По публикацията Моето ново съдебно дяло се очертава да бъде вече съвсем подобно на Сократовото! във Фейсбук се отпочна интересна дискусия, която решавам да публикувам и тук, с оглед и читателите на моя блог, а също и тези на в-к ГРАЖДАНИНЪ да могат да се информират за това какво си казаха участниците, смятам, че то е важно; преди обаче да започне дискусията всички, кой знае защо, мълчаха; ето обаче какво стана като се обадих аз, с оглед на провокирам обсъждане:
Ангел Грънчаров каза: :-) Тишина! :-) Колко многозначителна е обаче тишината - ето това нима не се разбира? :-)
Rumi Neznakomova каза: Каквато и да е системата на образование в момента, има някои незаменими критерии за оценка на преподавателите. Това са именно учениците и техните родители. Аз бих подкрепила безрезервно всяко едно становище на родители, ученици и Ваши колеги, а когато става въпрос за организация от родители, в която членуват много други родители решението трябва да се вземе демократично. Понякога тишината казва всичко.
Аз съм била в същото положение, но никога не ми е минавало през ума да търся подкрепа от хора, които не познават по същество моята работа - лично мнение.
Ангел Грънчаров каза: Става дума за друго - за морал, не за подкрепа. Доста съмнителна е тезата Ви за това, че учениците и родителите били "незаменими критерии за оценка на преподавателите"; такава една теза заслужава обсъждане; да видим дали други хора ще се изкажат, аз също ще взема отношение в един момент...
Явор Ганчев каза: За качество на образованието, не за оценка на преподавателите. Така или иначе обсъждаме генералното съображение, че качеството се гарантира чрез контрола на потребителите - и образованието не прави изключение. Идеята, че някой друг по-добре може да прецени кое е добро образование, а не тези, които го ползват, всъщност обслужва интересите на други ползватели на системата - не точно образоващите се. Нашата теза е, че системата трябва да се освободи от обслужване на нужди, различни от нуждите на образоващите се, а какви са техните нужди може да определят само те самите.
Надявам се да съм внесъл малко яснота.
Ангел Грънчаров каза: Това съм склонен да го приема, въпреки че такъв критерий за оценка на качеството на образованието (независимо че по принцип е важен и солиден), имам предвид оценката на потребителите, въпреки всичко е нож с две остриета: щото тези потребители просто няма как да са единодушни в преценките си, няма как по един и същ начин да възприемат и да оценяват нещата; ние, хората, сме различни, абсурдно е да очакваме, че по отношение на такъв важен проблем можем да сме напълно единодушни, явно ще стане така, че становището на мнозинството ще стане меродавно, а това, как да се изразя по-деликатно, е друга форма на... болшевизъм. Защото къде е доказано, че някое малцинство няма да има по-вярна преценка за качеството на образованието, а пък мнозинството, както обикновено става, да бърка, да греши. Ето, у нас сега, на този етап, мнозинството от хората явно смятат, че българското образование е прилично и дори качествено, но дали това отговаря на истината, не реалното състояние? А тия, дето преценяваме, че качеството на образованието у нас на този етап и в тази система е отчайващо ниско, сме нищожно малцинство, поради което и промяната на този етап не се случва. Тъй че апелирам да се осмислят нещата по-прецизно, това може да стане чрез една по-задълбочена и спокойна дискусия...
Rumi Neznakomova каза: Дали харесваме или не харесваме образователната система ние решаваме сами. Нашето решение, без участието на цялата гама решения не носи облика на "истината". Относно ПГЕЕ и дали точно там съществува почвата за промяна - категорично не. Посаждаш най-капризното цвете в неподходяща среда. Колкото и да го обгрижваш, то няма да цъфне. А относно директорката - ами представете си някой, който вижда целия смисъл на своя живот в тази образователна система: как се чувства, когато някой я отрича. Въпросът е какво би станало ако ние без да нарушаваме правата на тези, които харесват системата, успеем да покажем безбройните възможности за образование. А тя, системата показва сама своите все по-големи пукнатини, от които ще започне рушенето на класическите принципи, за да започне изграждането на нещо ново, което е по-близо до действителността. Нека да не търсим деца за нашите методи, а да търсим подхода за всяко дете. А това няма как да започне от професионална гимназия. Когато малцинството от обучаващите се, родителите и учителите в ПГЕЕ имат мнение, а нямат воля да го изразят ясно, то това малцинство не може да бъде промяната.
