КРАТКО ПОЯСНЕНИЕ: За тия, дето не знаят що е "рожа" на руски - превежда се на български като мутра. А иначе съм длъжен да кажа, че по темата просто нямам какво да добавя, г-н Инджев го е казал превъзходно, изцяло се солидаризирам с позицията му; затова препубликувам неговата статия, с оглед да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ - за което имам специалното разрешение на автора (известният наш и толкова достоен журналист отдавна ми е разрешил да препубликувам в блога си и в свободния вестник на проевропейските граждани на България всичко, което пише в своя блог):
Дружбата с Путин е като слънцето и въздуха за всяко жи(ла)во червено-кафяво същество, Автор: Иво Инджев
Безсмъртен е в неговата обобщаваща бездната на безправието краткост виц от времето на комунизма, в който Нане не искал да повтаря въпроса на Вуте от предишния път на събранието на ТКЗС-то „Къде изчезна хляба?”, а само искал да знае вече къде е изчезнал Вуте.
Ще ми се да знам къде се намира българската десница в съпротивата срещу съветската окупационна символика в момент, когато червено-кафявият сектор я ухажва повече от когато и да било след като призракът на комунизма замина нейде на почивка, за да се завърне днес с руски паспорт.
Не е новина, че червеният Станишев завидя на кафявия си парламентарен съдружник в крепенето на тази власт Сидеров и за пореден път го имитира в търсенето на червено-кафяви симпатии.
Сидеров е руската сонда, която първо се пуска, а след нея следва и подводницата БСП. Така беше с тютюнопушенето, така е с Електроразпределителните дружества като посочен от „Атака” главен западен враг в и на България, така се очертава да бъде все повече и по отношение на умилкването около съветската символика в навечерието на изборите, в които не би трябвало да има нищо съветско - нито символично, нито принципно.
Както вече няколко пъти отбелязвам, „Атака” тази година за първи път извади на показ фанатично просъветската си позиция като направи нещо, което дори и брандираната като наследница на съветофилството БСП не си позволява: поднесе партиен венец на Монумента на окупационната червена армия в столичния център. Направи го в добре съгласувана с руското посолство акция, призвана да финтира медиите с двудневно изпреварване на 23 февруари, „Ден на защитника на отечеството” в Русия (и в България, по отношение на цели партии, които признават за свое отечество СССР и наследницата му Русия).
Стратезите от Москва просто са преценили, че тази кафява енергия няма нужда повече да бъде сдържана в ножницата - преклонената българска главица си иска сабята за да оправдае позата си. На терена загрява резервният отбор „България без цензура” и „Атака” вече може да бъде пусната във фронтална Путинистка офанзива за обиране на русофилската реколта, наторявана с пачки и напоявана със сълзливи „културни мероприятия” през годините от московските протежета в България.
Апропо, би било честно Русия да наследи и вината за каква ли не. Например за онези повече от 7 милиона избити с глад украинци (а мнозина казват и доста повече, т.е. повече от жертвите на холокоста) през 1929-30 година от миналия век. Би било честно и по „братски” дори Русия да поеме отговорността и за съветското наследство по отношение на зверствата на българските масови убийци, ползвали тук протекцията на окупационната Червена армия. Но къде ти честност там, където има само една имперска надменност, политика на свършените факти и презрение към „подробностите” от историята от страна на една толкова „велика” сила!
Днес в атака е и Станишев. Ходи в Пловдив да наглежда ненагледния на съветофилите „Альоша” и обещава кампания по почистване на съветските паметници в България. Опитва да надцака и „Атака”. Няма да му е лесно, но да ги оставим да се състезават - явно не можем да им попречим в момента с нищо. В тях е сабята, в тях е и хлябът!
Обаче питам: ако за левия червено-кафяв сектор поклонението пред метастазите на покойния СССР е като слънцето и въздуха за всяко жи(ла)во червено-кафяво същество, то няма ли за десните партии да се очертае поне малко необходимостта да заемат позиция по въпроса за доминиращия в България съветски монументален тормоз, използван така безогледно от червено-кафявия противник за очевидно предизборни цели в момента?
В предизборната реклама на червено-кафявите в България е инвестирано монументално държавни пари в продължение на 45 години. Това прави неравенството в предизборната борба особено несправедливо. Освен ако демократите не се „сетят” да използват тези рекламни чучела на съветския колониализъм за антиреклама с днешна дата, както би било редно. Или ще ми кажат, че са „против конфронтацията” и ще продължават да си смучат палеца на дясната ръка с навлажнен от електорален бой поглед?
За червено-кафявите съветофили поклонението пред съответните тотеми е обединяваща кауза. Но точно толкова легитимно е на това да се противопостави със свои акции, като демонстрации и митинги, проевропейската част от България. В Столичната община групата на общинарите, избирани със синя бюлетина, явно са усетили смразяващия полъх на пълзящата ресъветизация и за първи път приеха похвална в това отношение обща декларация, в която заявяват, че подкрепят всяка инициатива на гражданската инициатива за демонтиране на съветския паметник от центъра на София.
Прекрасно. Обаче този факт не отменя прискърбната реалност. Пасивното наблюдаване на партийно ниво как троянският кон на Русия си разиграва съветския призрак с „европейска” цел, спомага на Путин да вкара проруски депутати с български документи в новия Европарламент. Тази пасивност на практика позволява на управляващите да поощряват пълзящата реставрация на Путиноподобния капиталистически комунизъм без никаква реална съпротива.
Ще го кажа направо, пък нека ми се обиждат: десните партии се крият зад гърба на шепа граждани от битката, която би трябвало да водят приоритетно с целия си партиен ресурс. Тази криеница е не само грозна, но и неразбираема за собствените им избиратели. Поради което не бива да се чудят, че са натикани в ъгъла от червено-кафявите агресори.
Червено-кафявите залагат на русофилската емоция. Къде отиде проевропейският атлантически плам на десните, някои от които дори се именуват партийно „граждани за европейско развитие”?!
От Бойко Борисов явно не може да се очаква да се възправи като един (евро)атлант и да понесе на плещите си товара на откритото противопоставяне на Путинизма в България. Това обаче е колкото проблем за България, толкова и шанс за истински демократичните проевропейски партии да заемат нишата, страхливо освободена от него. Хиляди българи очакват това!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар