Проф. Калин Янакиев
... В България е пълно с хора, които смята, че ако не гласуват, страната едва ли не няма да се управлява от тези, които са дошли до гуша на тези негласуващи. Нима е толкова трудно да се разбере, че една страна не може да престане да бъде управлявана. И по тази причина негласуването не води до неуправление, а до управление на хора, които са избрани от изключително малко хора и поради тази причина не се радват на популярност. Изглежда за тези 25 години българите не успяха да научат този урок. Затова не е виновна нито някаква карма, нито някакви трансцедентни сили, а е виновен българският народ. Второ – в България, политическият инфантилизъм се изразява и в едно много странно сиромахомилско отношение към тъй наречения народ. Народът е понятие, което функционира в българската среда с почти възрожденски акомодации. Народът е онова слабо образовано, традиционно и предмодерно единно цяло, което било по-мъдро, неизвестно по каква причини, както от елитите, така и от интелектуалците, от хората на производителния труд, изобщо от хората на професионалното качество. Този именно народ бива непрекъснато привиждан като някакво митическо единодушие, което видите ли нашите политици разцепвали, раздвоявали, разтроявали и т. н. Много отдавна цивилизованите общества знаят, че няма нищо болезнено в това едно общество може да остава цяло и едновременно с това да има различни политически визии, които да спорят помежду си. Ние непрекъснато ругаем българските политици, че вместо да се разбират, да се вслушват в някакво митическо единодушие на народа, те са различни. Нещо, което в други страни никой никога не би казал. Или пък ги обвиняваме, че се сговарят, вместо да се карат. Тоест, поставяме им противоречиви задачи – от една страна, да бъдат единодушни и да не се карат, от друга страна – да не се сговарят, а да се карат. Кое от двете неща да направят политиците – въобще не е ясно. Освен това, политическото отдавна се е превърнало в нещо като специализирана професия и ние трябва да имаме някакво уважение към нея, на разбира се като я контролираме. Трябва да се отучим и от глупавия навик да търсим политици-ангели и понеже не ги намираме тези ангели, всички вкупом да ги обявяваме за маскари. Истината не е такава – всеки политик, както и всеки човек има своите недостатъци и своите качества. Но ние трябва да се научим да разпознаваме кои политически недостатъци се повтарят трайно в определен политически спектър и какво трябва да избягваме съзнателно. Истината е, че колкото пъти БСП е била мандатоносител на правителството, нещата почти винаги са завършвали трагично. Този път това се случи за рекордно кратък срок – само за една година те завършиха трагично. Спомняте си колко дълго, журналистите, повтаряха като мантра, че на правителството на Орешарски трябвало да се даде шанс да работи. И издевателствуваха, имам предвид журналистическата гилдия, срещу протестиращите хора. Интересно е, че в днешно време, протестиращите се оказват далеч по-прави от тези, които злорадстваха над тях и е било крайно пагубно да даваме шанс на това правителство да управлява. То работи една години, в резултат на което изглежда са необходими над 7 милиарда, за да може държавата да оцелее до края на 2014. Ето каква е истината за нещата, за нищо друго не става дума...
... Що се отнася до така наречената духовна криза – с нея трябва много да се внимава. Изключително съм обезпокоен от опитите на европейската интегрираност на България да се противопоставя някакъв митически, все още потенциално съществуващ и всъщност авторитарен т.н. Евразийски съюз, който видите ли бил резервоар на ценности за разлика от развратната Европа. Това е също част от политическия инфантилизъм. Човек трябва да има малко повече исторически познания, малко повече историческа памет, малко повече експертиза и даже да е ходил малко повече на Запад от България, за да знае, че там - на Запад от България, въобще не доминират еднополовите бракове, хомосексуалното законодателството, феминистките движения и други подобни образования. Там се спазва законът, там има дълбока, отдавна сондирана политическа и гражданска култура. Там разбира се има и определен разгул на потребителството, има и това, което Збигнев Бжежински в една своя стара книга бе нарекъл “власт на корнукопията”, сиреч на рога на изобилието – метафорична дума на потребителството. Но нещата са много по-сложни, по-темперирани и в никакъв случай не са едноизмерни. Не е възможно, не бива да противопоставяме на старата мощна, безспорна европейска и евроатлантическа култура, към която слава Богу сме интегрирани, без особено да го заслужаваме, един авторитарен съюз, който не е нищо друго освен историческо пространство на една предишна монархическа, а след това и агресивна идеологическа империя, каквато е руската. Защото Евразийският съюз не е нищо друго освен бившата руска/съветска империя.
... Аз мисля, че имаме много добри шансове, стига да не ги пропилеем. Все пак членството ни ЕС и в Северноатлантическия пакт е невероятен шанс за нас в увеличилата се агресивност на Русия през последното десетилетие. Пак повтарям, не трябва да се поддаваме по никакъв начин, че светът е разделен на черно и бяло и нещата на Запад от нас са черни. Недостатъците на либерализма на Запада не могат да имат за своя алтернатива една безспорно авторитарна, вървяща към тоталитаризъм пост империя, каквато всъщност представлява Евразийският съюз. Ако у нас продължават да слушат приказките на петата колона, това говори изключително зле за интелектуалното равнище, защото тази пета колона у нас се представя от политическото и интелектуално недоразумение Волен Сидеров и неговата партия, и определени млади депутати от БСП, които с цялото си нахалство поздравяват българите с анексирането на Крим към една империя. Това очевидно са хора на много ниско интелектуално ниво.
... Необходимо е дълговременно дясноцентристко управление на страната, това е единственият начин България да бъде спасена.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар