват подходи.
Е, аз има свой подход, за който много съм мислил, изследвал, писал, имам книги на тази тема, проверил съм подхода си на практика, упражнявал съм го не от вчера, а от десетки години; и хоп, намира се сега една претенциозна дама, която, видите ли, понеже страстно иска да ми отмъсти за нещо, ме обвинява, че моят подход бил, представете си, "неподходящ"?! При това тя самата ни бъкел не разбира от такива неща като специфика на философското познание, обучение, нагласа и пр., не, тя си твърди, като казармен фелдфебел: "Подходът ти е неподходящ! Не рассуждать!"… А какъв е моят подход аз тук няма да обяснявам, щото ще стане дълго, пък и съм го направил вече, тия, които си интересуват, могат да се зачетат в книгите ми на тази тема. Има ги и в хартиен формат, и в електронен, и онлайн, всякак ги има и са предоставени за свободно ползване на интересуващото се човечество. Да минем нататък:

• използва свои разработки, които не следват изискванията и логиката на утвърдените от МОН учебници;

Тия мои "разработки" са учебните помагала, които аз съм написал и издал, те са по всички изучавани в гимназиите философски предмети, някои от тях имат по доста издания. Тук историята на отношението на въпросната администраторка е безкрайно интересно да бъде представено, но ми се налага да бъда кратък.
Първо, това, че аз имам свои помагала, явно ù е било крайно неприятно. В един момент г-жа директорката набра кураж и започна да ми заповядва да не ползвам своите помагала, щото не били "официално одобрени" от Министерството (имам и одобрени, но това на нея не ù пука!). Представяте ли си, на учителя, който е положил труд да поднесе на своите ученици "матр`ьяла" по най-разбираем, човечен и пр. начин, да се опиташ да му забраниш да ползва помагалата или учебниците си! Трябвало било да ползвам "официалните учебници", за които вече и само Министерство призна, че са негодни за употреба, неясни, неразбираеми и пр. Смешна работа!
Аз пък съм чешит, в един момент направих следното: давам списък с всякакви учебници по съответния предмет, има такива бол и рекох всеки ученик сам да си избере и да реши по кой учебник да учи, да учи по този, който най-много му харесва. Този списък го сложих и в т.н. "разпределение на часовете", документ, която бюрократите изискват, та да могат да контролират какво правят учителите в часовете. Директорката каза, че не могло така учениците сами да избират, вместо тях трябвало да избира учителят. Един учебник за всички, всички от един учебник да четат, в унификацията било спасението на нацията.
Аз не приех тази теория. Обясних, че това все пак е философия, има свобода на мисълта, ний, хората, сме различни, имаме различни интереси, потребности и пр. Не та не, един трябвало да бъде учебникът. Месеци наред директорката отказваше да парафира моето разпределение само заради този пункт. Накрая се пречупи и подписа. Там сега пише, че учениците сами могат да избират помагалата, от които учат. Тя го е одобрила. Подписала се е. А пък да докаже, че моите специално помагала, ония, на които аз съм автор, би били следвали "логиката и изискванията" на утвърдените от МОН учебници, тук искам да информирам нашата административна поетеса, че по философия тъкмо всеки от утвърдените от МОН учебници си има своя оригинална "логика", тъй че тук няма някакви "единни държавни изисквания"; който си мисли, че има и че може да има, да има много здраве от мен, с това той само показва, че хептен не знае що е това философия. Поезия може да знае що е, но философията е нещо по-различно.
Да си гледа поезията тогава и да има добрината да не се изказва за философията. Администраторите у нас са си втълпили, че от всичко били разбирали; това е една безпочвена претенция. Толкоз. Обещах да съм кратък. Иначе цяло есе мога да напиша по тази тема. Аз обаче добре че съм написал книги по тия въпроси, там който иска, да иде да чете повече. Та да разбере нещата съвсем изчерпателно. Интересни са. Всичко във философията е интересно и спорно. Но да минем на следващия параграф от въпросната заповед за уволнение:

• като по този начин създава объркване и неяснота у децата;

Значи с ползването на различни помагала и учебници, с възможността учениците сами да решават и да избират от кой учебник да учат аз, виждате, съм бил създавал "объркване и неяснота" у "децата" (то "децата" в нашето училище са доста поотраснали, те са юноши, на път са да станат мъже, но карай!). Ами че това да има неяснота е прекрасно, госпожо директор! Та нали затова учим: неясното да го проясняваме, то нещата ако са си по начало ясни (както именно пише в единствения официален учебник), то тогава всичко отива по дяволите, тогава всички се обезсмисля; а като се върви от усещането за неяснота и то постепенно се надмогва от учениците, тогава има напредък, то така стават тия неща в човешкото познание, а не както Вие си го представяте. Изначално ясното и неоспоримото е безинтересно, вълнуващо е точно неясното, което трябва тепърва да се проясни и надмогне, и то от самите ученици. Просто ми е неудобно да обяснявам такива елементарни неща на човек, който се смята за педагог. Или е бил учител. Или е учител.
Ако учениците никога не са знаели що е неяснота, ако не са я преживели, ако не са се обърквали, ако не са почвали да търсят и да се стремят към яснотата, но постигана от тях самите, то тогава нищо няма смисъл, тогава всичко именно отива по дяволите. И тогава идва добре познатата ви убийствена скука, от която изнемогват учениците в нашите училища. Нетърпима скука, щото всичко на учениците им се дава наготово – и съвсем ясно, предъвквано, готово за поглъщане, сякаш "децата" ни са беззъби старци. Ох, защо ли се занимавам да обяснявам това, като всичко би следвало да се знае от всеки! И особено пък от учителите, пък макар и да са с тъй поетични души.

• учениците не възприемат преподавания учебен материал на ниво, което се констатира в часовете, в които са преподавали други учители-заместници;

Тук нещата са още по-сюблимни. Когато аз съм отсъствал, директорката обикновено нареждаше да ме замести който и да е, да има там някой, да не скучаят "децата". И идваха да ме заместват всякакви учителки, примерно исторички, даже, подочух, веднъж и математичка ме била замествала в час по философия! Е, тия наперени дами могат, разбира се, да преподават всичко, колко му е. Преписват си оттук-оттам една и друга дефиниция, съдържаща "пълната и единствена най-правилна истина" и я продиктуват на учениците. Учениците си я записват, важното е да убием времето, след това требва да я рецитират тая "велика мисъл". Те тия неща са ги отработили, те на това са натренирани, рецитират като папагалчета, и всички са доволни.
А най-доволна е директрисата с поетична душа. Влиза после в мой клас, взема тетрадките, вижда "какви превъзходни мисли са научили учениците когато тоя злодей Грънчаров, дето ги тормози да мислят е отсъствал, и прави мъдрото "умозаключение", което ви цитирах, което намирам в така прочувствената заповед за моето уволнение, ето това: "учениците не възприемат преподавания учебен материал на ниво, което се констатира в часовете, в които са преподавали други учители-заместници". Виждате колко "неоспоримо" е доказано туй твърдение, няма що. Аз като разбрах че ме заместват неправоспособни учители от други специалности, и то в часовете по философия, възразих в нарочна жалба до Инспектората, тогава директорката мигновено, като прочете в блога, намери някаква уж правоспособна другарка, която да ме замества. Тази другарка е същата, дето написа от горе до долу само шестици, учениците са приели това, предполагам, с овации, джаста-праста, карай да върви, в това училище явно може всичко! Фурор! Да живей "единствено правилната философия"! Уррааа!

• незаинтересованост на същия към проблематиката на учебния процес;

Това "същият" требе да съм аз. Аз съм бил незаинтересован. От какво ли съм толкова незаинтересован? От контекста се подразбира: от философията явно не съм заинтересован. Да приемеш, че човек, който цял живот се е занимавал с нещо, е незаинтересован от същото това нещо, простете, едно куриозно изказване (да употребя една по-мека дума). То е едно смехотворно изказване. Явно тия силни чувства, дето са владеели поетичното сърце на въпросната администраторка, тук са взели пълно надмощие. Та вече не се усеща какво пише…

• прави впечатление ясната граница в подхода на различните преподаватели, като този на г-н Грънчаров е неприемлив за децата;

Това, че има "ясна граница" в подходите, е чудесно, то само показва, че моя милост не е типов преподавател; то къде, прочее, е написано, че преподавателите у нас трябва непременно да се все "типови"? Че има граници между подходите на различните преподаватели е чудесно, значи всичките са все оригинално мислещи хора, какво по-хубаво от това, не разбирам аз?! Твърдението, че моят специално подход бил "неприемлив за децата" (абе тия деца са доста пораснали бе, да не ги обиждаме като ги наричаме деца!) да го отнесем към категорията на необоснованите и по причина на това – на смехотворните. Интересно е обаче да запитам само това: а как установи това че моят подход е толкова "неподходящ"? Прочее, няма подход, който да е подходящ за всички, по причина на това, че всички ние, в това число и учениците, сме човеци, сме индивиди, сме личности, сме различни. Затова за някои ученици моят подход може да е приемлив, за други – да не е, но къде и как е констатирана тази евентуална и хипотетична "100%-ва непримливост"? В директорската поетична фантазия, как къде? Това, разбира се, е едно изцяло голословно и смехотворно твърдение. Да вървим нататък:

• не се постига усвояване на учебния материал и резултати на такова ниво, каквото е в класовете на другите преподаватели;

Тук с въпроси мога да отговоря. Как се установи това? Или то е само субективно впечатление? В училището, прочее, няма друг преподавател-философ, за да може да се направи такова сравнение. Другата преподавателка (преподава предмета "Свят и личност") е пенсионерка, тя е приближена на директорката, при това е историчка – тя ли има по-високи резултати от мен? Сигурна ли сте? Искате ли да направим с нея едно открито състезание по това кой по-добре може да преподава този предмет? И кое именно е "по-високо" в резултатите – по-високи оценки ли е писала? Е, аз не пиша надути оценки, пиша кой колкото си е изкарал, но ето, сега пък се оказа, след моето уволнение, че заместилата ме преподавателка е писала на класовете, които аз съм ги подготвял месеци наред, шестици отгоре до долу! Виждате, че фактите опровергават тезата на така усърдната директорка че резултатите в моите класове били по-ниски от резултатите в класовете на другите преподаватели. Ако в моите класове учениците са показали резултати, оценени от независим преподавател с шестици отгоре до долу, то в драгите класове, предполагам, учениците са показали резултати, оценени с... 7-ци отгоре до долу, това ли твърди нашата поетична администраторка?

• "лицето Ангел Грънчаров" не притежава умения и активност за да може дискусията в неговите часове да придобие философски характер;

Тук освен да се усмихна какво друго да направя? Смешна работа! Отбележете обаче, поетичната администраторка ме нарича "лице", сякаш съм нещо като подсъдим или като дори осъден; трябваше да ме нарече "гражданинът Грънчаров"! Апропо, а какъв характер има дискусията в моите часове като "не придобива философски характер"? "Нефилософски" ли характер има дискусията в моите часове по философия? Как се установи и как се отчете това? Или и то е израз на субективно пристрастно отношение на една особа с поетична душа, която много-много не отбира от това що е философия?

• г-н Грънчаров е безсилен да се справи с прояви на лоша дисциплина и много често търси по време на час съдействие от ръководството, от педагогическия съветник и от класните ръководители;

Забележете: пак станах и бях произведен, кой знае защо, в звание "господин"! Това за "справянето" с прояви на лоша дисциплина го представих вече по-горе, на съответното място. Там изясних, че с оглед да разбера какви са реакциите на различните фактори и да отработим взаимодействието между тях с оглед решаването на тежките проблеми по дисциплината, аз съм писал много доклади, изисквал съм намеса на отговорните фактори, проучвал съм как се държат те, описвал съм изцяло неадекватните им реакции в подобаващи доклади до още по-отговорните висшестоящи институции, сиреч, съм правил всичко това с оглед да помогна да се реши проблема, а не защото не съм бил можел да се справя с тия прояви на лоша дисциплина. Разбира се, длъжен съм да посоча, че твърденията "много често" и "по време на час" са неверни или лъжливи твърдения, аз съдействие съм търсил след час, и то обикновено в писмен вид. Още едно нещо да отбележа: за това, че ситуацията с дисциплината в едно училище се влошава постоянно пълната отговорност носи училищното ръководство, а не... "лицето Грънчаров". Точка. Да минаваме нататък:

• често повишава тон на учениците;

Често? Я помисли малко повечко? Как обаче го разбра? Или си го изфантазира? Аз съм много спокоен човек и истината е, че много рядко повишавам тон. Повишавам тон в най-редки случаи. Прочее, с какъв тон ще говоря е мой избор. Тъпичко е да се пишат подобни "констатации" кой с какъв тон говори, и то в такива най-официални документи, предназначени при това за българския съд.

• отправя нападки към тях;

Пълни глупости. Смехории. Изобретени от нечия по-поетична фантазия. Интересно ми е как ще аргументира поетесата-администраторка това свое твърдение пред съда, ето това ми е най-интересно.

• не допуска мнение, различно от неговото;

Това твърдение е крайно субективно и пристрастно, т.е. няма отношение към реалността. Аз съм философ, да не допускам друго мнение, различно от моето, означава, че някой ме е възприемал все едно съм… олигофрен или някакъв догматик-сталинист; е, не съм такъв. Нещо не е наред с възприятията на тоя, който е дръзнал да ме набеди че съм такъв, какъвто не съм – и просто не мога да бъда, няма как да бъда. Повтарям, аз съм философ, нефилософското поведение ми е органично чуждо. Другото мнение не го търпят само догматиците и олигофрените.

• кара учениците да се чувстват незнаещи, неразбиращи като ги подценява;

Смях в залата! Овации! Апропо, ако въпросната поетеса-администраторка поне малко разбираше от философия, щеше да знае, че това, че учениците в моите часове се били чувствали незнаещи и неразбиращи, е чудесно! Така те имат импулс да почнат да търсят знание и разбиране, отговарящо на техните нужди. Сократ неслучайно е повтарял "Аз знам, че нищо не знам", така и трябва да бъде в сферата на философията. Който си е втълпил, че знае, той с философия няма как да се занимава. Тъй че ето, нашта поетеса ми признава едно огромно постижение: довел съм учениците си в състоянието на сократовото "учено незнание". Това е по-съществената част от философското познание. Другото вече е лесно. Мерси за комплимента, драга поетична госпожо директор!
И така, стигнахме до "обясненията" на г-жа поетесата с административна съдба, тя, след като описа какъв невъзможен некадърник съм – такъв, че абсолютно нищичко не мога, оказва се, само дето е забравила да пише дали пък дори не умея да си връзвам и връзките на обущата! – в един момент вероятно е почнала да чувства, че се е поувлякла, поради което ù се е наложило да донесе вода от поне десетина дерета, та белким тръгне да скърца тъй и тъй съоръжената... ветрена мелница; ето първата кофа от тази домъкната от първото дере вода:

- Липсата на тези УМЕНИЯ са (трябва да е е, бел моя, А.Г., поетесата се е объркала малко в писането!) израз на: недостатъчна мотивация за работа в среда, която изисква учителят да проявява респект спрямо своите ученици, да създава атмосфера на диалогичност и конструктивно общуване, на толерантност и отзивчивост, на умения да предотвратява конфликти между учениците и самият него.

Леле, как ги е накъдрила пък тия приказки, няма що, нищо чудно да ги е преписала от някой важен административен справочник за директори! Значи аз, първо, нямам "мотивация за работа" и то тъкмо в среда, която изисквала "учителят да проявява респект спрямо своите ученици", то изобщо, тук възниква логичният въпрос, а има ли изобщо среда, в която се пък изисква учителят да не проявява такъв респект?! На мен ми се чини, че човек във всяка среда би следвало да се отнася с респект не само към учениците, но и към всички човешки същества, с които влиза в общение, пък дори и да е... директор, който, представете си, би следвало да се отнася с известен респект и към "подчинените си учители", в това число и към "оня там Грънчаров".
Виждате каква богата на нюанси мисъл има въпросната администраторка, за която отчетох, че има също така и несъмнени лирико-поетични наклонности. По тази логика има среди, в които трябва да се отнасяме един към друг с респект, но има среди, в които не трябва да се отнасяме към околните с респект, да има много здраве от мен, аз пък твърдя, че навсякъде, безотносително към средата, човек трябва винаги да се отнася с респект към всяко човешко същество! И щом така смятам, и не само тук го пиша, но и винаги така съм се отнасял към хората, то оттук, логично погледнато, понеже аз не правя разлика в средите, то явно съм се отнасял с респект към своите ученици – именно щото съм дълбоко убеден, че всяко човешко същество заслужава такова отношение.
И на това нещо ме е научила тъкмо философията, на която аз винаги съм бил верен. След това поетичната директорка твърди, че "онази същата особена среда" изисквала човек "да създава атмосфера на диалогичност и конструктивно общуване", аз пък смятам, че винаги човек следва да е диалогичен и конструктивен, без значение каква е средата и, воден от това свое убеждение, съм бил точно такъв, аз съм много диалогичен и конструктивен човек, и това ще го потвърдят всички, които ме познават, неслучайно съм станал и философ, то е тъкмо заради тази моята прословута диалогичност и конструктивност; виждате даже и като пиша този документ колко ярка диалогичност и конструктивност проявявам, дума по дума анализирам становището и виждането на уважаемата поетична директорка, което не е израз на нещо друго, а именно е израз на въпросната "диалогичност и конструктивно общуване".
Аз просто съм си такъв, диалогичен съм, друг въпрос е, че като се срещна някъде с отчайващо недиалогични и неконструктивни индивиди като тъй любезната директорка с поетични наклонности, аз тогава, дето се казва, "удрям на камък", ала, както забелязвате, пак не се отчайвам и продължавам да се мъча да очаровам въпросната отчайващо недиалогична... поетеса-литераторка, ето, виждате, как на практика, на дело, в този момент доказах своята диалогичност и конструктивност. А това, че г-жа директорката с поетични наклонности не ме възприема за такъв, то е съвсем естествено: в очите на отчайващо недиалогични и неконструктивни особи като нея човек с така ясно проявени диалогични и конструктивни качества като моя милост няма начин да бъде възприеман иначе, освен както тя ме е възприела, схващате ли сега как наистина стоят нещата – и как не могат иначе да стоят? И какво излиза, че тя е описала и представила в този свой документ нещата тъкмо наопаки на истинското, на реалното положение?
Явно същото може да се каже и за останалите качества, които тя ми отрича, а именно "толерантност и отзивчивост" и също "умения да предотвратява конфликти между учениците и самият него". Ний, диалогичните и изпитващите респект към другата личност хора сме такива, сме и толерантни, тия неща са дълбоко свързани и произтичат едно от друго, а пък що се отнася "уменията за предотвратяване на конфликти", ний изобщо до конфликти и не стигаме никога, стига, разбира се, да не се намери някоя усърдна директорка с поетични наклонности, която, за да осъществи жаждата си за мъст, да не организира някои друг "спонтанен конфликт", с оглед да си докаже напълно несъстоятелната теза, а именно, че ни били, видите ли, "изцяло липсвали" гореизброените умения. Леле, колко дълго стана и това обяснение?! – е, стана, ама вече като е станало, няма да го променяме, ами ще вървим нататък. И нашата поетична писателка ето какво пак повтаря:

• не притежава навици за прилагане на педагогически похвати за овладяване на дисциплината и създаване на подходяща атмосфера за учебен труд;
• тези навици са организираност, съсредоточеност и усет към слабостите при усвояване на учебния материал,
• индивидуален подход към всеки ученик, който проявява затруднения и объркване в часовете по философия,
• а така също и преподаване на учебния материал с разбираеми за учениците педагогически похвати и методики

Апропо, похватите и методиките няма как да са сами по себе си "разбираеми", друго е разбираемото, това изречение е съвсем несмислено. Но това е най-малък кусур на горното изречение-съждение. Виждате тук поетичната директорка просто повтаря тия неща, което си знае и помни от педвуза, който някога е учила. Тия неща да се кажат в смисъл на "липса на навици" и то по отношение на човек, който 30 години точно това е правил, е пълен абсурд, ако не можеше този човек тия неща да ги прави след 30 години опит, той изобщо нямаше да има този 30 години опит, а щеше да се е отказал от учителстването още на втората година. Тъй че, виждате, лириката и поезията, които по начало са склонни да възприемат желаното за действително и да им подменят местата, тук не помагат изобщо, тук се иска известна логика, иска се известно умение и усърдие в мисленето.
Ако ученик ми направи едно толкова объркано "умозаключение", объркано от всяка една гледна точка, и предпоставките му са неверни, и извода, и всичко, пък и логическите правила ги е объркал, та на такъв ученик ще му се наложи да му пиша с чиста съвест двойка по логика, щото ний, философите, сме толкова долни хора, че ето, и логика преподаваме, и при това някои от нас са написали и учебно помагало по логика; моето специално се казва Изкуството на мисълта и има вече две издания. Да обясня нещо за по-трудно схватливите: не може учител с 30-годишен опит да няма най-основни, базисни и при това най-елементарни навици, свързани с упражняването на професията му. На моите години тия навици вече са ни станали нещо като "втора природа", тия навици са така автоматизирани, че просто не такъв човек по никакъв начин не можеш да му ги отнемеш, щото те съвпадат с него самия. Е, ако си поетичен фантазьор, можеш да опиташ да си помислиш, че такъв човек "няма такива навици" и то дори и развити в най-малка степен, но това нещо принадлежи вече към сферата на чистата поетична фантазия, то е, така да се рече, "лирическо отклонение", което служи само за разтуха на душата. Затова ний тук само ще се усмихнем снизходително и ще продължим нататък:
Да, ама ето, прекалената отдаденост на поезията не прощава явно никому, Платон, както винаги, е прав, като е предлагал поетите да ги изгоним от идеалната държава; вижте сега как лирично настроената администраторка ми отрича и цял един куп "опитности", като по този начин, дето се казва, сама "влиза директно в устата на ламята":

• не успява в достатъчна степен да мотивира учениците, да установи и поддържа конструктивен (?!) и положителен (!?) диалог с тях (неслучайно е казано, че "Повторението е майка на знанието!", по тази логика явно излиза, че... латерните са най-добрите даскалици; бел.моя, А.Г.)
• да контролира добро темпо на работа (!),
• както и да създаде условия за разгръщане на творческия потенциал у тях (това за творческия потенциал пък защо го изтърси точно тук?!)

Аз тук ще се въздържа от коментар, щото е излишен. Само ще вметна, че твърдението за "разгръщането на творческия потенциал" е изцяло и органично чуждо на педагогическата система, в която така свято вярва нашата поетична директорка, тъй че тя просто няма морално право да употребява тия думи в дадения контекст, щото са израз на пълно лицемерие, израз са на неприкрит фалш. Също така само ще вметна, че едно нещо са опитностите (уменията) и качествата, качествата на нещо психично или личностно, което човек или го има, или го няма, а опитностите и уменията са нещо, което е израсло на почвата на съответните качества. Тия неща не бива да се бъркат по толкова груб начин, това е непростимо за една учителка, която трябва да възпитава учениците в мислене, пък дори и тази учителка вече да е станала, заради несъмнените си поетични заложби, директорка на професионална гимназия. Свидетелство за пълната смислова какофония в анализирания поетичен шедьовър е това, че авторката изведнъж, противно на всякаква логика, пак минава сега към някакви... "качества":

Горните КАЧЕСТВА са необходими за:
Първо: Ефективен учебен процес, който учителят е длъжен в процеса на работа да постига;
Второ: За създаване и поддържане в процеса на работа среда, атмосфера и дисциплина, които благоприятстват и стимулират добър психологически климат, коректни взаимоотношения, конструктивно общуване и сътрудничество, (излишната запетайка е сложена от директорката-преподавателка по български език и литература) както между учител и ученици, така и между самите ученици.

Пак повторението е майка на знанието, безспорно, пак си повтаря, за по-сигурно, всичко, което като рефрен, звучи от началото на песента; аз затова смятам, че поезията в случая не е много подходящ прийом, след като в случая се иска по-скоро мислене, а не чак такава силна "експресивност". Но както и да е, всеки прави което може; тук явно е валидно знаменитото правило, което било увесено на стените в кръчмите на т.н. див Запад навремето, а именно правилото: "Моля, не стреляйте по музиканта, той толкова си може!".
Уважаема госпожо Съдия,
Моля Ви за извинение че Ви се наложи да изчетете до края този документ. Проявихте стоическа издръжливост, поклон ви сторвам за което! Благодаря ви за всеотдайността и отдадеността в името на търсенето на истината – с оглед поставянето й на подобаващия пиедестал!

С уважение:
                               (подпис)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Няма коментари:

А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!