Идеята за търсене на хоризонта на познанието и знанието принадлежи на Имануел Кант. Тя трябва да бъде основателно премислена и разбрана, което ще сложи ред в представите ни за човешкото познание изобщо.
1.Интуитивно и дискурсивно
И двете понятия се свързват с познанието, те в определен смисъл обозначават два различни пътя в достигането на знанието и истината. Може да се каже дори, че двата корена, от които израства знанието, са именно интуицията и дискурсът.
Думата intuitia е къснолатинска дума, която означава съсредоточено, втренчено гледам, взирам се. Интуиция притежава човекът, който е способен да постигне истината пряко и непосредствено, един вид виждайки я в нещата, т.е. без да прибягва до помощта на доказателства и аргументи. По този начин интуицията е форма на непосредственото знание чрез съзерцание, без посредничеството на понятията.
Някои философи (Платон, Декарт) разбират интуицията като свойство на интелекта, който е в състояние пряко да съзре в себе си вродените, заложените в него идеи. Това е т.н. интелектуална интуиция, "вътрешното сетиво" или "умствено движение", което пряко извлича цялото човешко знание от собствения потенциал на разума. Интуицията обаче е била свързвана и със сетивността, която е в състояние непосредствено да съзре истината, вкоренена във вътрешността на нещата и недостъпна по друг начин (Шопенхауер, Бергсон). В този смисъл интуицията се оказва нещо като инстинкт за истина, който не е даден еднакво на всички, но въпреки това всеки човек може да се опитва да се възползва от нейните предимства. Самият акт на непосредствено постигане и озарение се нарича inside, англ. дума, означаваща проницателност, разбиране, вътрешно прозрение, което става внезапно и не е обусловено от миналия опит на субекта – или поне връзката му с този последния не е пряка, установима. Ние по-нататък ще трябва да преценим какво е мястото на интуицията от двата рода в познанието, каква е нейната роля за постигането на "цялата истина".
Diskurs също е латинска дума с късен произход и тя означава разсъждение, довод, аргумент. Дискурсът по този начин представлява извеждане на знанието по пътя на доказването – чрез установяване на връзката на понятията и мислите. Щом един човек мисли и разсъждава с помощта на понятия (които са един вид… "патерици" на мисълта му!), то той е избрал пътя на дискурсивното познание и търсене на истината. Такъв човек не вярва на своята интуиция или пък изпитва недоверие към нея, той разчита на бавното и мъчително, но затова пък по-сигурно (както поне му се струва) движение към знанието и истината.
И така, интуицията се опитва да съзре истината непосредствено било в нагледа (явлението), било в чистия разум или интелект. Тя пък изпитва недоверие към простото свързване на понятията и към конституирането на знанието на тази почва. Възниква въпросът: кой от двата пътя на познание е по-ефективен и сигурен? На кой от тях трябва да разчита – и да се основава – логиката? Всъщност този въпрос съдържа в себе си възможността за два кардинално различни отговора. Това води до осъществяването на два проекта за човешка логика – интуитивистки и дискурсивен. Ако си спомним какво казваше откривателят на λογος-а Хераклит (а именно, че λογος-ът ни говори и че от нас се иска само да го чуем), то първият проект, интуитивният, има по-ранна история от другия, проекта за дискурсивна логика, реализиран от Аристотел (384-322 г. преди Христос). Интуитивната логика в разгърнатата й форма не е създадена и до днес, независимо от опитите на много философи в тази насока; един от тях принадлежи на Шопенхауер.
Същевременно дискурсивната логика, създадена от Аристотел в пълния й обем, съществува повече от 23 века и бива наричана класическа, съвършена. Това показва само едно: човешкото познание преди 23 века е поело по пътя на дискурса, пренебрегвайки другата възможност, тази на интуицията. Тук става дума, разбира се, за западното познание и съзнание, тъй като на Изток (Индия, Китай) ситуацията е коренно различна, там интуитивно-непосредственото “нагласяне” на субективността към истината на съществуващото се ползва с доверие и уважение. На Запад всички успехи и триумфи на познанието и науката се дължат на първоначалния избор на дискурса пред интуицията, но дали това е вярната насока на развитие на човешкия дух? Все по-силно усещаното през последните два века неудовлетворение от този избор – който дава мощно отражение не само върху начина на мислене, но и върху разбирането на живота и неговата задача – е симптоматично: западният човек “много знае”, има солидна наука и умее да прилага знанията си чрез техниката, но дали с това е постигнал истината на живота?
Науката, построена по този логически модел, се оказа откъсната, а също и враждебна на човека, тя дори достигна до практическата възможност да го унищожи (атомната бомба, екологичната катастрофа, заплашваща човечеството, експериментите в генетиката, преизпълнени с коварства и пр.). Дали пък цялата култура, израснала на почвата на дискурса, не е "сгрешена" още в основанията си, в своя принцип и начало? Този въпрос заслужава да бъде обсъден; изучавайки такъв тип логика, ние не трябва да я превръщаме в нещо свещено и неприкосновено.
Напротив, трябва да си даваме сметка както за нейната сила, така и за огромните й недостатъци, за пораженията й върху ума и душата. Може би само по този начин може да бъде внесен живот в логическото познание, може би само така логиката ще престане да бъде скучна и отблъскваща съзнанието на съвременния човек, преситен от "абстракции" и прекален интелектуализъм. Дали пък не се е изчерпал ресурсът на дискурсивното познание, дали неговият път не е вече извървян? Дали не е време човешкото познание да поеме по другия път – след като е съзряло, изпитало и усеща все по-силно жизнената потребност от един такъв поврат? Нима не сме изпитали до насита онова, което ни чакаше на финала на досегашното вървене по все един и същ път? Впрочем, и комунизмът, довел до такава трагедия милиони човешки същества, нима не е плод на прекомерно разрасналия се разсъдък, опитващ се вече да е "господар на живота "! Това са изключително интересни въпроси за обсъждане...
2.Абстрактно и конкретно
Ето още два други фундаментални логически термина, които сме длъжни още сега да обсъдим. При това също така внасяйки нужната прецизност на определенията, почиващи на ясно разбиране.
Образованият човек почти непрекъснато употребява думите абстрактно и конкретно, а също и латинския им вариант in abstracto и in concreto. Казваме също "абстрахирам се от нещо конкретно" като разбираме, че мислено "се отвличам", откъсвам се от него – за да стигна до представата това нещо, която е по-смътна и неясна в сравнение с този непосредствено даден предмет, откриващ ми се в непринуденото съзерцание. Всъщност абстракция означава точно това: "отвлечената представа" за нещо, която съм си създал, изпускайки някои черти на предмета и "задържайки" в съзнанието си други, които смятам за по-значими. При абстрахирането моето съзнание тръгва от прекия контакт с предмета, даден ми в съзерцанието и в явлението, но не се задоволява с това и чрез "изхвърлянето" и запазването на черти и признаци си изработва представа, а по-късно и понятие за рода предмети, към който той принадлежи.
Мисленето започва с това да уточниш понятието за онова, за което мислиш, и по-нататък вместо със самия предмет да "боравиш" именно с неговото понятие. Понятието възниква също и по пътя на обобщаването на черти и признаци, валидни не конкретно за даден предмет, а за всички предмети от този род. Затова понятието е победно по съдържание от конкретната представа за предмета, а в още по-голяма степен и от самия предмет, явяващ се по естеството си пълноценно единство (цялост) на всички негови черти и признаци. Но по пътя на "изграждането" на абстракции ние си мислим, че "улавяме" в тях тъкмо същественото и необходимото, "изпускайки" незначителното и случайното (дали е точно така?!). Мисленето ни води от конкретното към абстрактното (понятията и общите разсъждения), от единичното към общото, тъй като негова цел не е да описва пълнотата на единично съществуващия предмет, а да прониква във вътрешната същност, която е невидима за окото.
Интересно е обаче да се замислим "около" един такъв парадокс на мисленето: "бягайки" от предмета, откъсвайки се от неговата пълноценна и непосредствено съществуваща даденост в цялата й конкретика, в цялото му великолепие и неописуемо богатство, мисълта един вид се "затваря" в самата себе си, като при това се изпълва с увереността, че по някакъв тайнствен успява да навлезе в самата вътрешност, в "сърцевината" на предмета – как така? Оказва се, че мисленето чрез абстракции и общи понятия е устремено към вътрешността (същността) на нещата по пътя на... отдалечаването от тях самите, от тяхното непосредствено явяване пред съзнанието в цялата им жива пъстрота – нима това не е някаква непонятна "чудатост"? Възниква сериозният проблем: върху какво се основава увереността на разсъдъка, че съществува точно съответствие между "света на абстракциите" и "света на нещата"? Как става така, че същността на нещата... не принадлежи като че ли на тях самите, а може да бъде намерена някъде в абстракциите, в конструкциите на разсъдъка и във "примислената" връзка на понятията? Има ли наистина някакво действително превъзходство на общото пред единичното, на абстрактното пред конкретното – или това е някаква скъпо струваща илюзия? На тези и ред други такива въпроси може да отговори само философията, но до пълноценното ориентиране в техния смисъл пътя не е лек; едно от "изпитанията" по него е заниманието с логика.
Сетивно възприеманото конкретно, оказва се, може да бъде обхванато само... естетически. Това означава улавяне и преживяване на цялото богатство от черти и признаци на нещата, достигане до техния непосредствен живот. Тук имаме... бягство от абстракциите и оставане при нещата. Такова отношение е естетическо защото гръцкото "естетикос" означава тъкмо сетивно възприемащ, чувстващ. Нещата освен да бъдат мислени могат да бъдат и чувствани, нека да не забравяме това. Тук вече се намесва по-пълно интуицията, пренебрегната при мисленето, или поне оставена в сянка. Кое от двете – мисленето или чувстването – дава повече на човека, е тема на философията, която тук само поставяме.
3.Логическо и естетическо съвършенство
Тук отново ще се опрем на Кант, който внася яснота върху току-що поставения въпрос.
Едно познание, казва Кант, може да е съвършено или по законите на сетивността, или по законите на разсъдъка. В първия случай то е естетически, а във втория то е логически съвършено. Двете съвършенства са от различен вид: логическото почива върху съответствието на познанието с обекта, значи върху общовалидни закони и следователно може да се обсъжда според норми априори.
