УРОК 5: ЖИВОТ В ОБЩЕСТВО

Завършваме обиколката си из етиката с изследване на етичните принципи на човека при отношенията му с другите хора.

Въведение

Както видяхме, опонентите на егоизма го смятат за идеология, враждебна на мирното общество. Тъй като според тях егоистите са подвластни на капризите си да унищожат другите, те отъждествяват всяка индивидуалистична философия с престъпност, анархия и разрушение. В този урок ще стане дума защо обективистът, тъкмо напротив, трябва да следва принципа на добронамереността и търпимостта при отношенията си с другите. Ще определим и изследваме и няколко концепции, свързани с живота в общество, включително справедливостта, санкцията и критичните ситуации.

Егоистът в обществото

След като вече разгледахме естеството и структурата на ценностите, нека видим как се прилагат те при нашите отношения към другите. И тук трябва да признаем няколко неизбежни факта от действителността:

1. За да поддържаме дори и по-малък от минималния стандарт на живот, ние трябва да си сътрудничим и да търгуваме с други хора. Един фермер може да живее от плодовете на собствената си земя, но дори и той трябва да търгува с другите, за да се сдобие с инструменти и други житейски удобства. За да постигнем стандарта на живот, с който сме свикнали днес, ние трябва да удесеторим работата си, като си сътрудничим с другите (във фирми например) и търгуваме с тях.

2. За да водим щастлив живот е от особена важност да взаимодействаме положително с околните. Тъй като междуличностните взаимоотношения са важна част от нашето съществуване като обществени животни, човек, който непрекъснато е враждебен към другите, скоро ще открие, че в живота му има малко удоволствия. Освен ако не искате да живеете на остров без любими хора, приятели или семейство, подобно поведение няма да доведе до щастие.

3. Обществото се регулира срещу крайни случаи на враждебност, например престъпност. Било със собствени сили или чрез полицейски сили, обществото обикновено желае да се отърве от хора, които са толкова враждебни, че са готови да използват сила срещу другите. Ако сте такъв човек, това обикновено носи единствено неприятности.

Тези три факта демонстрират, че развитието на нашите ценности не може да се постигне, без да се отнасяме към добронамерено към другите хора. Мистиците твърдят, че "човек не е цел сама по себе си", след което изискват жертва в името на духовен или колективистичен идеал. Епистемичните скептици твърдят, че човекът е остров, изолиран в собствения си ум и защитават отхвърлянето на всичко и насилието срещу другите. Обективизмът отхвърля и двата възгледа като ирационални. Човекът е цел сама по себе си, но не е остров. Това ни води до три важни принципа.

Първият е принципът на търговията. Според него за да получим ценност, трябва да предложим ценност в замяна, било активно, било пасивно. Човек не притежава нещо, само защото съществува. Това не означава обаче, че трябва да бъдете насилвани да плащате за всяка услуга, която някой друг ви прави. То означава просто, че нямате право да претендирате пряко за ценностите на другите, а те от своя страна нямат право да искат материални блага или привързаност от вас, ако оказват отрицателно влияние върху вашето благополучие. Както казва Пейкоф в ОФАР, стр. 287: Да "заслужиш" нещо положително, било то материално или духовно, не е изначално условие; то е резултат, който може да се постигне само чрез осъществяване на неговата причина. Накратко казано, това е принципът на справедливостта. Човек няма безусловно право на нещо, което не е заслужил. Ще говорим повече за справедливостта в следващия раздел. Засега можете да прочетете повече за принципа на търговията на стр. 286 до 288.

Вторият принцип е този на добронамереността. Дейвид Кели в книгата си "Неопороченият индивидуализъм" определя доброжелателността по следния начин:

"Добронамереност" означава проявяване на добра воля към другите. Това е положително отношение към хората като цяло, желание за тяхното благополучие и мирни отношения на сътрудничество с тях. Неин противовес са враждебността, злобата, завистта и другите форми на злонамереност. Тя включва черти като любезност, щедрост, симпатия, благотворителност и толерантност. (В моралната философия тези елементи се наричат понякога "добродетели на добронамереността".)

По-нататък той предлага и по-подробно определение:

… ангажиране с постигане на ценностите, производни от живота с други хора в общество, чрез третирането им като потенциални търговски партньори, чрез признаване на тяхната човечност, независимост и индивидуалност, както и на хармонията между техните и нашите интереси.

Кели всъщност казва, че основната ни цел в етиката е да постигнем собствените си ценности, а това не може да стане без другите хора. Повечето хора, въпреки че не го знаят със сигурност и вероятно ожесточено ще отричат, че са егоисти, като цяло се стремят към рационални ценности. Следователно в наш интерес е да преследваме общи цели, като си сътрудничим. Именно добронамереността ни към другите хора и техните ценности води до приятелство и любов, които се състоят в това да открием собствените си ценности, изразени в други хора. Принципът на търговията сочи как трябва да се отнасяме към хората – а именно, че не трябва да чувстваме задължение да даваме онова, което не притежаваме. Принципът на добронамереността твърди, че когато интересите ни съвпадат, трябва да си сътрудничим с другите хора.

Но как трябва да действаме, ако се изправим срещу враждебни интереси? Това води до последния принцип, а именно да не прибягваме първи до насилие. Силата е отрицание на разума. Използването на меча или пистолета обезсилва всяко мислене – интелектът и рационалността на човека са безсилни, ако главата му е пръсната. Както вече споменах, силата е и последствие от отхвърляне на разума. Ако не можем да се убедим един друг чрез обективни умозаключения, единствената останала възможност е силата – било като заплаха, било като употреба на силата на оръжието.

Започването на война е съвършеният пример за това и не е случайно, че повечето войни се основават на емоционални аспекти като религия и патриотизъм. Никой не е започвал война по рационални причини. Това не означава, че самозащитата е забранена. Принципът не осъжда отплатата при защита, а първоначалното използване на сила. Нямате морално оправдание да държите някого на мушка, за да му вземете парите, но имате моралното право да се защитите срещу такава агресия със сила.

Както вярата в задгробния живот, така и отхвърлянето на рационалната обмяна на ценности позволяват на ирационалните морални системи да издигнат силата – чрез меч, затвор, интелектуални заплахи или други средства – като стандарт за ценност.
Обективизмът отхвърля силата като нерационален и нечовешки начин да се отнасяме към другите. За повече информация относно принципа за неприбягването до насилие, виж стр. 318-320 в ОФАР.

Справедливостта е добродетел в обективистката етика, както вече видяхме. Тъй като трябва да разбираме кой може да е ценен за нас и кой е разрушител, както ни насочва принципът на търговията, ние трябва да преценяваме характера, идеите и поведението на хората. Както казва Ранд, "съдете и бъдете готови да ви съдят". Отсъждането на действие се състои просто в използването на ценностни преценки относно действията на другия. Преценката на характера е нещо подобно, един вид общо предположение за поведението на този човек.

Но преценката на идеите на другия е много по-трудна. Повечето хора не се придържат към лъжливи идеи просто защото са ирационални, а защото не разбират въпросите или вярват само по навик. Нещо повече, някои хора може би смятат, че правят нещо добро, но всъщност нараняват другите. Тук се намесват понятията отбягване и толерантност. Ще ги разгледаме в следващия раздел.

Както вече споменах, преценката на идеи в рамките на справедливостта е по-деликатна задача от простата оценка на тяхната истинност или неистинност. Тук се намесват понятията отбягване и толерантност.

Отбягването е активен отказ да се изправим срещу факт от реалността, било чрез праволинейна непочтеност, било чрез отказ да интегрираме фактите. Да вземем случая с политиката. Политикът или политическият активист през повечето време отбягва фактите. Тъй като е дълбоко ангажиран със съответния проблем, за разлика от нефокусирания гласоподавател, той съзнателно заема ирационална позиция. Такъв човек следва да бъде порицан като зъл и отбягващ очевидни факти от реалността. Не се опитвате да спорите с политик, просто гласувате против него.

Човек, който гласува за партии или политици, които проповядват алтруизъм, колективизъм, разширяване на държавната принуда в обществото и всякакви други злини, не е задължително да разбира до какво водят тези идеи. Повечето хора гласуват, само защото се идентифицират с определена група или традиция, която диктува, че трябва да се гласува по един или друг начин. Това също е рационално, но е просто заблуда.
Толерантността върви ръка за ръка с твърдението, че някой отбягва фактите, в областта на идеите и ценностите. Докато това да страним от такъв човек е последствие от принципа на търговията, толерантността е следствие от принципа на добронамереността. Дейвид Кели определя толерантността в есето си "Въпрос на санкция":

Толерантността не е добродетел, когато става въпрос за зло; злото процъфтява чрез толерантността на добрите хора. Но тя е добродетел в познавателната област. Тя върши работа не само сред хора, които не са съгласни относно прилагането на принципи, които споделят, но и сред хора, които не са съгласни и относно самите принципи. Толерантността не е слабоволево признаване на неувереност. Тя е признание, че увереността е контекстуална. Тя е признание на факта, че познанието нито се постига чрез откровение, нито се изобретява, а се придобива чрез активен процес на интеграция, че всяко заключение, до което достигаме, е свързано с реалността чрез дълга верига от рационални умозаключения и предполага огромен контекст, както и че откритата дискусия и дебатите са подходящо средство за интелектуален обмен.
За да имаме каквато и да е надежда да убедим другите, ние трябва да си дадем труда да разберем техния контекст; трябва да подходим към тях на равна нога, с взаимна воля да бъдем убедени от фактите; а трябва и да им дадем време да подредят нещата и да сме сигурни, че всяко ново заключение е вкоренено в собственото им схващане на реалността. Ако открием, че другият човек не е отворен към разума, трябва да изоставим усилието. Толерантността не изисква да бием главите си в стената или да се борим със съзнателна ирационалност. Но трябва да предполагаме, че хората са рационални, докато не намерим доказателства за противното. В това отношение толерантността е интелектуален израз на добронамереност.

Накратко, толерантност означава да даваме на другите предимството на съмнението. Въпреки че тя е неприложима към откровеното зло, към съзнателно ирационалните хора, които отбягват реалността, срещу които всички рационални аргументи са безсилни, то тя може да се прилага към огромното мнозинство хора.

Тук Кели говори и за епистемичен факт – проблемът за контекста на познанието. Трябва да сме отворени за идеята, че може и да грешим, а другите да са прави, особено по въпроси, които познаваме слабо. Повече за отбягването на реалността виж ОФАР, стр. 224-225.

Проблемът за санкцията

След като сме преценили правилно хората, сега можем да се обърнем към последния въпрос: какво да правим с тази преценка от етична гледна точка. Във всекидневните взаимоотношения отговорът е относително лесен. Ако другият действа в съгласие с вашите ценности, можете да проявите добронамереност към него; ако случаят е обратният, то трябва да се опитаме да се държим емоционално или физически на разстояние, като се въздържаме от насилие, стига да е възможно.

Типичният пример в този случай са битите жени. Хората често се удивяват колко малтретиране може да понесе един партньор, само защото се е заловил за една връзка. Причината за това е емоционалната привързаност. Също както емоционалността в епистемологията може доведе до всякакви ирационални идеологии, емоционалността в етиката може да накара хората да правят на пръв поглед абсурдни неща. В една връзка, в която има злоупотреба, единият използва физическо или словесно насилие, за да контролира и изплаши другия така, че той да му се подчинява. Тъй като осъществяването на нашите собствени ценности изисква активен и заинтересован процес от наша страна, подобни случаи, дори и да са доброволни, обикновено не водят до това осъществяване. И все пак повечето малтретирани жени остават с мъжете си, тъй като емоционалната им привързаност заслепява преценката им. За повече информация относно влиянието на емоционалността върху ценностите виж ОФАР, стр. 228-229.

Преценката на идеологиите на хората е по-сложна от оценяването на конкретното поведение, тъй като степента, до която нашите действия поддържат тази идеология и собствените ни интереси, е трудна за описване. Стандартният пример, който можем да използваме тук, е "месарят-комунист". Представете си, че купувате месото си от месар, за който откривате, че е комунист и че използва печалбите си, за да подкрепя комунизма. Въпросът е – след като знаете тези факти, трябва ли да продължите да търгувате с него, знаейки, че подкрепата му за комунизма е против вашите интереси? Понятието, което засяга такъв въпрос, е санкция. Как определяме какви организации или хора да одобряваме и какви да не одобряваме?

Това зависи от вашите цели. Ако целта ви е просто да се сдобиете с месо, а в града няма друг месар, за вас може и да не е такъв проблем да поддържате месар-комунист. Печалбата, която той ще получи от вас, едва ли може да се сравнява с ценността, която вие получавате от него. Можете да решите, че и обратното е вярно, и да не търгувате с него. Дейвид Кели обсъжда проблема за санкцията, приложен към собствената му работа като философ и преподавател по обективизъм в есето си "Въпрос на санкция":

Претеглям цената на обвързването и възможните ползи. Преди да приема ангажимент за устно или писмено изявление, аз преценявам дали моите спонсори ми предлагат достъп до публика, до която не бих стигнал иначе, или пък им помагам да привлекат публика, която иначе не биха спечелили. Преценявам дали спонсорите ми имат определена издателска политика или идеологически ангажименти, противни на обективизма, и, ако е така, дали са готови аз изрично да заявя несъгласието си. Преценявам дали форматът на моята изява предполага, че подкрепям други оратори и техните възгледи. Преценявам също така какво знам за техния морален и интелектуален характер. След като обмисля всичко това, аз винаги търся дългосрочни стратегически ползи на минимална цена. Така се води война на идеи.

Когато Кели пише тези редове, той не го прави с лека ръка, а отговаря на критиката от страна на Пейкоф, който го обвинява, че произнася речи пред либертариански групи. Кели е изритан от Института "Айн Ранд" и в последствие създава Обективисткия център, организация, посветила се на разпространението на обективизма по света.

Толерантността, справедливостта и санкцията не са просто абстрактни теми, по които ви говоря, само защото са приятни за изучаване (макар че е точно така): те имат отражения и в реалния живот. Всичко в обективизма има последствия в реалния живот или е част от идеи, които имат такива. Обективизмът и неговите принципи не са самоцелно проучване и няма кула от слонова кост, в която да се скрият. Съществуват само фактите от действителността и нашата връзка с тях.

Примерът на Кели очевидно не може да бъде приложен към повечето от нас: ние не сме професионални философи (това би било едно интелигентно, но непроизводително общество!). Не сме на "фронтовата линия" на тази война на идеи. Но понятието за санкция все пак е приложимо и в нашия живот. Всеки път, когато разменяме някакъв ресурс с някого другиго, въпросът за санкцията се намесва.

Етика на извънредните ситуации

Последната тема, свързана с обществената етика, е тази за извънредните ситуации. Този въпрос се обсъжда в книгата на Ранд "Добродетелта на егоизма" в раздела "Етика на извънредните ситуации". Погледнете книгата, ако я имате, но това не е задължително.

Извънредна е ситуация, в която:

1. Оцеляването е невъзможно или крайно рисковано. Примери за това са природните бедствия като наводнения, земетресения, пожари или корабокрушения.
2. Събитието не е търсено и очаквано.
3. Събитието се развива за кратък период.

Ако тези три условия се проявят едновременно, то тогава имаме извънредна ситуация. Обикновено в контекста на извънредната ситуация има и други хора, изпаднали в беда, или хора, които могат да ги спасят. Въпросите са от типа на "бихте ли спасили човек, който може всеки момент да се удави в ужасно наводнение?"

Няма принципна етична разлика между извънредните и обичайните ситуации, освен че първите насилствено смесват индивидуалните и социалните ценности. Както социалните принципи, които видяхме в този урок, така и индивидуалните ценности, които разгледахме в предходните уроци, придобиват особена важност:

- фактът, че оцеляването е изложено на риск, предполага, че индивидът трябва на първо място да се погрижи да оцелее.
- ако са намесени и други хора (било като потенциални спасители, било като жертви), се прилагат разгледаните принципи, особено този на добронамереността.

