събота, 24 април 2010 г.

УРОК 8: ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ ОБЕКТИВИЗМА

В това заключение ще засегна накратко различните последствия от обективисткия мироглед.

Въведение

Като заключение ще засегнем накратко някои последствия от обективисткия мироглед в ежедневния живот: религия, скептицизъм, обективни ценности и свобода.

Наука и религия

Духовността, особено въплътена в религията, е основен момент в човешката цивилизация. Всъщност един от критериите, за да преценим модерността на вида homo sapiens, е дали неговите представители погребват своите мъртви. Почитта към божества и ритуалите като че ли са генетична необходимост. Дори в модерните общества огромното мнозинство хора вярват в богове и свръхестествени същества.
Разликата между философия и религия не е толкова очевидна. Изглежда религията е била използвана и като примитивна форма на философия. Вярно е, че и двете претендират да обясняват вселената и естествените явления, човешката роля в тях и това как трябва да живеем. И двете засягат и разстройващи факти от нашия живот като страданието и смъртта.

Разликата между философия и религия е, че религиозните принципи не са основани на разума. Те се основават на методите на вярата: емоция, авторитет, доктрина, откровение, популярност и т.н. Тези методи са невалидни, тъй като са интроспективни. Те не могат да разкрият нищо за реалността като такава. Следователно повечето религии дават лъжлива утеха, подтикват хората да вярват в лъжи, а моралните им принципи са ирационални и не са приспособени към човешкия живот.

Понятието за "бог" като свръхестествено, неограничено същество-създател, на което се основават религиите, е метафизически абсурд. Понятието за неограничено същество е в пряко противоречие с аксиомата на идентичността. "Свръхестественото" е неопределимо, което също е противоречие с идентичността. Идеята за създател на вселената е абсурдно, тъй като всяко създаване има нужда от съществуването на време. Можем да обсъдим много други аргументи, но смисълът е ясен: идеята, че боговете могат да съществуват, е абсурдна. Атеизмът – липсата на вяра в богове – е единствената рационална алтернатива.

Лъжливостта на религията и боговете не означава, че вроденото ни желание за духовност е пълен провал. Само че те са толкова дълбоко преплетени в съвременната религия, че идеята за светска религия днес е почти немислима. Това е тъжно състояние на нещата.

Заключението е, че ако и духовността да е валиден стремеж за повечето хора, днешните религии не са валидни начини за неговото постигане. Християнството, ислямът и всяка друга подобна религиозна система трябва да бъдат отхвърлени в полза на рационалната духовност или просто на нищо.

Науката в най-широкия смисъл на думата е изучаване и обяснение на природните явления. Методът на научното изследване се основава на разума – наблюдение (сетивни възприятия), изпитване и потвърждение (сетивни възприятия и логика). В самата си същност всяко правилно приложение на научния метод по необходимост е обективно.
Науката е безспорната кралица на всички висши епистемични методи и е част от оценката на жизненото ни равнище от векове. Тя ни е донесла върховни технологии, невероятно производство (а следователно и просперитет), и по-просветен възглед относно нашата роля във вселената. Учените не са съвършени – никой не е. Но въпреки човешките недостатъци, науката е най-добрият метод за изучаване и обяснение на природните явления, с който разполагаме.

Обективизмът като философска система използва обширна научна информация (в епистемологията в частност, но и във всички останали области). Науката също ползва информация от обективизма (чрез метафизиката и епистемологията).

Човек може да се противопостави на науката по етични или политически причини. Това обаче е погрешно, тъй като научните открития не са добри или зли сами по себе си – те могат да се използват по различни начини. Нашата задача е да ги използваме морално и отговорно. Поради това и трябва да насърчаваме науката безрезервно и да спрем да слагаме бариери пред научното откритие и експериментиране.

Скептицизъм

Думата "скептицизъм" в обичайния си смисъл обозначава рационален метод за изследване на невероятни твърдения. Трябва да има достатъчно доказателства, които да обосноват твърдението, и следователно невероятните твърдения изискват и невероятни доказателства. При сблъсък със свръхестествени или паранормални твърдения, обективистката епистемология изисква да търсим обективни доказателства, т.е. доказателства, основани на логиката и сетивата. Освен това трябва да вземем пред вид и теорията, и практиката, тъй като и двете ни насочват към една и съща реалност – първата към това, което е възможно по принцип, а втората сочи какво е било постигнато в един конкретен случай.

Така например ако някой ни каже, че е изобретил машина за безплатна енергия, ние ще поискаме да разберем какви физични закони биха позволили това и дали машината в действителност работи. Заради това и бихме измерили входните и изходните данни и бихме разгледали устройството на машината. Ако и теорията, и практиката се съгласуват относно твърдението, че предложеният вечен двигател е невъзможен, то тогава ще трябва категорично да отхвърлим идеята.

За някои хора е необходимо единствено да знаят основите и да ги прилагат към живота си. Философията може да бъде полезна в много по-широк мащаб, както и в области, където прякото наблюдение не може да ни е от полза. Хората умират от псевдо-медицина, пилеят пари за псевдо-наука, губят живота или препитанието си в обожание – все области, където малко рационално мислене може да свърши голяма работа.

Има една важна идея, свързана със скептицизма: бръсначът на Окам. Той произлиза от търсенето на обективни доказателства, приложено към обясненията, и може да се изкаже по следния начин: ако сме изправени пред две хипотези, които обясняват един и същ набор от факти, то онази, която има нужда от най-малко елементи или механизми, е най-добрата. И еволюцията, и специалният креационизъм например претендират да обясняват едни и същи факти, но специалният креационизъм изисква още един елемент – Създателя.

Етика и политика

Моят морал, моралът на разума, се съдържа в една-единствена аксиома: съществуването съществува – и в един-единствен избор: да живея. Останалото следва от това. За да живее, човек трябва да смята три неща за ръководни ценности в живота си: разум – цел – самоуважение. Разумът е единственият му инструмент за познание, целта е неговият избор на щастие, което този инструмент трябва да постигне, самоуважението е непокътнатата му увереност, че умът му е компетентен да мисли, а личността му заслужава щастие, което ще рече, че заслужава да живее. Тези три ценности предполагат и изискват всички добродетели на човека…" (Айн Ранд, Атлас изправи рамене).

Въпреки че въплъщаването на ценности е индивидуално, самите ценности са обективни и следват от природата на човека и изискванията на живота му. Тук Ранд определя три такива ценности. Разум, защото без разум не е възможно морално мислене. Цел, защото приложението на разума е безполезно без нея. И самоуважение, защото човек се колебае да поддържа независимото си мислене и да следва целта си без него.

Ако и поддръжката на себичността като единствен валиден морален принцип от страна на обективизма да е сравнително оригинално, то има по-малко последствия в практиката, отколкото изглежда на пръв поглед. Само че обективистката етика подкрепя някои ценности, които не са често срещани в обществото, като физическа и духовна наслада, индивидуализъм, справедливост, като противопоставени на въздържането от наслади, стадно мислене и любов, която не подбира.

Както мислим за ценностите си, така трябва да мислим и за емоциите си. Емоциите са необходими за човешкия живот, но това не ги прави добър водач по пътя към правилно поведение. Прави ги обаче отличен индикатор за вътрешното ни състояние. "Връзката с емоциите" за един обективист означава не да ги следва, а да разбира откъде идват и така да опознава по-добре себе си.

Като цяло ръководният принцип в морала е онова, което Аристотел определя като Златната среда, тоест умереност. Добродетелта на умереността се въплъщава в онова, което лежи между двете крайности: късогледството и отвлеченото планиране, въздържаността и разюздаността, мекушавостта и нетърпимостта. Този баланс е тема, с която обективизмът е пропит изцяло, тъй като самият метод на разума лежи между пълното съмнение (епистемичният скептицизъм) и пълната увереност (вярата). Обективизмът, като всяка истина, е неделима част от баланса на действителността – между всичко и нищо, между единствено и множествено.

Единственият възможен начин да подкрепяме свободата е да подкрепяме естествените права, тъй като това да си свободен – тоест да притежаваш себе си – предполага, че си свободен да действаш (имаш контрол над себе си) и си свободен да притежаваш (а притежанието е вид действие). Свободата да притежаваш ресурси е безполезна без способността те да бъдат използвани, също както способността за тяхното използване е безполезна без свободата да бъдат притежавани. Следователно икономическата и социалната свобода са две страни на една и съща монета. Общата заблуда е, че трябва да поддържаме либертарианството, но не и капитализма, не е нищо повече от заблуда.

Често срещано недоразумение относно правителството е, че "то не работи, защото на власт са корумпирани хора". Това е недоразумение в областта на политиката. В корпорациите или в частните организации, ако правите нещо, което удовлетворява нечия нужда, то само корумпирани или глупави хора биха ви попречили. Но в правителството крайният продукт са политическите връзки, не производителността: работата на политика е паразитизъм, тъй като той взима ресурси от обществото, без да предлага в замяна друг материален продукт, а само обществено мнение. Всеки политик по необходимост е паразит, а единственият начин, по който може да подобри собственото си положение, е чрез разширяване на паразитизма. Това не е обида, а просто констатация.

Така илюстрираме и основния проблем: защо правителството не работи, а свободният пазар работи. На свободния пазар, ако обществото е свободно (и следователно политиката не може да се намесва в икономиката), единственият закон за правене на пари ще бъде удовлетворяването на нужда. Следователно интересите на потребителя ще бъдат най-важни. За една правителствена институция приходите идват чрез сила (данъци), а не заради нужди, и основният интерес е политическата мотивация тази институция да съществува, а не нуждите на нейните клиенти.

Нещо повече, фактът, че правителството съсредоточава в себе си властта, създава борба в обществото. За индивидите става по-печелившо да се борят за държавен контрол в своя полза, вместо да се договарят свободно с другите. Така се появяват групите за натиск и конфликтите при финансирането на предизборните кампании.

Единствената функция на правителството в такова общество а защитата на правата на човека, т.е. задачата той да бъде защитен от физическо насилие; правителството действа като пълномощник на правото на човека на самозащита и може да използва сила само в отговор и само спрямо тези, които първи са я приложили. (Айн Ранд, Що е капитализъм, Капитализмът: непознатият идеал).

Накратко, позицията на обективиста относно етиката и политиката е следната: целта на човека следва да бъде собственото му оцеляване и благополучие, а не собственото му разрушение (алтруизъм), той трябва да действа рационално, за да ги съхрани, политическите последствия от което са, че човек трябва да бъде свободен да живее и търгува с другите както намери за добре, без принуда от страна на правителството (етатизъм) или от страна на другите (анархизъм).

Обобщение

В този уводен курс проучихте няколко фундаментални понятия. Тези понятия бяха част от трите най-конкретни раздела на обективизма:

ЕПИСТЕМОЛОГИЯ – Как знаем? Чрез разума.
ЕТИКА – Как трябва да действаме? Съгласно рационалния си личен интерес.
ПОЛИТИКА – Коя е най-добрата политическа система? Либертарианство, капитализъм, граждански свободи.

В епистемологията обсъдихме как разумът, съставен от сетивни възприятия, логика и съставяне на понятия е най-добрият ни инструмент за достигане до познание. Приложихме разума към два случая – астрологията и теизма.

В етиката обсъдихме как разумът изисква явно да изразяваме ценностите си, естеството на тези ценности, рационалния личен интерес и какво означава твърдението, че ценностните оценки са контекстуални. Видяхме последствията на рационалния личен интерес върху живота в общество, няколко важни принципа (търговия, добронамереност и отказ от употреба на сила) и техните приложения в областта на идеите. Разгледахме също така и обективистката позиция относно одобрението и извънредните ситуации.
В политиката обсъдихме прехода от ценности към права, както и естеството на правата. В този урок разгледахме и три политически случая: антитръстово законодателство, комуникационни честоти и патенти.

САЙТОВЕ, КОИТО ДА ПОСЕТИТЕ

Journal of Objective Science
The Daily Objectivist – статии за духовността

УРОК 7: ТРИ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРИМЕРА

Приключваме раздела за политика с примери за права, приложени към конкретни политически въпроси, и със заключението на този курс.

Въведение

В този последен урок ще разгледаме динамиката на правителството и три особени случая, погледнати през призмата на обективистката политика: антитръстовото законодателство, комуникационните честоти и патентите. След това ще приключим този курс, като обобщим основните понятия и изводи, до които достигнахме. Отново ще използваме "Капитализмът: непознатият идеал". Случаите, които ще изследваме, отсъстват в ОФАР. Въпреки това ще бъде лесно да следвате този урок.

Динамиката на правителството

Нека разгледаме какво се случва с общество, където правителството е малко, и такова, където правителството е със значителен обхват. Първо, за да опростим нещата, можем да групираме действията в две категории:

1. Обмен между индивидите и правителствени действия, насочени само към спиране на насилието и измамата (здравословни действия).

2. Действия, предприети заради компенсация, промяна, политически натиск и правителствени действия с измама или насилие (нездравословни действия).

В едно напълно либертарианско общество, където единствената роля на правителството е да наказва насилие и измами, ще наблюдаваме действия само от първия тип. Тази ситуация е представена на графиката по-долу. В такава ситуация хората имат нищожен интерес да призовават на помощ правителството или да използват политически натиск за собствените си цели. Нямат интерес и да се отнасят помежду си нехармонично, тъй като законът го забранява. Всякакви действия от втория тип не съществуват. След като се затворят тези два пътя, единственият останал е доброволната търговия. Затова виждаме, че плодотворните взаимоотношения между индивидите са силни (редове 1), а правителствената намеса е ограничена до поддържане на здравословен поток от ресурси в тези взаимоотношения (редове 2).

Да вземем и обратния пример, строго официално правителство (етатизъм) или неофициални правителства (анархия). Тази ситуация е представена на графиката по-долу. Забележете, че, както споменах, единствената функционална разлика между етатизма и анархията е присъствието на множество неформални правителства, вместо на едно официално правителство. Тази разлика е без значение за целта ни тук. В тази ситуация съществуването на широка политическа власт (редове 2), какъвто и да е нейният източник, прави по-печелившо влиянието върху политическата намеса в нечия полза (редове 3), отколкото да се търгува пряко с други хора (редове 1). Краен пример е диктатурата, при която правителството контролира целия поток от ресурси. В този случай единственият останал пазар е черният пазар и редове 1 ще бъдат много малки. Тъй като не са регулирани, черните пазари имат множество проблеми, присъщи на всяка анархична система (например изключително високи цени, липса на контрол върху продуктите, висок риск).

Първата ситуация – свободната система – е оптимална, тъй като всеки търгува съгласно собственото си разбиране за личен интерес, както вече видяхме. Когато държавата е свободна да използва сила срещу индивидите, това по необходимост противоречи на собственото разбиране на хората за личен интерес, а следователно и на оптималната ситуация. Обърнете внимание, че връзките в двете разгледани ситуации не се прилагат единствено към икономиката, а и към всичко, което предполага поток от ресурси. Именно поради тази свобода да се търгува свободно либертарианството – а следователно и капитализмът и гражданските свободи – е система на рационалния личен интерес.

Както казва Пейкоф в ОФАР (стр. 390):

Тъй като правата са неотчуждаеми, човек в крайна сметка може да успее само чрез творческа мисъл и действие, а не чрез жертване на другите чрез използването на сила или измама. Не може да успее и ако жертва себе си, било чрез себеотрицателна служба или чиста ирационалност – проявена като безотговорност, несъобразяване с контекста и късогледство. Като оставим настрана престъпността, човек може да действа ирационално и при капитализма, но не може да тича при правителството за компенсации или помощ. В система, основана на придържане към природата, няма клаузи за липса на вина. Или човек се придържа към природата, или в противен случай тя поема нещата. Повече за динамиката на капитализма с оглед на морала вижте раздела "Капитализмът е единствената морална социална система" (стр. 380-395, и особено стр. 385-391).

Сега ще разгледам накратко последствията от правителствената намеса в обществото. Те имат пет аспекта:

1. Прахосване. Липсата на конкуренция, характерно за обществените монополи, води до прахосване на ресурси и неефикасност.

2. Политическа мотивираност. Общественото действие в личен интерес съгласно исканията на определени групи хора срещу други групи по необходимост е неефикасно и не води до осъществяване на интереса на мнозинството.

3. Трагедията на публичната собственост. Държавната собственост върху природните ресурси води до трагедии за публичната собственост, при които в интерес на държавата или на хората, които имат свободен достъп до тях, първи да консумират ресурсите.

Това е особено разрушително от екологична гледна точка и може да се разреши единствено чрез частна собственост или закони, имитиращи частна собственост (например система от гъвкави квоти). За повече информация относно трагедиите на публичната собственост прочетете статията "Решение за трагедията на публичната собственост чрез създаване на права на частна собственост в дивата природа".

4. Завземане на властта и морален упадък на обществото. Вместо да подкрепя мирния, свободен обмен, съсредоточаването на политическа и икономическа власт, характерно за етатистката система, подтиква обществото към кавги и морален упадък, тъй като едни групи се опитват да повлияят на политическата власт срещу други групи.

5. Налагане на индивидуални решения върху всички. Естеството на мирното сътрудничество е такова, че индивидуалните решения остават в сферата на действие на засегнатите индивиди. Когато една могъща държава наложи нов закон или нова институция, тя отменя свободата на действие на индивида и налага политически мотивации върху цялото общество.

6. Динамика на черния пазар. Когато пред свободното сътрудничество има пречки, се пораждат неоптимални модели. Тези модели се компенсират по различни начини, включително корупция, престъпност и черни пазари.

Случаят с антитръстовото законодателство

Антитръстовото законодателство е предназначено да възпира неконкурентно поведение. Прави го, като поставя препятствия пред поведение, което води до "нечестни предимства". Скорошен случай е този с "Майкрософт", при който групирането на софтуер и договорките за изключителни права с търговци на дребно бяха сметнати за нечестни практики. Независимо дали "Майкрософт" е в правото си или не, антитръстовите закони се основават на непознаване на икономиката. Когато произнасяме думата "конкуренция", ние си представяме "идеалната ситуация" в икономиката – ситуация, при която има много доставчици, които продават идентичен продукт на една и съща цена. Но това не важи за всички стоки. Има добри и лоши обувки, компютри и коли. Вкусовете на хората също се различават – някои хора предпочитат малки коли, други – джипове, трети – лимузини и т.н. Тези вкусове освен това се и променят с времето.

Конкуренцията не е – както повечето хора си представят – някакъв аморфен механизъм, при който на всички компании са гарантирани приходи: пазарът се състои от реални хора с реални нужди и предпочитания. Ако откриете и използвате тези нужди и предпочитания, като предложите стоки, които хората искат, ще получите печалба. Ако изостанете, ще изгубите.

Неконкурентно поведение може да съществува само при наличие на политическа власт. Тогава държавата може нечестно да подкрепя или спасява неефективни или непопулярни доставчици. В обективисткото общество всяко действие е конкурентно, тъй като стоките и доставчиците, разглеждани като личен интерес на потребителите, ще бъдат по-доходни.
"Конкуренция" е активно, а не пасивно понятие. То се прилага към цялата сфера на икономическата дейност, не само към производството, но и към търговията, и предполага нуждата да се повлияе на пазарните условия в собствена полза.
Поддръжниците на антитръстовото законодателство приемат този факт, но твърдят, че нерегулираната конкуренция води до монопол. Това обаче няма смисъл. Монополи съществуват в три ситуации: когато една компания предлага по-добър продукт или услуга, когато продуктът е изключително рядък и/или скъп за производство, или когато държавата го налага. На нормален пазар не може да има такова нещо като "лош монопол": ако една компания осигурява голяма част от пазара, но надува цените, другите компании ще запълнят празнината. Необходимата предпоставка за насилствен монопол е затвореният достъп – пречки пред всички конкурентни производители в дадена област. Това може да се постигне единствено чрез правителствена намеса под формата на специални регулации, субсидии или франчайзи. Без правителствена помощ е невъзможно за един кандидат-монополист да установи и поддържа цени и производствена политика, независими от останалата икономика. Защото ако се опита да установи цените и производството си на ниво, което да даде печалба на новодошли пазарни субекти, много по-високи от тази в други области, конкуренцията със сигурност ще нахлуе в неговата индустрия.

Що се отнася до правата, всеки доставчик – индивид или фирма – има право да развива своята конкурентноспособност с всякакви средства, стига да не използва насилие или измама спрямо други хора. Такъв процес е от полза за обществото като цяло, тъй като всяко повишаване на конкурентноспособността предполага по-добър отговор на потребителското търсене.

Светът на антитръстовите закони и свят, в който конкуренцията се възхвалява като основна аксиома и ръководен принцип, и все пак "твърде силната" конкуренция се осъжда като "убийствена". Това е свят, в който действията, предназначени да ограничават конкуренцията, се обявяват за криминални, когато се извършват от бизнесмени, но се превъзнасят като "просветени", когато идват от правителството.
Тези цитати и други материали по темата могат да се намерят в статията "Антитръстово законодателство" на Алан Грийнспан в "Капитализмът: непознатият идеал" (стр. 63-71).

Случаят с честотите

Радио-честотите са естествен ресурс, въпреки че възможността за тяхното използване е създадена от човешката технология. Също както в случая с разработването на нови мини или нови възможности за рециклиране, технологията е необходима част от търсенето на нови ресурси. Естествените ресурси предполагат по-малко праволинейни въпроси от работата, която се извършва върху тях. Защо? Съгласно правото да притежаваме самите себе си, ние притежаваме себе си, действията си и продуктите от тези действия. Но природата не е създадена от човека. Ако излъча радио-емисия до милиони хора, имам право на печалбата, извлечена от нея. Аз не съм произвел ефира или радио-вълните: те са продукт на природните закони. Само че системите, които описахме – либертарианската, етатистката и анархистката – както и тяхната динамика, са приложими и тук. Алтернативата на етатизма е единствената, с която разполагаме днес, тъй като правителството контролира стриктно използването на честотите (в САЩ чрез Федералната комисия по съобщенията).

Законът от 1927 г. (с който е създадена ФКС) не вменява на правителството ролята на пътен полицай в ефира, който да защитава правата на излъчващите от техническа намеса (което е всичко необходимо и всичко, което е работа на правителството). Той се поставя в услуга на "обществения интерес, удобство или необходимост" и така създава критерий, по който ФКС да преценява кандидатите за честотен лиценз и да ги приема или отхвърля. Тъй като няма такова нещо като "обществен интерес", тъй като този колективистичен лозунг никога не е бил и никога не може да бъде определен, законът дава празен чек на тоталитарната власт над честотната индустрия, дадена в ръцете на всеки бюрократ, назначен в комисията.

Както видяхме, етиката и политиката са индивидуални – само индивидите могат да се възползват от собствените си действия или от действията на политическите институции. Колективистичните предпоставки зад ФКС, че кандидатите за честота трябва да бъдат подбирани съгласно ползата, която принасят за "обществения интерес", е несъстоятелна и по необходимост предполага тоталитарна диктатура. Ако се съгласим, че всички естествени ресурси трябва да бъдат управлявани единствено с оглед на "обществения интерес", то всички ресурси по необходимост са под контрола на държавата – включително и човешките същества. На практика установяването на "обществен интерес" е празен чек за правителството, което да може да наложи всеки политически мотив, който му хрумне в определена област.

Законът от 1927 г. е прокламиран като победа над капитализма, но честотите никога не са били регулирани от капиталистическа система. Те са по-скоро доминирани от втората алтернатива, анархизма – система, при която ничии права не са защитени. Колективистите често цитират ранните години на радиото като пример за провал на свободното предприемачество. В тези години, когато радиостанциите нямат права на собственост, законова защита или помощ, честотите са хаотична ничия земя, където всеки може да използва всяка честота, която реши, и да заглушава всички останали.

Някои професионални институции се опитват да разделят честотите си чрез частни договорки, които обаче не могат да наложат на другите, нито пък могат да се борят срещу натрапничеството на заглушаващите ги злонамерени аматьори. И тогава, и сега това положение на нещата е използвано, за да ускори и оправдае правителствения контрол над радиото.

Както при всички естествени ресурси, управлявани от анархична система, и тук наблюдаваме трагедията на публичната собственост. Тъй като никой не пречи на хората да използват честотите, естественото действие в личен интерес е да се заеме възможно най-голям честотен спектър, което води до проблеми. Нещо повече, има възможност за престъпна намеса, която не среща съпротива, тъй като няма частна собствена.