Естетическото съвършенство се състои в съответствието на познанието със субекта и се основава на особената сетивност у човека. Затова при естетическото съвършенство няма обективни и общовалидни закони, на основата на които да може да се отсъжда по един общоважащ начин и априори. Макар това да е така доколкото има общи закони на сетивността – които важат субективно за цялото човечество – все пак може да се мисли също така и за едно естетическо съвършенство, съдържащо основанието на едно субективно общо харесване. То се нарича красота, т.е. онова, което се харесва на сетивата в нагледа и тъкмо затова може да бъде предмет на едно общо харесване. Чрез това съответствие с общите закони на сетивността именно по вид се различава истинското, самостоятелно красиво – чиято същност се състои в чистата форма – от приятното, което изпълва усета само чрез дразнение или възбуда и поради това може да бъде причина единствено на едно частно (лично) харесване. Това разграничение на Кант също не е излишно да се има предвид.
На основата на току-що казаното Кант прави следните изводи. На първо място между двете съвършенства на нашето познание винаги присъства по природа един вид противоборство, което никога не може да бъде изцяло преодоляно. Разсъдъкът иска да бъде поучен и поучаван, сетивността – оживена, първият се стреми към прозрение и обяснение, а втората – към разбираемост. Следва ли знанията да поучават, то те трябва съответно и да бъдат обосновани; следва ли те същевременно и да развличат, то трябва да бъдат също така и красиви. От друга страна ако едно изложение е красиво, но повърхностно, то може да се хареса само на сетивността, не и на разсъдъка и, обратно, е ли то обосновано, но сухо, ще се хареса само на разсъдъка, не и на сетивността.
Потребностите на човешката природа изискват да се опитваме да съединим в едно двете съвършенства. Това означава да се мисли с настроение и с вдъхновение, а не прекалено скучно и сухо, знанията трябва да бъдат "просмуквани" от чувството за красота, точността и обосноваността да се съчетават с популярност и разбираемост. (Впрочем, нима множеството от хора не се опитва да мисли... със сетивата си, нали гордо казват: знам само онова, което виждам!)
И така логическата форма на изложението – а също и философската – може да бъде оживена и одухотворена чрез прибавянето към нея на една естетическа форма, което означава недостатъците на първата да бъдат смекчени с помощта на предимствата на втората. Самият Кант затова е смятал, че ако се намери един добър "популяризатор" на неговата философия, притежаващ и естетическа дарба (който да я изложи живо и разбираемо, а също и вълнуващо и впечатляващо за всяка душа!), то това ще бъде венецът на неговото собствено философско дело. (С това съвсем не искам да кажа, че... аз съм този човек; Кант е имал толкова много безкрайно даровити ученици, който направиха от неговата философия най-значимото духовно и културно явление на съвременния свят.)
Известно е, че мнозина читатели на Кант са се оплаквали от "варварския" стил на неговото Изложение, макар че то се отличава с перфектна точност, кристална логическа форма, обоснованост, стегнатост и дори с живост, интригуваща чувството. Техните оплаквания говорят, впрочем, за отсъствието на естетическо чувство по-скоро у тях самите, отколкото у Кант. Кант е пределно разбираем за всеки, който се опитва да разбира; всеки друг да се сърди на себе си, щом му се струва, че не разбирал; нима изложеното дотук от неговата философия е неразбираемо за някой?!
4.Съвършенството изобщо
Сетивността се опитва да постигне многообразието на нещата в техните явления за съзнанието; разсъдъкът търси тяхното единство в знанието. На сетивността й стига многообразието, за разсъдъка то е недостатъчно и затова той е устремен към единството. Човешката душа обаче се удовлетворява само от целостта на двете, от свързването на многообразието с единството, на сетивността с разсъдъка. (Нима тогава е чудно защо наред с това че ни харесва да... учим ние така силно също обичаме и развлеченията!?) Чистото многообразие без единство не може да ни задоволи, но същото се отнася за празното единство, откъснато от многообразието и дори противопоставено на него.
Съвършенството изобщо в човешкото познание се постига от хармонията на двете сили на човека. На даровития човек, чиято душа живее пълноценен живот, а в най-голяма степен на гения (постигнал границите на човешките възможности за познание и разбиране) тази хармония като че ли им е дадена по начало и "по рождение". Останалите, т.е. "всички ние" трябва да се опитват – използвайки творчеството на великите учители на човечеството – поне да й бъдат причастни.
5.Определяне на хоризонта на знанията
Знанието зависи и е производно, произлиза от познавателната способност на човека, а също се определя от целта на познанието, която също се дава от нас самите. Изобщо трябва да имаме предвид, че навсякъде става дума за човешко знание и познание, съгласувано с естеството на разума и λογος-а, с техния закон. По този начин единствено можем да си представим хоризонта на нашите знания. Винаги трябва да си даваме сметка доколко едно знание съответства на нашите цели и способности.
"Под хоризонт на нашите знания – пише Кант – следва да се разбира съобразеността на знанията изобщо със способностите и целите на субекта". Нали всеки "хоризонт" не е друго, а границата, предела, до който стига нашето виждане, а значи и чертата, зад която "за нас вече няма нищо". Това "виждане" съответства на нашите познавателни способности и цели, независимо от това дали виждаме с очите или пък с ума си. От това разбиране произлизат твърде значими следствия:
• Човешката познавателна способност не е безгранична, а ограничена; това е така, иначе изобщо не би могло да се говори за хоризонт на познанието и знанието;
• Човекът по принцип не може да знае всичко, а само онова, което не "надвишава" неговата способност за познание ("всеки мисли според ума си");
• Априорните и субективни форми на сетивността и разсъдъка (пространството и времето; категориите) задават човешката способност за познание, всичко онова, което не се "вмества" в тях, е непознаваемо за човека;
• От казаното следва, че на човека са достъпни само нещата за нас (явленията, феномените), ние не знаем и никога няма да узнаем какви са нещата в себе си, нещата "сами по себе си", т.е. такива, каквито те са безотносително (извън всякакво отношение) с познавателните възможности и способности на човека;
• Това е твърде ясно: всеки вижда онова, което е в състояние да види, чува само това, което е в състояние да чуе, знае само това, което е способен да проумее, разбира само онова, за което има усет; всичко останало е нещо, което за нас "не съществува", с което ние нямаме и не можем да имаме никакъв контакт;
• Всяко знание е относително и зависи от познавателните потенции на човека, то е субект-обектно съответствие, което зависи както от обекта (явлението), така и от субекта; не бива да приписваме на човека по-големи познавателни възможности от тези, които той наистина притежава;
• За да не се пораждат безпочвени познавателни претенции на човешкия разум, а също и неоснователни познавателни илюзии, трябва да сме наясно със собствения разум, с границата на човешката възможност за познание – за да не я престъпваме незаконно.
Това е основното от разбирането на И. Кант. Този е патосът на коперниканската революция във философията, която се свързва с неговата "Критика на чистия разум", с критическата философия на кьонигсбергския мислител. "Хоризонтът се отнася – пише Кант в своята "Логика" – до оценяването и определянето на това какво може да знае човекът, какво бива да знае и какво е длъжен да знае." По отношение на субекта Кант разграничава общ и абсолютен, от една страна, и особен и обусловен хоризонт – от друга.
Под абсолютен, общ хоризонт следва да се разбира припокриването на границите на човешките знания с границите на пълното човешко съвършенство изобщо. И тук следователно стои изключително важният въпрос: Какво може изобщо човекът като човек да знае? За отговора, който Кант дава на този основен въпрос стана дума по-горе.
Частният хоризонт зависи от всякакви емпирични (опитни) и специални особености, например тези на възрастта, пола, съсловието, начина на живот, и пр. Тук може да се говори и за един хоризонт на "здравия разум", за който си заслужава да се помисли повече относно естеството му.
Накрая трябва да се заключи с това, че има неща, които са над, а също и отвъд хоризонта ни. Това, което ние не можем да знаем, е над нашия хоризонт, което пък не бива или не е нужно да знаем, е отвъд хоризонта ни. Във връзка с казаното възниква въпросът за това каква е ползата от вглъбяването на съзнанието и ума в познанието и знанието.
Кант стига до следното решение: "Всяко логически съвършено знание винаги има някаква възможна полза, която, макар и да е непозната за нас, ще бъде вероятно открита от потомството. Ако в полето на науките се виждаше само материалната изгода, то ние не бихме имали никаква аритметика и никаква геометрия. Освен това нашият разсъдък е така устроен, че намира удовлетворение повече в чистото прозрение, отколкото в ползата, която би произлязла отнето".
6.Отношението към собствения хоризонт
Кант дава следните практически правила, които трябва да имаме предвид по отношение на своя личен хоризонт. Човек трябва:
• да определи хоризонта си наистина по-рано, но все пак, разбира се, тогава, когато може да си го определи сам, а това не се случва обикновено преди 20-та година;
• да не променя хоризонта си лесно и често (да не се мята от един към друг);
• да не мери хоризонта на другите според своя и да не смята за безполезно това, което няма полза за нас; чиста наглост е да искаш да определяш хоризонта на другите, тъй като не се познават достатъчно както техните способности, така и намеренията им;
• нито да разширява твърде много, нито да стеснява твърде много хоризонта си. Защото който иска да знае твърде много, накрая не знае нищо и, обратно, който вярва, че някои неща не го засягат изобщо, твърде често се залъгва.
Също си струва да опита:
• предварително да определи абсолютния хоризонт на целия човешки род (според миналото и бъдещето), както и особено
• да определи мястото, което заема нашата наука (или любимата наука) в хоризонта на знанието изобщо;
• при определянето на своя особен хоризонт човек грижливо трябва да оцени: към коя част на знанието има най-големи способности и наклонности, какво е повече или по-малко необходимо с оглед на определени задължения, какво не може да се съчетае с необходимите задължения и, накрая, е длъжен да се опита все пак повече да разшири хоризонта си, отколкото да го стесни.
Добре е да се знаят тези правила, нужно е най-малкото да не сме безразлични към своя хоризонт – за да се предпазим от тенденцията към "свиване" на собствения хоризонт, която "клони към абсолютната точка".
1.Интуитивно и дискурсивно
И двете понятия се свързват с познанието, те в определен смисъл обозначават два различни пътя в достигането на знанието и истината. Може да се каже дори, че двата корена, от които израства знанието, са именно интуицията и дискурсът.
Думата intuitia е къснолатинска дума, която означава съсредоточено, втренчено гледам, взирам се. Интуиция притежава човекът, който е способен да постигне истината пряко и непосредствено, един вид виждайки я в нещата, т.е. без да прибягва до помощта на доказателства и аргументи. По този начин интуицията е форма на непосредственото знание чрез съзерцание, без посредничеството на понятията.
Някои философи (Платон, Декарт) разбират интуицията като свойство на интелекта, който е в състояние пряко да съзре в себе си вродените, заложените в него идеи. Това е т.н. интелектуална интуиция, "вътрешното сетиво" или "умствено движение", което пряко извлича цялото човешко знание от собствения потенциал на разума. Интуицията обаче е била свързвана и със сетивността, която е в състояние непосредствено да съзре истината, вкоренена във вътрешността на нещата и недостъпна по друг начин (Шопенхауер, Бергсон). В този смисъл интуицията се оказва нещо като инстинкт за истина, който не е даден еднакво на всички, но въпреки това всеки човек може да се опитва да се възползва от нейните предимства. Самият акт на непосредствено постигане и озарение се нарича inside, англ. дума, означаваща проницателност, разбиране, вътрешно прозрение, което става внезапно и не е обусловено от миналия опит на субекта – или поне връзката му с този последния не е пряка, установима. Ние по-нататък ще трябва да преценим какво е мястото на интуицията от двата рода в познанието, каква е нейната роля за постигането на "цялата истина".
Diskurs също е латинска дума с късен произход и тя означава разсъждение, довод, аргумент. Дискурсът по този начин представлява извеждане на знанието по пътя на доказването – чрез установяване на връзката на понятията и мислите. Щом един човек мисли и разсъждава с помощта на понятия (които са един вид… "патерици" на мисълта му!), то той е избрал пътя на дискурсивното познание и търсене на истината. Такъв човек не вярва на своята интуиция или пък изпитва недоверие към нея, той разчита на бавното и мъчително, но затова пък по-сигурно (както поне му се струва) движение към знанието и истината.
И така, интуицията се опитва да съзре истината непосредствено било в нагледа (явлението), било в чистия разум или интелект. Тя пък изпитва недоверие към простото свързване на понятията и към конституирането на знанието на тази почва. Възниква въпросът: кой от двата пътя на познание е по-ефективен и сигурен? На кой от тях трябва да разчита – и да се основава – логиката? Всъщност този въпрос съдържа в себе си възможността за два кардинално различни отговора. Това води до осъществяването на два проекта за човешка логика – интуитивистки и дискурсивен. Ако си спомним какво казваше откривателят на λογος-а Хераклит (а именно, че λογος-ът ни говори и че от нас се иска само да го чуем), то първият проект, интуитивният, има по-ранна история от другия, проекта за дискурсивна логика, реализиран от Аристотел (384-322 г. преди Христос). Интуитивната логика в разгърнатата й форма не е създадена и до днес, независимо от опитите на много философи в тази насока; един от тях принадлежи на Шопенхауер.
Същевременно дискурсивната логика, създадена от Аристотел в пълния й обем, съществува повече от 23 века и бива наричана класическа, съвършена. Това показва само едно: човешкото познание преди 23 века е поело по пътя на дискурса, пренебрегвайки другата възможност, тази на интуицията. Тук става дума, разбира се, за западното познание и съзнание, тъй като на Изток (Индия, Китай) ситуацията е коренно различна, там интуитивно-непосредственото “нагласяне” на субективността към истината на съществуващото се ползва с доверие и уважение. На Запад всички успехи и триумфи на познанието и науката се дължат на първоначалния избор на дискурса пред интуицията, но дали това е вярната насока на развитие на човешкия дух? Все по-силно усещаното през последните два века неудовлетворение от този избор – който дава мощно отражение не само върху начина на мислене, но и върху разбирането на живота и неговата задача – е симптоматично: западният човек “много знае”, има солидна наука и умее да прилага знанията си чрез техниката, но дали с това е постигнал истината на живота?
Науката, построена по този логически модел, се оказа откъсната, а също и враждебна на човека, тя дори достигна до практическата възможност да го унищожи (атомната бомба, екологичната катастрофа, заплашваща човечеството, експериментите в генетиката, преизпълнени с коварства и пр.). Дали пък цялата култура, израснала на почвата на дискурса, не е "сгрешена" още в основанията си, в своя принцип и начало? Този въпрос заслужава да бъде обсъден; изучавайки такъв тип логика, ние не трябва да я превръщаме в нещо свещено и неприкосновено.
Напротив, трябва да си даваме сметка както за нейната сила, така и за огромните й недостатъци, за пораженията й върху ума и душата. Може би само по този начин може да бъде внесен живот в логическото познание, може би само така логиката ще престане да бъде скучна и отблъскваща съзнанието на съвременния човек, преситен от "абстракции" и прекален интелектуализъм. Дали пък не се е изчерпал ресурсът на дискурсивното познание, дали неговият път не е вече извървян? Дали не е време човешкото познание да поеме по другия път – след като е съзряло, изпитало и усеща все по-силно жизнената потребност от един такъв поврат? Нима не сме изпитали до насита онова, което ни чакаше на финала на досегашното вървене по все един и същ път? Впрочем, и комунизмът, довел до такава трагедия милиони човешки същества, нима не е плод на прекомерно разрасналия се разсъдък, опитващ се вече да е "господар на живота "! Това са изключително интересни въпроси за обсъждане...
2.Абстрактно и конкретно
Ето още два други фундаментални логически термина, които сме длъжни още сега да обсъдим. При това също така внасяйки нужната прецизност на определенията, почиващи на ясно разбиране.
Образованият човек почти непрекъснато употребява думите абстрактно и конкретно, а също и латинския им вариант in abstracto и in concreto. Казваме също "абстрахирам се от нещо конкретно" като разбираме, че мислено "се отвличам", откъсвам се от него – за да стигна до представата това нещо, която е по-смътна и неясна в сравнение с този непосредствено даден предмет, откриващ ми се в непринуденото съзерцание. Всъщност абстракция означава точно това: "отвлечената представа" за нещо, която съм си създал, изпускайки някои черти на предмета и "задържайки" в съзнанието си други, които смятам за по-значими. При абстрахирането моето съзнание тръгва от прекия контакт с предмета, даден ми в съзерцанието и в явлението, но не се задоволява с това и чрез "изхвърлянето" и запазването на черти и признаци си изработва представа, а по-късно и понятие за рода предмети, към който той принадлежи.
Мисленето започва с това да уточниш понятието за онова, за което мислиш, и по-нататък вместо със самия предмет да "боравиш" именно с неговото понятие. Понятието възниква също и по пътя на обобщаването на черти и признаци, валидни не конкретно за даден предмет, а за всички предмети от този род. Затова понятието е победно по съдържание от конкретната представа за предмета, а в още по-голяма степен и от самия предмет, явяващ се по естеството си пълноценно единство (цялост) на всички негови черти и признаци. Но по пътя на "изграждането" на абстракции ние си мислим, че "улавяме" в тях тъкмо същественото и необходимото, "изпускайки" незначителното и случайното (дали е точно така?!). Мисленето ни води от конкретното към абстрактното (понятията и общите разсъждения), от единичното към общото, тъй като негова цел не е да описва пълнотата на единично съществуващия предмет, а да прониква във вътрешната същност, която е невидима за окото.
Интересно е обаче да се замислим "около" един такъв парадокс на мисленето: "бягайки" от предмета, откъсвайки се от неговата пълноценна и непосредствено съществуваща даденост в цялата й конкретика, в цялото му великолепие и неописуемо богатство, мисълта един вид се "затваря" в самата себе си, като при това се изпълва с увереността, че по някакъв тайнствен успява да навлезе в самата вътрешност, в "сърцевината" на предмета – как така? Оказва се, че мисленето чрез абстракции и общи понятия е устремено към вътрешността (същността) на нещата по пътя на... отдалечаването от тях самите, от тяхното непосредствено явяване пред съзнанието в цялата им жива пъстрота – нима това не е някаква непонятна "чудатост"? Възниква сериозният проблем: върху какво се основава увереността на разсъдъка, че съществува точно съответствие между "света на абстракциите" и "света на нещата"? Как става така, че същността на нещата... не принадлежи като че ли на тях самите, а може да бъде намерена някъде в абстракциите, в конструкциите на разсъдъка и във "примислената" връзка на понятията? Има ли наистина някакво действително превъзходство на общото пред единичното, на абстрактното пред конкретното – или това е някаква скъпо струваща илюзия? На тези и ред други такива въпроси може да отговори само философията, но до пълноценното ориентиране в техния смисъл пътя не е лек; едно от "изпитанията" по него е заниманието с логика.
Сетивно възприеманото конкретно, оказва се, може да бъде обхванато само... естетически. Това означава улавяне и преживяване на цялото богатство от черти и признаци на нещата, достигане до техния непосредствен живот. Тук имаме... бягство от абстракциите и оставане при нещата. Такова отношение е естетическо защото гръцкото "естетикос" означава тъкмо сетивно възприемащ, чувстващ. Нещата освен да бъдат мислени могат да бъдат и чувствани, нека да не забравяме това. Тук вече се намесва по-пълно интуицията, пренебрегната при мисленето, или поне оставена в сянка. Кое от двете – мисленето или чувстването – дава повече на човека, е тема на философията, която тук само поставяме.
3.Логическо и естетическо съвършенство
Тук отново ще се опрем на Кант, който внася яснота върху току-що поставения въпрос.
Едно познание, казва Кант, може да е съвършено или по законите на сетивността, или по законите на разсъдъка. В първия случай то е естетически, а във втория то е логически съвършено. Двете съвършенства са от различен вид: логическото почива върху съответствието на познанието с обекта, значи върху общовалидни закони и следователно може да се обсъжда според норми априори.
Естетическото съвършенство се състои в съответствието на познанието със субекта и се основава на особената сетивност у човека. Затова при естетическото съвършенство няма обективни и общовалидни закони, на основата на които да може да се отсъжда по един общоважащ начин и априори. Макар това да е така доколкото има общи закони на сетивността – които важат субективно за цялото човечество – все пак може да се мисли също така и за едно естетическо съвършенство, съдържащо основанието на едно субективно общо харесване. То се нарича красота, т.е. онова, което се харесва на сетивата в нагледа и тъкмо затова може да бъде предмет на едно общо харесване. Чрез това съответствие с общите закони на сетивността именно по вид се различава истинското, самостоятелно красиво – чиято същност се състои в чистата форма – от приятното, което изпълва усета само чрез дразнение или възбуда и поради това може да бъде причина единствено на едно частно (лично) харесване. Това разграничение на Кант също не е излишно да се има предвид.
На основата на току-що казаното Кант прави следните изводи. На първо място между двете съвършенства на нашето познание винаги присъства по природа един вид противоборство, което никога не може да бъде изцяло преодоляно. Разсъдъкът иска да бъде поучен и поучаван, сетивността – оживена, първият се стреми към прозрение и обяснение, а втората – към разбираемост. Следва ли знанията да поучават, то те трябва съответно и да бъдат обосновани; следва ли те същевременно и да развличат, то трябва да бъдат също така и красиви. От друга страна ако едно изложение е красиво, но повърхностно, то може да се хареса само на сетивността, не и на разсъдъка и, обратно, е ли то обосновано, но сухо, ще се хареса само на разсъдъка, не и на сетивността.
Потребностите на човешката природа изискват да се опитваме да съединим в едно двете съвършенства. Това означава да се мисли с настроение и с вдъхновение, а не прекалено скучно и сухо, знанията трябва да бъдат "просмуквани" от чувството за красота, точността и обосноваността да се съчетават с популярност и разбираемост. (Впрочем, нима множеството от хора не се опитва да мисли... със сетивата си, нали гордо казват: знам само онова, което виждам!)
И така логическата форма на изложението – а също и философската – може да бъде оживена и одухотворена чрез прибавянето към нея на една естетическа форма, което означава недостатъците на първата да бъдат смекчени с помощта на предимствата на втората. Самият Кант затова е смятал, че ако се намери един добър "популяризатор" на неговата философия, притежаващ и естетическа дарба (който да я изложи живо и разбираемо, а също и вълнуващо и впечатляващо за всяка душа!), то това ще бъде венецът на неговото собствено философско дело. (С това съвсем не искам да кажа, че... аз съм този човек; Кант е имал толкова много безкрайно даровити ученици, който направиха от неговата философия най-значимото духовно и културно явление на съвременния свят.)
Известно е, че мнозина читатели на Кант са се оплаквали от "варварския" стил на неговото Изложение, макар че то се отличава с перфектна точност, кристална логическа форма, обоснованост, стегнатост и дори с живост, интригуваща чувството. Техните оплаквания говорят, впрочем, за отсъствието на естетическо чувство по-скоро у тях самите, отколкото у Кант. Кант е пределно разбираем за всеки, който се опитва да разбира; всеки друг да се сърди на себе си, щом му се струва, че не разбирал; нима изложеното дотук от неговата философия е неразбираемо за някой?!
4.Съвършенството изобщо
Сетивността се опитва да постигне многообразието на нещата в техните явления за съзнанието; разсъдъкът търси тяхното единство в знанието. На сетивността й стига многообразието, за разсъдъка то е недостатъчно и затова той е устремен към единството. Човешката душа обаче се удовлетворява само от целостта на двете, от свързването на многообразието с единството, на сетивността с разсъдъка. (Нима тогава е чудно защо наред с това че ни харесва да... учим ние така силно също обичаме и развлеченията!?) Чистото многообразие без единство не може да ни задоволи, но същото се отнася за празното единство, откъснато от многообразието и дори противопоставено на него.
Съвършенството изобщо в човешкото познание се постига от хармонията на двете сили на човека. На даровития човек, чиято душа живее пълноценен живот, а в най-голяма степен на гения (постигнал границите на човешките възможности за познание и разбиране) тази хармония като че ли им е дадена по начало и "по рождение". Останалите, т.е. "всички ние" трябва да се опитват – използвайки творчеството на великите учители на човечеството – поне да й бъдат причастни.
5.Определяне на хоризонта на знанията
Знанието зависи и е производно, произлиза от познавателната способност на човека, а също се определя от целта на познанието, която също се дава от нас самите. Изобщо трябва да имаме предвид, че навсякъде става дума за човешко знание и познание, съгласувано с естеството на разума и λογος-а, с техния закон. По този начин единствено можем да си представим хоризонта на нашите знания. Винаги трябва да си даваме сметка доколко едно знание съответства на нашите цели и способности.
"Под хоризонт на нашите знания – пише Кант – следва да се разбира съобразеността на знанията изобщо със способностите и целите на субекта". Нали всеки "хоризонт" не е друго, а границата, предела, до който стига нашето виждане, а значи и чертата, зад която "за нас вече няма нищо". Това "виждане" съответства на нашите познавателни способности и цели, независимо от това дали виждаме с очите или пък с ума си. От това разбиране произлизат твърде значими следствия:
• Човешката познавателна способност не е безгранична, а ограничена; това е така, иначе изобщо не би могло да се говори за хоризонт на познанието и знанието;
• Човекът по принцип не може да знае всичко, а само онова, което не "надвишава" неговата способност за познание ("всеки мисли според ума си");
• Априорните и субективни форми на сетивността и разсъдъка (пространството и времето; категориите) задават човешката способност за познание, всичко онова, което не се "вмества" в тях, е непознаваемо за човека;
• От казаното следва, че на човека са достъпни само нещата за нас (явленията, феномените), ние не знаем и никога няма да узнаем какви са нещата в себе си, нещата "сами по себе си", т.е. такива, каквито те са безотносително (извън всякакво отношение) с познавателните възможности и способности на човека;
• Това е твърде ясно: всеки вижда онова, което е в състояние да види, чува само това, което е в състояние да чуе, знае само това, което е способен да проумее, разбира само онова, за което има усет; всичко останало е нещо, което за нас "не съществува", с което ние нямаме и не можем да имаме никакъв контакт;
• Всяко знание е относително и зависи от познавателните потенции на човека, то е субект-обектно съответствие, което зависи както от обекта (явлението), така и от субекта; не бива да приписваме на човека по-големи познавателни възможности от тези, които той наистина притежава;
• За да не се пораждат безпочвени познавателни претенции на човешкия разум, а също и неоснователни познавателни илюзии, трябва да сме наясно със собствения разум, с границата на човешката възможност за познание – за да не я престъпваме незаконно.
Това е основното от разбирането на И. Кант. Този е патосът на коперниканската революция във философията, която се свързва с неговата "Критика на чистия разум", с критическата философия на кьонигсбергския мислител. "Хоризонтът се отнася – пише Кант в своята "Логика" – до оценяването и определянето на това какво може да знае човекът, какво бива да знае и какво е длъжен да знае." По отношение на субекта Кант разграничава общ и абсолютен, от една страна, и особен и обусловен хоризонт – от друга.
Под абсолютен, общ хоризонт следва да се разбира припокриването на границите на човешките знания с границите на пълното човешко съвършенство изобщо. И тук следователно стои изключително важният въпрос: Какво може изобщо човекът като човек да знае? За отговора, който Кант дава на този основен въпрос стана дума по-горе.
Частният хоризонт зависи от всякакви емпирични (опитни) и специални особености, например тези на възрастта, пола, съсловието, начина на живот, и пр. Тук може да се говори и за един хоризонт на "здравия разум", за който си заслужава да се помисли повече относно естеството му.
Накрая трябва да се заключи с това, че има неща, които са над, а също и отвъд хоризонта ни. Това, което ние не можем да знаем, е над нашия хоризонт, което пък не бива или не е нужно да знаем, е отвъд хоризонта ни. Във връзка с казаното възниква въпросът за това каква е ползата от вглъбяването на съзнанието и ума в познанието и знанието.
Кант стига до следното решение: "Всяко логически съвършено знание винаги има някаква възможна полза, която, макар и да е непозната за нас, ще бъде вероятно открита от потомството. Ако в полето на науките се виждаше само материалната изгода, то ние не бихме имали никаква аритметика и никаква геометрия. Освен това нашият разсъдък е така устроен, че намира удовлетворение повече в чистото прозрение, отколкото в ползата, която би произлязла отнето".
6.Отношението към собствения хоризонт
Кант дава следните практически правила, които трябва да имаме предвид по отношение на своя личен хоризонт. Човек трябва:
• да определи хоризонта си наистина по-рано, но все пак, разбира се, тогава, когато може да си го определи сам, а това не се случва обикновено преди 20-та година;
• да не променя хоризонта си лесно и често (да не се мята от един към друг);
• да не мери хоризонта на другите според своя и да не смята за безполезно това, което няма полза за нас; чиста наглост е да искаш да определяш хоризонта на другите, тъй като не се познават достатъчно както техните способности, така и намеренията им;
• нито да разширява твърде много, нито да стеснява твърде много хоризонта си. Защото който иска да знае твърде много, накрая не знае нищо и, обратно, който вярва, че някои неща не го засягат изобщо, твърде често се залъгва.
Също си струва да опита:
• предварително да определи абсолютния хоризонт на целия човешки род (според миналото и бъдещето), както и особено
• да определи мястото, което заема нашата наука (или любимата наука) в хоризонта на знанието изобщо;
• при определянето на своя особен хоризонт човек грижливо трябва да оцени: към коя част на знанието има най-големи способности и наклонности, какво е повече или по-малко необходимо с оглед на определени задължения, какво не може да се съчетае с необходимите задължения и, накрая, е длъжен да се опита все пак повече да разшири хоризонта си, отколкото да го стесни.
Добре е да се знаят тези правила, нужно е най-малкото да не сме безразлични към своя хоризонт – за да се предпазим от тенденцията към "свиване" на собствения хоризонт, която "клони към абсолютната точка".
Няма коментари:
Публикуване на коментар