Най-трудното в една наука – особено пък във философията, която е... "нещо повече" от наука – е началото, т.е. откъде да се започне, как да се тръгне в познанието. Това е така, защото тук избираме посока и път, същевременно трябва да се признае, че ние все още "нищо не знаем", нищо не сме постигнали, пред нас е едно празно поле, една неизследвана територия.
Независимо от това дали пътят вече е бил извървян преди нас от други хора, ние сме в самото начало и трябва да изберем посоката, която ще определя движението на мисълта ни. Не можем да следваме стъпка по стъпка тези, които са вървели по някакъв път преди нас, ние трябва да направим своите си стъпки, а защо не и да поемем по свой път. Науката губи основната част от смисъла си (и от своята привлекателност!) ако ни принуждава само да вървим по отдавна прокарани, подравнени и извървени пътища, т.е. ако отнема свободата ни. В заниманията си с която и да е наука непрекъснато трябва да усещаме своята самостоятелност, свободната употреба на собствения ум.
Действително, откъде да тръгнем? Кое е началото на познанието, свързвано с логиката? Не трябва нищо да приемаме като готово и дадено, не трябва нищо да предпоставяме като предварително ясно и доказано. Единствената безусловна и необходима предпоставка би трябвало да бъде нашето желание за разбиране, собственото ни любопитство към новото и неизвестно познание, с което сме се заели. Нека да тръгнем все пак отнякъде – не можем безкрайно да си оставаме нерешителни! – нека да започнем с изясняването на думата λογος която лежи в основата и на думата логика...
1.Откриването на λογος-а
Това е направил гръцкият философ Хераклит от гр. Ефес, живял около 520-460 г. преди раждането на Христос. Произхождал от царски род, но още млад се отказал от титлата си, защото душата му го "дърпала" другаде. Наричали го “Тъмния” и “Плачещия” философ, защото, първо, изказванията му били "неясни", "неразбираеми", нуждаещи се от тълкуване или "тъмни" и, на второ място, защото смятал, че съдбата на човека на тази земя заслужава само окайване и оплакване. Съвременниците му го смятали за "многоумен", но и надменен повече и от който и да е друг, защото обичал да казва следните думи: "Многознайството на ум не учи, в противен случай то би научило и Хезиод, и Питагор, и Ксенофан". Смятал е, че съществува "една мъдрост – да се постига Знанието, което управлява всичко чрез всичко", а също е казвал, че "за закона народът е длъжен да се бие така, както се бие за градските стени". Възненавидял хората заради тяхната глупост, Хераклит се оттеглил и живял в планината, като се хранел с корени и треви, или, по други сведения, целият му живот минал в полумрака на един храм, където се бил уединил, за да се отдаде на философията. (Само вечер Хераклит излизал пред храма, където с увлечение играел с децата на топчета!) На този общо взето странен човек било съдено да открие тайнствения и многозначителен logos.
λογος-ът според Хераклит е закон на съществуващото, който трябва да бъде "чут" от хората и изразен в слово. λογος-ът е душата на kosmos-а и той "повиква" хората, но те не го чуват, а даже и да го чуят, не могат да го схванат и постигнат. Светът е цялост, подреденост и хармония, задавана от λογος-а, и съзнанието на човека не трябва да й бъде чуждо, а е длъжно да се проникне от нея. Отделните неща "текат", изменят се, възникват и се разрушават, но цялото запазва своята стабилност, единство и хармония благодарение на живия λογος. Изказванията и разсъжденията на човека трябва да бъдат съзвучни на λογος-а – и ако това бъде постигнато, се ражда словото, чиято пълноценност се дължи на съгласуваността му с λογος-а. λογος-ът задава космическия ритъм и подредеността на мирозданието, светът е хармоничен, единен и прекрасен, защото е оживотворен от logos-а. Можем да кажем и това, че хаосът е бил победен от λογος-а и така се е появил космосът. Общо взето така си е представял λογος-а неговият откривател Хераклит.
2.Смисъл и λογος
Векове по-късно последователите на Платон, т.н. неоплатоници, стигат до разбирането, че logos-ът е "изтичане"' (еманация) на умопостигаемия свят, който твори и формира нашия, сетивния свят, явявайки се негова душа. Носител на духовна същност е именно словото (logos-а), то превръща нищото, небитието (инертната, пасивна материя) в живо битие, в динамична и активна реалност, в свят и λογος.
В християнското учение λογος-ът е преосмислен и разбран като слово на личния и жив бог, "повикващ" с това слово нещата и така изваждащ ги от небитието. В Евангелието от Йоан е казано: "В начало бе λογος-ът, и λογος-ът беше у Бога, и λογος-ът бе Бог". Трябва да се знае, че гръцката дума λογος, обикновено се превежда с думата "слово". Цялата история на земния живот на Иисус Христос се разглежда като въплъщение и "очовечаване" на λογος-а. Христос донася на хората откровението (или слово на живота) и самият той е това откровение, саморазкриване на невидимия Бог. По такъв начин по естеството си (по своята вечна същност) λογος-ът предвечно се поражда от самия Бог-Отец, а по начина си на действие е въплътеният Син Божий и Син Човешки. В света λογος-ът действа чрез нетленните Божествени Енергии като единство на Слово и Дело, Закон и Приложение, Знание и Осъществяване, (виж гл.II, 3, Философия на религията, "Човешкият дух като субект на богопознание...")
Тази историческа справка вече е достатъчна за да направим необходимите философски обобщения.
Понятието λογος е многозначно понятие. λογος-ът е в едно и също време и слово (или изказване, изречение, реч), и смисъл (или понятие, разсъждение, основание). Видяхме, че слово тук се разбира не просто като звук, който можем да чуем, но и нещо повече от това, а именно като смисъл, който ни се явява, оформя и подрежда чрез речта. Съществува още един нюанс в понятието за λογος, свързван с обикновената битова потребност от броене, "правене на сметки", даване на отчет. Съобразно него λογος-ът е даденото, за което умът трябва да си дава отчет, "да държи сметка", и в същото време λογος-ът е самата тази "отчитаща " дейност на ума. Накрая, λογος-ът е пряката смислова подреденост на битието и съзнанието, противоположна на всичко “безотчетно” и безсловесно, не даващо отговор и безотговорно, безсмислено и безформено, неподредено и хаотично в света, живота и човека. Не се ли оказа този logos едно прекалено богато по смисъл и многолико понятие?
Нека да съберем "на куп" всички значения на думата λογος. λογος-ът е слово, изказване, реч, изречение, смисъл, понятие, разсъждение, основание, подреденост, даваща хармонията на нещата и на нашите мисли, нещо, за което умът трябва “да си прави сметка”, "да държи отчет", да отчита. Каква е връзката между тези значения, има ли нещо, което да ги обединява в една цялост, в някакво единство? Можем ли другояче да наречем λογος-а, поне с една или две думи, които да носят в себе си целият този пребогат смисъл?
Има такава възможност. λογος-ът е знание и също така разум. С това е казано всичко, по-просто от това не може да се каже. Трябва да разбираме λογος-а пълноценно и истински – дават ли ни тези две думи самата истина за λογος-а, неговата изключителна ценност за човека и живота? Казахме също, че λογος-ът е смисъл, т.е. той може да се постигне с мисъл, той е с-мисъл. Нашият разум или дори ум, търсейки знанието, го намира с мисълта си, нали с мисълта си постигаме с-мисъл-а! Това не означава, че нашата мисъл или пък ние самите създаваме смисъла, напротив, ние можем само да го съзнаваме, със знание да се отнасяме към него. Нищо повече от това човекът не е в състояние да направи, но и то съвсем не е малко. Искаме да знаем нещо, искаме да постигнем по-знание за него. Това означава да изпълним себе си със-знание, т.е. да имаме вече съ-знание за него. Търсенето на знанието и достигането до съ-знание чрез по-знанието е една изключително човешка потребност – и способност. Ние трябва да отворим очите и слуха си към нещата, към битието и да "видим" същината му, да чуем неговия зов, да намерим λογος-а, речта, словото, смисъла, който то иска да ни даде или каже. λογος-ът е там, в недрата на битието, във всичко-и-навсякъде-съществуващото – и ние не трябва да сме слепи и глухи към неговия зов. Нашият ум и разум, нашата душа трябва да се изпълни с λογος-а, нашата мисъл трябва да прозре с-мисъл-а, който λογος-ът иска да й даде. Не трябва да ограждаме съзнанието си със стени от битието, напротив, трябва да събаряме стените между себе си и него.
λογος-ът е законът на битието, ние не можем да оставаме в пълно беззаконие, в противоречие с λογος-а. Трябва да търсим "пролуки", водещи ни пряко към истината на битието и към неговия живот: ако не го правим, това ще бъде гибелно за нас. Защото нали и ние сме част от това битие и този живот, тогава как можем да оставаме встрани от него? λογος-ът е душата на всичко съществуващо в неговата цялост и единство, ние трябва да се включим и да участваме в нейния пулс и ритъм – за да живеем пълноценно. Нали животът ни не трябва да протича в непрогледна тъмнина, нека тогава да се стремим към светлината! λογος-ът я носи в себе си и може да ни я даде, от нас се иска само да я видим...
3.Умопостигаемият свят
Хераклит се е питал какво е мъдростта, какво означава да гледаме на света "мъдро". Той се е стремял да открие и напише някакво ръководство за мъдрост, което "да отвори очите" и разума на хората. Смятал е обаче, че не на всички е дадено да притежават мъдростта, но по силите им е да се увличат от мъдростта на мъдрия човек, на мъдреца, а най-малкото поне да живеят с предчувствието, че мъдрост все пак съществува. Хераклит е искал да каже на другите какво е онова, което прави мъдреца мъдър, един вид посветен в тайнствата на съществуващото, в неговите неизразими мистерии. Не само Хераклит се е увличал от търсенето на мъдростта, в намирането на път към нея; но той е един от първите, за които мъдростта е толкова значима, че не е грях да отдадеш живота си за нея.
Отговорът на Хераклит и на мнозина от философите след него е: знанието прави мъдреца мъдър. Той смята, че най-малкото щом някой е знаещ, той вече е напреднал по пътя, водещ към мъдростта. "Да знае всичко” е отликата на мъдреца от другите хора, а за философите е присъщо поне да се отнасят с любов към такова всеобхватно знание и мъдрост. Векове наред се е смятало, че знанието е равно на мъдростта, и в това положение има голям смисъл. Знанието се предава от мъдреца към неговия ученик чрез словото, благодарение на logos-а. Logos-ът обаче съществува преди неговото актуално изричане от мъдреца, той е и преди самият мъдрец, той е вечен и валиден за всички времена и хора. Цялата работа следователно се свежда до това logos-ът да достъпен ако не за всички хора, то поне на най-добрите от тях, отличаващи се с разум и знание. Мъдреците (а след Питагор, който измислил думата философия – философите) имат мисията да разпространяват logos-а сред човешките същества, да го правят близък на всеки човек, на човека, който иска да не е безразличен към истината на битието, към мъдростта.
Но още Хераклит е открил нещо твърде съществено: трябва да се стремим към единното знание за всичко, а не просто към това "да знаем всичко". Знанието за всичкото, за съществуващото като една цялост, съвсем не се свежда до "многознайството" и многоучеността – която, както той казва, "никого не е научила на ум". Истината е в това да знаеш единното, даващо живот на "всичкото", докато многоучеността се е заела с нещо безнадеждно: да знае всичко. Затова "многознайковците" и многоучените не подозират за съществуването на logos-а, в това се корени тяхната вечна обреченост на празнословие. Мъдрецът, а също така и философът (или поне стремящият се да философства смислено човек) се опитва да говори разумни неща, а не да... знае всичко. Той затова се стреми към logos-а, който единствен може да ни даде смисъла.
Ако гледаме на обкръжаващия ни свят с очите на "многознайкото", ние разпиляваме умствената си енергия, прахосваме я напразно. Той "вижда всичко" и "иска да знае всичко", но не в това се състои работата. Трябва да се търси онова, което дава живота на "всичко съществуващото" и затова не лежи на повърхността на нещата, а е дълбоко вътре в тях. Трябва да се стремим не към онова, което е достъпно просто с очите, а към онова, което се открива само на разума. Другояче казано, трябва да се стремим към logos-а, а грешката на многоучените е в това, че те се опират и изхождат от haos-а.
Haos-ът не си заслужава усилията да бъде подреден и осмислен, haos-ът не може да роди нищо друго освен пак haos – който този път вече е в умовете и душите на многознайковците. Единствено logos-ът поражда хармония, знание и разум в нашите души, единствено търсенето на logos-а има смисъл – защото logos-ът е носителят на смисъла, опората на всеки смисъл, на всяка мисъл, на разума и на знанието.
В крайна сметка трябва да се знае само едно нещо: logos-ът е сърцевината на всяко знание и на разума на човека. Нужно е да бъдем разумни, съвсем не трябва да искаме да сме многознаещи. Светът на logos-а е умопостигаем свят на прекрасната хармония, който одухотворява и дава живот на нашия свят, на света, който виждаме с очите си. Когато ставаме разумни или просто умни, то това не значи, че ние "сега-и-тук" си съчиняваме някакъв свой собствен... ум и разум. Това последното не е по силите на човека, ние не сме богове. От нас се иска само това да отворим душата си към Разума и logos-а, който е е вечен, който е съществувал преди нас – и ще съществува когато нас вече ни няма. Щом Бог ни е дал ум, то той ни е смятал за достойни да навлезем в умопостигаемия свят на Разума и logos-а. Употребявайки свободно своя ум съобразно единния logos, ние можем да изпълним тази висша повеля на своя Създател.
4.Логичност и логика
От казаното по-горе следва, че човек не бива да живее в раздор logos-а, а трябва да съобразява своята мисъл и своите действия с него. Този е пътят на разумността и мъдростта, вървейки по него, ние постепенно се избавяме от безсмислието, което иначе може изцяло да ни овладее. Нашето съзнание, доколкото е наистина съ-знание, ни прави "логични" – защото знанието е област на достъпния за човека logos, logos-ът, постигнат и изразен в човешко слово. "Инструмент" на логичността е мисълта, на нея именно е податлив с-мисъл-а на нещата и на битието. Мисълта на човека е възможността му да се приобщи към единния природен и космически logos и разум, към живия Божествен logos.
Философията в тази своя органична част, наречена логика, се опитва да съгласува нашата човешка същност – нашият ум, разсъдък, интелект, нашето съзнание, познание, мислене – с хармонията на logos-а и Разума. Човекът – казахме вече това – намира в себе си една заложена потребност и способност да мисли и познава, един незадоволим интерес и дори "инстинкт" или страст към истината. Дълбок израз на този човешки интерес и на тази потребност е философстването и философията. Тези последните не са нещо "прибавено" ("пришито"!) към нашата същност, а пряко произлизат от нея, чрез тях тя разкрива самата себе си. Търсенето на разумността, пораждана от logos-а, е предназначение на философията.
Логиката като философска дисциплина се опира и пряко произлиза от душевната сила, наречена мислене, разсъдък, интелект. Ще изследваме тази душевна сила вече не от позицията на психологията, а от една нова гледна точка, тази на логиката. Логиката е осъзнаване на това как човек прилага своя интелект в познанието, как го съгласува с logos-а, със закона на съществуващото. Логиката ни говори за това какво трябва да правим когато искаме да мислим правилно и истинно, т.е. в съгласие с вътрешното естество на logos-а и разума.
Логиката също така е изследване на смисленото говорене и познание за нещата, т.е. на вярната, на основателната реч. Тя може да ни каже как трябва да строим изказванията и изреченията – така че в тях да възникне една логическа хармония и красота, достижима от човешката мисъл и познание. Разбира се, за да се усвои всичко това (и то успешно!) от всеки желаещ, трябва да се извърви търпеливо нелек и стръмен път.
Независимо от това дали пътят вече е бил извървян преди нас от други хора, ние сме в самото начало и трябва да изберем посоката, която ще определя движението на мисълта ни. Не можем да следваме стъпка по стъпка тези, които са вървели по някакъв път преди нас, ние трябва да направим своите си стъпки, а защо не и да поемем по свой път. Науката губи основната част от смисъла си (и от своята привлекателност!) ако ни принуждава само да вървим по отдавна прокарани, подравнени и извървени пътища, т.е. ако отнема свободата ни. В заниманията си с която и да е наука непрекъснато трябва да усещаме своята самостоятелност, свободната употреба на собствения ум.
Действително, откъде да тръгнем? Кое е началото на познанието, свързвано с логиката? Не трябва нищо да приемаме като готово и дадено, не трябва нищо да предпоставяме като предварително ясно и доказано. Единствената безусловна и необходима предпоставка би трябвало да бъде нашето желание за разбиране, собственото ни любопитство към новото и неизвестно познание, с което сме се заели. Нека да тръгнем все пак отнякъде – не можем безкрайно да си оставаме нерешителни! – нека да започнем с изясняването на думата λογος която лежи в основата и на думата логика...
1.Откриването на λογος-а
Това е направил гръцкият философ Хераклит от гр. Ефес, живял около 520-460 г. преди раждането на Христос. Произхождал от царски род, но още млад се отказал от титлата си, защото душата му го "дърпала" другаде. Наричали го “Тъмния” и “Плачещия” философ, защото, първо, изказванията му били "неясни", "неразбираеми", нуждаещи се от тълкуване или "тъмни" и, на второ място, защото смятал, че съдбата на човека на тази земя заслужава само окайване и оплакване. Съвременниците му го смятали за "многоумен", но и надменен повече и от който и да е друг, защото обичал да казва следните думи: "Многознайството на ум не учи, в противен случай то би научило и Хезиод, и Питагор, и Ксенофан". Смятал е, че съществува "една мъдрост – да се постига Знанието, което управлява всичко чрез всичко", а също е казвал, че "за закона народът е длъжен да се бие така, както се бие за градските стени". Възненавидял хората заради тяхната глупост, Хераклит се оттеглил и живял в планината, като се хранел с корени и треви, или, по други сведения, целият му живот минал в полумрака на един храм, където се бил уединил, за да се отдаде на философията. (Само вечер Хераклит излизал пред храма, където с увлечение играел с децата на топчета!) На този общо взето странен човек било съдено да открие тайнствения и многозначителен logos.
λογος-ът според Хераклит е закон на съществуващото, който трябва да бъде "чут" от хората и изразен в слово. λογος-ът е душата на kosmos-а и той "повиква" хората, но те не го чуват, а даже и да го чуят, не могат да го схванат и постигнат. Светът е цялост, подреденост и хармония, задавана от λογος-а, и съзнанието на човека не трябва да й бъде чуждо, а е длъжно да се проникне от нея. Отделните неща "текат", изменят се, възникват и се разрушават, но цялото запазва своята стабилност, единство и хармония благодарение на живия λογος. Изказванията и разсъжденията на човека трябва да бъдат съзвучни на λογος-а – и ако това бъде постигнато, се ражда словото, чиято пълноценност се дължи на съгласуваността му с λογος-а. λογος-ът задава космическия ритъм и подредеността на мирозданието, светът е хармоничен, единен и прекрасен, защото е оживотворен от logos-а. Можем да кажем и това, че хаосът е бил победен от λογος-а и така се е появил космосът. Общо взето така си е представял λογος-а неговият откривател Хераклит.
2.Смисъл и λογος
Векове по-късно последователите на Платон, т.н. неоплатоници, стигат до разбирането, че logos-ът е "изтичане"' (еманация) на умопостигаемия свят, който твори и формира нашия, сетивния свят, явявайки се негова душа. Носител на духовна същност е именно словото (logos-а), то превръща нищото, небитието (инертната, пасивна материя) в живо битие, в динамична и активна реалност, в свят и λογος.
В християнското учение λογος-ът е преосмислен и разбран като слово на личния и жив бог, "повикващ" с това слово нещата и така изваждащ ги от небитието. В Евангелието от Йоан е казано: "В начало бе λογος-ът, и λογος-ът беше у Бога, и λογος-ът бе Бог". Трябва да се знае, че гръцката дума λογος, обикновено се превежда с думата "слово". Цялата история на земния живот на Иисус Христос се разглежда като въплъщение и "очовечаване" на λογος-а. Христос донася на хората откровението (или слово на живота) и самият той е това откровение, саморазкриване на невидимия Бог. По такъв начин по естеството си (по своята вечна същност) λογος-ът предвечно се поражда от самия Бог-Отец, а по начина си на действие е въплътеният Син Божий и Син Човешки. В света λογος-ът действа чрез нетленните Божествени Енергии като единство на Слово и Дело, Закон и Приложение, Знание и Осъществяване, (виж гл.II, 3, Философия на религията, "Човешкият дух като субект на богопознание...")
Тази историческа справка вече е достатъчна за да направим необходимите философски обобщения.
Понятието λογος е многозначно понятие. λογος-ът е в едно и също време и слово (или изказване, изречение, реч), и смисъл (или понятие, разсъждение, основание). Видяхме, че слово тук се разбира не просто като звук, който можем да чуем, но и нещо повече от това, а именно като смисъл, който ни се явява, оформя и подрежда чрез речта. Съществува още един нюанс в понятието за λογος, свързван с обикновената битова потребност от броене, "правене на сметки", даване на отчет. Съобразно него λογος-ът е даденото, за което умът трябва да си дава отчет, "да държи сметка", и в същото време λογος-ът е самата тази "отчитаща " дейност на ума. Накрая, λογος-ът е пряката смислова подреденост на битието и съзнанието, противоположна на всичко “безотчетно” и безсловесно, не даващо отговор и безотговорно, безсмислено и безформено, неподредено и хаотично в света, живота и човека. Не се ли оказа този logos едно прекалено богато по смисъл и многолико понятие?
Нека да съберем "на куп" всички значения на думата λογος. λογος-ът е слово, изказване, реч, изречение, смисъл, понятие, разсъждение, основание, подреденост, даваща хармонията на нещата и на нашите мисли, нещо, за което умът трябва “да си прави сметка”, "да държи отчет", да отчита. Каква е връзката между тези значения, има ли нещо, което да ги обединява в една цялост, в някакво единство? Можем ли другояче да наречем λογος-а, поне с една или две думи, които да носят в себе си целият този пребогат смисъл?
Има такава възможност. λογος-ът е знание и също така разум. С това е казано всичко, по-просто от това не може да се каже. Трябва да разбираме λογος-а пълноценно и истински – дават ли ни тези две думи самата истина за λογος-а, неговата изключителна ценност за човека и живота? Казахме също, че λογος-ът е смисъл, т.е. той може да се постигне с мисъл, той е с-мисъл. Нашият разум или дори ум, търсейки знанието, го намира с мисълта си, нали с мисълта си постигаме с-мисъл-а! Това не означава, че нашата мисъл или пък ние самите създаваме смисъла, напротив, ние можем само да го съзнаваме, със знание да се отнасяме към него. Нищо повече от това човекът не е в състояние да направи, но и то съвсем не е малко. Искаме да знаем нещо, искаме да постигнем по-знание за него. Това означава да изпълним себе си със-знание, т.е. да имаме вече съ-знание за него. Търсенето на знанието и достигането до съ-знание чрез по-знанието е една изключително човешка потребност – и способност. Ние трябва да отворим очите и слуха си към нещата, към битието и да "видим" същината му, да чуем неговия зов, да намерим λογος-а, речта, словото, смисъла, който то иска да ни даде или каже. λογος-ът е там, в недрата на битието, във всичко-и-навсякъде-съществуващото – и ние не трябва да сме слепи и глухи към неговия зов. Нашият ум и разум, нашата душа трябва да се изпълни с λογος-а, нашата мисъл трябва да прозре с-мисъл-а, който λογος-ът иска да й даде. Не трябва да ограждаме съзнанието си със стени от битието, напротив, трябва да събаряме стените между себе си и него.
λογος-ът е законът на битието, ние не можем да оставаме в пълно беззаконие, в противоречие с λογος-а. Трябва да търсим "пролуки", водещи ни пряко към истината на битието и към неговия живот: ако не го правим, това ще бъде гибелно за нас. Защото нали и ние сме част от това битие и този живот, тогава как можем да оставаме встрани от него? λογος-ът е душата на всичко съществуващо в неговата цялост и единство, ние трябва да се включим и да участваме в нейния пулс и ритъм – за да живеем пълноценно. Нали животът ни не трябва да протича в непрогледна тъмнина, нека тогава да се стремим към светлината! λογος-ът я носи в себе си и може да ни я даде, от нас се иска само да я видим...
3.Умопостигаемият свят
Хераклит се е питал какво е мъдростта, какво означава да гледаме на света "мъдро". Той се е стремял да открие и напише някакво ръководство за мъдрост, което "да отвори очите" и разума на хората. Смятал е обаче, че не на всички е дадено да притежават мъдростта, но по силите им е да се увличат от мъдростта на мъдрия човек, на мъдреца, а най-малкото поне да живеят с предчувствието, че мъдрост все пак съществува. Хераклит е искал да каже на другите какво е онова, което прави мъдреца мъдър, един вид посветен в тайнствата на съществуващото, в неговите неизразими мистерии. Не само Хераклит се е увличал от търсенето на мъдростта, в намирането на път към нея; но той е един от първите, за които мъдростта е толкова значима, че не е грях да отдадеш живота си за нея.
Отговорът на Хераклит и на мнозина от философите след него е: знанието прави мъдреца мъдър. Той смята, че най-малкото щом някой е знаещ, той вече е напреднал по пътя, водещ към мъдростта. "Да знае всичко” е отликата на мъдреца от другите хора, а за философите е присъщо поне да се отнасят с любов към такова всеобхватно знание и мъдрост. Векове наред се е смятало, че знанието е равно на мъдростта, и в това положение има голям смисъл. Знанието се предава от мъдреца към неговия ученик чрез словото, благодарение на logos-а. Logos-ът обаче съществува преди неговото актуално изричане от мъдреца, той е и преди самият мъдрец, той е вечен и валиден за всички времена и хора. Цялата работа следователно се свежда до това logos-ът да достъпен ако не за всички хора, то поне на най-добрите от тях, отличаващи се с разум и знание. Мъдреците (а след Питагор, който измислил думата философия – философите) имат мисията да разпространяват logos-а сред човешките същества, да го правят близък на всеки човек, на човека, който иска да не е безразличен към истината на битието, към мъдростта.
Но още Хераклит е открил нещо твърде съществено: трябва да се стремим към единното знание за всичко, а не просто към това "да знаем всичко". Знанието за всичкото, за съществуващото като една цялост, съвсем не се свежда до "многознайството" и многоучеността – която, както той казва, "никого не е научила на ум". Истината е в това да знаеш единното, даващо живот на "всичкото", докато многоучеността се е заела с нещо безнадеждно: да знае всичко. Затова "многознайковците" и многоучените не подозират за съществуването на logos-а, в това се корени тяхната вечна обреченост на празнословие. Мъдрецът, а също така и философът (или поне стремящият се да философства смислено човек) се опитва да говори разумни неща, а не да... знае всичко. Той затова се стреми към logos-а, който единствен може да ни даде смисъла.