Правилният отговор на трагедията на публичната собственост е не диктатурата, а частната собственост, определена обективно. Един такъв обективен метод се нарича "заселване". Това е решението, което представя и Айн Ранд:

Забележителен пример за правилния метод на установяване на частна собственост от нулата, в район, който не е бил притежаван преди, е Законът за заселването от 1862 г. Правителството предлага ферма от 160 акра на всеки пълнолетен гражданин, който се засели в нея и я обработва пет години, след което тя става негова собственост. Чрез установяване на частна собственост, но и чрез нейната защита, заселването предотвратява както трагедията на публичната собственост, така и политическите мотивации. Тъй като следва индивидуални права, той е подходящо обективистко решение.
Тези цитати, както и повече по темата, могат да се намерят в статията "Собствеността върху честотите" от Айн Ранд, в "Капитализмът: непознатият идеал" (стр. 122-129).

Случаят с патентите

Патентите са потвърждение на правата за собственост, приложени спрямо интелектуалната собственост. Те се прилагат към продукта от работата на човека и по-конкретно към този на интелектуалния му труд. Патентите и авторските права са законово приложение на основата на всяко право на собственост: правото на човека върху продукта на неговия ум. Ако имаме право да притежаваме "материални" ресурси, то имаме право да притежаваме и "интелектуални" ресурси. И двата вида са продукт на човешкия ум, тъй като никой ресурс не би съществувал без познание за това как може да бъде произведен.

Без патенти бихме се оказали в повече или по-малко анархична система, що се отнася до интелектуалната собственост. Някои компании не използват патенти, за да защитят изобретенията си, като вместо това използват договори, особено в софтуерната индустрия. Те обаче осигуряват само ограничена защита и хвърлят риска и разходите единствено върху раменете на компанията, която ги е предложила.

Тъй като вече сме в състояние да манипулираме естеството на природните ресурси с ДНК, това открива съвсем нов набор от патентни въпроси. Настоящата политика на правителството за патентоване на гени, но не и на нови организми, е абсурдна. Естествено възникналите неща като гените не могат да бъдат патентовани, тъй като не са произведени от човека. Но организмите могат да бъдат патентовани, тъй като техните генетични схеми са създадени от човека. От тази гледна точка настоящото ни законодателство е обърнало всичко наопаки.

Важно е да отбележим, че откритието не може да се патентова – само изобретението. Научното или философско откритие, което установява природен закон, принцип или факт от реалността, неизвестни преди, не може да бъде изключителна собственост на откривателя, понеже (а) той не го е създал и (б) ако иска да направи откритието си публично достояние и твърди, че то е вярно, той не може да иска от хората да продължат да търсят или практикуват лъжливи неща, освен ако той не им даде разрешение за противното.

Тези цитати, както и повече по темата, могат да се намерят в статията "Патенти и авторски права" от Айн Ранд, в "Капитализмът: непознатият идеал" (стр. 130-134).

БИБЛИОГРАФИЯ

Използвана книга: Capitalism : The Unknown Ideal, Ayn Rand (Penguin Books)

УРОК 6: ИНДИВИДУАЛНИТЕ ПРАВА И ДЪРЖАВАТА

Следващите два урока ще се занимават с политиката. В този урок ще обсъдим теоретичните основи на индивидуалните права и техните алтернативи.

Въведение

След като разгледахме етиката, сега пристъпваме към последната тема на този курс: политиката. Ще изследваме теоретичните основи на индивидуалните права и ще ги сравним с техните алтернативи. Книгата, на която се основават тези последни два урока, е "Капитализмът: непознатият идеал" на Айн Ранд. За тези, които нямат тази книга, но имат ОФАР, темата на този урок е разгледана подробно в глави 10 и 11.

Етичните последствия в политиката

В последните уроци стигнахме до заключението, че обективистката етика се основава на волевия живот като изначална ценност. Политиката е учението за оптималната социална система. Следователно политиката включва въпроси като: как трябва да се определят законите, какви институции трябва да имаме, кой какво има власт да прави и т.н. Можем да групираме всички тези въпроси в един: какво правителство трябва да имаме, ако изобщо е необходимо?

"Правителството е институция, която има изключителната власт да налага определени правила за социално поведение в дадена географска област" (Капитализмът: непознатият идеал, стр. 329).

Тези правила за социално поведение зависят от нашите цели – т.е. от нашите ценности. Тъй като сме определили, че волевият живот е изначална ценност, и произтичащите от него аспекти са наши положителни ценности, то оптималният обществен контекст е този, при който всеки е свободен да търси собственото си оцеляване и процъфтяване и никой не трябва да бъде жертван заради друг. Коя идея използваме, за да разберем този контекст? Идеята за правата. Правото ни казва кои важни идеи се защитават в дадено общество. По-строго казано, правото е принцип, който определя свободата на индивида в обществен контекст.

Ако в едно общество никой няма права, правителството има върховна власт да разполага с живота на хората така, както намери за добре. Спокойно можем да кажем, че в това общество всички са роби. Правото по необходимост представлява ограничаване на действията на правителството.

Преди да разгледаме какви са тези права, е важно да разберем тяхното естество. Хората по навик казват, че правителството "предоставя" права на хората. Това не е правилно. Правилата произхождат от етични принципи, и следователно произхождат от действителността, те са естествени. Така че имаме право да казваме "естествени права". Те не зависят от гласуване, мнения или диктат повече, отколкото науката и разумът.

Поради обективното естество на политиката, правителството е институция, която управлява правата. То няма власт да ги създава или разрушава, освен ако няма власт върху човешката природа и върху самата действителност. Преди да продължим към следващия раздел, може да се запитате защо твърдя, че правителството е необходимо. Анархизмът – отсъствието на правителство – не е ли също възможност?

Това е фин, но важен детайл. Въпреки че анархизмът предполага отсъствието на официално правителство, той не изключва възможността една или повече организации "да имат изключителната власт да налагат определени правила за социално поведение в дадена географска област". Само че такава власт ще бъде неофициална, вместо официална. Въпреки че е възможно да съществува общество в състояние на пълна дезорганизация, такова състояние обикновено е временно. Тези ситуации обикновено се развиват до официално или неофициално правителство. Повече за анархията от гледна точка на обективистката политическа теория виж "Капитализмът: непознатият идеал" в края на стр. 334 и началото на стр. 335.

Обективни права

Обяснихме какво са правата. Сега е време да разберем какви права съществуват. От гледна точка на етиката, най-важната ни цел е волевият живот. Това предполага, че основното право, което ни дава свобода, е правото на живот (което аз наричам и притежание на самия себе си, като по-точен термин). Правото на живот е принципът, че тялото и действията на човека са неприкосновени, т.е. че имаме свободата да правим каквото поискаме с телата си. Това е фундаментално право, от което произлизат останалите. Основната полза от правото на живот в едно рационално общество е поддръжката, продължаването и насладата от живота на човека. Ако човек е свободен да съществува и действа, той по необходимост е свободен да работи, мисли, играе, общува, обича и всички други неща, които продължават живота. Това фундаментално право поражда всички други права.

Най-важното от произлезлите от него права е правото на собственост. Правото на собственост е последица от свободното действие, тъй като притежанието на нещо е вид действие. Следователно човек може да притежава. Ако не е свободен да притежава, то той няма свобода. Ако правителството притежава земята, то контролира човека, който я обитава. Ако правителството притежава всички комуникационни ресурси, то контролира отношенията ни с другите хора. От друга страна, ако правителството контролира действията ни и поставя извън закона определени категории действия, то ние не можем да бъдем свободни да търгуваме с производните на тези действия (например поставянето на наркотиците извън закона предава търговията с тях в ръцете на престъпниците). Затова и опитът да се отделят притежанието на самия себе си и свободното действие (гражданските свободи) от свободната търговия и свободната собственост (капитализъм) е безсмислено и в крайна сметка води до саморазрушение: без едното другото не може да съществува. И двете следват от правото на живот.

Друго право е свободата на словото, правото да изразяваме идеите си. То произлиза от факта, че можем да притежаваме средства за комуникация (собственост) и да ги използваме (действие). Повече за тези права виж в "Капитализмът: непознатият идеал", стр. 324 и 325.

Казах, че правото представлява свобода. Нека обясня как се прилагат правата. Основният принцип гласи: нашите права свършват там, където започват правата на другите. Или, казано с други думи, правата са отрицателни (т.е. пречат на другите да направят нещо), а не положителни (т.е. не ви гарантират нещо). Правото на нещо не гарантира неговото придобиване. В "Капитализмът: непознатият идеал", стр. 325, Ранд обяснява как това се прилага спрямо всяко отделно право. Спомнете си за двата принципа, които споменахме, докато четете тези описания:

Правото на живот означава, че човек има право да поддържа живота си чрез собствената си работа (…); то не означава, че другите трябва да му предоставят необходимото, за да живее. Правото на собственост означава, че човек има право да предприема икономически действия, необходими за спечелването на собственост, да я използва и да се разпорежда с нея, но не означава, че другите трябва да му дадат собственост. Правото на свободно слово означава, че човек има право да изразява идеите си без опасност от насилие, намеса или наказание от страна на правителството. То не означава, че другите трябва да му предоставят зала, радиостанция или печатна преса, чрез които да изразява идеите си.

Току-що разгледахме два принципа, които ръководят начина, по който използваме идеята за права. За да илюстрираме тези принципи, нека вземем за пример правото на собственост:

- Нашите права свършват там, където започват тези на другите: правото ни на собственост спира там, където започват правата на собственост на друг човек. Той има право на своя собственост и моето искане да ми я предостави ще наруши собствените му права.

- Правата са отрицателни: правото на собственост не ви дава правото да взимате собствеността на други хора. То защитава плода на вашия труд от това другите да го откраднат.

Тези два принципа изразяват едно и също нещо, но под различна форма. Те водят до друг важен принцип, който срещнахме и в етиката – да не прилагаме първи сила. Фактът, че прилагането на сила е социално нежелателно, може да се смята за последствие от това, че правата са отрицателни. Ако всички права представляват свобода за индивида, а не права за свободата на другите, то тогава никой не може оправдано да използва сила или измама при узурпиране на правата на друг човек. Това ни дава първия ни практичен принцип, и ето защо той е толкова важен: Правата на човека могат да се нарушат единствено с употреба на физическа сила. Единствено чрез физическа сила човек може да лиши друг човек от живот, да го пороби, ограби или да му попречи да преследва целите си, да го принуди да действа противно на рационалната си преценка. Предпоставка за цивилизовано общество е изхвърлянето на физическата сила от социалните връзки и утвърждаване на принципа, че ако хората искат да общуват помежду си, то могат да го правят единствено чрез разум: с дискусии, убеждаване и доброволно съгласие без насилие. За този цитат и още за неприлагането на сила, приложено в политиката, виж "Капитализмът: непознатият идеал", стр. 330.

Забележете, че съм приел предпоставката, че правата се прилагат само към индивида. В етиката започнахме от предпоставката, че само индивидите могат да действат и да се възползват от действията си. Това важи и в политиката: обществото е сбор от индивиди. "Обществото" като цяло не действа и не се възползва от действията си – правят го само индивидите в него. В този смисъл използването на израза "индивидуални права" е плеонастично. Всички права по необходимост са индивидуални. Групата не може да има повече права от индивидите, които я съставят. Групите като такива не притежават права.

Например идеята, че корпорацията може да съществува като "юридическо лице", което има собствени права и отговорности, е корпоратистки абсурд. "Компаниите" не хвърлят токсични химикали в реките. "Компаниите" не мамят клиентите, като им продават дефектни продукти. Именно индивидите, които притежават или работят за компанията, взимат решения и правят грешки. Няма такова нещо като "юридическо лице".

Да вземем друг пример от страната на егалитаризма – понятието за "общо благо" също е лъжливо. Няма "общо лице", което да се възползва от това благо, няма някакъв вселенски свръхразум или колективно несъзнавано, които да са ползватели на работата на човека. Само индивидите извличат полза от дадено действие.

Противоположни възгледи: етатизъм и анархизъм

В първия урок обясних, че политиката произлиза от етиката чрез ценностите. С други думи, етичните предпоставки на човека определят какво той смята за оптимална ситуация, което пък на свой ред определя какво би сметнал за оптимална политическа система. В случая с обективистичната политика:

- Използвайки егоизма като предпоставка, основана на разума,
- Твърдим, че оптималната ситуация е тази, в която "всеки е свободен да се стреми към собственото си оцеляване и процъфтяване и никой не трябва да бъде жертван заради друг",
- А това предполага, че най-добрата политическа система е правителство, посветило се на защитата на индивидуалните права.

Както видяхме в урок 4, трите основни форми на епистемологията предполагат три различни възгледа за етиката. Ако и мистиците и епистемичните скептици да приемат предпоставките на алтруизма, те го правят по различен начин. Първите проповядват отрицателни ценности, а вторите отхвърлят всички ценности. Но тъй като етиката се отразява на политиката, тези възгледи имат и политически последствия.

- Използвайки предпоставката на мистицизма,
- Твърдим, че оптималната ситуация е онази, в която доброто на някакво понятие, по-висше от индивида (въплътено било като Бог, държава или някаква друга абстракция) трябва да бъде търсено и да се налагат жертви за неговото постигане;
- А това предполага, че най-добрата политическа система е силно правителство, посветило се на това да управлява обществото съгласно това по-висше благо (колективизъм, етатизъм).
- Използвайки предпоставката на епистемичния скептицизъм,
- Твърдим, че няма оптимално решение, че всеки човек трябва да бъде свободен да налага свое собствено,
- А това предполага, че най-добрата политическа система е неофициалната структура, при която силата определя правото (анархия).

Етатизмът е клас политически системи, където властта, икономическа или социална, е съсредоточена в ръцете на държавата. Анархията е клас политически системи, където няма официална политическа власт, като единствено силата определя кои ще са водачите на обществото. Въпреки че изглеждат много различни (също както в етиката религиозният морал и нихилизмът също изглеждат много различни), и двете представляват триумф на силата над разума. Етатистите вярват, че правителството има право да използва сила срещу индивиди, за да приложи общото благо. Анархистите вярват, че индивидите имат право да използват сила срещу други индивиди, за да наложат собствените си идеали.

Обективизмът отхвърля и двата възгледа и поддържа, че свободата, а не силата, трябва да бъде норма в човешките отношения. Тази разлика, макар и в по-малка степен, съществува и в съвременната политика под формата на оста ляво-дясно. Стандартният политически модел на ляво и дясно е илюстриран по-долу.

"Лявото" се асоциира с онова, което наричаме либерализъм, и неговото крайно проявление е комунизмът. "Дясното" се асоциира с онова, което наричаме консерватизъм, и неговото крайно проявление е фашизмът. От онова, което разбрахме за обективистката политика, можете ли да видите какъв е проблемът с такова разделение?
Проблемът е, че то полага два различни вида етатизъм като единствени алтернативи. Обективистката политика не признава дихотомията между различните видове етатизъм, а дори и между различните видове сила. Тя признава единствено основната дихотомия в политиката: какво избирате – свобода или етатизъм?

Очевидно е какво постига измамата с противопоставянето на фашизма и комунизма: тя представя като противоположни два варианта на една и съща политическа система и елиминира възможността да се приложи капитализъм; тя прехвърля избора от "свобода или диктатура" към "какъв вид диктатура" и така установява диктатурата като неизбежен факт и предлага избор само относно това кой ще е диктаторът. Изборът – съгласно защитниците на тази измама – е: диктатура на богатите (фашизъм) или диктатура на бедните (комунизъм). Това е представено в схемата на Нолан. Схемата на Нолан е алтернатива на дихотомията дясно-ляво, която използва две оси, вместо една. Ето как обикновено изглежда тя: (схема на Нолан)

Обективисткият отговор е, че единствената рационална позиция е свободата. Тази позиция се нарича капитализъм от повечето обективисти, но лично аз смятам, че думата обикновено погрешно се асоциира с "дясното" (което е корпоратистко, а не капиталистическо). По-прецизна дума би била либертарианство. В следващия раздел ще видим по-подробно какво предполага този термин.

Легитимната роля на правителството

Ако естествените правила са истински, то тогава правителството по необходимост трябва да е малко. Легитимната му роля – да защитава индивидуалните права – предполага, че повечето политически намеси в обществото са неправилни. А това, че трябва да е много по-малко от днешните правителства, е напълно безспорно. Ще видим няколко примера за това по-късно. Все пак да вземем дори простия пример с данъците, който сам по себе си ясно илюстрира това. Въпреки твърденията за обратното, данъците не са доброволни и повечето от тях не се основават на възстановяване на индивидуални права (с някои изключения, като данъкът върху бензина, цигарите или другите форми на замърсяване).

Ако и финансирането на една либертарианска страна с доброволни средства няма да бъде проблем, съвременните държави не биха оцелели. Поддръжката на огромна армия от бюрократи, войници и социални програми вече няма да е възможна. Това, разбира се, е нещо добро. В противовес на това, обърнете внимание, че всяка политическа партия, независимо от кой край на спектъра е (консервативна, либерална или друга) или какво обещава, никога не намалява значително данъците. Това е естествено: не можем да очакваме един политик да намали собствената си заплата. Ще обясня извращаването на механизма на личния интерес от правителството в следващия урок. Впрочем има различия относно това точно колко малко трябва да бъде правителството. Самата Айн Ранд се придържа към мнение, което може да се смята за по-близко до анархизма от останалите, тъй като тя предлага да останат съвсем малко правителствени институции.

Единствените легитимни функции на правителството са: полиция, за да ви пази от престъпниците, армия, за да ви пази от чужди нашественици, и съдилища, за да пазят собствеността ви и договорите от нарушения или измама от страна на другите, да разрешават спорове съгласно рационални правила и обективен закон (от "Атлас изправи рамене").

Лично аз смятам анализа й за верен като цяло, но непълен. Но каквото и мнение да имаме по тази тема, ясно е, че обективисткото правителство трябва да бъде много малко. Логическите последствия от тази позиция обикновено се наричан капитализъм и граждански свободи, въпреки че Ранд нарича и двете "капитализъм", тъй като не могат да бъдат разделяни.

Капитализмът е социална система, основана на признаването на индивидуалните права, включително правата на собственост, в която всички блага са частна собственост. (…)

В капиталистическото общество всички човешки взаимоотношения са доброволни. Хората са свободни да си сътрудничат или да не го правят, да търгуват или не помежду си, съгласно собствените си индивидуални преценки, убеждения и интереси. Те могат да общуват помежду си само чрез и въз основа на разума, т.е. чрез дискусии, убеждаване и договорки, чрез доброволен избор от взаимна полза.

За този и още цитати относно естеството на капитализма виж "Капитализмът: непознатият идеал", стр. 19-20.

Накрая трябва да засегна въпрос, който препъва много начинаещи във философията като цяло, и в обективизма в частност. Както видяхме, политиката е производна на етиката. Това обаче не означава, че двете са едно и също. И двете третират статута на действията, но нашата преценка на действията не е задължително да е една и съща във всички случаи, т.е. етичното (морално доброто) действие не е задължително да е законно (политически добро) действие, а законното действие не винаги е етично действие ("законно" в смисъл да не нарушава обективните права на другите, а не като "прието от действащото законодателство"). Едно действие е законно, защото не нарушава нечии права, но е етично, ако като цяло води до оцеляването на индивида.

Първото понятие е много по-широко от второто. Самоубийството например е напълно законно, но в повечето случаи има съмнителна етична стойност. Тази разлика се проявява, защото политиката третира единствено отношенията помежду ни. Сам човек няма нужда от политическа система, но все пак има нужда от етическа система.

БИБЛИОГРАФИЯ И САЙТОВЕ, КОИТО ДА ПОСЕТИТЕ

Използвана книга: Capitalism : The Unknown Ideal, Ayn Rand (Penguin Books)
Други сайтове, които да посетите:

Най-краткият политически тест в света.
Кратката книга "Химн" от Айн Ранд

УРОК 5: ЖИВОТ В ОБЩЕСТВО

Завършваме обиколката си из етиката с изследване на етичните принципи на човека при отношенията му с другите хора.

Въведение

Както видяхме, опонентите на егоизма го смятат за идеология, враждебна на мирното общество. Тъй като според тях егоистите са подвластни на капризите си да унищожат другите, те отъждествяват всяка индивидуалистична философия с престъпност, анархия и разрушение. В този урок ще стане дума защо обективистът, тъкмо напротив, трябва да следва принципа на добронамереността и търпимостта при отношенията си с другите. Ще определим и изследваме и няколко концепции, свързани с живота в общество, включително справедливостта, санкцията и критичните ситуации.

Егоистът в обществото

След като вече разгледахме естеството и структурата на ценностите, нека видим как се прилагат те при нашите отношения към другите. И тук трябва да признаем няколко неизбежни факта от действителността:

1. За да поддържаме дори и по-малък от минималния стандарт на живот, ние трябва да си сътрудничим и да търгуваме с други хора. Един фермер може да живее от плодовете на собствената си земя, но дори и той трябва да търгува с другите, за да се сдобие с инструменти и други житейски удобства. За да постигнем стандарта на живот, с който сме свикнали днес, ние трябва да удесеторим работата си, като си сътрудничим с другите (във фирми например) и търгуваме с тях.

2. За да водим щастлив живот е от особена важност да взаимодействаме положително с околните. Тъй като междуличностните взаимоотношения са важна част от нашето съществуване като обществени животни, човек, който непрекъснато е враждебен към другите, скоро ще открие, че в живота му има малко удоволствия. Освен ако не искате да живеете на остров без любими хора, приятели или семейство, подобно поведение няма да доведе до щастие.

3. Обществото се регулира срещу крайни случаи на враждебност, например престъпност. Било със собствени сили или чрез полицейски сили, обществото обикновено желае да се отърве от хора, които са толкова враждебни, че са готови да използват сила срещу другите. Ако сте такъв човек, това обикновено носи единствено неприятности.

Тези три факта демонстрират, че развитието на нашите ценности не може да се постигне, без да се отнасяме към добронамерено към другите хора. Мистиците твърдят, че "човек не е цел сама по себе си", след което изискват жертва в името на духовен или колективистичен идеал. Епистемичните скептици твърдят, че човекът е остров, изолиран в собствения си ум и защитават отхвърлянето на всичко и насилието срещу другите. Обективизмът отхвърля и двата възгледа като ирационални. Човекът е цел сама по себе си, но не е остров. Това ни води до три важни принципа.

Първият е принципът на търговията. Според него за да получим ценност, трябва да предложим ценност в замяна, било активно, било пасивно. Човек не притежава нещо, само защото съществува. Това не означава обаче, че трябва да бъдете насилвани да плащате за всяка услуга, която някой друг ви прави. То означава просто, че нямате право да претендирате пряко за ценностите на другите, а те от своя страна нямат право да искат материални блага или привързаност от вас, ако оказват отрицателно влияние върху вашето благополучие. Както казва Пейкоф в ОФАР, стр. 287: Да "заслужиш" нещо положително, било то материално или духовно, не е изначално условие; то е резултат, който може да се постигне само чрез осъществяване на неговата причина. Накратко казано, това е принципът на справедливостта. Човек няма безусловно право на нещо, което не е заслужил. Ще говорим повече за справедливостта в следващия раздел. Засега можете да прочетете повече за принципа на търговията на стр. 286 до 288.

Вторият принцип е този на добронамереността. Дейвид Кели в книгата си "Неопороченият индивидуализъм" определя доброжелателността по следния начин:

"Добронамереност" означава проявяване на добра воля към другите. Това е положително отношение към хората като цяло, желание за тяхното благополучие и мирни отношения на сътрудничество с тях. Неин противовес са враждебността, злобата, завистта и другите форми на злонамереност. Тя включва черти като любезност, щедрост, симпатия, благотворителност и толерантност. (В моралната философия тези елементи се наричат понякога "добродетели на добронамереността".)

По-нататък той предлага и по-подробно определение:

… ангажиране с постигане на ценностите, производни от живота с други хора в общество, чрез третирането им като потенциални търговски партньори, чрез признаване на тяхната човечност, независимост и индивидуалност, както и на хармонията между техните и нашите интереси.

Кели всъщност казва, че основната ни цел в етиката е да постигнем собствените си ценности, а това не може да стане без другите хора. Повечето хора, въпреки че не го знаят със сигурност и вероятно ожесточено ще отричат, че са егоисти, като цяло се стремят към рационални ценности. Следователно в наш интерес е да преследваме общи цели, като си сътрудничим. Именно добронамереността ни към другите хора и техните ценности води до приятелство и любов, които се състоят в това да открием собствените си ценности, изразени в други хора. Принципът на търговията сочи как трябва да се отнасяме към хората – а именно, че не трябва да чувстваме задължение да даваме онова, което не притежаваме. Принципът на добронамереността твърди, че когато интересите ни съвпадат, трябва да си сътрудничим с другите хора.

Но как трябва да действаме, ако се изправим срещу враждебни интереси? Това води до последния принцип, а именно да не прибягваме първи до насилие. Силата е отрицание на разума. Използването на меча или пистолета обезсилва всяко мислене – интелектът и рационалността на човека са безсилни, ако главата му е пръсната. Както вече споменах, силата е и последствие от отхвърляне на разума. Ако не можем да се убедим един друг чрез обективни умозаключения, единствената останала възможност е силата – било като заплаха, било като употреба на силата на оръжието.

Започването на война е съвършеният пример за това и не е случайно, че повечето войни се основават на емоционални аспекти като религия и патриотизъм. Никой не е започвал война по рационални причини. Това не означава, че самозащитата е забранена. Принципът не осъжда отплатата при защита, а първоначалното използване на сила. Нямате морално оправдание да държите някого на мушка, за да му вземете парите, но имате моралното право да се защитите срещу такава агресия със сила.

Както вярата в задгробния живот, така и отхвърлянето на рационалната обмяна на ценности позволяват на ирационалните морални системи да издигнат силата – чрез меч, затвор, интелектуални заплахи или други средства – като стандарт за ценност.
Обективизмът отхвърля силата като нерационален и нечовешки начин да се отнасяме към другите. За повече информация относно принципа за неприбягването до насилие, виж стр. 318-320 в ОФАР.

Справедливостта е добродетел в обективистката етика, както вече видяхме. Тъй като трябва да разбираме кой може да е ценен за нас и кой е разрушител, както ни насочва принципът на търговията, ние трябва да преценяваме характера, идеите и поведението на хората. Както казва Ранд, "съдете и бъдете готови да ви съдят". Отсъждането на действие се състои просто в използването на ценностни преценки относно действията на другия. Преценката на характера е нещо подобно, един вид общо предположение за поведението на този човек.

Но преценката на идеите на другия е много по-трудна. Повечето хора не се придържат към лъжливи идеи просто защото са ирационални, а защото не разбират въпросите или вярват само по навик. Нещо повече, някои хора може би смятат, че правят нещо добро, но всъщност нараняват другите. Тук се намесват понятията отбягване и толерантност. Ще ги разгледаме в следващия раздел.

Както вече споменах, преценката на идеи в рамките на справедливостта е по-деликатна задача от простата оценка на тяхната истинност или неистинност. Тук се намесват понятията отбягване и толерантност.

Отбягването е активен отказ да се изправим срещу факт от реалността, било чрез праволинейна непочтеност, било чрез отказ да интегрираме фактите. Да вземем случая с политиката. Политикът или политическият активист през повечето време отбягва фактите. Тъй като е дълбоко ангажиран със съответния проблем, за разлика от нефокусирания гласоподавател, той съзнателно заема ирационална позиция. Такъв човек следва да бъде порицан като зъл и отбягващ очевидни факти от реалността. Не се опитвате да спорите с политик, просто гласувате против него.

Човек, който гласува за партии или политици, които проповядват алтруизъм, колективизъм, разширяване на държавната принуда в обществото и всякакви други злини, не е задължително да разбира до какво водят тези идеи. Повечето хора гласуват, само защото се идентифицират с определена група или традиция, която диктува, че трябва да се гласува по един или друг начин. Това също е рационално, но е просто заблуда.
Толерантността върви ръка за ръка с твърдението, че някой отбягва фактите, в областта на идеите и ценностите. Докато това да страним от такъв човек е последствие от принципа на търговията, толерантността е следствие от принципа на добронамереността. Дейвид Кели определя толерантността в есето си "Въпрос на санкция":

Толерантността не е добродетел, когато става въпрос за зло; злото процъфтява чрез толерантността на добрите хора. Но тя е добродетел в познавателната област. Тя върши работа не само сред хора, които не са съгласни относно прилагането на принципи, които споделят, но и сред хора, които не са съгласни и относно самите принципи. Толерантността не е слабоволево признаване на неувереност. Тя е признание, че увереността е контекстуална. Тя е признание на факта, че познанието нито се постига чрез откровение, нито се изобретява, а се придобива чрез активен процес на интеграция, че всяко заключение, до което достигаме, е свързано с реалността чрез дълга верига от рационални умозаключения и предполага огромен контекст, както и че откритата дискусия и дебатите са подходящо средство за интелектуален обмен.
За да имаме каквато и да е надежда да убедим другите, ние трябва да си дадем труда да разберем техния контекст; трябва да подходим към тях на равна нога, с взаимна воля да бъдем убедени от фактите; а трябва и да им дадем време да подредят нещата и да сме сигурни, че всяко ново заключение е вкоренено в собственото им схващане на реалността. Ако открием, че другият човек не е отворен към разума, трябва да изоставим усилието. Толерантността не изисква да бием главите си в стената или да се борим със съзнателна ирационалност. Но трябва да предполагаме, че хората са рационални, докато не намерим доказателства за противното. В това отношение толерантността е интелектуален израз на добронамереност.

Накратко, толерантност означава да даваме на другите предимството на съмнението. Въпреки че тя е неприложима към откровеното зло, към съзнателно ирационалните хора, които отбягват реалността, срещу които всички рационални аргументи са безсилни, то тя може да се прилага към огромното мнозинство хора.

Тук Кели говори и за епистемичен факт – проблемът за контекста на познанието. Трябва да сме отворени за идеята, че може и да грешим, а другите да са прави, особено по въпроси, които познаваме слабо. Повече за отбягването на реалността виж ОФАР, стр. 224-225.

Проблемът за санкцията

След като сме преценили правилно хората, сега можем да се обърнем към последния въпрос: какво да правим с тази преценка от етична гледна точка. Във всекидневните взаимоотношения отговорът е относително лесен. Ако другият действа в съгласие с вашите ценности, можете да проявите добронамереност към него; ако случаят е обратният, то трябва да се опитаме да се държим емоционално или физически на разстояние, като се въздържаме от насилие, стига да е възможно.

Типичният пример в този случай са битите жени. Хората често се удивяват колко малтретиране може да понесе един партньор, само защото се е заловил за една връзка. Причината за това е емоционалната привързаност. Също както емоционалността в епистемологията може доведе до всякакви ирационални идеологии, емоционалността в етиката може да накара хората да правят на пръв поглед абсурдни неща. В една връзка, в която има злоупотреба, единият използва физическо или словесно насилие, за да контролира и изплаши другия така, че той да му се подчинява. Тъй като осъществяването на нашите собствени ценности изисква активен и заинтересован процес от наша страна, подобни случаи, дори и да са доброволни, обикновено не водят до това осъществяване. И все пак повечето малтретирани жени остават с мъжете си, тъй като емоционалната им привързаност заслепява преценката им. За повече информация относно влиянието на емоционалността върху ценностите виж ОФАР, стр. 228-229.

Преценката на идеологиите на хората е по-сложна от оценяването на конкретното поведение, тъй като степента, до която нашите действия поддържат тази идеология и собствените ни интереси, е трудна за описване. Стандартният пример, който можем да използваме тук, е "месарят-комунист". Представете си, че купувате месото си от месар, за който откривате, че е комунист и че използва печалбите си, за да подкрепя комунизма. Въпросът е – след като знаете тези факти, трябва ли да продължите да търгувате с него, знаейки, че подкрепата му за комунизма е против вашите интереси? Понятието, което засяга такъв въпрос, е санкция. Как определяме какви организации или хора да одобряваме и какви да не одобряваме?

Това зависи от вашите цели. Ако целта ви е просто да се сдобиете с месо, а в града няма друг месар, за вас може и да не е такъв проблем да поддържате месар-комунист. Печалбата, която той ще получи от вас, едва ли може да се сравнява с ценността, която вие получавате от него. Можете да решите, че и обратното е вярно, и да не търгувате с него. Дейвид Кели обсъжда проблема за санкцията, приложен към собствената му работа като философ и преподавател по обективизъм в есето си "Въпрос на санкция":

Претеглям цената на обвързването и възможните ползи. Преди да приема ангажимент за устно или писмено изявление, аз преценявам дали моите спонсори ми предлагат достъп до публика, до която не бих стигнал иначе, или пък им помагам да привлекат публика, която иначе не биха спечелили. Преценявам дали спонсорите ми имат определена издателска политика или идеологически ангажименти, противни на обективизма, и, ако е така, дали са готови аз изрично да заявя несъгласието си. Преценявам дали форматът на моята изява предполага, че подкрепям други оратори и техните възгледи. Преценявам също така какво знам за техния морален и интелектуален характер. След като обмисля всичко това, аз винаги търся дългосрочни стратегически ползи на минимална цена. Така се води война на идеи.

Когато Кели пише тези редове, той не го прави с лека ръка, а отговаря на критиката от страна на Пейкоф, който го обвинява, че произнася речи пред либертариански групи. Кели е изритан от Института "Айн Ранд" и в последствие създава Обективисткия център, организация, посветила се на разпространението на обективизма по света.

Толерантността, справедливостта и санкцията не са просто абстрактни теми, по които ви говоря, само защото са приятни за изучаване (макар че е точно така): те имат отражения и в реалния живот. Всичко в обективизма има последствия в реалния живот или е част от идеи, които имат такива. Обективизмът и неговите принципи не са самоцелно проучване и няма кула от слонова кост, в която да се скрият. Съществуват само фактите от действителността и нашата връзка с тях.

Примерът на Кели очевидно не може да бъде приложен към повечето от нас: ние не сме професионални философи (това би било едно интелигентно, но непроизводително общество!). Не сме на "фронтовата линия" на тази война на идеи. Но понятието за санкция все пак е приложимо и в нашия живот. Всеки път, когато разменяме някакъв ресурс с някого другиго, въпросът за санкцията се намесва.

Етика на извънредните ситуации

Последната тема, свързана с обществената етика, е тази за извънредните ситуации. Този въпрос се обсъжда в книгата на Ранд "Добродетелта на егоизма" в раздела "Етика на извънредните ситуации". Погледнете книгата, ако я имате, но това не е задължително.

Извънредна е ситуация, в която:

1. Оцеляването е невъзможно или крайно рисковано. Примери за това са природните бедствия като наводнения, земетресения, пожари или корабокрушения.
2. Събитието не е търсено и очаквано.
3. Събитието се развива за кратък период.

Ако тези три условия се проявят едновременно, то тогава имаме извънредна ситуация. Обикновено в контекста на извънредната ситуация има и други хора, изпаднали в беда, или хора, които могат да ги спасят. Въпросите са от типа на "бихте ли спасили човек, който може всеки момент да се удави в ужасно наводнение?"

Няма принципна етична разлика между извънредните и обичайните ситуации, освен че първите насилствено смесват индивидуалните и социалните ценности. Както социалните принципи, които видяхме в този урок, така и индивидуалните ценности, които разгледахме в предходните уроци, придобиват особена важност:

- фактът, че оцеляването е изложено на риск, предполага, че индивидът трябва на първо място да се погрижи да оцелее.
- ако са намесени и други хора (било като потенциални спасители, било като жертви), се прилагат разгледаните принципи, особено този на добронамереността.

Тези два принципа може и да изглеждат противоречащи си в извънредна ситуация, но случаят не е такъв. Ако волевият живот на човека е заплашен от дадено действие, той не бива да го извършва, но ако не нарушава това правило, като помага на другите, той трябва да го направи. Ранд обяснява това в своето решение за извънредните ситуации:

Единствено в извънредни ситуации човек следва да помага доброволно на непознати, ако това му е по силите. Например, човек, който цени човешкия живот и попадне в корабокрушение, трябва да спаси другите пътници (макар и не с цената на живота си). Но това не означава, че след като стигнат на брега, той трябва да посвети усилията си на това да ги спаси от бедност, невежество, невроза или каквито други проблеми имат. Нито пък означава, че трябва да прекара живота си в обикаляне на моретата, за да търси жертви на корабокрушение, които да спасява.

Разбира се, извънредните ситуации не са "нормални". Нашият живот не се състои единствено от тях, освен ако не живеем в страна от третия свят, разкъсвана от война. Ежедневният ни живот е по-стабилен. Ако и извънредните ситуации да са добро упражнение по етика, те не са морален стандарт. Така че защо изобщо им придаваме важност? Както казва Ранд:

Забележете, че защитниците на алтруизма не са в състояние да основат етиката си на факти от обичайното съществуване на човека и че винаги предлагат ситуации от типа на "спасителната лодка" като примери, от които да извличаме правилата си за морално поведение. ("Какво трябва да направите, ако сте с още някого в спасителна лодка, която може да носи само един човек?" и т.н.). Фактът е, че хората не живеят в спасителни лодки – а спасителната лодка не е място, на което да основаваме метафизиката си.

Тъй като извънредните ситуации правят така, че личният интерес и обществените принципи да изглеждат противоречиви, те са съвършен инструмент, чрез който алтруистите да се опитат да оправдаят съществуването си. Но както видяхме, това е погрешна интерпретация на йерархичното естество на ценностите. Изначалната ценност е волевият живот. Никакъв контекст не може да промени това.

Винаги се забавлявам, когато споря с противници на обективизма и те прибягнат до извънредните ситуации като аргумент. Ето един пример, който ми бе даден сериозно като илюстрация, която опровергава обективистката етика.

Представете си, че петдесетима обективисти са затворени в сграда от масов убиец, без средство да се измъкнат в разумен срок. Убиецът ще взриви сградата, освен ако десетима обективисти не го убият, но и самите те да загинат в битката. Обективистите осъзнават напълно този факт.

Според човека, с когото говорех, обективистката етика се проваля в този случай, тъй като никой няма да поиска да отиде и да убие убиеца. Следователно и петдесетимата ще бъдат взривени.

В тази ситуация има няколко проблема:

1. Дори и за извънредна ситуация, тази е доста нереалистична на много нива. Трудно е да си представим как можем да извлечем морален урок от подобна измислица.
2. Твърдението, че обективистката етика се проваля в този случай, предполага, че има валидна преценка. Но как се прави тази валидна преценка без някаква форма на етика, била тя обективистка или някаква друга? Това е порочен кръг.
3. Оценката, лепната на обективистката етика, е невярна. Тъй като бездействието задължително води до смърт, изборът да се поведе атака срещу убиеца е неутрален, а не отрицателен. Обективистката етика не диктува да не правим нищо, а че каквото и решение да вземем, то няма да има морално отражение.

Ако искате да се посмеете, можете да погледнете една пародия на нереалистични дилеми в "Могат ли лошите хора да накарат добрите умове да вършат лоши неща?".

БИБЛИОГРАФИЯ И САЙТОВЕ, КОИТО ДА ПОСЕТИТЕ

Използвана книга: Objectivism : The Philosophy of Ayn Rand, Leonard Peikoff (Meridian, 1993)

Други сайтове, които да посетите: Въпрос на санкция (от Дейвид Кели)

УРОК 4: РАЦИОНАЛНАТА ЕТИКА

Сега ще обсъдим един клон от етиката, а именно как да действаме. Обективизмът твърди, че рационалната способност на човека трябва да води неговите действия, а не вярата или епистемичният скептицизъм.

Въведение

След като разгледахме подробно понятието за разум, сега можем да пристъпим към другите два клона на обективизма, които са тема на този курс – етиката и политиката. И двата клона се отнасят до знанието – за поведението и обществото – и следователно са обект на разума.

Първо ще изследваме основата на обективистката етика и идеите, които тя въвежда. В този урок, както и в следващия, аз отново ще ви препращам към "Обективизмът: философията на Айн Ранд".

Разумът, приложен към действието

Фундаменталният въпрос на етиката е: как трябва да действаме? Към какви ценности да се придържаме? Крайният резултат от познаването на етиката е правилната ценностна преценка. Ценностната преценка се състои в това дали едно действие е добро или зло. Очевидно, ако знаем какви ценности трябва да възприемем и каква е тяхната структура, то ще знаем и как да извършваме правилна ценностна преценка.

Какви факти се наблюдават при етиката? На първо място, за разлика от другите животни, нашите действия не са инстинктивни и автоматични – ние трябва да взимаме решения в зависимост от онова, което знаем. Ние сме волеви същества (имаме свободна воля). По тази причина имаме и нужда от етика.

Като волеви индивиди, всеки от нас преследва личния си интерес, т.е. иска да оцелее и процъфтява. Това е важно за всеки, дори за най-саморазрушителния човек, освен ако този човек е в безсъзнание или е разконцентриран от наркотици или други изкуствени методи. В този случай можем да кажем, че човекът вече няма воля и следователно вече не може да има отношение към етиката, поне за момента.

Има толкова мнения за това как да постигнем личния си интерес, колкото са и хората. Но обективизмът поддържа, че всяко подобно знание трябва да се основава на разума. Затова и трябва да заявяваме ясно предпоставките си и рационалните им последствия.
Основният принцип е, че волевият живот е основа на всички ценности. Следователно рационалната етика започва с волевия живот като основна ценност. Той трябва да е волеви, защото без воля не са възможни ценностни преценки, и трябва да е живот, защото без живот не са възможни ценности. Това е основата на личния интерес – без нея вече няма интерес.

Нека сега определим какво е ценност и каква е структурата на рационалните ценности.
Ценност е целта на дадено действие. Действието може да има една или повече цели. Ако спра на червен светофар, докато шофирам, вероятно го правя, защото спазвам закона. Но го правя и защото не искам да направя катастрофа – физическата ми сигурност и това колата ми да остане непокътната също са важни.

Всички ценности са йерархични по природа, тъй като образуват вериги. Човек не може да има ценности на определено ниво, без да спазва и тези от по-ниското ниво.
Ако вземем един очевиден пример, храненето зависи от факта, че човек диша, а дишането зависи от факта, че човек е жив. Ако човек не притежава ценността на дишането, то той не може да притежава и ценността на храненето. Друг пример е веригата общуване – приятелство – любов. Обективистките ценности са много подобни до йерархията на нуждите на Маслоу. Вижте тази схема и обърнете внимание как всяко ниво е основа за това над него. Физическите нужди например трябва да бъдат удовлетворени, преди човек да започне да осигурява стабилността си и да поддържа връзки. Гладният човек не ухажва, а яде. Това е очевидно, но е необходимо да се разбере, за да се схване структурата на обективистките ценности.

Някои ценности са особено важни. Айн Ранд посочва три от тях:

За да живее, човек трябва да смята три неща за върховни и ръководни ценностти в живота си: разум, цел и самоуважение. Разумът като единственият му инструмент за познание, целта като неговият избор на щастие, за чието постигане този инструмент да работи, самоуважението като необорима увереност, че умът му е компетентен да мисли, а личността му заслужава щастие, тоест че е заслужава да живее. Тези три ценности предполагат и изискват всички човешки добродетели (виж ОФАР, стр. 220).

Добродетелта, ако и да не е толкова важна за нашите цели, е друго понятие от обективистката етика. Добродетелта е вид действие, чрез което човек спечелва и запазва ценност. Глава 8 от ОФАР е посветена на няколко добродетели:
Независимост: приемане на отговорността за формиране на собствени преценки. Както гласи принципът, „никой не може да живее за друг човек”. Независимата личност признава напълно тази добродетел и не се опитва да кара други да мислят вместо него.
Почтеност: лоялност в действията спрямо ценностите и знанията – да правиш това, което проповядваш.

Честност: приемане на реалността, а не бягство от неприятни факти.

Справедливост: рационална преценка на характерите на хората, водеща до съответни действия. Както казва Айн Ранд, „съдете и бъдете готови да ви съдят” (ще обсъдим справедливостта в следващия урок).

Производителност: създаване на материални ценности, просперитет. Поддръжка на прогреса във всички области на живота.

Гордост: амбиция за постигане на морално съвършенство.

Ако темата ви интересува, прочетете глава 8 за подробен коментар на тези добродетели и какво предполагат те.

Етика, основана на ценностите

Вече трябва да е очевидно, че от всички възможни ценности някои са благоприятени за живота на човека, а други – не. Някой може да търси щастие, а друг – мъка (макар и не винаги изрично). Всяка възможна ценност има противоположна ценност, като двете най-очевидни такива ценности са оцеляването и смъртта.

Някои примери за положителни, жизнеутвърждаващи ценности: здраве, честност, приятелство, рационалност. Техните отрицателни, разрушаващи живота противоположности: болест, нечестност, враждебност, ирационалност. Следователно йерархията на ценностите формира двойна пирамида, илюстрирана по-долу. (Повече за йерархичното естество на ценностите можете да намерите в последния параграф на стр. 392 и 393.)

Сега можем да започнем да отговаряме на първоначалния си въпрос. Какво означава да направим нещо добро? Означава да разменим по-низши ценности за по-висши. Във всяка търговия, осъществявана свободно, е заложена негласно тази идея. Ако дам девет долара за пица, аз го правя, защото пицата е по-ценна за мен от парите. В противен случай изобщо няма да сключа сделката и ще си запазя парите! За мен ценността на парите е по-малка от ценността на пицата. Очевидно за нейния производител фактите стоят по противоположния начин.

Но тази идея е заложена негласно и за всички рационални действия, не само за търговията с другите. Да предположим, че след като съм купил пицата, възнамерявам да я изям. Това действие има за цел да утоли глада ми. Тъй като в това действие няма нищо отрицателно (стига, разбира се, да не се откажа да отида на собствената си сватба, за да изям пицата, или друга подобна глупост), чистият резултат от това действие е печалба. Поради това и имаме право да кажем, че такова действие е добро и морално.

Както вече видяхте, пропуснах много неща в последния пример (например възможността да има отрицателни ценности, свързани с факта, че ям пицата). Контекстът на едно действие е много важен при определянето дали то е добро или зло. Ще обясня това подробно в секцията "Ценностни преценки".

Забележете, че този процес на изчисляване съгласно ценностната йерархия не е твърдо изискване да извършваме определени действия по точно определен начин, и по никакъв друг. Докато ценностите са обективни и еднакви за всички – ние всички имаме нужда от храна, работа, разум, щастие и т.н. – тяхното прилагане се различава у всеки човек. Например, всички ние като човешки същества имаме нужда от храна. Но не всички ядем едно и също – един яде пилешко, друг – свинска пържола. Затова и ценността на храненето се прилага по различни начини, въпреки че тя е много важна ценност за всеки един от нас, независимо от контекста.

Обективистката етика се занимава единствено с нашите ценности и с начина, по който действията ни са съобразени с тях. Как решаваме да ги прилагаме зависи от индивидуалните ни състояния и предпочитания.

Егоизмът като отхвърляне на жертвата

Обективистката етика с право се нарича "рационален личен интерес", тъй като предлага рационален подход към личния интерес.

Използват се и термините "себичност" и "егоизъм", но те не бива да се бъркат с обичайната представа за тяхното значение, която предполага, че правим каквото си поискаме, без да ни е грижа за другите. Те просто се отнасят до личността сама по себе си, до егото, което взима решения за себе си. Всяка форма на етика по необходимост е индивидуалистична, тъй като именно индивидът действа. Никой не може да живее за някого другиго. Обективизмът просто изрично подчертава този факт. Тъй като тези термини лесно могат да бъдат разбрани погрешно, те могат да затруднят изучаването на темата. Но те трябва да се разберат сами по себе си, а не в зависимост от начина, по който другите хора са склонни да ги разбират. Както казва Пейкоф в ОФАР (стр. 234):

За съжаление егоизмът винаги е бил защитаван от субективисти. Резултатът са няколко изопачени версии на егоизма, които повечето хора днес смятат за очевидно значение на това понятие. Затова трябва да продължа да подчертавам факта, че обективизмът подкрепя обективността и следователно отхвърля всички тези версии. Ние отхвърляме идеята, че егоизмът позволява избягване от принципите. Отхвърляме приравняването на егоизма с безотговорността, измъкването от контекста или обожаването на капризите. Отхвърляме идеята, че себичността означава "да правиш, каквото ти се прави". Фактът, че искате да предприемете определено действие не го прави задължително съвместимо с вашите "интереси" в легитимния смисъл на думата. Има неизброими примери за хора, които желаят и преследват саморазрушителни модели на поведение.

Накратко, обективизмът не вижда егоизма като идея "само аз", нито пък алтруизма като идея "само другите". Той по-скоро пренася разликата на по-фундаментално ниво: егоизмът е идея за "рационален личен интерес", докато алтруизмът е идея за "ирационален личен интерес".

Тук различията между намерение и знание са от основна важност. Фактът, че всеки желае личния си интерес, не предполага, че той винаги знае как да действа за него. Само чрез разума можем последователно да поддържаме личния си интерес.

Лесно можем да разберем това, ако си спомним, че етиката е форма на знание. Въпреки че всички искаме да знаем истината, ние не можем автоматично да я определяме. По същия начин, въпреки че всички искаме да виждаме "доброто", това не може да се направи просто така.

Другите етически идеологии проповядват някаква форма на жертва. Обективизмът подчертано отхвърля самата идея за жертва – както за саможертва, така и за това да жертваме другите за себе си. Моралната система е ръководство за пълноценно изживяване на живота, а не за неговото ограничаване, което произтича от жертвата. Както обяснява Пейкоф в ОФАР, Ранд сбито е изразила това в "Атлас изправи рамене":
Най-добрата формулировка на обективистките възгледи по този въпрос е клетвата на Джон Голт, героя от "Атлас изправи рамене". "Кълна се в живота си и в любовта си към него, че никога няма да живея заради друг човек, нито пък ще искам друг човек да живее заради мен." Принципът, въплътен в тази клетва, е, че всяко принасяне в жертва на човек е зло, независимо в чия полза е, независимо дали жертваме себе си за другите или другите за себе си. Човекът – всеки човек – е цел сама по себе си.

Религиозен абсолютизъм и нихилистично унищожение

Какви са двете фундаментални алтернативи на егоизма? Както знаем, има три типа епистемични позиции: разум, вяра и епистемичен скептицизъм. При прилагането на основните им принципи към стойностите можем да видим, че:

Вярата приема знанието, но го основава на погрешни предпоставки. Следователно очакваме мистичният морал да бъде основан на отрицателни ценности.

Епистемичните скептици не приемат съществуването на знание. Следователно очакваме нихилистично отхвърляне на правилното действие, заменено с идеология за "моментен каприз".

Добър пример за основан на вярата морал е религиозният морал. Повечето религии отхвърлят централната предпоставка на рационалния личен интерес, а именно, че волевият живот е необходим за ценностите. Те вярват в "задгробен живот" за "спасените", за който човек трябва да работи в земния си живот. Следователно материалното благоденствие и щастието (както и благоденствието и щастието на другите) стават вторичен елемент за спасението на индивида.

Пример за основан на скептицизма морал е нихилизмът – вярването, че всички ценности са неоправдани. Подобно на религиозния морал, този възглед в историята е водил до насилие и по необходимост води до насилие. Защото, ако не са възможни ценности, то единственият начин да постигнем целите си е чрез груба, лишена от мисъл сила.

И двете алтернативи се интересуват от това какво трябва да правим, какъв е личният ни интерес. Само че невалидните им епистемични методи (вяра и епистемичен скептицизъм) по необходимост ги водят до невалидни средства за откриване на морала, като доктрини, авторитети, капризи или сила.

Обективизмът, като философия, основана на разума, с право отхвърля тези две алтернативи. Пейкоф коментира темата в ОФАР, стр. 245-247. По въпроса защо ирационалността води до насилие в областта на морала виж ОФАР, стр. 320-321.

Както вече споменах, обективизмът се противопоставя на жертвата (замяната на по-висша ценност за по-низша) във всичките й форми, независимо дали става въпрос за жертване на самия себе си или на другите. Приемането на жертвата създава ред фалшиви дихотомии, които са разрушителни и в исторически план са подкопали доверието на човека към етиката.

Моралът и практичното: обективисткият морал не нарежда на човека да се подчинява на невъзможни идеали. Ако един идеал е невъзможен, то той по необходимост е ирационален. Обективисткият морал е по-скоро инструмент за оценка на това кое действие е най-добро за индивида, като освен това е и практичен, тъй като обещава благоденствие на човека на този свят, а не на другия.

Моралът и жизнеутвърждаването: както чрез вярата в задгробния живот, така и чрез отхвърлянето на рационалния обмен на ценности ирационалните морални системи са издигнали силата – било чрез меч, затвор, интелектуално сплашване или други средства – до стандарт за ценност. Обективизмът отхвърля силата като неразумен и нечовешки начин за взаимоотношения.

Моралът и индивидуалистът: "общото благо" не съществува – единствено индивидите действат и единствено те могат да преследват собственото си щастие. Както ще видим в следващия урок, това не предполага обаче, че трябва да отхвърляме другите хора като ценни морални агенти.

Цели и средства: тъй като обективистката етика е основана на ценности, а както целите, така и средствата имат последствия във вид на ценности, няма сериозна разлика между двете. И двете са част от моралната оценка на дадено действие.
Видяхме, че неоправданите идеологии не могат да бъдат поддържани последователно.

Такъв е случаят и с морала, основан на вярата или на скептицизма. Изцяло ирационалният човек ще пренебрегва дори основните нужди на живота и в крайна сметка ще загине. Но дори и по-малко драстичните последователи на алтруизма нанасят големи вреди на живота и щастието си. В крайна сметка водещата роля на разума в етиката не може да бъде пренебрегвана, също както и водещата роля на разума изобщо.

Ценностни преценки

Може би единственият въпрос, който представлява трудност за онези, които изучават обективизма за пръв път, е фактът, че обективистката етика е основана на ценности и контекстуална. Повечето други морални системи, с които се сблъскваме, са основани на действия (вместо на ценности) и абсолютистки (вместо контекстуални). Очевиден пример за основан на действия абсолютистки морал са Десетте Божи заповеди. Да вземем следното изискване: не убивай. Това е просто морално изискване, което определя категория действие, което не бива да се извършва; следователно е основано на действия. Сетне, тази заповед няма контекст: тя е абсолютна.

Ние възразяваме на подобни изисквания, тъй като моралните изисквания са:

- контекстуални: моралното изискване не може да определя дадена категория действия като "добри" или "зли" без оглед на контекста. Тъй като резултатът от действията се променя в зависимост от контекста, всяка категория действия е добра или зла в определен контекст. Абсолютна е единствено йерархията на ценностите, а не категорията на действията (т.е. "храненето" е много важна ценност, но действието "ядене" не винаги е добро).

- основани на ценности: моралното изискване трябва да се основава на ценности или да отразява оценка, основана на тези ценности. Категориите действия не могат да бъдат "добри" или "зли", тъй като тази оценка зависи от контекста. Именно контекстът създава ценностите, които трябва да оценяваме. Всяко основано на ценности изискване трябва по необходимост да бъде контекстуално.

За да се върнем обратно към нашия пример, можем да си представим ситуация, в което убийството е добро. Например самозащита срещу човек, който се кани да ви застреля. В случая със самозащитата се печели по-висша ценност (оцеляване) и следователно действието като цяло е добро. Богословите се опитват да се измъкнат от това с твърдението, че самозащитата не е "убиване". Добре. Измислените им за конкретния случай увъртания не ни засягат тук. Важното е, че твърдението, което цитирах по-горе, е пример, който не бива да бъде следват. За да сте сигурни, че моралните ви изисквания са в съзвучие с принципа на контекстуалността, не използвайте твърдения като "убийството е зло" или "рационалното мислене е добро". Поне използвайте изрази от типа на "като цяло", както направих аз в едно изречение по-горе: "В случая със самозащитата се печели по-висша ценност (оцеляване) и следователно действието като цяло е добро".

Ако се обсъжда конкретен контекст, използвайте го. Ето един пример.

Ето какъв контекст имам пред вид. Вървите по тъмна улица, когато напълно непознат човек ви хваща изотзад, опира нож о гърлото ви и заплашва да ви убие. В такава ситуация да го застреляте би представлявало положителна ценност (оцеляване), а не отрицателна (като изключим възможния слаб риск от отмъщение). Следователно в такава ситуация самозащитата е нещо добро.

Моралът не е лесна тема, нито пък е лесен за прилагане. Да, принципите му са относително прости, но комбинациите от ценности са на практика неограничени. Няма "лесна формула", така че не падайте в нейния капан.

За контекстуалността на прилагането на ценностите виж ОФАР (от последния параграф на стр. 274 до стр. 276).

БИБЛИОГРАФИЯ И САЙТОВЕ, КОИТО ДА ПОСЕТИТЕ

Използвана книга: Objectivism : The Philosophy of Ayn Rand, Leonard Peikoff (Meridian, 1993)

Други сайтове, които да посетите: Ползите и рисковете от философията на Айн Ранд (от Натаниел Брандън)

УРОК 3: РАЗУМЪТ, ПРИЛОЖЕН КЪМ ИДЕЯТА ЗА БОГА

Завършваме нашето изследване на разума с друг казус – идеята за Бога.

Въведение

Вторият ни и последен казус ще бъде понятието "Бог". Няма съмнение, че това е противоречив въпрос. Само че тук няма да изследваме понятието за бог на някоя конкретна религия, а общото понятие (въпреки че книгата, която препоръчам, говори нашироко за християнството: предупреждение за тези, които лесно се обиждат).
Въпреки че е широко прието за валидно, обективизмът отхвърля понятието за богове или божествено създаване въз основа на множество метафизични принципи. Тъй като тези принципи са извън обхвата на този курс, ние ще изследваме няколко примера и аргумента около вярата в богове от рационална перспектива.

Като незадължително четиво по въпроса ви предлагам "Атеизъм: делото срещу Бог" от Джордж Смит. Въпреки че не е обективист, Смит е добре запознат с обективизма. Неговата книга е отлично ръководство за начинаещи в тази област. Затова я препоръчам на всеки, който се интересува от повече информация по темата. Тук ще покрием само основните въпроси.

Проблеми с понятието за Бог

Първият ни въпрос трябва да бъде: какво изучаваме? Без основно определение на онова, за което говорим, не можем да го изследваме. Стандартната монотеистична дефиниция обикновено се състои от следните три части:

1. Бог е лично същество.
2. Бог е създател на Вселената.
3. Бог е безкрайно могъщ.

Веднага се натъкваме на първия проблем: откъде знаем това? Какви конкретни примери за богове наблюдаваме в реалността, които да ни позволят да интегрираме понятието "бог"? Никой не е виждал бог лично, като изключим легендите. Всичките ни примери за богове са в религиозните писания. Но валидността на тези религиозни истории не е установена. Следователно не можем да проверим дали нашето определение е рационално или не. Но не е задължително това да е проблем. В крайна сметка ние понякога определяме понятия за неща, които все още не са наблюдавани, дори и в науката. Но трябва поне да имаме изначално, непротиворечиво определение.

Сега се изправяме пред втори проблем, тъй като сме определили Бог и като създател на Вселената, и като безкрайно могъщ. И двата атрибута предполагат, че Бог е нематериален, свръхестествен. Но това не значи нищо, тъй като нямаме конкретно определение за това какви са свойствата на свръхестественото.

Нека дам един пример. Произнасям следното изречение: "топката е червена". Вие го разбирате. То има смисъл, тъй като топките са предмети, които могат да бъдат червени. Направени са от твърда материя. Сега обаче произнасям следното изречение: "звукът е червен". Това изречение има ли смисъл? Метафорично, може би, но не и строго погледнато. Нотите не се състоят от твърда материя и следователно не могат да бъдат червени. Могат да бъдат меки, високи, остри, приглушени. Но не и червени. Обратното също е важно: топката не може да бъде шумна.

Сега, ако започнем от предпоставка, че един бог е свръхестествен, то изречението "бог е червен" има ли смисъл? Отговорът е: не знаем. Тъй като не знаем от какво се състои свръхестественото, освен това, че не е естествено (материално), не можем да разберем какви са характеристиките на един бог. По същия начин твърдения като "Бог е добър" или "Бог е справедлив" могат да звучат описателно, но не можем по никакъв начин да ги преценим. Те са просто неопределени. Както обяснява Джордж Смит в "Атеизъм: делото срещу Бог" (стр. 60):

"Тъй като християнският Бог остава в областта на непознаваемото, тъй като той се различава от всичко, което можем да изпитаме, ние никога не можем да му приписваме положителни качества. Да се казва, че Бог е "добър" или "мъдър" означава просто да твърдим, че някакво непознаваемо същество притежава непознати качества по непознаваем начин. Позитивните качества на Бог само повтарят по заобиколен начин, че Бог е отвъд човешкото разбиране. Както потайно признава един богослов, "Бог е толкова далеч от това да бъде безсмислен, че истинският му смисъл е по-положителен от всичко, което можем да схванем"." (За повече детайли относно неопределената природа на понятието за Бог виж "Атеизъм: делото срещу Бог", стр. 29–47.)

Възможно ли е последователно определение за "бог"? Разбира се. Но ще трябва да приведем или емпирични примери за понятието, или някакъв вид последователно понятие (за пантеистичната алтернатива виж "Атеизъм: делото срещу Бог", стр. 32.)

Неопределената природа на понятието за бог сама по себе си е достатъчна, за да спре нашето изследване. Очевидно не можем да изследваме нещо, което няма никаква природа. Въпреки това за целите на нашия урок ще приемем, че терминът "свръхестествен" има някакво още неоткрито значение и ще анализираме следващите аргументи. В този случай не ни е нужна конкурентна алтернатива, тъй като просто се опитваме да оценим дали понятието за "бог" е валидно. Ако трябваше да оценяваме дали вярата в Бога (теизмът и свързаните с него религии) е рационална, щеше да се наложи да я сравняваме с алтернативи, включително и с обективизма.

Не разполагаме и с никакви опитни данни, тъй като се движим изцяло в областта на понятията. Въпреки че простите наблюдения са необходими във всички случаи (основни наблюдения като "вселената съществува"), те не са неща, подлежащи на количествено изразяване.

Теоретични аргументи

Сега ще изследваме четири теоретични аргумента, използвани обикновено за доказване на съществуването на богове и ще видим доколко са съобразени с разума.

Първият, и може би най-разпространеният сред безкритичните вярващи, е аргументът на религиозните преживявания. Понякога се използват лични истории от типа на "жена ми беше саката, докато не се обърнах към религията…" Понякога се разказват чудеса. Понякога като доказателство се привежда вярата. Друг път – популярността на вярата в бог.

Тези аргументи може да изглеждат много различни, но всички те се основават на една и съща предпоставка: идеята, че вярата, а не разумът, е средството ни за познание. Не че свързаните с това факти са под въпрос. Хората наистина преобръщат живота си, след като станат религиозни, наистина разказват, че са ставали свидетели на чудеса, наистина вярват в богове, а популярността на вярата в богове също е очевидна.

В случая с вярата отговорът е очевиден. Разумът е най-доброто ни средство за познание, не вярата. Да приемаме нещо на вяра е равносилно на това да признаваме, че то е лъжливо. В случая с популярността вече имаме логичен отговор – позоваването на популярността. Фактът, че повечето хора вярват в нещо, не означава задължително, че то е вярно. Реалността не може да бъде повлияна от един ум, нито пък от един милиард умове. Това обаче означава, че има широко разпространени мотиви за вяра. В случая с хората, които преобръщат живота си, наличните свидетелства се основават на чувствата на покръстените. Те никога не се опитват да проследят причините за своето възраждане, предпочитат да "славят Бога". Само че повечето хора, които се обръщат към религията, вече са в изключително тежка ситуация и единственият път е нагоре.

Освен това религията (особено чрез социалните си мрежи) е допълнителна мотивация за подобрение. Накрая, преживяването на чудеса отново е нещо лично. Освен ако нямаме независими доказателства за чудеса, не можем да ги приемем само по разкази.

Друг често използван аргумент е облогът на Паскал.Той е представен за пръв път от Блез Паскал, който казва: да преценим какво можем да спечелим или да загубим от твърдението, че Бог съществува. Нека оценим двете възможности. Ако спечелим, печелим всичко; ако загубим, не губим нищо. Значи без колебание можем да се обзаложим, че Бог съществува.

Има няколко проблема с този аргумент. Най-очевидният е, че аргументът представлява порочен кръг.Той поддържа вярата чрез предположението, че Бог съществува. Но именно това предположение е под въпрос. Ако няма възможност Бог да съществува, то тогава няма такава опция. Паскал е трябвало да оправдае облога си, като се основе на нещо различно от предположението, че Бог съществува.

Другият основен проблем е, че облогът не е много строг. Той предполага само съществуването на християнския бог, но не и на други богове. Но съществуват множество религии, всяка от които има едно и също ниво на доказателства. Коя да изберем?

Очевидно имаме нужда от някаква стратегия за взимане на решения. И ако се съсредоточим върху печалбите и загубите, би трябвало да изберем бога с най-добрия рай (в който да влезем) и с най-лошия ад (в който да не бъдем хвърлени, ако загубим). Това пресмятане вероятно ще ни доведе до исляма (че кой може да бъде по-привлекателен от хуриите?). За едно по-подробно отхвърляне, включително с цитат от Паскал, виж "Атеизъм: делото срещу Бог", стр. 182–184.

Космологичните аргументи са тези, които приемат бог за "първопричина" – за създател. Те обикновено твърдят, че всичко има причина и обявяват, че тази причина трябва да бъде бог. Обикновеният отговор на атеистите е: ако всичко има нужда от причина, то защо бог да няма нужда от такава? На това теистите обикновено отговарят, че имаме нужда от нещо без причина. Иначе бихме имали безкрайна поредица (ред от събития без начало), което е невъзможно.

Така пред нас стоят две възможности: или реалността да е безпричинната причина, или бог да е безпричинната причина. Но тъй като се опитваме да докажем, че бог е необходим, то ние не можем да го предполагаме. В момента знаем само, че реалността е съществувала в миналото и че е достатъчна, за да се обясни съществуването на реалността днес. Вмъкването на бог също обяснява съществуването на реалността, но не обяснява нищо повече. Бръсначът на Окам сочи, че по тази причина добавянето на бог е ирационално.

Можем да получим остроумния отговор, че всички материални обекти са зависими от причинността. Но не само че реалността не е обект сам по себе си, но и да приписваме причинност на цялото, само защото тя съществува в неговите части е порок на композицията. Накрая, този аргумент страда от същия порок като много други – той не е специфично насочен към Бога. Дори и да беше правилен, той не би доказал съществуването на причина извън вселената. Не би доказал, че тази причина е същество, или че това същество е всемогъщо. Не е достатъчно да се докаже част от заключението; доказателството трябва да покаже, че цялото заключение е вярно. Иначе ще остане част от заключението, за което да нямаме обективно доказателство. За обсъждане на космологичния аргумент виж "Атеизъм: делото срещу Бог", от стр. 235 нататък.

Аргументът с часовникаря на Пейли е опит да се докаже, че вселената е проектирана. Ако вселената е проектирана, то тя има нужда от създател, и този създател е Бог. Както самият Пейли пише, ако намерим часовник на земята, ние веднага предполагаме, че е бил създаден:

"Когато огледаме часовника, ние забелязваме, че различните му части са оформени и събрани заедно с определена цел, например да изпълняват движение, и това движение е регулирано така, че да показва часовете на деня; следователно неизбежно е предположението, че часовникът трябва да има създател, че трябва да е съществувал, в някакво време и на някакво място, майстор или майстори, който да го е оформил за целта, на която установяваме, че отговаря, който да е измислил неговата конструкция и да е проектирал употребата му" (за пълен цитат виж "Атеизъм: делото срещу Бог", стр. 262).

Пейл заключава, че тъй като виждаме сложността на природата, тя трябва да е била проектирана от създател – Бог. Този аргумент може да изглежда убедителен, и щеше да е такъв, ако не беше просто погрешен. Не можем да предположим проектиране само заради сложността. Както видяхме в урок 2, оценяването на едно твърдение изисква да го сравним имплицитно или експлицитно с най-силните възможности. В случая с проектирането на природата трябва да го противопоставим на силата на природните закони.

В науката правим същото. Когато един палеонтолог намери парче скала с назъбен ръб, той не го приема веднага за естествено, само защото е просто. Той по-скоро знае, че ранните хора са правили каменни инструменти по определени методи и че тези инструменти са били адаптирани за различни функции. Затова ще сравни хипотезата, че това е инструмент, направен от праисторически човек, или някаква друга функция, с хипотезата, че камъкът естествено е стигнал до такава форма.

Всъщност аргументът на Пейли става още по-смехотворен поради факта, че ние вече познаваме часовници, създадени от природата: биологичните часовници. Температурата на тялото, цикълът на сън и будуване и двигателните модели са примери за неща, регулирани от нашите биологични часовници.

Знаем, че хората произвеждат часовници, а природата не, и това не подлежи на съмнение. Но при случая с вселената откъде да знаем какво би създал един бог? Да постулираме такова нещо би довело до порочен кръг, тъй като то предполага познаването на бог. Това е друг кръгов аргумент. От друга страна, няма нищо, което да ни сочи, че естественият закон е недостатъчно обяснение.

Накрая, аргументът страда от това, че не е насочен конкретно към Бога. Дори и да стигнем до заключението, че е имало създател, то не е задължително той да бъде бог. За коментар относно аргумента за часовникаря (аргументът на аналогията), виж "Атеизъм: делото срещу Бог" от стр. 262 нататък.

Това е обсъждане само на най-конкретните аргументи. За по-подробно отхвърляне на други аргументи можете да се консултирате с основната книга за този урок, "Атеизъм: делото срещу Бог", или други книги по атеизъм.

Заключение

Основата на проблемите с понятието за бог е, че то е създадено, за да отива отвъд натурализма и да дава рамка за съществуването. Бог не е просто могъщо същество – той е безкрайно могъщо същество. Бог не е просто създател – той е създал всичко. Но това е абсурд: нещо, което управлява съществуването, не може само да съществува. В противен случай би било част от съществуването. би било естествено.

Всички божествени атрибути предполагат, че понятието за бог е неразбираемо и противопоставено на всичко, което познаваме. Основната предпоставка на науката е натурализмът, така че понятието се противопоставя на науката. Философията се основава на естествения закон, а следователно понятието се противопоставя и на философията. Учението за свръхестественото е до голяма степен отговорно за вас.
Както пише Джордж Смит:

"Християнството се обвързва с метафизичния възглед относно природата на реалността. Чрез вярата си в свръхестествено същество християнинът се обвързва с метафизично виждане относно природата на реалността. Чрез вярата си в непознаваемото той се обвързва с епистемологичен възглед относно обхвата на човешкия разум." (Виж "Атеизъм: делото срещу Бог", стр. 97)

А по думите на Леонард Пейкоф:

"Природата е съществуване, разглеждано като система от взаимосвързани елементи, управлявани от закон; тя е вселена от елементи, които действат и си взаимодействат в съгласие със своята идентичност. Какво тогава е "свръхестественото"? То трябва да бъде форма на съществуване отвъд съществуването, предмет отвъд елементите, нещо отвъд идентичността. Идеята за "свръхестественото" е покушение срещу всичко, което човек знае за реалността. То е противоречие на самите основи на рационалната метафизика. То представлява отхвърляне на основните аксиоми на философията (или, в случая с първобитните хора, неспособност за тяхното схващане)." (Виж ОФАР, стр. 31.)

Съществуването на понятието за бог се основава на вярата. Искаме да вярваме в нещо по-велико от самите нас, да придадем контекст на живота си, но вместо да се обърнат към реалността, повечето хора се обръщат към богове. Нашето неверие спрямо природата, въпреки напредъка на науката, подхранва тази вяра.

Същността на понятието за бог също се основава на вярата. Откъде знаем какво е бог, ако не можем да го наблюдаваме или да му придадем логичен смисъл – тоест да използваме разума си? Обръщаме се към религиозни доктрини като християнската Библия или Корана, обръщаме се към откровенията на други хора или към онова, което твърдят религиозните авторитети.

Крайният резултат от всичко това е отхвърляне на разума.

БИБЛИОГРАФИЯ И САЙТОВЕ, КОИТО ДА ПОСЕТИТЕ:

Използвана литература:

Atheism : The Case Against God, George Smith (Prometheus Books, 1989)
Objectivism : The Philosophy of Ayn Rand, Leonard Peikoff (Meridian, 1993)

Други сайтове, които да посетите: Статии по теистични въпроси (от Secular Web)

А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!