По необходимост тук отново поставям въпроса за началата на логиката, т.е. за изходните опорни точки на нашата мисъл – когато тя се опитва да мисли върху самата себе си, за самата себе си. Трябва да намерим прости, ясни и очевидни положения, не нуждаещи се от особено доказване, от които – като от нещо твърдо и здраво – тръгва мисълта в своето самопознание. Това са твърдения, които – подобно на аксиомите на математиката – не се извеждат от нищо друго, а служат за основа на всичките ни по-нататъшни изводи. Те са нещо първо, прието "на вяра", което се превръща в начална опорна точка на мисълта. С други думи казано, те са изходна предпоставка на мисълта, неин постулат. Какво, впрочем, е постулат и как той се определя?
1.Постулат и постулиране
Тези думи може би звучат "страшно", съвсем объркващо, но зад тях не се крие нищо сложно и неразбираемо. Не ги въвеждам случайно, без тях просто не може.
Да постулирам нещо означава да изразя своята интуиция, вътрешното си предчувствие относно предмета на своята мисъл. Аз избирам и решавам, че това ще бъде началото на моето разсъждение – без да зная защо точно него избирам и без да мога да обясня точно и пълно защо оттук тръгвам. Ако можех да обясня, това означава да посоча друго, по-основно твърдение, което да определи настоящото ми твърдение. Но тогава другото става "по-първо", изходно и определящо, а нали аз търся първо и начално положение, в сравнение с което всички останали са производни и следващи? Постулатът от нищо не следва, напротив, всичко друго следва и зависи от него. Щом моят постулат не бива да бъде извеждан от други твърдения, то ясно е, че той не може да бъде обяснявай и доказван. В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да се осланям на своята интуиция, която ме насочва да приема за начало на разсъждението си това твърдение. Понеже нямам друг изход в тази ситуация, в която е попаднала моята мисъл, аз се подвеждам от интуицията си и вярвам, че тя правилно е отсъдила. Аз не мога да зная дали това е така, но тъй като нищо друго не ми остава, се опирам на своята безсъзнателна увереност, на своята интуиция.
Следователно тук не може и да става дума за истински избор на едно от няколко възможни положения въз основа на съзнателни аргументи и мотиви: защото за него ще ми бъдат необходими "по-първи" твърдения, които аз не мога, няма как да имам. Всички наши възможни твърдения са подредени и свързани едно с друго в "мисловни вериги” или редици, но нали трябва да има едно първо и начално твърдение, което от нищо не следва: защото именно е начало? Относно неговото определяне ние се опираме единствено на интуицията, на безсъзнателната увереност и на вярата си. Вярата е такава удивителна човешка способност, която не изисква никакви аргументи и основания за себе си, нея просто я има или я няма: "Вярвам, че е така!" или "Вярвам, че това трябва да бъде така!" – ето ги непоклатимите от нищо положения на вярата и интуицията, които стоят в основата на всички наши твърдения за нещата, в основата на всички наши знания. Увереността, произлизаща от вярата, е Архимедовата опорна точка на мисълта и на знанието, без която никакво човешко познание не може да има. Интуитивната увереност е напълно достатъчна за да тръгне мисълта ми в някаква посока, от нея аз черпя по-нататък аргументи и сила за мисълта си, върху нея аз строя сложната и внушителна "постройка" на знанието и познанието си.
След като интуицията ми е подсказала един или няколко постулата, върху тях аз вече мога да изграждам плетеницата на своите твърдения, мисли и знания. Всичко по-нататък необходимо произлиза от постулатите, дължи се на тях, изцяло зависи от тях. Появяват се вериги от мисли, които водят "нанякъде", но аз самият не зная и къде те ще ме изведат. Това е така, защото ако аз предварително знаех онова, което искам да открия и разбера, ако то ми беше известно преди да почна да мисля за него, то тогава има ли смисъл изобщо да бъде търсено? Нали нашето познание е насочено към търсене на неизвестното, а не към потвърждаване на онова, което "и без това си знаем", което е "ясно само по себе си"? Търсеното трябва да бъде извод, резултат на разсъждението, а не предпоставено знание или мнение, което искаме да наложим – или потвърдим.
Истинското познание бива насочвано единствено от стремежа към разбиране и проясняване, а не от желанието да налагаме единствено самите себе си, своите предразсъдъци, предубеждения, своята, накрая, ограниченост. Нали познанието трябва да разшири и задълбочи моите възможности и моята мисъл, а не просто да я "препотвърди", т.е. да остане в границите на предварително зададена рамка, тази на "готово даденото” и "ясното само по себе си"?
Това, че аз не зная края на своето разсъждение още преди да съм го предприел, е, следователно, нещо съвсем естествено. Ориентирите на моята мисъл се "съдържат" или са "заложени" в самата нея, т.е. в постулатите, от които съм тръгнал. Аз съм длъжен да следвам само тях, само такива вътрешно присъщи на моите постулати ориентири. Нямам право нищо да добавям "отстрани", т.е. да привнасям нещо, което да е породено от други постулати или предпоставки. Това е така, защото всичко, което не следва от моите постулати, е външно по отношение на тях, и следователно то руши органичната връзка на моите твърдения и изводи. Но да спра дотук и да предложа да погледнем на всичко това от друг ъгъл.
2.Принцип и система
Казах, че твърденията се подреждат във "верига", произлизайки от постулати. Те, следователно, трябва да придобият формата на една цялост и единство, появявайки се естествено и непроизволно в резултат на развитието на постулатите. Освен това в поредицата от твърдения трябва да съществува вътрешна и необходима връзка. На това място възниква въпросът: как се поражда връзката между твърденията, благодарение на какво тя изобщо съществува?
Онова, което придава единството и целостта на дадени твърдения се нарича принцип. Принципът е обединяващото ядро на твърденията, "фокусът", през който те се пречупват, за да придобият единството и целостта, които са им потребни. Следователно принципът свързва и придава общност на твърденията, насочва ги в определена посока, преодолява опасността да бъдат несвързани и разнопосочни. На разсъжденията без принцип липсва ориентир, при тях не може да има яснота и последователност, "стегнатост" и хармоничност, те са "разводнени" и като че ли "отрупани накуп", такива разсъждения са хаотични, неподредени, неразчленени, смесени и пр. Нашият ум изисква ред и стройност на поредицата от мисли и ненавижда "бъркотията" и неяснотата, неразбираемата сложност и изкуствената, умишлено създавана трудност. Разсъжденията ни трябва да стават с лекота, а тази лекота я получаваме само тогава, когато сме водени от принцип и сме верни на него. Принципът е този, който като че ли ни "подсказва" следващите твърдения, направлява хода на нашата мисъл, увлича ни в неговото понататъшно изразяване и развиване. Появата на трудност означава "изгубване" на принципа или дори "измяна" на нашия собствен, дълбоко потребен и свободно избран принцип. Обикновено казваме, че ние "провеждаме" някакъв принцип, но вярното е това, че колкото ние него водим, толкова и той води и направлява нашето съзнание по пътя на познанието и мисленето.
Разсъжденията, водени от принцип и пораждани от неговия вътрешен потенциал и сила, съвсем естествено придобиват формата на система. Системата е образование, в което Частите са свързани в нещо цяло и единно. Впрочем, думата система произлиза от гръцката дума ςιςτεμα (система), която означава точно това: "цялото, съставено от части, съединението, съвкупността от елементи". Отделните твърдения ако са "частите" или елементите, то от тях трябва, следователно, да възникне цялостната мисъл, т.е. системата от твърдения. Системата е образование и подреденост на частите, свързаност на всичките твърдения в една "постройка", която си има фундамент или основа (постулатите), "скелет" и "тяло", т.е. вътрешна конструкция, която поддържа частите и ги крепи от разпадане, "свързващ материал", подобен на хоросана и цимента в строителство, "спойващ " елементите в нещо цяло, и, накрая, "връх" или "покрив", който увенчава и завършва цялото "съоръжение".
Описаният по-горе характер на системата е именно от архитектонически вид, другояче казано, връзката в нея е архитектоническа. Както архитектът създава проект на постройката, а строителят я изгражда от основите до комина, по същия начин възниква архитектоническата връзка между мислите и нашите разсъждения, като разликата е само в това, че тук архитект и изпълнител съвпадат. При архитектоническата връзка спойката на частите в единна система е здрава и Не позволява разпадането, както и отпадането (без последици за цялото) на някоя обособена част. Системата от този вид буквално се гради част по част съобразно някакъв план или цел, цялото може да бъде видяно в идеална форма (като проект) преди още да е завършено или изпълнено. Много често ние свързваме нашите мисли именно по архитектонически начин, тук просто се искат известни умения за изграждане на цялостни разсъждения чрез свързване на части. (По същия начин, мога да добавя, домакинята плете своя пуловер, прокарвайки нишката – принципа! – през много фигури и "заврънкулки" докато постигне желаното, произведението на своето изкуство.)
Съществува обаче и друг тип връзка между частите, а именно органическата. Нашите мисли могат да бъдат свързани и органически, т.е. по аналогия с "частите" (органите) на живия организъм. Ясно е, че това е по-висш и по-труден за осъществяване начин на мислене, при който се постига непълноценна цялост и хармония на разсъжденията. Тук само условно можем да говорим за "система от мисли", тук се появява една и единна жива мисъл, при която отношението на частите съхранява най-съвършено единство и цялост. На пръв поглед е трудно да се схване разликата между двата вида връзка на мислите и затова ще приведа думите на великия немски философ Артур Шопенхауер (1778-1860), в които най-ясно и добре се изразява тази разлика:
"Системата от мисли трябва неминуемо да има архитектоническа връзка, т.е. такава, в която едната част постоянно поддържа другата, не бидейки обаче също от нея поддържана, крайъгълният камък поддържа накрая всички останали, не бидейки от тях поддържан, върхът е поддържан, сам не поддържайки. Единната мисъл, напротив, даже и ако позволява – заради нейното предаване на другите – разделянето й на части, то връзката на тези части все пак трябва да бъде органическа, т.е. такава, в която всяка част дотолкова съдържа в себе си цялото, доколкото и сама се поддържа от цялото, никоя не е първа и никоя не е последна, цялата мисъл посредством всяка част придобива повече яснота и даже и най-малката част не може да бъде разбрана напълно докато предварително не е разбрано цялото."
Ние по-нататък отделно ще изследваме двата типа връзка. Тук можем да кажем само това, че архитектонично построената мисъл е характерна за науката, докато мисълта от органически тип е повече срещана във философията – и в изкуството.
3.Форма на мисълта
Всяка мисъл или всяко твърдение по определен начин ни каза нещо за нещо. Тук, следователно, откриваме три основни момента:
• онова, за което мисля. Става дума за предмета на мисълта, или мислимото. Мисълта се отнася за нещо, пък дори и това нещо да е... нищото или, да речем, всичко. Можем да мислим за нищото, то значи е станало предмет на мисълта, но да мислим нищо, т.е. да липсва предмет на мисълта, е невъзможно;
• онова, което мисля. Това е "материята", "материала" или съдържанието на мисълта. Тук нещата са още по-ясни: ако някой ни попита "Какво мислиш?” и ние отвърнем: "Нищо", то това означава, че този човек не мисли, че в неговото съзнание липсва всякаква мисъл. Но когато мисли, човек винаги мисли нещо, т.е. мисълта му съдържа нещо, има "материя" или "материал". Когато кажем: "Мисля си нещо", то това "нещо" е тъкмо съдържанието на мисълта ни;
• как, по какъв начин мисля. Тук вече въпросът не е дали изобщо мисля "нещо за нещо", а за това как, по какъв начин мисля. Мисълта, безразлично каква е тя, е организирана по някакъв начин, частите й са свързани така или иначе, тя – другояче казано – е оформена някак или има своя форма. Казвайки "форма", не трябва да разбираме начина на съществуване на мисълта, т.е. "под каква форма" тя съществува – писмена, говорима, "казана" с жест, мимика на лицето, бързо или бавно изразена и пр.
Това също е форма, но външна и несъществена, по-важна е вътрешната, изграждащата самата мисъл и организиращата я форма. Тази форма е съществената и необходима структура на мисълта, устойчивата връзка на нейните части, тя именно придава единството и целостта, органиката на тази конкретна и съществуваща мисъл. Кой от тези три аспекта интересува най-вече логиката? Дали за какво, или пък какво, или, накрая, как мислим?
Предметите, за които можем да мислим, нямат брой, за всичко съществуващо на този свят може да се мисли. Науките си подбират някаква област на съществуващото и мислят за нея, опитват се да я познаят, да достигнат до знание за нещата, които я съставят.
Същевременно те са избрали и ъгъла, под който гледат на нещата, позицията, която човекът изобщо може да има към тях. Затова първият въпрос: За какво човек може да мисли? е интересен за отделните науки. Затова те осъществяват познание на нещата, съществуващи на този свят.
Естеството или съдържанието на човешките мисли също така е необхватно, хората могат да мислят каквото си искат, тук съществува безразделна свобода. Невъзможно е да се подредят или пък изследват съдържанията на мислите на всички същества, на мислите, които някому могат да хрумнат. Отчасти в тази област на съдържанието на мислите можем да се интересуваме единствено от мотивите, които карат хората да мислят едно или друго нещо. Следователно съществува въпроса: Защо така мисля? (или: Защо мисля това?) и на него се опитва да отговаря психологията. Логиката няма никакво отношение към тези въпроси.
Възможно е обаче да се интересуваме от самото отношение между предмет, съдържание и форма на мисълта, което е твърде важно – ако искаме да разберем основното за човешкото познание. Тук вече трябва да се включи и мислещият, т.е. субектът на мисълта и познанието или човекът като същество с определена способност за познание. Този проблем за човешкото познание изобщо, за връзката между предмет (обект), субект (човекът), между форма и съдържание на мислите и знанията, както и за тяхното отношение и зависимост, е област на философията в тази нейна част, наречена гносеология, учение за познанието, или пък епистемология, учение за самото знание.
4.Логиката
Логиката не се интересува нито от това "за какво" или "какво" мислим, нито пък от връзката между "за какво", "какво" или "как" мислим. За логиката е съществен единствено третият въпрос, а именно въпроса Как, по какъв начин?. От всичко останало логиката освобождава вниманието си за да може да се концентрира върху това: Как мисли всеки човек – когато наистина мисли? Следователно става дума не за всяко човешко мислене, а само за пълноценното, "истинското", разумното мислене, или за мисленето на всяко разумно същество. За да стигнем до формата на разумното мислене трябва да се откъснем от специфично човешкото, особеното и субективното в нашите мисли – за да блесне накрая истинното, всеобщото и необходимо мислене.
Това трябва да се разбере много добре, защото съществуват и специфично човешки начини на мислене – да речем "мисленето на българите" или пък на англичаните или немците, също, да речем, на... гейовете! – които изобщо не интересуват логиката. Така накратко стигаме до следното разбиране: логиката е философия на принципите, началата и формите на истинното, разумното мислене. Тя се ориентира към търсене на средствата за достигане на една цел: истината. Оказва се, че логиката се стреми да открие основанията, изворите, средствата и правилата на истинното мислене и се опитва нищо друго да не отклонява нейното внимание. За нея всяко твърдение, изказано от човек, е или истинно, или погрешно (неистинно, "лъжа"), а всички нюанси между тези два полюса оставя без внимание. Ограничавайки се с най-същественото, което изобщо може да е свързано с мисленето и неговите форми, логиката обединява силите и концентрира мощта си в една посока: истината, разума, λογος-а. Това обяснява непреходността на нейните достижения.
Посочените признаци на логическото познание дават основание да наричат науката, свързана с него, формална логика. Формалността се извежда от това, че формата на мисленето е център на нейните занимания. За да се избегнат отрицателни смислови нюанси – "формална" и "неформална", "формалност" и дори "униформеност" – нека я наричаме с по-достойното й име: класическа логика. Всъщност тя се стреми да открие и да ни даде точно това: класическата, съвършената мисъл. За човека, претендиращ да е дори единственото мислещо същество в цялата Вселена, нима може да има нещо по-значимо от това?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар