Мислещият, човекът, който мисли, е интересен за психологията и за философията; затова именно те се занимават с изучаването му. За логиката това кой мисли е съвсем безразлично, казахме, тя се пита само как мисли всеки мислещ човек, човекът, който при това наистина мисли (а не се заблуждава че прави точно това!). От друга страна за логиката е твърде важно да разбере как трябва да мисли всеки човек – ако иска това, което прави, с основание да бъде приемано за мислене в неговия истински смисъл.
Това е така, защото истинското, пълноценното мислене изисква известни усилия, свеждащи се до спазването на правила, които сме длъжни така или иначе да спазваме. Обикновено човек мисли "както се случи" или "както дойде", а също и както си иска, т.е. възползвайки се от свободата си. Такова мислене не е съвсем пълноценно и основателно, на него се дължи разноезичието между хората или това, че те не могат да се разбират напълно, да са убедителни, да говорят основателно и категорично истинно. Ясно е, че само в редки случаи някои човешки същества съзнателно лъжат или заблуждават другите, но повсеместно хората сами себе си (и без да искат това!) се заблуждават, "лъжат" се, грешат, изпадат в илюзии, усещат безсилие да постигнат истината.
Преодоляването на самозаблужденията и самоизмамите, избягването на "клопките", които ни дебнат по пътя на познанието и мисленето е смисъл на заниманията с логика. Защото именно логическото изкуство прояснява мисленето като такова и в чистата му форма; с това логиката спомага за пълноценната ориентация на човека като мислещ, като човек, който вече иска да знае и да изхожда от най-дълбоката вътрешна същност, от сърцевината на мисленето. В така започнатата тема за човешката способност, свързвана с пълноценното мислене, нека най-напред да се спрем на въпроса за общия, абстрактния логически субект на мисълта – който е един вид образец за всеки човек, стремящ се да бъде мислещ.
1."Всеобщият мислител" на логиката
Отказвайки се от невъзможната за изпълнение задача да бъдат описани особеностите на мисленето на всеки отделен човек, логиката, разбира се, постъпва съвсем разумно. На нейно място тя си поставя нещо изпълнимо: да създаде, да конституира типа на всеобщия мислител, който... винаги мисли истинно и основателно, т.е. постига и изразява мисълта в нейната единствена, всеобща и необходима форма. Това е един мислим, съвършен, идеален тип на образцовия мислител, за който грешките и илюзиите на човеците – за тях вече стана дума – са нещо непостижимо, невъзможно. Този всеобщ мислител на логиката се оказва носител и олицетворение на разума и λογος-а, на свръхчовешката сила и мощ на мисълта, която съответства на самата себе си и е адекватна, следователно, на Божията мисъл.
Казвам това, защото тук става дума за мисълта на всяко разумно същество – а не само за мисълта на човешките същества, които може би не са единствените, претендиращи за разумност в този необятен Космос. Следователно всеобщият мислител на логиката не е абстракция, един вид "извлечение" и "екстрат" само на човешкото мислене – с всичката му сила и слабост – напротив, мисълта на този "всеобщ мислител" се стреми да постигне пълнотата и съвършенството на мисълта на Бога, на абсолютната "изпълненост" или потенция на висшия, на Божествения Разум. Безспорно е, че има толкова много чисто човешки "логики", техният брой дори може би съвпада с числото на всички живеещи под това небе. Но не това е логиката, която ни интересува и към която искаме да бъдем причастни. Нали казахме, че се отказваме от изучаване на човешкото (субективното, изкривеното, непълноценното и пр.) в нашите мисли; нека тогава приемем, че чрез логиката се отправяме към Божественото, към Абсолютното в тях!
Логиката, както, впрочем, и цялата философия, се опитва да ни помогне да надмогнем себе си – отказвайки се от ограничеността и непълноценността, която всеки човек има или "притежава"; но този товар и тази тежест могат да бъдат отхвърлени, не сме обречени да изнемогваме вечно под тях. Става дума за пътя на свободата, по който философията ни води, стремейки се към това сами да го възжелаем и уверено да тръгнем по него. Логиката просто е едно от средствата, с които философията разполага, за да ни помага в това наистина свръхчовешко усилие: да бъдеш разумен по подобие на Бога, да усетиш неговата интелектуална сила в себе си, неговия неизтощим потенциал и всичко превъзхождаща мощ. Та нали ние сме творение на Великия Създател, което не бива да пада надолу, а е длъжно да се развива съобразно своя съвършен образец?!
И така, всеобщият мислител на логиката, явяващ се образец за всеки мислещ човек, дължи възможността си, а също и своята действителност като логически субект единствено на това, че сам по себе си е проекция на Абсолютния Разум, който от своя страна е съществен "отблясък" и проява на Божията мисъл. Струва ми се, че тази философска представа трябваше да бъде изречена още сега: за да имаме нужната яснота и нужното разбиране, което да ни води по-нататък в правата, единствено вярната посока. Не бива да се самозаблуждаваме, че човекът е създал както разума, така и λογος-а, че той е "изобретил" дори мисълта като духовна потенция; това не е по силите на слабия човек. Именно затова сме длъжни, като не се самозабравяме, точно да разбираме извора, от който черпим своята сила, всичките си възможности и способности, извора, който дори ни е дарил живота наред с така потребната ни свобода.
Всеобщият субект на логиката персонализира – олицетворява, оличностява – вечно истинната мисъл и разумното познание, а това е необходимо защото мислене и мисъл без мислещ няма и не може да има. Това не означава, че в логиката трябва да се разглежда съдържанието на неговите мисли; персонализираността на логическото мислене в лицето на всеобщия субект се свежда до търсенето на развитата форма и установяването на закона на мислите, които той има – и към чието съвършенство е прекрасно да се приобщим.
2.Всеобщност и необходимост
Мислите на всеобщия субект съдържат най-вече необходимост и всеобщност. Първото означава, че елементите на мисълта са постигнали единство и цялост, изразени в единствена и пълноценно съществуваща форма, форма, която "не може да бъде друга". Казано иначе, тяхната необходимост се свежда до това, че в такива мисли няма нищо случайно намиращо се и "кой знае откъде взело се"; в тях също няма несвързани или пък чужди на единството елементи и части; тяхната форма е изкристализирала в своята абсолютна чистота, неповторимост, закономерност; в тях нищо не може да бъде добавено или отнето без нарушаване на органиката, която придава единство на цялото. Излиза, че необходимостта на мислите е компонент на тяхното съвършенство; същото може да се каже за и за тяхната всеобщност.
Всеобща е мисълта, която съдържа в себе си всички без никакво изключение компоненти (елементи), които са необходими за съществуването й във формата на едно съвършенство и пълнота, от една страна, и, на второ място, която се отнася до всички възможни и действителни нейни обекти, до всеки потенциално или актуално съществуващ неин предмет. Мисълта, чието качество е всеобщността, не е ограничена по отношение на своята валидността един или няколко случая, а тя е в състояние да обхване – по един необходим начин обаче! – всички без никакво изключение случаи. Не е всеобща, да речем, мисълта, че "някои звезди са красиви", докато пък изказването звездите са красиви е всеобщо, нещо повече, то съдържа в себе си и една налагаща се безпрекословно необходимост, която ни предпазва от желание да спорим относно неговата правота. Същото обаче не може да се каже за първото изказване или мисъл, която поради отсъствието както на необходимост, така и на всеобщност, ни провокира да запитаме: "А защо, впрочем, само някои звезди са красиви?!", което означава, че в нея не сме съзрели изискващата се за едно твърдение и от само себе си налагаща се необходимост.
Изказването "Някои камъни, хвърлени нагоре, падат на земята" е пример за пълно отсъствие както на необходимост, така и на всеобщност – и точно затова е съвсем неудовлетворително за разсъдъка. Разбира се, твърдение, което се основава на всеобщата и необходима форма на физичния закон за гравитацията е лишено от подобни недостатъци и затова напълно задоволява нашия разсъдък. И така стигаме до един основен въпрос на логиката, а именно: Как мислите достигат до всеобщност и необходимост?. Така поставен, въпросът изисква да се раздели на двата аспекта и те да бъдат разгледани поотделно, което ще бъде направено по-нататък. Тук обаче ще бъде казано нещо, което е валидно както за всеобщността на мислите, така и за тяхната необходимост.
3.Човешкото познание
Мисленето е съставна част на познанието и на съзнанието. Даже тук, мислейки за самото мислене, пие се опитваме да достигнем до познанието му, до знание за него.
Вече знаем от психологията, че човешкото познание има два етапа или стадия: сетивност и разсъдъчност, разсъдливост, свързвана с интелектуалните усилия на душа, с дейността на ума. Всъщност това са двата основни вида познание, на които човекът е способен; същевременно връзката, зависимостта между тях е безспорна. Познанието започва, да приемем, със съзерцанието на нещата, с тяхното сетивно възприемане. Това е сетивното познание, чрез което душата се изпълва с "материал" или със съдържание, разбирано като всичко онова, което ние така или иначе сме възприели, от което сме се впечатлили. Възприетото, материалът на сетивността по-нататък трябва да бъде "обработен" от нашата познавателна способност, която се опитва да внесе ред и организация в него. Най-напред с тази задача се заема човешката сетивност като активна познавателна сила, дадена на човека. По-нататък внасянето на ред в материала на познанието бива продължено от разсъдъка, който именно мисли, а също се стреми да обяснява. В края на познанието се стига до истинното знание за "това, което е, такова, каквото е" (Хегел) и в него душата на човека се стреми да се добере до закона на съществуващото, до неговата същност и най-дълбока вътрешност. Така се осъществява едно движение на познанието от външното, от повърхността на предметите (т.е. сетивно наблюдаемото и възприеманото) към тяхната вътрешна същност и сърцевина. Ясно е, че цел на човешкото познание е истината, тя именно е негов идеал.
Нека сега да се вгледаме по-внимателно и да се опитаме да разберем как е "устроена" човешката познавателна способност, състояща се от разсъдък и сетивност. Знание за всичко това – най-задълбочено и съвсем проницателно – ни даде великият немски философ Имануел Кант, който е живял в гр. Кьонигсберг, Източна Прусия през времето, от 1724 до 1804 г. Откритията на Кант в областта на философията се съдържат в неговата знаменита книга "Критика на чистия разум".
Най-напред Кант се пита как е възможно сетивното познание, възприемането на нещата в нагледа. Тук трябва да разграничим два основни фактора на познанието, които го правят възможно и... действително. Първият се дължи на обекта и това е доставяният чрез сетивата материал (съдържание), а вторият е зависим от субекта и с него се свързва формата (реда, подредеността) на сетивността, на сетивното познание. Зависимото от обекта може да бъде наречено в случая обективно, а зависимото от субекта – субективно. Оказва се, че по съдържание познанието ни е обективно, а по форма то е субективно и цялата работа по-нататък до вникването в неговия "механизъм", в това как то става.
От друга страна Кант въвежда още две необходими за анализа на сетивността (а след това и на разсъдъка) понятия. Онова, което се появява след опита и следователно зависи от него, Кант нарича апостериорно (от a posteriori, т.е. след опита), а другото, онова, което съществува в готов вид преди всякакъв възможен опит, се оказва априорно (от a priori, преди опита). Тук вероятно е потребно пояснение с пример.
Ето аз в момента възприемам лежащата пред мен книга. Тя е тук, пред мен, на една ръка разстояние, и аз мога сега, в този момент, да я взема и разлистя. Тези "тук" и "сега" (също "до", "някога", "около", "пред", "зад" и пр.), свързани с мен самия, с моя начин на възприемане, не зависят от никакъв опит, напротив, самите те са условия, правещи възможен всеки такъв опит на възприемане. Всяко възприятие е възможно благодарение на формите на пространството и времето, давани от субекта, които са априорни.
Аз възприемам и мога да възприемам неща "около себе си" само защото "нося в себе си" формите на пространството и времето, явяващи се условия на всеки мой опит. Всеки човек е така устроен, че може да възприема неща в пространството и времето, нито един човек не може да възприеме нещо ако то е... "извън" пространството и времето. Следователно установихме две субективни и априорни форми на човешката сетивност, правещи възможен всеки човешки опит, и това са пространството и времето. Другояче казано, ако не съществуваха човешките представи за пространство и време, които прилагаме при всяко възприятие на неща, и ако те не бяха предварително готови преди всеки възможен акт (опит) на възприемане, то тогава би било абсурдно даже да си помислим – а какво остава да осъществим! – дори и едно конкретно възприятие.
Но субективни условия на познанието съществуват и на ниво разсъдък. Става дума за онова, което ние даваме "от себе си" когато мислим. Например в резултат на мои наблюдения аз стигам до мисълта и изричам твърдението "А е по-голямо от В", а също, да речем, "А е вдясно от В". Аз съм извършил, в случая, мисловната операция сравнение и съм констатирал току-що казаното. Да помислим обаче още малко: как бих могъл да сравнявам два предмета по отношение на тяхната големина ако нямам заложени в своето съзнание понятията за голямо (и малко), а също, в другия случай, за ляво и дясно! Колкото и да се струва странно на пръв поглед, аз пристъпвам към всеки конкретен акт на сравнение с предварително готови понятия "голямо" и "малко", които не съм извлякъл от никакъв опит. Напротив, тъкмо благодарение на тях е възможен изобщо един такъв опит на сравняване, на установяване на отношение. Дори и някакъв хипотетичен “най-първи” опит на сравнение, който някога съм правил, би бил абсолютно безсмислен, ако аз предварително не съм знаел какво търся, а именно "голямо" и "малко", приложени при самото сравняване от моя разсъдък. Същото може да се каже и по отношение на изказването "Този триъгълник е правоъгълен", което нямаше да значи нищо ако в разсъдъка ми не съществуваха понятията за "триъгълник" и "правоъгълност".
Следователно всички понятия, които нашият разсъдък употребява при мисленето, и особено такива като причина, отношение (голямо и малко, повече и по-малко и т.н.), необходимост, възможност и пр., наричани във философията категории, са априорни форми на разсъдъка и от тях зависи – от страна на субекта – самата възможност за познание. Без това, което дава субектът от себе си (понятията) и без това, което той прави, търсейки връзката между тях и предметите (обектите), е невъзможно съществуването на никакво познание. Всъщност това е толкова ясно: без човека няма и не може да има човешко познание; защото именно човекът е познаващият, субектът на това познание, неговата активна и насочваща сила.
И така, човек в своето познание прави две неща: наблюдава и разсъждава, съзерцава и мисли. В първото той постига явлението, а във второто – същността на нещата. И в двете той внася своя решаващ дял в познанието им, прилагайки своите субективни и априорни форми на сетивността и разсъдъка. Следователно в нашето познание нещата не са точно такива, каквито те са "сами по себе си" или "в себе си", нашата човешка намеса, нашият дял в картината на света не може да не даде своето отражение. (Но нали дори и това, че имаме само пет сетива – а не десет! – неминуемо води до ограничеността на човешката сетивност, която именно е крайна, а не безкрайна по своите възможности!) Затова Кант показва, че първото – нещата такива, каквито те ни се представят или явяват, сиреч нещата за нас – трябва да бъде разграничено от второто, от нещата в себе си. "Нещото в себе си" и "нещото за нас" са двата основни кантови термина, които занимаващият се с логика трябва да знае.
На основата на всичко казано дотук вече може да се отговори на поставения въпрос за това как мислите ни достигат до всеобщност и необходимост.
Тяхната всеобщност и необходимост не може да бъде извлечена от опита, напротив, тя се основава на априорните форми на разсъдъка. Другояче казано, всеобщността и необходимостта на мислите е сътворена от човека, тя е "заложена" в естеството на неговия чист разум – като човешка познавателна способност. Вярно е, че "всяко друго разумно същество" би трябвало да изразява своята разумност тъкмо по същия начин, но това не е основание да надценяваме своята познавателна способност. Впрочем, разбирайки я в нейната истина, ние точно по този начин признаваме и достойнството й: за Кант човекът е законодател на природата – поне що се отнася до познанието, не до съществуването й.
4.Как човек мисли?
Казаното по-горе вече направи възможно смисленото поставяне на този въпрос, а също и търсенето на разумен отговор.
Мисленето е свързване на понятия с помощта на най-общите, на "най-силните" понятия, наречени категории. Такива са думите, които вече употребихме в досегашния си анализ и без които е невъзможно да се мисли, а именно необходимост, възможност, причина, явление, същност, отношение, съществуване и пр. Това са именно априорните, "заложените" в разсъдъка, форми на всяко мислене и познание, които го правят... възможно и действително. Чрез тях съдържащото се в опита бива мислено, т.е. подреждано, свързвано, структурирано, организирано, прояснявано и пр. Особена роля за познанието има категорията причинност, от която се извежда и на която се основава цялото естествознание, науките за природата. Наистина, какво означава например едно физично явление да бъде опознато? Нищо друго освен откриване на скритите причини, които го пораждат и му придават действителност. Намирането на причините на явлението вече хвърля светлина върху неговия механизъм, начин на протичане. Ако добитото знание за конкретната причина на нещо е вярна, то неговата истинност трябва да бъде демонстрирана в опита, експериментално, или пък да се потвърждава и да бъде валидна за всеки опит. Това са ясни положения.
Чистото мислене, т.е. мисленето извън опита и независимо от него, се оказва, че има известно саморазвитие. Става дума за мисленето на самото мислене, а също и за независещата от никакъв опит същностна (субстанциална) връзка на категориите. Това чисто, есенциално (от лат. essentia – същност) мислене е основа и двигател на всяко друго мислене, в това число и на онова, което обслужва опита и го направлява.
Следователно не мисли в истинския смисъл на тази дума онзи, който не е наясно с дълбоката връзка на категориите, т.е. оградил е съзнанието си от логоса и значи го е "капсулирал" в самото себе си, в неговата откъснатост от живота на понятията, явяващ се предмет на логиката. Да мислиш означава да мислиш логически, т.е. съобразно с извечната връзка на самите понятия, другояче казано, съобразявайки се със законите на самото мислене, с λογος-а. Мисленето не познава и е дълбоко враждебно на всеки произвол, то не търпи хаоса, случайността, привидността. Изучаването на логиката култивира една жизнено необходима дисциплина на ума, която е признак на разумния човек.
Това е така, защото истинското, пълноценното мислене изисква известни усилия, свеждащи се до спазването на правила, които сме длъжни така или иначе да спазваме. Обикновено човек мисли "както се случи" или "както дойде", а също и както си иска, т.е. възползвайки се от свободата си. Такова мислене не е съвсем пълноценно и основателно, на него се дължи разноезичието между хората или това, че те не могат да се разбират напълно, да са убедителни, да говорят основателно и категорично истинно. Ясно е, че само в редки случаи някои човешки същества съзнателно лъжат или заблуждават другите, но повсеместно хората сами себе си (и без да искат това!) се заблуждават, "лъжат" се, грешат, изпадат в илюзии, усещат безсилие да постигнат истината.
Преодоляването на самозаблужденията и самоизмамите, избягването на "клопките", които ни дебнат по пътя на познанието и мисленето е смисъл на заниманията с логика. Защото именно логическото изкуство прояснява мисленето като такова и в чистата му форма; с това логиката спомага за пълноценната ориентация на човека като мислещ, като човек, който вече иска да знае и да изхожда от най-дълбоката вътрешна същност, от сърцевината на мисленето. В така започнатата тема за човешката способност, свързвана с пълноценното мислене, нека най-напред да се спрем на въпроса за общия, абстрактния логически субект на мисълта – който е един вид образец за всеки човек, стремящ се да бъде мислещ.
1."Всеобщият мислител" на логиката
Отказвайки се от невъзможната за изпълнение задача да бъдат описани особеностите на мисленето на всеки отделен човек, логиката, разбира се, постъпва съвсем разумно. На нейно място тя си поставя нещо изпълнимо: да създаде, да конституира типа на всеобщия мислител, който... винаги мисли истинно и основателно, т.е. постига и изразява мисълта в нейната единствена, всеобща и необходима форма. Това е един мислим, съвършен, идеален тип на образцовия мислител, за който грешките и илюзиите на човеците – за тях вече стана дума – са нещо непостижимо, невъзможно. Този всеобщ мислител на логиката се оказва носител и олицетворение на разума и λογος-а, на свръхчовешката сила и мощ на мисълта, която съответства на самата себе си и е адекватна, следователно, на Божията мисъл.
Казвам това, защото тук става дума за мисълта на всяко разумно същество – а не само за мисълта на човешките същества, които може би не са единствените, претендиращи за разумност в този необятен Космос. Следователно всеобщият мислител на логиката не е абстракция, един вид "извлечение" и "екстрат" само на човешкото мислене – с всичката му сила и слабост – напротив, мисълта на този "всеобщ мислител" се стреми да постигне пълнотата и съвършенството на мисълта на Бога, на абсолютната "изпълненост" или потенция на висшия, на Божествения Разум. Безспорно е, че има толкова много чисто човешки "логики", техният брой дори може би съвпада с числото на всички живеещи под това небе. Но не това е логиката, която ни интересува и към която искаме да бъдем причастни. Нали казахме, че се отказваме от изучаване на човешкото (субективното, изкривеното, непълноценното и пр.) в нашите мисли; нека тогава приемем, че чрез логиката се отправяме към Божественото, към Абсолютното в тях!
Логиката, както, впрочем, и цялата философия, се опитва да ни помогне да надмогнем себе си – отказвайки се от ограничеността и непълноценността, която всеки човек има или "притежава"; но този товар и тази тежест могат да бъдат отхвърлени, не сме обречени да изнемогваме вечно под тях. Става дума за пътя на свободата, по който философията ни води, стремейки се към това сами да го възжелаем и уверено да тръгнем по него. Логиката просто е едно от средствата, с които философията разполага, за да ни помага в това наистина свръхчовешко усилие: да бъдеш разумен по подобие на Бога, да усетиш неговата интелектуална сила в себе си, неговия неизтощим потенциал и всичко превъзхождаща мощ. Та нали ние сме творение на Великия Създател, което не бива да пада надолу, а е длъжно да се развива съобразно своя съвършен образец?!
И така, всеобщият мислител на логиката, явяващ се образец за всеки мислещ човек, дължи възможността си, а също и своята действителност като логически субект единствено на това, че сам по себе си е проекция на Абсолютния Разум, който от своя страна е съществен "отблясък" и проява на Божията мисъл. Струва ми се, че тази философска представа трябваше да бъде изречена още сега: за да имаме нужната яснота и нужното разбиране, което да ни води по-нататък в правата, единствено вярната посока. Не бива да се самозаблуждаваме, че човекът е създал както разума, така и λογος-а, че той е "изобретил" дори мисълта като духовна потенция; това не е по силите на слабия човек. Именно затова сме длъжни, като не се самозабравяме, точно да разбираме извора, от който черпим своята сила, всичките си възможности и способности, извора, който дори ни е дарил живота наред с така потребната ни свобода.
Всеобщият субект на логиката персонализира – олицетворява, оличностява – вечно истинната мисъл и разумното познание, а това е необходимо защото мислене и мисъл без мислещ няма и не може да има. Това не означава, че в логиката трябва да се разглежда съдържанието на неговите мисли; персонализираността на логическото мислене в лицето на всеобщия субект се свежда до търсенето на развитата форма и установяването на закона на мислите, които той има – и към чието съвършенство е прекрасно да се приобщим.
2.Всеобщност и необходимост
Мислите на всеобщия субект съдържат най-вече необходимост и всеобщност. Първото означава, че елементите на мисълта са постигнали единство и цялост, изразени в единствена и пълноценно съществуваща форма, форма, която "не може да бъде друга". Казано иначе, тяхната необходимост се свежда до това, че в такива мисли няма нищо случайно намиращо се и "кой знае откъде взело се"; в тях също няма несвързани или пък чужди на единството елементи и части; тяхната форма е изкристализирала в своята абсолютна чистота, неповторимост, закономерност; в тях нищо не може да бъде добавено или отнето без нарушаване на органиката, която придава единство на цялото. Излиза, че необходимостта на мислите е компонент на тяхното съвършенство; същото може да се каже за и за тяхната всеобщност.
Всеобща е мисълта, която съдържа в себе си всички без никакво изключение компоненти (елементи), които са необходими за съществуването й във формата на едно съвършенство и пълнота, от една страна, и, на второ място, която се отнася до всички възможни и действителни нейни обекти, до всеки потенциално или актуално съществуващ неин предмет. Мисълта, чието качество е всеобщността, не е ограничена по отношение на своята валидността един или няколко случая, а тя е в състояние да обхване – по един необходим начин обаче! – всички без никакво изключение случаи. Не е всеобща, да речем, мисълта, че "някои звезди са красиви", докато пък изказването звездите са красиви е всеобщо, нещо повече, то съдържа в себе си и една налагаща се безпрекословно необходимост, която ни предпазва от желание да спорим относно неговата правота. Същото обаче не може да се каже за първото изказване или мисъл, която поради отсъствието както на необходимост, така и на всеобщност, ни провокира да запитаме: "А защо, впрочем, само някои звезди са красиви?!", което означава, че в нея не сме съзрели изискващата се за едно твърдение и от само себе си налагаща се необходимост.
Изказването "Някои камъни, хвърлени нагоре, падат на земята" е пример за пълно отсъствие както на необходимост, така и на всеобщност – и точно затова е съвсем неудовлетворително за разсъдъка. Разбира се, твърдение, което се основава на всеобщата и необходима форма на физичния закон за гравитацията е лишено от подобни недостатъци и затова напълно задоволява нашия разсъдък. И така стигаме до един основен въпрос на логиката, а именно: Как мислите достигат до всеобщност и необходимост?. Така поставен, въпросът изисква да се раздели на двата аспекта и те да бъдат разгледани поотделно, което ще бъде направено по-нататък. Тук обаче ще бъде казано нещо, което е валидно както за всеобщността на мислите, така и за тяхната необходимост.
3.Човешкото познание
Мисленето е съставна част на познанието и на съзнанието. Даже тук, мислейки за самото мислене, пие се опитваме да достигнем до познанието му, до знание за него.
Вече знаем от психологията, че човешкото познание има два етапа или стадия: сетивност и разсъдъчност, разсъдливост, свързвана с интелектуалните усилия на душа, с дейността на ума. Всъщност това са двата основни вида познание, на които човекът е способен; същевременно връзката, зависимостта между тях е безспорна. Познанието започва, да приемем, със съзерцанието на нещата, с тяхното сетивно възприемане. Това е сетивното познание, чрез което душата се изпълва с "материал" или със съдържание, разбирано като всичко онова, което ние така или иначе сме възприели, от което сме се впечатлили. Възприетото, материалът на сетивността по-нататък трябва да бъде "обработен" от нашата познавателна способност, която се опитва да внесе ред и организация в него. Най-напред с тази задача се заема човешката сетивност като активна познавателна сила, дадена на човека. По-нататък внасянето на ред в материала на познанието бива продължено от разсъдъка, който именно мисли, а също се стреми да обяснява. В края на познанието се стига до истинното знание за "това, което е, такова, каквото е" (Хегел) и в него душата на човека се стреми да се добере до закона на съществуващото, до неговата същност и най-дълбока вътрешност. Така се осъществява едно движение на познанието от външното, от повърхността на предметите (т.е. сетивно наблюдаемото и възприеманото) към тяхната вътрешна същност и сърцевина. Ясно е, че цел на човешкото познание е истината, тя именно е негов идеал.
Нека сега да се вгледаме по-внимателно и да се опитаме да разберем как е "устроена" човешката познавателна способност, състояща се от разсъдък и сетивност. Знание за всичко това – най-задълбочено и съвсем проницателно – ни даде великият немски философ Имануел Кант, който е живял в гр. Кьонигсберг, Източна Прусия през времето, от 1724 до 1804 г. Откритията на Кант в областта на философията се съдържат в неговата знаменита книга "Критика на чистия разум".
Най-напред Кант се пита как е възможно сетивното познание, възприемането на нещата в нагледа. Тук трябва да разграничим два основни фактора на познанието, които го правят възможно и... действително. Първият се дължи на обекта и това е доставяният чрез сетивата материал (съдържание), а вторият е зависим от субекта и с него се свързва формата (реда, подредеността) на сетивността, на сетивното познание. Зависимото от обекта може да бъде наречено в случая обективно, а зависимото от субекта – субективно. Оказва се, че по съдържание познанието ни е обективно, а по форма то е субективно и цялата работа по-нататък до вникването в неговия "механизъм", в това как то става.
От друга страна Кант въвежда още две необходими за анализа на сетивността (а след това и на разсъдъка) понятия. Онова, което се появява след опита и следователно зависи от него, Кант нарича апостериорно (от a posteriori, т.е. след опита), а другото, онова, което съществува в готов вид преди всякакъв възможен опит, се оказва априорно (от a priori, преди опита). Тук вероятно е потребно пояснение с пример.
Ето аз в момента възприемам лежащата пред мен книга. Тя е тук, пред мен, на една ръка разстояние, и аз мога сега, в този момент, да я взема и разлистя. Тези "тук" и "сега" (също "до", "някога", "около", "пред", "зад" и пр.), свързани с мен самия, с моя начин на възприемане, не зависят от никакъв опит, напротив, самите те са условия, правещи възможен всеки такъв опит на възприемане. Всяко възприятие е възможно благодарение на формите на пространството и времето, давани от субекта, които са априорни.
Аз възприемам и мога да възприемам неща "около себе си" само защото "нося в себе си" формите на пространството и времето, явяващи се условия на всеки мой опит. Всеки човек е така устроен, че може да възприема неща в пространството и времето, нито един човек не може да възприеме нещо ако то е... "извън" пространството и времето. Следователно установихме две субективни и априорни форми на човешката сетивност, правещи възможен всеки човешки опит, и това са пространството и времето. Другояче казано, ако не съществуваха човешките представи за пространство и време, които прилагаме при всяко възприятие на неща, и ако те не бяха предварително готови преди всеки възможен акт (опит) на възприемане, то тогава би било абсурдно даже да си помислим – а какво остава да осъществим! – дори и едно конкретно възприятие.
Но субективни условия на познанието съществуват и на ниво разсъдък. Става дума за онова, което ние даваме "от себе си" когато мислим. Например в резултат на мои наблюдения аз стигам до мисълта и изричам твърдението "А е по-голямо от В", а също, да речем, "А е вдясно от В". Аз съм извършил, в случая, мисловната операция сравнение и съм констатирал току-що казаното. Да помислим обаче още малко: как бих могъл да сравнявам два предмета по отношение на тяхната големина ако нямам заложени в своето съзнание понятията за голямо (и малко), а също, в другия случай, за ляво и дясно! Колкото и да се струва странно на пръв поглед, аз пристъпвам към всеки конкретен акт на сравнение с предварително готови понятия "голямо" и "малко", които не съм извлякъл от никакъв опит. Напротив, тъкмо благодарение на тях е възможен изобщо един такъв опит на сравняване, на установяване на отношение. Дори и някакъв хипотетичен “най-първи” опит на сравнение, който някога съм правил, би бил абсолютно безсмислен, ако аз предварително не съм знаел какво търся, а именно "голямо" и "малко", приложени при самото сравняване от моя разсъдък. Същото може да се каже и по отношение на изказването "Този триъгълник е правоъгълен", което нямаше да значи нищо ако в разсъдъка ми не съществуваха понятията за "триъгълник" и "правоъгълност".
Следователно всички понятия, които нашият разсъдък употребява при мисленето, и особено такива като причина, отношение (голямо и малко, повече и по-малко и т.н.), необходимост, възможност и пр., наричани във философията категории, са априорни форми на разсъдъка и от тях зависи – от страна на субекта – самата възможност за познание. Без това, което дава субектът от себе си (понятията) и без това, което той прави, търсейки връзката между тях и предметите (обектите), е невъзможно съществуването на никакво познание. Всъщност това е толкова ясно: без човека няма и не може да има човешко познание; защото именно човекът е познаващият, субектът на това познание, неговата активна и насочваща сила.
И така, човек в своето познание прави две неща: наблюдава и разсъждава, съзерцава и мисли. В първото той постига явлението, а във второто – същността на нещата. И в двете той внася своя решаващ дял в познанието им, прилагайки своите субективни и априорни форми на сетивността и разсъдъка. Следователно в нашето познание нещата не са точно такива, каквито те са "сами по себе си" или "в себе си", нашата човешка намеса, нашият дял в картината на света не може да не даде своето отражение. (Но нали дори и това, че имаме само пет сетива – а не десет! – неминуемо води до ограничеността на човешката сетивност, която именно е крайна, а не безкрайна по своите възможности!) Затова Кант показва, че първото – нещата такива, каквито те ни се представят или явяват, сиреч нещата за нас – трябва да бъде разграничено от второто, от нещата в себе си. "Нещото в себе си" и "нещото за нас" са двата основни кантови термина, които занимаващият се с логика трябва да знае.
На основата на всичко казано дотук вече може да се отговори на поставения въпрос за това как мислите ни достигат до всеобщност и необходимост.
Тяхната всеобщност и необходимост не може да бъде извлечена от опита, напротив, тя се основава на априорните форми на разсъдъка. Другояче казано, всеобщността и необходимостта на мислите е сътворена от човека, тя е "заложена" в естеството на неговия чист разум – като човешка познавателна способност. Вярно е, че "всяко друго разумно същество" би трябвало да изразява своята разумност тъкмо по същия начин, но това не е основание да надценяваме своята познавателна способност. Впрочем, разбирайки я в нейната истина, ние точно по този начин признаваме и достойнството й: за Кант човекът е законодател на природата – поне що се отнася до познанието, не до съществуването й.
4.Как човек мисли?
Казаното по-горе вече направи възможно смисленото поставяне на този въпрос, а също и търсенето на разумен отговор.
Мисленето е свързване на понятия с помощта на най-общите, на "най-силните" понятия, наречени категории. Такива са думите, които вече употребихме в досегашния си анализ и без които е невъзможно да се мисли, а именно необходимост, възможност, причина, явление, същност, отношение, съществуване и пр. Това са именно априорните, "заложените" в разсъдъка, форми на всяко мислене и познание, които го правят... възможно и действително. Чрез тях съдържащото се в опита бива мислено, т.е. подреждано, свързвано, структурирано, организирано, прояснявано и пр. Особена роля за познанието има категорията причинност, от която се извежда и на която се основава цялото естествознание, науките за природата. Наистина, какво означава например едно физично явление да бъде опознато? Нищо друго освен откриване на скритите причини, които го пораждат и му придават действителност. Намирането на причините на явлението вече хвърля светлина върху неговия механизъм, начин на протичане. Ако добитото знание за конкретната причина на нещо е вярна, то неговата истинност трябва да бъде демонстрирана в опита, експериментално, или пък да се потвърждава и да бъде валидна за всеки опит. Това са ясни положения.
Чистото мислене, т.е. мисленето извън опита и независимо от него, се оказва, че има известно саморазвитие. Става дума за мисленето на самото мислене, а също и за независещата от никакъв опит същностна (субстанциална) връзка на категориите. Това чисто, есенциално (от лат. essentia – същност) мислене е основа и двигател на всяко друго мислене, в това число и на онова, което обслужва опита и го направлява.
Следователно не мисли в истинския смисъл на тази дума онзи, който не е наясно с дълбоката връзка на категориите, т.е. оградил е съзнанието си от логоса и значи го е "капсулирал" в самото себе си, в неговата откъснатост от живота на понятията, явяващ се предмет на логиката. Да мислиш означава да мислиш логически, т.е. съобразно с извечната връзка на самите понятия, другояче казано, съобразявайки се със законите на самото мислене, с λογος-а. Мисленето не познава и е дълбоко враждебно на всеки произвол, то не търпи хаоса, случайността, привидността. Изучаването на логиката култивира една жизнено необходима дисциплина на ума, която е признак на разумния човек.
Няма коментари:
Публикуване на коментар