Ако гледаме на обкръжаващия ни свят с очите на "многознайкото", ние разпиляваме умствената си енергия, прахосваме я напразно. Той "вижда всичко" и "иска да знае всичко", но не в това се състои работата. Трябва да се търси онова, което дава живота на "всичко съществуващото" и затова не лежи на повърхността на нещата, а е дълбоко вътре в тях. Трябва да се стремим не към онова, което е достъпно просто с очите, а към онова, което се открива само на разума. Другояче казано, трябва да се стремим към logos-а, а грешката на многоучените е в това, че те се опират и изхождат от haos-а.
Haos-ът не си заслужава усилията да бъде подреден и осмислен, haos-ът не може да роди нищо друго освен пак haos – който този път вече е в умовете и душите на многознайковците. Единствено logos-ът поражда хармония, знание и разум в нашите души, единствено търсенето на logos-а има смисъл – защото logos-ът е носителят на смисъла, опората на всеки смисъл, на всяка мисъл, на разума и на знанието.
В крайна сметка трябва да се знае само едно нещо: logos-ът е сърцевината на всяко знание и на разума на човека. Нужно е да бъдем разумни, съвсем не трябва да искаме да сме многознаещи. Светът на logos-а е умопостигаем свят на прекрасната хармония, който одухотворява и дава живот на нашия свят, на света, който виждаме с очите си. Когато ставаме разумни или просто умни, то това не значи, че ние "сега-и-тук" си съчиняваме някакъв свой собствен... ум и разум. Това последното не е по силите на човека, ние не сме богове. От нас се иска само това да отворим душата си към Разума и logos-а, който е е вечен, който е съществувал преди нас – и ще съществува когато нас вече ни няма. Щом Бог ни е дал ум, то той ни е смятал за достойни да навлезем в умопостигаемия свят на Разума и logos-а. Употребявайки свободно своя ум съобразно единния logos, ние можем да изпълним тази висша повеля на своя Създател.
4.Логичност и логика
От казаното по-горе следва, че човек не бива да живее в раздор logos-а, а трябва да съобразява своята мисъл и своите действия с него. Този е пътят на разумността и мъдростта, вървейки по него, ние постепенно се избавяме от безсмислието, което иначе може изцяло да ни овладее. Нашето съзнание, доколкото е наистина съ-знание, ни прави "логични" – защото знанието е област на достъпния за човека logos, logos-ът, постигнат и изразен в човешко слово. "Инструмент" на логичността е мисълта, на нея именно е податлив с-мисъл-а на нещата и на битието. Мисълта на човека е възможността му да се приобщи към единния природен и космически logos и разум, към живия Божествен logos.
Философията в тази своя органична част, наречена логика, се опитва да съгласува нашата човешка същност – нашият ум, разсъдък, интелект, нашето съзнание, познание, мислене – с хармонията на logos-а и Разума. Човекът – казахме вече това – намира в себе си една заложена потребност и способност да мисли и познава, един незадоволим интерес и дори "инстинкт" или страст към истината. Дълбок израз на този човешки интерес и на тази потребност е философстването и философията. Тези последните не са нещо "прибавено" ("пришито"!) към нашата същност, а пряко произлизат от нея, чрез тях тя разкрива самата себе си. Търсенето на разумността, пораждана от logos-а, е предназначение на философията.
Логиката като философска дисциплина се опира и пряко произлиза от душевната сила, наречена мислене, разсъдък, интелект. Ще изследваме тази душевна сила вече не от позицията на психологията, а от една нова гледна точка, тази на логиката. Логиката е осъзнаване на това как човек прилага своя интелект в познанието, как го съгласува с logos-а, със закона на съществуващото. Логиката ни говори за това какво трябва да правим когато искаме да мислим правилно и истинно, т.е. в съгласие с вътрешното естество на logos-а и разума.
Логиката също така е изследване на смисленото говорене и познание за нещата, т.е. на вярната, на основателната реч. Тя може да ни каже как трябва да строим изказванията и изреченията – така че в тях да възникне една логическа хармония и красота, достижима от човешката мисъл и познание. Разбира се, за да се усвои всичко това (и то успешно!) от всеки желаещ, трябва да се извърви търпеливо нелек и стръмен път.
Няма коментари:
Публикуване на коментар