Тези два принципа може и да изглеждат противоречащи си в извънредна ситуация, но случаят не е такъв. Ако волевият живот на човека е заплашен от дадено действие, той не бива да го извършва, но ако не нарушава това правило, като помага на другите, той трябва да го направи. Ранд обяснява това в своето решение за извънредните ситуации:

Единствено в извънредни ситуации човек следва да помага доброволно на непознати, ако това му е по силите. Например, човек, който цени човешкия живот и попадне в корабокрушение, трябва да спаси другите пътници (макар и не с цената на живота си). Но това не означава, че след като стигнат на брега, той трябва да посвети усилията си на това да ги спаси от бедност, невежество, невроза или каквито други проблеми имат. Нито пък означава, че трябва да прекара живота си в обикаляне на моретата, за да търси жертви на корабокрушение, които да спасява.

Разбира се, извънредните ситуации не са "нормални". Нашият живот не се състои единствено от тях, освен ако не живеем в страна от третия свят, разкъсвана от война. Ежедневният ни живот е по-стабилен. Ако и извънредните ситуации да са добро упражнение по етика, те не са морален стандарт. Така че защо изобщо им придаваме важност? Както казва Ранд:

Забележете, че защитниците на алтруизма не са в състояние да основат етиката си на факти от обичайното съществуване на човека и че винаги предлагат ситуации от типа на "спасителната лодка" като примери, от които да извличаме правилата си за морално поведение. ("Какво трябва да направите, ако сте с още някого в спасителна лодка, която може да носи само един човек?" и т.н.). Фактът е, че хората не живеят в спасителни лодки – а спасителната лодка не е място, на което да основаваме метафизиката си.

Тъй като извънредните ситуации правят така, че личният интерес и обществените принципи да изглеждат противоречиви, те са съвършен инструмент, чрез който алтруистите да се опитат да оправдаят съществуването си. Но както видяхме, това е погрешна интерпретация на йерархичното естество на ценностите. Изначалната ценност е волевият живот. Никакъв контекст не може да промени това.

Винаги се забавлявам, когато споря с противници на обективизма и те прибягнат до извънредните ситуации като аргумент. Ето един пример, който ми бе даден сериозно като илюстрация, която опровергава обективистката етика.

Представете си, че петдесетима обективисти са затворени в сграда от масов убиец, без средство да се измъкнат в разумен срок. Убиецът ще взриви сградата, освен ако десетима обективисти не го убият, но и самите те да загинат в битката. Обективистите осъзнават напълно този факт.

Според човека, с когото говорех, обективистката етика се проваля в този случай, тъй като никой няма да поиска да отиде и да убие убиеца. Следователно и петдесетимата ще бъдат взривени.

В тази ситуация има няколко проблема:

1. Дори и за извънредна ситуация, тази е доста нереалистична на много нива. Трудно е да си представим как можем да извлечем морален урок от подобна измислица.
2. Твърдението, че обективистката етика се проваля в този случай, предполага, че има валидна преценка. Но как се прави тази валидна преценка без някаква форма на етика, била тя обективистка или някаква друга? Това е порочен кръг.
3. Оценката, лепната на обективистката етика, е невярна. Тъй като бездействието задължително води до смърт, изборът да се поведе атака срещу убиеца е неутрален, а не отрицателен. Обективистката етика не диктува да не правим нищо, а че каквото и решение да вземем, то няма да има морално отражение.

Ако искате да се посмеете, можете да погледнете една пародия на нереалистични дилеми в "Могат ли лошите хора да накарат добрите умове да вършат лоши неща?".

БИБЛИОГРАФИЯ И САЙТОВЕ, КОИТО ДА ПОСЕТИТЕ

Използвана книга: Objectivism : The Philosophy of Ayn Rand, Leonard Peikoff (Meridian, 1993)

Други сайтове, които да посетите: Въпрос на санкция (от Дейвид Кели)