Ангел Грънчаров каза: Ще Ви отговоря, г-жо Neznakomova скоро, при първа възможност, темата си заслужава; а ето сега нещо, което е свързано все пак с обсъждания казус.
Rumi Neznakomova каза: Искрено Ви пожелавам успехи. Относно Сократ - той често повтарял, че достоверно знае само едно - че нищо не знае. Стремежът му бил да преодолее априорната противоположност на позициите на ученика и учителя. Участието в диалога давало съвършено незаменим опит, основан на съпоставката на различни гледни точки.
Явор Ганчев каза: Тук се преплетоха две теми. Съждението на Ангел Грънчаров за качеството иска коментар:
Кой преценява качеството на храната? Не ли този, който яде? Кой преценява качеството на лечението? Нима не този, който се лекува? Къде се е чуло и видяло всеки да яде това, което мнозинството смята за вкусно? Всеки яде, каквото обича, и търси това, което намира за добро! Когато отидеш на лекар, той ти назначава лечение според диагнозата, която ти е поставил след индивидуален преглед. Не ти назначава лечение според това, от което са били болни повечето пациенти през месеца! Само за образованието битува неунищожим социализъм, според който доброто образование е едно! Не, доброто образование за Иван е различно от това за Драган.
Това не значи, че Иван ще се научи, а Драган няма да се научи - както фактът, че всеки избира сам храната си, не води до смърт от глад. И това не изключва възможността Иван да търси майстор готвач, а Драган да си сготви у дома. А то пък не значи, че ако Иван обича да му готвят, не може и сам; а Драган, въпреки че е талантлив готвач, също обича да му готвят и посещава и скъпи ресторанти. А може и двамата от време на време да се хранят и с банички с боза. Но никой никого не храни насила с единствената държавно обявена за качествена храна. Фактът, че всеки решава как да се излекува, не се счита вреден за лечението, нито изключва ползването на услугите на лекарите! Напротив, ако лекарите не лекуват индивидуално, а масово (както правят учителите), никой няма и да стъпи при тях. И един може да се излекува с хапове, друг с билки, а трети да допусне грешка, или да стане жертва на лекарска грешка и да гушне букета - но дори за въпросите на здравето това съображение не е валидно, за да се отнеме на човека правото да реши сам как да се лекува.
Само в образованието има такава безумна претенция качеството да се определя от институция, напълно чужда на субекта на образованието. Представете си комисия, съставена от най-големите светила нутриционисти. която оценява колко качествено си се нахранил, без да те познава. Ще премерят калориите, пропорциите на въглехидратите, белтъчините и мазнините, разнообразието на менюто и даже ще поискат сертификатите за произход на продуктите. А, разбира се ще се интересуват дали си се хранил редовно и под час. Какво общо има това с качеството на храненето? Нищо. Такава комисия ще даде висока оценка и на лайно, защото това ще е оценка по документи, а не оценка на лично преживяване, не и оценка на нуждите на този, който се храни.
Причината, отново, горните обяснения да са нужни, е преобладаващото неразбиране, че образованието е нещо лично. Образованието се счита данък, който трябва да се даде на "обществото" и се счита още за благо, което "обществото" дава на всички. Като всеки данък, той се измерва с неща, еднакви за всички - пари, време, проверка на еднакви отговори на еднакви тестове. И се счита, че тези неща - еднаквите за всички - осигуряват образование за всички, и качеството на образованието зависи от количеството на еднаквите неща. Е, малко ли години се наслаждаваме на резултата от това мислене? Колко още? Качеството на нещо, което е резултат от упражняване на гражданско право, не може да бъде гарантирано чрез отнемане на това право, а чрез гарантиране на свободата за упражняването му.
Боряна Николова каза: Боже, как ми се иска този коментар, господин Ганчев, да го прехвърля в групата на Учителите! Позволявате ли?
Явор Ганчев каза: Да - тази група е отворена - всеки може да види това, което се пише; може и да поканите тук учителите, които желаят да обсъждат нашата тема.
Боряна Николова каза: Благодаря! Дано повече от тях се присъединят на добра воля.
Мария Николова каза: Засега е тишина, Боряна. Бавно ще узреят повечето хора за такива идеи, защото съзнанието им не само, че не ги познава, но и не ги приема, поради дългогодишното пребиваване в линейната система, както казва Хехт. Тъкмо го чета и попивам всичко в книгата, което никак не е малко.
Боряна Николова каза: Тишината ще стане шумна, убедена съм. Ако не в групата на учителите във ФБ, то сред родители и учители наяве!
Мария Николова каза: Хубаво, дано си права!
Rumi Neznakomova каза: Яворе, а какво ще кажеш за държавата като потребител на образованието?
Явор Ганчев каза: Краткият отговор - държавата не може да е потребител на образованието, така както държавата не може да е потребител на здравеопазването, общественото хранене и всичко друго под небето. Това е чисто идеологическа концепция, която няма особена правна основа. Въпреки това тази тоталитарна концепция (че някакъв "обществен интерес" се конкурира с, или стои над индивидуалния интерес) е много устойчива, защото обществото ни е традиционно колективистично и с беден граждански опит.
Ето и дългия отговор:
За подобна концепция имаме нужда от една предпоставка, без която няма как да градим идеята за "държавата това, държавата онова" - това е предпоставката, че държавата е субект с права. Или по-точно - да се държим, сякаш тя е, защото в правния мир няма как да е. (Да не се бърка "държавата" с отделните публични институции). Когато имаме тази предпоставка, можем да фантазираме за държавата, да ѝ приписваме права и законни интереси - всъщност това е евфемизъм за налагане на ограничение на индивидуалните права и свободи на гражданите от страна на управлението (социалната група, която се занимава с управление на останалите), за да се осъществят целите на... управлението да управлява. Или с други думи, тоталитаризъм.
Религиозната основа: Психологическата основа на възприемчивостта към тоталитарната идеология е религиозното мислене, освободено от своя Бог. Естествената идея, че Някой определя правилата за добро и зло за всички хора, само че Този Някой вече го няма. На освободеното място се наместват идолите - най-големият от които е "държавата", възприемана като божество (щом се казва "държавата иска...", "държавата трябва..." и пр. - имаме персонификация на идея = обожествяване). "Държавата като потребител на образованието" е просто една персонификация на идеята за "общество".
Правната основа: Противно на всеобщата склонност да се възприемат законите като "правила за поведение" на гражданите, те не са това. Добрите закони гарантират правата на гражданите, при това - еднакво за всички (и естествена граница и гаранция на правата на всеки един стават правата на всички други; за нарушаването им има НК). Законът има и функцията да ограничава управлението - като задължава държавата да зачита индивидуалните права и в определени случаи да извършва дейности в полза на гражданите. Но тази полза не се определя от "държавата" (напомняне - държавата не е субект), а от гражданите (институциите трябва да изпълняват волята на гражданите, спазвайки законите, пасивно, а не да следват някаква своя воля, и да изобретяват правила за поведение (тоест - да законодателстват лошо), па макар и "в обществена полза")
Може би трябва и да уточня, че правата на гражданите са само "права да правят", а не "права да получават" нещо от държавата, каквото е разбирането за "право" в тоталитарните общества, където свободата на лична инициатива е заменена от сигурност и блага, осигурявани от властта.
Сега, всеки ще се съгласи, че всички ("обществото") имаме интерес от добро образование. Въпросът е кой има право да говори от името на "всички"? Дали някой, който стои над суверена (всеки един от нас), може да определя най-добрия ни интерес от добро образование и заради това да иззема нашата отговорност за образованието? Или свободата на всеки да упражнява правото си на образование (и правото на сдружаване, и правото на родителя да отглежда децата си, и т.н.) е достатъчна гаранция за образованието за всички? Определено богатият емпиричен материал, натрупан в живота от последните 100 години показва красноречиво резултатите, които се получават, когато индивидуалните права са подчинени на "интересите на държавата".
Всички искат добро образование - дори и "държавата го иска" (= образователната администрация декларира, че целѝ това). Работата е, че искат плодовете на свободата да бъдат добити по пътя на робството. И логично - нищо не се получава.
Rumi Neznakomova каза: Държавата фаворитизира подход, свързан с "коефициент на полезно действие" към качеството на образованието. Високото качество се свързва с ефективност. Има и подход, основан на ценността в пари - по-високо качество означава повече завършили ученици за по-малко финансови разходи. Индикатори за качество са: (1). обхват на учениците (сколаризация); (2). съотношението завършващи - незавършващи даден клас; (3). относителният дял на дипломираните с високи оценки.
Те се изразяват в цифрова форма, поради разбирането, че най важните аспекти на образованието могат да бъдат идентифицирани и определени количествено, както и да бъдат сравнявани на базата на национални стандарти.
Този подход e подход на "черната кутия" - оценката е на входа и изхода, без да се държи сметка на това, което става вътре в системата. Печалбата (отчетените резултати от образованието) е краен резултат от дейността на предприятието (МОН) и представлява разликата между приходите от дейността и разходите за дейността.
Явор Ганчев каза: Отново, конструкция, изградена на грешната предпоставка, че образованието е държавно предприятие. Не е. И няма никакви законови основания да се разглежда като такова. От това произтичат и всички останали глупости, които са кастрени многократно (количественото измерение на качеството по единен стандарт), но безрезултатно, защото трябва да се атакува корена на проблема - образованието не е държавно предприятие.
Rumi Neznakomova каза: Това са фактите в момента. Конструкцията на образованието Е такава СЕГА.
Явор Ганчев каза: Да, има държавно предприятие, което претендира, че произвежда образование, без да го прави, и има законен монопол върху принудата за обучение и незаконен монопол върху съдържанието на обучението. Това не значи, че "образованиеТО Е държавно предприятие". Точно както ако държавата ликвидира частната медицинска практика, това няма да означава, че медицинаТА Е държавно предприятие, а само че държавата (управлението) е узурпирала територии в обществото, които не ѝ се полагат.
Част от фактите в момента е и че има правни гаранции за свободата на образованието. Също факт, при това неоспорим, са добрите резултати на всички форми на недържавно образование. Държавата иска да бере тия плодове (да се изкажа и аз в тоя дух), без да е садила тия дървета - това е цялата реалност, а не само избран комплект факти от нея.
Ангел Грънчаров каза: И аз да кажа нещичко. Поставиха се много важни проблеми, нуждаещи се от вникване и проясняване. Факт е, че държавата у нас, до ден днешен, по един комунистически тоталитарен модел е окупирала и монополизирала образованието, обявила го е за изключителна държавна сфера, сфера на държавен интерес и на тотална държавна регулация, в резултат на което го е направо задушила и ликвидирала, както това се беше случило, да речем, със "социалистическата търговия" през цялата епоха на комунизма: унило празни магазини, на чиито рафтове има предимно бутилки оцет и пликове морска сол, огромни опашки от изнервени гладни хора когато докарат нещичко, що-годе годно за ядене, хора, които нервно преглъщат, понеже се боят да не свърши продукта непосредствено пред тях, вечен дефицит, вечна назадоволена жажда и кошмарен глад, празни къркорещи черва и прочие. Досущ същото е и досега в сферата на държавното образование, което много наподобява както социалистическата търговия навремето - или "социалистическото обществено хранене", това е метафора на г-н Ганчев, който писа на друго място за това.
Знаем какво се случи с търговията и с "общественото хранене" когато в тази сфера държавата се отказа от монопола си и разреши с търговия да се занимават всички, т.е. предостави тази сфера на частната инициатива, на свободната спонтанна регулация. Сега имаме изобилие от всичко и гладни няма, е, вярно, много често сме принудени да ядем евтини боклуци, но от глад никой няма да умре. А в сферата на "общественото държавно образование" всички са абсолютно гладни, червата пак къркорят, а училищата са не по-малко унили, щото по-скоро са "мъчилища", в които всички се мъчат и се измъчват взаимно, а пък всемогъщите държавни чиновници, разполагащи с абсолютната власт и с абсолютния контрол, гордо разглеждат владенията си; тиранията е ужасна, в резултат "продуктите", дето излизат след като са мачкани години наред в месомелачката на държавното образование, са фактически необразовани, тяхната образованост, доколкото я има, е не заслуга на системата, а е постигната против и извън нея.
Какво говори това? Ами че просто системата е вредна и излишна и трябва да рухне час по-скоро. За жалост у нас даже няма кой да побутне изгнилата и пращяща по шевовете си система, даже с пръстче не щем да я побутнем, побутнем ли я, тя ще рухне, ала ние май и това не щем да направим. Затова тя още си работи - на празни обороти обаче...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар