петък, 27 ноември 2009 г.

6.5. Как да постигна бъдещето, което съкровено желая?


Да философствам означава опитвам се да разбирам. Да философствам съвпада с търся смисъла. Да философствам се свежда до прояснявам съществуването си. Как тогава философията да си е изживяла времето?! Не, не е възможно човек някога да престане да се опитва да разбира, да търси смисъла, да прояснява съществуването си. Защото ако се стигне до такъв момент в участта на човека и на самата човечност, то това ще означава, че самото човешко сякаш се е оттекло в канализацията – и вече не може да се върне. Философията може да умре само едновременно с човечността, защото те двете – в своите най-дълбоки измерения – изцяло съвпадат.

Моят чист порив към яснота е извор на непрестанните ми инициативи да внеса ред в съществуването си и в самия себе си. Тоест да постигна бъдещето, което сам си отреждам. Философията е точно това, този е нейният предел, нейната идея. Тя просто няма как да иска да бъде нещо друго, нещо повече. Главна тема на човека и на философията е темата за човешкото съществуване, за съществуването, което е достойно за човека. Човек трябва да избере подобаващото за човека съществуване, към което самия живот ни е призовал. От тази висока мисия ние няма как да избягаме.

Служейки самоотвержено на истината на съществуването, достойно за човека, искайки да бъда човек и правейки нужното, за да постигна себе си – т.е. да постигна човека в свое лице! – аз влизам в духовното поле, в царството на духа и на философията и ставам техен поданик. И щом като това ми се случва винаги и само за пръв път – аз преди това не съм живял, аз живея само един път! – то именно в това обстоятелство е и шансът за самата философия. Тя живее чрез чистотата и свежестта на милиони и милиарди млади човешки съзнания, които са ентусиазирани от величието на човешката мисия да разбираш един свят, който е така прекрасен – и за който трябва да бъдем достойни. Да, самият факт, че живеем в толкова прекрасен свят, ни показва, че ние, които сякаш сме сърце и душа на този свят, че ние, човешките същества, трябва да бъдем не по-малко прекрасни – защото нашият Велик Творец, поставяйки ни в един толкова прекрасен свят, ни е призовал да бъдем на висотата на толкова трепетното призвание да си човек. Човекът увенчава Божието творение – и това неимоверно задължава. Прекрасно е да бъдеш свободен човек, който сам твори живота си – и който е призван да превърне живота си в едно прекрасно произведение. А тази толкова проста – и затова толкова по-значима! – истина може да стане есенция на живота ни само благодарение на философията.

С копнежа си по автентичния живот аз изцяло принадлежа на царството на свободните духове, наричано философия – нима е малко това? Напротив, прекалено много е – и е невероятна чест да си носител на такова високо съзнание. Включвайки се с живота си в битието на истината и свободата, аз се обричам на оная човечност, която е чист израз на човешкото.

Но има и нещо друго. Не мога да пазя себе си само за самия себе си. Аз със своите философски прозрения така или иначе разширявам хоризонта на човешките виждания, на разбирането, посилно за човека. В това именно е скрита задача, на която служи избраният от мен живот в истина. А пък истината е тази, която освобождава, тя именно ме прави свободен. Философията е тази, която прави възможен един такъв избор. А той ме прави горд, че от многото възможности съм избрал тъкмо тази – да бъда свободен човек, който живее с патоса и вдъхновението на суверенен творец на самата човечност, която в мое лице има шанса да разшири пределите си или пък поне да постигне една най-пълноценна реализация.

Защото в мое лице аз откривам и преоткривам човека. И по този начин в някакъв смисъл се отказвам от себе си, от крайната, суетна и самодоволна субективност, вместила се в душата ми. Дали тъкмо в това не е идеята на автентичното свободно философстване, което така силно ме привлича?

Да, изглежда е точно така. Философията, вярвам в това, не може да е лукс, нещо излишно и прибавено към моята същност – о, колко са нещастни тия, които си мислят това?! Аз обаче не мога и не искам да бъда откъснат тъкмо от онова, което ме прави човек…

6.4.Моята философия, личната стратегия на живота ми


Изглежда ние, модерните хора, сме поставени в една и съща – в принципен план – жизнена ситуация, в която са живели и хората от всички отминали времена. Променили са се доста, но все външни и недотам значими страни, а същината сякаш си остава неизменна. Човекът винаги е стоял със своите питания пред един свят, който е безмълвен, но пък за сметка на това по най-красноречив начин изразява своята тайна – стига да имаме очи и уши да видим и да чуем това, за което битието ни нашепва, показва или намеква. Ала за жалост мнозина не само че не чуват, а и не искат да чуят – и да се приобщят към великата мистерия на едно живо, пулсиращо от жизненост битие. От което сме просто една, но затова пък най-значима част или дори ядро и център.

Жизнената ситуация, в която пребиваваме, няма как кардинално да се промени – стига ние, по незабележим начин, да не сме престанали да сме човеци, и да сме станали, да речем, свръхчовеци – или дори богове. Но докато сме хора, докато сме човешки същества, няма как да избягаме от фундаменталната жизнена ситуация, която поставя пред нас своите изисквания, а ние – искаме или не искаме – сме длъжни да им отговорим подобаващо. Да, има една жизнена реалност, която иска по безапелационен начин да й бъдем адекватни, съответстващи – и горко на ония, които си позволят лукса да не й се подчинят. Никой не ни пита дали разбираме, или не разбираме, дали искаме, или пък не искаме да разберем: щом си човек, си длъжен да разбираш – и да бъдеш съответстващ на живота си. Този е пътят, а всичко останало едва ли заслужава да се нарече живот.

Разбира се, има и нещо друго, не по-малко важно. Налага се всекидневно аз самият винаги отново и отново да търся оригинални решения на моите уникални жизнени ситуации. Уникалността на моите жизнени ситуации произлиза и се дължи на моята собствена уникалност: аз живея тук и сега за пръв и последен път, друг точно такъв като мен на този свят не е живял и няма и да живее – как тогава ситуациите ми да не са свръхуникални? Ако не съзнавам тази уникалност и неповторимост на ситуациите, в които животът ме поставя, ако не отговоря по подобаващ начин на това, което животът иска от мен, съм застрашен да започна да живея неавтентично, неистински – и сам да ощетя неимоверно много живота си. Аз обаче няма да допусна това.

Трябвало да живея не както аз съм избрал, а както “се живее”, или както “другите живеят”. От мен се било искало единствено да подражавам на множеството, и по никакъв начин да не се опитвам да вървя по свой път в живота си – понеже било несигурно и пораждало безчет безпокойства. Ето защо трябвало да се върви по широкия друм на живота, където се влачат с нежелание и без вдъхновение несметни пълчища все от непълноценно живеещи хора, които изобщо нямат дързостта да се запитат: а защо, собствено, ни е даден животът. А такива пребиваващи в тъмнина хора дали заслужават това велико богатство – животът – което нашият мъдър създател така великодушно ни е завещал?

Да следвам готови правила за живеене, които неизвестно кой и кога е изобретил, не е достойна жизнена стратегия за човека, който иска да живее пълноценно – и свободно. Всъщност това доколко изобщо живея се определя от това доколко разбирам и се ползвам от свободата си. Огромни пълчища от хора – и то от най-съвременни, сега живеещи хора! – си позволяват да се откажат от свободата си в името на един добре подреден, ала неавтентичен живот. И те по тази причина не правят друго освен да крият все по-нарастващото чувство на неудовлетвореност от един такъв всекидневно пропиляван живот. Ако е така, ако философията е моята мъдра наставница в живота, която няма да ми позволи да пропилея без смисъл живота си, тогава как да мога да си позволя лукса да живея без философия?! И то не каква да е философия, а моя, лична, изстрадана, съответстваща на мен самия, и по тази причина уникална човешка философия, която в един момент придобива очертанията на моя лична стратегия на живота ми.

Аз самият трябва да създам и да открия по неподражаем начин опорните точки, от позицията на които гледам на живота си – и го направлявам. Моят живот е пред мен, бъдещето ми – всяко бъдеще! – е открито и предстои, но трябва аз самият да го “направя”, да го “извикам при себе си”. Мога ли да постигна това ако постоянно се озъртам и гледам наоколо, за да разбера какво правят другите – или ако пък дори съм се обърнал назад?

Не мога да вървя напред заднишком, т.е. ако съм се обърнал назад. А вместо да се озъртам около себе си за да си “сверявам часовника” – и да марширувам в пребиваващия сякаш в небудно състояние поток от забързани хора – трябва да се концентрирам главно върху самия себе си. Тук е разковничето, тук е скрита тайната на живота ми – в моите собствени гърди. И Бог ми е дал всички ориентири, за да мога да направя от живота си мое лично произведение и творение – на нас, хората, не ни е позволено да живеем като роботи. Да си човек е невероятен шанс, но само от нас зависи доколко ще изпитаме очарование от живота си. Аз трябва да направя всичко, за да не пропусна този страхотен шанс и да позволя на живота да ми се разкрие, да ме дари с невероятни преживявания. Защото животът ме зове по същия начин, по който ми се отдава страстната, изпълнена с любовен копнеж и невероятно красива жена. Ала има глупаци, които проспиват безброй шансове – и по тази причина са така дълбоко нещастни.

Ако обаче се опитам да постигна това и всецяло да се отдам на живота си, то неизбежно ще сътворя философията, която с право мога да нарека лична, моя, собствена. Ако обаче сам се лиша от тази възможност, то тогава какво ме очаква? Какъв ще бъде животът ми ако аз самият не съм на висотата на изискванията му към мен? Дали моето бъдеще не зависи пряко от истината за живота, която съм постигнал сам – и то съвсем отговорно и свободно? Ясно е какви са отговорите на тези въпроси, даже и ако не разбираме отговорите им с своя ум, трябва просто да слушаме сърцето – то знае всичко…

Аз няма да постигна бъдещето, което искам – и за което съкровено копнея – ако се опитвам да вървя в бъдещето си без разбиране, сиреч без философия. Ако моята философия за мен е останала неродена, то тогава съм си отредил едно доста окаяно, жалко бъдеще. Ако съм допуснал да смятам, че за човека философията е лукс или “непотребна вещ”, то това говори твърде нелицеприятни неща за мен самия.

Едва ли може ли нещо друго да замени философията. Ако можеше, то отдавна щеше да бъде открито. Например щяхме да си имаме превъзходна наука за живота, която щеше да ни дава неговата истина. И тогава всички щяхме да се откажем от свободата си, да я пожертваме в името на единствено допустимото, “разумно” и “научно” живеене. Сиреч щяхме да заживеем еднакво и без никакъв патос – каква трагедия е това, чувствате ли го?! И каква ужасна скука поражда то. Дано го разбирате: слушайте само сърцето си, то всичко знае.

Няма заместител на философията, който може да изпълни нейната жизнеутвърждаваща роля в живота ни. Защото именно философията е способна да съхрани тъкмо живеца на живота ни. Ако пък има такъв заместител, тогава той ще бъде неимоверно непълноценен. “Технически” животът не може да се прави – казвам това, защото съвременният човек освен на науката вярва най-много и на технологията. Ала да свързваме надежди за живота си с така бурно разрастващата се технология означава да не съзнаваме какво искаме. Означава, че сме обърнали гръб на най-важното: животът трябва да се живее с патос. Сиреч трябва да се живее свободно. Това пак само сърцето може да ви го каже…

Което означава, че модерната философия – философията, съобразно с която така или иначе живеем – също е философия, също е изпълнена с мъдрост и любов към мъдростта. Няма как да е другояче. Не може да се живее “научно” или пък “технически”. Не може да се живее според начин, който ни поставя извън стихията на живота. А трябва да пребиваваме в сърцевината на живота, да сме овладени от него – и никога да не му изневеряваме. Това също ще ни го каже сърцето – този най-велик ориентир в постигането на моята лична и безкрайно вярна на живота ми философия.

Нашата раз-личност не е толкова голяма, че с право да може да се нарече… без-раз-личност. Или пък без-личност. Философията е тази, която ни сродява в нашия споделен устрем към великото тайнство на живота.

Нищо особено няма да постигна ако “философията”, от позицията на която гледам на живота си, се свежда до една такава безразличност. Безликото убива интимния трепет на самото живеене и на него изобщо не бива да залагам. Например не мога да живея, нагаждайки се спрямо това както са го правили хората в миналото. Една такава “минала философия” не може да ме вдъхнови, а това е фатален недостатък. И тя няма как да ми даде ориентирите на моето иначе непредвидимо бъдеще. Моето бъдеще зависи само от мен, пребиваващия за първи път в този живот, то се базира на моята свобода, а пък моята лична отдаденост на свободата се нарича философия – как тогава да мога да живея без философия и без разбиране?!

Защото за да постигна бъдещето, което искам, аз трябва да сътворя една изцяло своя философия на бъдещето си. Но ако аз самият още не съм станал това, което искам, то не съществува ли опасност без философия да се “размина” с бъдещето си? И мога ли да разпозная своето бъдеще без философията, която единствена може да ми го проясни?
Изправен пред едно бъдеще, изпълнено с толкова много възможности, аз обаче трябва да приема единственото, което ми гарантира свобода и вярност на призива на самия живот – аз трябва да творя сам и отговорно философията на своя живот.

Другояче казано, трябва да живея според свой мащаб и мярка, смело впуснал се в бъдещето си. В иначе непостижимото мое да бъда, което трябва да посрещна достойно, лице в лице…

6.3.Каква истина носи в себе си съвременният човек?


Ясната представа за съвременността, в която така или иначе участвам – а не само “присъствам”! – ще ми даде много. Защото, безспорно, както още нашият Левски е отбелязъл, не просто ние сме във времето, а и то е в нас. Да бъдеш съвременен – и също така истински съвременник на своето време – означава да си близо до най-съществените потребности на епохата, до ония насъщни задачи, които самото време поставя. Защото само на тази основа можеш да си изработиш такава жизнена философия или стратегия, която има шанса да е ефективна и успешна.

На това основание – а именно че всяко време е “населено” с толкова много уникални и неспирно търсещи своята истина човешки същества – всяка епоха е крайно различна в сравнение с всички останали. Вероятно в някакво отношение моята епоха превъзхожда всички останали, но в друго, да речем, е по-непълноценна. Това обаче поставя пред мен неотменната грижа да вниквам във вътрешния смисъл на моята епоха, да постигам нейното своеобразие. По някакъв непонятен начин аз откривам себе си в своето време, в моята съвременност – и откривайки стъпка по стъпка самия себе си, аз неусетно се приобщавам и към духа, съзнанието, културата на моята епоха. Оказва се, че няма как да живеем извън нашата съвременност, и то тъкмо защото от времето и от епохата си няма как да избягаме и да се скрием. По тази причина от нас се иска да се адаптираме към тях и, адаптирайки се, да наложим своя неповторим личностен отпечатък върху съвременността си. И така моят личен жизнен свят става неотнимаем компонент на огромния жизнен космос, в пулсациите на който ние неотвратимо съществуваме.

Да, но тук именно мога да се запитам: съществува ли прогрес, не просто видим, а действителен, или всичко върви към упадък? Мога ли да приема, че съществува напредък и в идеите, съзнанието и мисленето на съвременните хора? По-добри и „по-верни” ли са разбиранията на моите съвременници в сравнение с възгледите на хората, живели по времето на Платон например?

За да отговоря основателно на тези въпроси се иска да имам не просто интуиция, но и съзнание за смисловата натовареност на всички предишни времена, та да мога да я сравня с тази на моето време. Иска се също някаква особена “координатна ценностна система”, в която всяка епоха да си намери своето място, та да се очертае кривата на духовно-личностното израстване на човечеството. Разбира се, на въпроса накъде вървим еднозначно не може да се говори: или възхождаме, или пък преживяваме упадък. Или пък, накрая, всичко си е все същото, и сякаш се повтарят едни огромни цикли, в които наново и наново се възпроизвеждат някакви вечни и все едни и същи модели на съзнание и живот, от които не можем да избягаме или да се скрием.

Привърженик на идеята, че човечеството преживява един неудържим и жесток упадък на ценностите и на жизнеността, е немският философ Фридрих Ницше. И причина за този упадък според него е, че разумът е станал властелин на живота, че нашата жизненост е сразена от коварния натиск на този тираничен господар. Съзнанието на модерния човек е показателно за степента на израждане на жизнеността, което се изразява в това, че съвременните хора са станали слаби, жалки и нещастни, но за сметка на това изключително високомерни, ала и съвсем кухи в горделивостта си. Разбира се, днешният човек не може да осъзнае и признае степента на преживявания упадък, защото именно той самият е този упадък, упадъкът не е извън нас, а е вътре в нас самите.
Според този ницшев възглед е имало времена, съвпадащи с най-първичните епохи, в които хората са били силни и жизнерадостни и затова всецяло са се отдавали на трепетите на самата жизненост, проявяваща се без никакви ограничения: защото разумът – този враг на жизнеността – тогава едва е блещукал. Но в тия времена хората са били силни, спонтанни, импулсивни, ала диви, груби и “некултурни”; успоредно със заякването на разума постепенно пресеква жизнеността, която бива тиранизирана жестоко от този прекалено самонадеян господар.

За да оправдаят пред себе си своето израждане и слабостта си, хората си изобретили съответните ценности на слабаците, а именно измислили са си морал – и това е моралът на недолюбващите живота. Нашата култура е рафинирана, но болезнена, тя е израз на една болест на духа и на жизнеността, а пък и съзнанието ни се раздира от неразрешими дисонанси. Това накратко е гледището на Фридрих Ницше.

Разбира се, има и исторически оптимисти, които тълкуват коренно различно развитието на духа и на културата. Пример за такова оптимистично тълкуване е концепцията на Георг Фр.В.Хегел. За него историята и културата са израз на неудържимо шествие на все по-разгръщащия се величествен човешки дух, оживотворявано и оплодявано от идеята за свобода и от истината, която се налага в крайна сметка и въпреки всичко. За Хегел разрастването на разума, както се вижда, е симптом на прогрес, неговата философия се покои на една такава вяра в разума и в науката, която е твърде разпространена в по-новото време, във вековете след Ренесанса. Вярата в разума обаче е доста коварна: на основата на надценения разум, който се самообявява за господар на живота, се стига дотам човешката свобода да бъде тотално прокудена.

И това най-ясно се проявява не само в теорията и доктрината, ами и в практиката, в историческия възход, в триумфа, но и в провала, в краха на комунизма. Защото едно такова общество, каквото си го представя недоразбралият Хегел негов ученик Карл Маркс, всъщност не е друго, а именно диктатура и жестока тирания не дори на разума, ами на най-плоския и едноизмерен разсъдък, който съвсем не разбира и не уважава живота. Безжизнеността на едно такова общество, което е непомерно унизено заради безразделната тирания на самонадеяния разсъдък, е неизбежна последица от варварското потискане на човешката свобода, с което ще бъде запомнен комунизмът. Разбира се, точно по тази причина комунизмът се изроди в една кошмарна поредица от ексцесии, жестоко насилие над човечността, патологични и садистични кръвопролития, в едно тъпо линеене на жизнените сили на човека, което доведе дотам жизнеността едва ли не да пресекне, и то в душите на огромни маси от нещастни и непълноценни хора. Разбира се, комунизмът пропадна, нанасяйки обаче тежки и трудно зарастващи рани в душите на милиони хора, които тепърва трябва да се приобщят към жизнения свят на свободата, на самоинициативната и самодейна личност, гордо поела живота и бъдещето си в своите ръце.

Затова следва да се запитаме нещо друго. А именно, има ли прогрес в идеите, в смисъла и в същността – или нашите предимства са само външни, материални, несъществени? Наистина, живеем във велико време, което дава огромни шансове на човека. Но и поражда твърде много въпроси, на които всеки трябва да отговаря сам. Например, това, че имаме компютри, с какво ни прави “по-истински”? По-добре ли разбира живота човекът на моето време – в сравнение с хората от отминали времена? Умеем ли пълноценно да се наслаждаваме на живота или, без да го съзнаваме, всъщност сме едни нещастници, които се самозалъгват с някакви външни постижения, ала дълбоко вътре в себе си се чувстват крайно неудовлетворени от това как живеят? Но пък не искат да го признаят пред себе си, и то именно по причина че съвсем не го съзнават…

Съвременният човек, който търси истината за самия себе си, се измъчва от твърде много такива коварни въпроси. Например, “по-вярно” ли живеем ние, или само съзнанието ни е само по-усложнено, по-обременено, по-рафинирано? А може би нашето съзнание е само по-объркано? Дали пък не се е стигнало дотам, че ние (поради нашата усложненост) не забелязваме простото, но съдбовно важното? Ето на тези въпроси неизбежно ни се налага да си отговаряме сами, което именно и показва, че философията не само че не е предразположена да умре, но, напротив, преживява своя нов велик ренесанс.

Въпросите нарастват главоломно. Ето още примери. Какви предимства ни дава това, че нашата наука, безспорно, е по-развита, че техниката ни е по-напреднала? Може ли обаче това да се каже за нашата философия, за идеите ни? Не сме ли забравили ние, съвременниците, изворите на своя живот? Не сме ли ги подменили с непълноценни заместители?

Аз не искам тук да давам своя отговор на тези въпроси, защото това може да повлияе на читателя. Най-истинското е той сам да потърси своя отговор, аз като философ тъкмо на това залагам. Този е верният път във философията – да не чакаш нищо наготово, а за всичко да се бориш сам, всичко постигнато да е единствено твое постижение и заслуга. Моята задача тук в повечето случаи е да очертавам проблемите, да въвеждам в тях, но в никакъв случай да не ги предрешавам. Защото свободата – това първо условие на автентичното философстване ме задължава да процедирам по този начин.

Ето и още няколко други въпроси, върху които е добре да се помисли по-настойчиво. Например: имаме ли ясни виждания относно смисъла, който ръководи живота ни? Не си ли позволяваме да живеем в тъмнина относно онова, от което зависи всичко останало? Изпитва ли моят съвременник удовлетвореност от живота си? Изпитвам ли аз самият задоволство от това как живея?

Имам ли критерий за разграничаване на истински значимото от онова, което няма особен смисъл, което е само камуфлаж? Може ли нашата наистина напреднала наука да ми даде този критерий? Може ли тя да ми отговори убедително на въпроса защо живея?
Дали вярата в науката не е съдбовно недоразумение? А дали отдадеността ни на “техническото правене” на всичко, в това число и на самия живот, на собствения живот, не е коварно заблуждение? Не е ли то изпълнено с непредвидими, но фатални последици, които не разбирам?

Мога ли да се ориентирам във всичко това без философия? Или пък, търсейки своите ориентири, аз неизбежно стигам до своята философия? Може ли, впрочем, да се живее смислено без философия?

Аз смятам, че тези въпроси са добра основа за да се навлезе в проблема, фиксиран в заглавието. Което, както отбелязах неколкократно, е един ефикасен начин за пробуждане на самото желание, а също и за задоволяването на потребността от едно живо, автентично и личностно философстване. Каквато, впрочем, е и моята цел: да помогна за пораждането на тази така вдъхновяваща предразположеност на душите ни към него.

6.2.Как да разбера своята съвременност?


По отношение на миналото – на миналото на човека, на знанието, на идеите, на духовността, на ценностите – философията е ясно какво, тя е компедиум, пълен сборник, от който може да се черпи толкова много смисъл. Значи поне в това отношение философията завинаги ще е актуална и полезна: тя е един резервоар на ценности, така значими за човека. Но дали точно това може да интересува нашия съвременник, който общо взето не стои обърнат назад, не е втренчен в миналото на човечеството, ами гледа само напред?

Ако философията е устремена към вечното, към непреходното в нашия живот и в нас самите, в нашата собствена същност, то възниква питането дали пък тя въпреки това няма някакво отношение и към света на изменчивото, на текущото, на това, което винаги се възобновява и то в най-удивителни нови форми и лица. Защото, знайно е, нашият свят, този тук и сега свят, в който сме поставени, е свят на менливостта, а не на неизменното. И ако философията по някакъв неясен начин е закотвена и в този наш така многолик и изменчив свят, то се пита как е станало това, и кои са неговите основания.

Философията живее чрез живота и жизнеността на толкова много търсещи човешки същества, което означава, че тя не е нещо затворено в себе си – и заето само със самото себе си. Напротив, философията е встъпила в значими връзки с най-дълбоките потребности на своето време – и по тази причина ги е поставила в перспективата на вечността.

Този именно е коренът на вечната жизненост, на непресекващата виталност на философията. По някакъв тайнствен начин тя успява да проникне в субстанцията на нашето време и да я изрази по неповторим начин – като по този начин дарява човешките същества с невероятно богат смисъл. Смисъл, без който те никога нямаше да могат да разберат своето време, пък и самите себе си. Философията затова е винаги млада, съответстваща на своето време, на съвременността – и на хората, които я изпълват с делата си. И ето защо младите са тези, които – чрез търсенето на собствен път в живота – дават от своята жизненост на философията, помагат й да се преизпълни с живот.

Вероятно на това основание – чрез моята лична отдаденост на истината на съществуването, достойно за човека – аз служа на никога несвършващия философски ренесанс. Животът е склонен вечно да се възобновява като за тази цел използва съзнанията на толкова много млади и лутащи се из дебрите му хора – как тогава философията, общуваща тъкмо със субстанцията на същите тези съзнания, да може някога да стане анахронична? Не, това просто не е възможно – стига да имаме работа с някоя истинна, вникнала в съвременността и най-дръзко отправила й своите предизвикателства философия.

Казвам това, защото има философии, и в още по-голяма степен философи, които по недотам осмислени причини са се откъснали от най-значимите потребности на съвременността и се затворили и капсулирали в някакви абсурдни пространства на самонадеяния и чисто субективен дух. И по тази причина не могат да осъществят своя пробив както към душевността на хората, така и към най-значимите проблеми на самото време. Ето затова усърдно философстващият индивид винаги трябва да има съзнанието, че това, което прави, има смисъл, надрастващ онова, което сам си е поставил като непосредствена цел. На това именно се дължи дискретния чар на живата философия, непрестанно възвишаващ духа на търсещия човек.

Онова, което провокира духа ни към най-различни търсения, е потребността да сме в крак със своето време, та по този начин да осъзнаем ония задачи, които то отправя към нашите съвременници и към нас самите. Ако се откъснем от предизвикателствата на самия живот и на времето, в което той се разпростира за да обхване всичко, то това е предпоставка за невероятно жестоки жизнени трагедии, които могат да ни сполетят. Да се откъснеш от духа на своето време – дух, към който можем да сме причастни едва благодарение на една съвременна, проникната от духа на самата съвременност философия – е коварна и зла участ, която може да сполети човешките същества, имащи неблагоразумието да живеят с вехти или загубили духа и жизнеността си представи.
Най-фрапантен пример за такава пълна неадекватност спрямо значимите потребности на своето време е този духовен вакуум, какъвто по същината си е комунизмът. Който успя да запрати толкова много народи в най-безперспективни насоки на съществуването – като ги обрече да вървят по пътища без изход, из някакви абсурдни лабиринти или по-скоро да затънат в непроходими тресавища. Поради тази причина народите, които имаха лошия шанс да бъдат сполетени от един такъв бездуховен комунизъм, днес са толкова изостанали – сякаш за тях времената са минали съвсем напразно. И то не само в един културен и ценностен смисъл, ами и екзистенциално: защото такива народи като нашия едва тепърва ще трябва да се приобщават към жизнения космос на свободата и суверенната, достойна личност, разполагаща изцяло с живота си.

А иначе, в нормалната ситуация, чрез своите търсения за постигане на адекватност спрямо своето собствено време човек по някакъв необясним начин поддържа и живота на философията. Защото тя се “храни” с духовните продукти на толкова упоритите търсения на много съвременници, поставени в една и съща ситуация на живота, от която всеки е призван да търси своя, съответстващ на неговата уникална личност, изход.

Да разбера времето, в което живея, е една от първите задачи на живота ми. Това, че съм съ-време-нник именно на своето време, ми дава безспорни преимущества за разбирането му: защото времето е в мен, тъкмо в душата ми са нишките, от които то е изтъкано. Защото ние, хората, правим своето време, то е наша еманация. Да се добера до смисъла, който е скрит в моята съвременност, е моя неотменна грижа – и в това отношение философията отново е незаменим мой помощник. Ако пък се откажа от този най-потребен ми смисъл, благодарение на който заслужавам да се наричам съвременник на своето време, ако започна да живея не в този, тук и сега, ами в някакъв друг, откъснат от моето време свят, или пък ако се пренеса в отминали отдавна светове и исторически периоди, то тогава има съвсем реална опасност да продължа да пребивавам в непрогледна тъмнина. Дали това вече не е сполетяло ония, които са безчувствени тъкмо към най-значимите въпроси, към чието решение самото време ни призовава?

Но дали за мен самия моето време не е страхотно преплитане на твърде объркани неща и явления, които само тегнат, смазват ме с непонятността си? Къде е моето място в реалността, наричана съвременност?

Това са неизбежни въпроси. И отговаряйки им, ние вече сме встъпили в пространството на една своя и лична философия, която по здрав начин е свързана с най-значимите потребности на епохата. Защото, безспорно, не мога да бъда съвременник на време, което не разбирам – и дори не чувствам потребност да разбера. Да постигна смисъла, даващ ми истината на времето, в което живея, е моя неотменна задача като жив, влюбен в живота и стремящ се към неговата тайна човек.

6.1.Дали философията няма бъдеще… зад себе си?


Разсъждението, пък и разговорът за бъдещето на философията – имаща зад себе си хилядолетна история – може да започне оттук: как се държи философията в един модерен свят, в който все по-малко са непрактичните хора, или човешките същества, отдадени на умосъзерцателни активности? От една страна философията е най-древно човешко постижение, което има твърде богата история – това поне е безспорно. И в същото време философията, независимо от всичко, трябва да бъде най-точен изразител на съвременността, на най-значимото, което може да вълнува човека. Не се ли оказва, че наистина философията е много странна и твърде необичайно стои в този наш така практичен и устремен в технологичния прогрес век?

Сякаш днешните хора вече дори нямат време да се занимават с “духовните неща”, които по право са отстъпени на духовниците, на специализираните в общуване с духовния свят странни индивиди: всяко нещо вече е предмет на тясна специализация, а пък времената на енциклопедистите изглежда отдавна са отишли в историята. Имаме си дори психология, която най-практично ще погледне и на вътрешния свят, скрит зад всеки две човешки очи. И за какво ни е на всичкото отгоре философия, която така невнятно говори за същото: за духа, душата, живота, свободата, истината?!

Вярно е, че и днес всеки уважаващ себе си университет има свой философски факултет, който сякаш увенчава сградата на знанието и му придава една универсалност и всеобемност, а също и цялостност. Разбира се, студентите сами ще решат имат ли нужда от философия, ето защо дали някой ще избере за своята “обща култура” и някой философски предмет, си е негова лична работа: философията не се натрапва никому.

Разбира се, малцина са тия, които в днешно време ще имат усета да приобщят съзнанията си чрез философията към един друг, чисто духовен свят, и на тази основа ще погледнат със съвсем други очи на съществуващото. Но нима не е било същото и във всички други епохи на историята, когато философията пак не е била за простолюдието, а е била нещо съвсем елитно и елитарно?

Ако изключим времето на древна Гърция и донякъде Рим във всички останали епохи философията е била едва ли не израз на ексцентричност или на екстравагантност, без която прекрасно може да се живее. Но не важи ли това с особена сила днес, когато съвременният човек по съвсем други начини задоволява своите духовни нужди и съвсем рядко осъзнава, че изобщо съществува покрай другото и философия? Която обаче може да му каже онова, за което никой друг нищичко не може да ти каже.

И ето че с неизбежност се изправя коварният въпрос: нима краят на философията, така дълго чакан, не е вече наближил? Ще умре ли философията, има ли тя бъдеще пред себе си? Или бъдещето на философията отдавна е… зад нея?

Да, наистина, не се ли оказва, че това е естествен процес: нещо се ражда, живее, умира – за какво изобщо може да се съжалява?! Философията, бидейки нещо живо, се подчинява, предполага се, на този така естествен ритъм на живота. А тя иначе е живяла твърде много, даже неприлично много: няколко хиляди години! По тази причина за дълго живелия човек казваме: “Той има голямо бъдеще, но… зад себе си!”. Нашият голям писател Димитър Димов, примерно, е написал една пиеса, наричаща се “Жени с минало”! Другояче да се каже същото може ако се използва този стилистичен обрат: жените с минало имат голямо бъдеще, ама не пред, а... зад себе си!

Не е ли и философията сполетяна от тази неотменима съдба: след времената на нейни триумфи и постижения идва моментът, в който отреденото ти време е зад гърба, а пък бъдещето се е "изцедило" в миналото. И то до степен вече да е съвсем късно за нещо да съжаляваш, а от теб се иска просто да приемеш неотвратимата си орис, обричаща те на неминуем залез, а също и, уви, на раздяла с този свят.

Защото ако не го направиш, защото ако не се примириш с отреденото ти по природа, току-виж си станал за смях: както тези стари дами с минало не подобава и за философията да иска да се подмлади, да крие възрастта си, да се преструва на свежа, жизнена и пр. И то най-вече защото напразни са тия усилия. Ако философията е имала наистина велико минало – в лицето на постиженията на най-великите й представители, които са нещо като духовни наставници и учители на човечеството! – тя трябва да запази известно достойнство при раздялата си с един свят, който изглежда съвсем няма нужда повече от нея.

Впрочем, какво бъдеще е заслужила философията? Дали съвременната философия, наследница на така богато минало, ще може тепърва да постигне нещо ново и забележимо? Тя има ли перспективи, или всичко, което е могло да се каже, вече е казано? Може ли с основание да се смята, че “няма нищо ново под слънцето”, “всичко е суета” и пр.? Това също са доста коварни въпроси, които обаче са съвсем неизбежни.

“Старата дама” – философията – обаче се държи крайно високомерно и съвсем не иска да слезе от пиедестала; напротив, излиза с нови и все по-нови претенции. Кажи-речи има самочувствието на младенец, за който животът едва сега започва. Дали пък философията, подобно на вампир, не се храни със свежестта на толкова млади съзнания, които, няма как, са за първи път на този свят – и по тази причина едва тепърва трябва да се вписват в него? Ако е така, то бъдещето на философията във всеки един миг едва сега започва. Сиреч великото й минало съвсем не й пречи да се чувства винаги и все по-призвана да бъде водач на младите по пътищата на живота и на свободата. Всичко, което на младия човек тепърва му предстои – и неустоимият порив към истината, така характерен за младостта, и трепетите на любовта, и тайнствеността на самия живот, която съблазнително мами, и възвишеността на оня свят на културата и ценностите, без приобщаването към който все по-трудно се живее – изглежда и за философията са все наново и наново поставяни теми, които изобщо не са загубили чара на новостта. Защото неумолимо си стоят пред всяко едно ново и търсещо съзнание. И по тази причина философията впива в себе си от жизнеността на младостта, а пък, възможно е, тъкмо на тази основа тя е постигнала – защо не?! – и идеала на вечната младост, на безсмъртието!

Извод: тия, които не искат да остареят, нека да се занимават с философия – и тя ще ги направи неподвластни на времето! Понеже ще ги пренесе в един друг свят, където време не съществува. Ами какво да правят пък младите? Ясно какво: младите са така пристрастени към младостта, че едва ли ще поискат някога да се разделят с нея – тогава?!

Известно е, че векове наред алхимиците са търсели някакъв тайнствен “философски камък”, който, стрит на прах и погълнат дори от стареца, да може да му даде безсмъртие; ала на стареца му е бил нужен също така и еликсир на младостта, защото за какво ни е безсмъртие без младост?! Ето че алхимиците търсели тези две неща: философски камък и еликсир на младостта. Търсили са ги настойчиво, също така страстно, както са търсили и средство за превръщането на оловото в злато: защото за какво са ни вечна младост и безсмъртие ако сме бедни и нещастни?! Дали пък не се е отказало, че алхимиците, следвайки някакви първични най-основни желания на многострадалното човечество, са търсили всъщност нещо, което хората отдавна са имали – и което е давало и младост, и безсмъртие, и неоценими богатства?

Защото философията е точно това: тя гарантира на занимаващите се с нея и безсмъртие, и вечна младост, и такива богатства на духа, с които никои други богатства не могат да се сравнят. Мнозина изобщо не могат да разберат как е възможно да не им се удава да схванат защо духът на човека съхранява завинаги живостта си, ако човек навреме се приобщи към философията. И то сякаш философията му помага да консервира и запази завинаги собствената си младост, осигуряваща жизнеността на неговия дух даже до последния му ден. Разбира се, някои неща можем да ги разберем само впоследствие, а не предварително, те може да се открият едва в пределите на философията, а не когато сме едва на прага й или сме още извън нея.

Тъй като прекалено дългото минало не винаги е предвестник на залеза, както е в човешкия живот. Има закони на духовния свят, които са коренно различни от законите на материалния свят, в който живеем. Философията е странница, която е тук, при нас, но е дошла от един далечен и непонятен свят: света на духа, на идеите, на мисълта. В този свят на духа няма преходност, старост, развитие и пр., защото в него са именно вечните истини, от които се управлява нашият, тукашният свят. В света на духовното даже време не съществува, там царува вечността, непреходността. И обитател на този свят можеш да станеш едва благодарение на философията; други пътища, до който се достига до него, и които са дадени на човека, са пътя на религията, а също и този на изкуството. В света на духовното няма младост и старост, затова повелята е: философствайте усърдно!

Ето защо философията – жителка на един друг свят, но странен пришълец в този, в тукашния свят – се държи като гостенка, която обаче е не по-малко интересна отколкото са интересни за немислещите, да речем, т.н. “извънземни” или пък “зелените човечета”. И от нас се иска просто да влезем в безкрайни, изключително любопитни и увличащи ни разговори с тази невероятно любезна гостенка, която ще ни каже по своя си начин онова, което иначе никой друг не може да ни го каже.

По тази причина философията винаги е преизпълнена с нов живот. Тя не е осъдена да живее само със спомените си, с разказите за онова, което е било. Напротив, тя е устремена към бъдещето за човека. И какви са ония, или какво е станало в такъв случай с душите на ония, които най-настойчиво и дори натрапчиво искат да ни внушат, че философията е само “старата бъбрива дама”, на която никой не обръща внимание?!

5.7.Примери с живота на други философи

• Пирон скептикът не наричал нещата нито прекрасни, нито грозни, нито справедливи, нито несправедливи и изобщо предполагал, че истинното изобщо не съществува, а хорските постъпки се определят само от закона и обичая… В съгласие с това и живял живота си, без да страни от нищо, без да се отклонява, подлагайки се на всякакви опасности, било от волска кола, стръмнина или от куче, без да се поддава на усещанията си. От опасностите го предпазвали неговите приятели, които го следвали неотлъчно. (По Диоген Лаертски)

• Когато Диоген от Синопа се греел на слънце в Крания, спирайки се при него, Александър Македонски му казал: „Поискай от мен каквото желаеш”, то Диоген отговърнал: “Не ми засенчвай слънцето”. Казват, че дори Александър казал: “Ако не бях Александър, бих искал да бъда Диоген!”. (По Диоген Лаертски)

• Зенон от Елея бил благороден както във философията, така и в държавните дела; казват, че книгите му били изпълнени с голям ум. Освен това той замислил да свали от власт тирана Неарх, но бил заловен. Когато го разпитвали за съмишленици и за оръжието, вместо отговор той уговорил всички приятели на тирана да остане сам с него, а после, като помолил да му каже на ухо разни неща, впил зъби в ухото му и не го пускал, докато не го убили. Антистен пък говори, че след като придумал да излязат приятелите на тирана, а онзи го попитал има ли и други заговорници, Зенон отговорил: “Само ти, унищожител на града ни!”. А после се обърнал към околните: “Удивлявам се на страхливостта ви: за да не пострадате като мен, пълзите пред тиранина!”. И най-накрая си отгризнал езика и го изплюл в лицето на тиранина. Това така потресло гражданите, че те тутакси скочили и пребили тиранина с камъни… (По Доген Лаертски)

5.6.Как Киркегор си взел изпита по философия?

Младият датчанин Сьорен Киркегор дочул в своята “гнила Дания” за триумфите на великите немски философи. Той отишъл в Берлин, но съвсем не се възхитил от професорската философия на Хегел, напротив, в негово лице дори твърде много си развалил мнението за немската философия изобщо. Та на Киркегор все пак в един момент, бидейки студент, се наложило да се яви на изпит по философия при Хегел.

Младежът, очевидно твърде талантлив, си позволил да говори “собствените идеи”, което дотолкова не харесало на философското величие Хегел, че последният се видял принуден да му пише двойка. Вероятно не толкова простото незачитане на хегеловите разбирания било причина за гнева на Хегел; вероятно причина била изключителната необичайност на идеите на младия Киркегор, пълната им несъвместимост с идеите на самия Хегел. При това изглежда Хегел доловил и тънката ирония, с която Киркегор си позволил да интерпретира някои избрани места от хегеловата мисъл.

Но станало така, че Хегел скоро умрял от чума и, както е известно, Шелинг заел мястото му. Когато Киркегор се явил на изпит пред новия професор, той пак по същия начин изложил вижданията си. При това младият датчанин съвсем не можел да знае разбиранията на професора, известен с многото си философии, понеже, отвратен от немските философи изобщо, не отишъл даже да изслуша лекциите му. Пък си и бил доста нагличък този Киркегор де.

Шелинг обаче изпаднал във възторг от чутото, просълзил се и, разбира се, писал “шестица” на Киркегор. Оказало се, че младежът дума по дума изложил най-новата философия, най-новите идеи на професора, при това още преди да ги е чул от устата му! Така онова, което толкова неприятно изненадало Хегел, очаровало Шелинг – нима не е странно така да се възприема едно философско разбиране?

Киркегор по-късно станал един от великите философи на ХІХ век, макар че бил оценен истински едва от поколението, живяло в началото на ХХ век.

• Как си обяснявате и този епизод? Какво е мнението ви за Шелинг, който като старец успял да оцени идеите на един младеж (при това сам да ги споделя, сам на преклонна възраст да стигне до такива идеи!)? Как обяснявате съвпадението в разбиранията на двамата, на стареца и на младежа?

• Какво означава това, че Хегел не бил в състояние да оцени по достойнство различаващото се от собствената му философия? Свързва ли се това с желанието му да прави философията наука, да я издигне от нивото на любов към мъдростта до нивото на действително знание?

• Дали пък Шопенхауер не е прав в прекалено силните си преценки за своите велики съвременници, обрисувайки ги като нищожества? Кой от всички тези философи ви е най-симпатичен? А кой – най-неприятен?

5.5.Защо Шопенхауер не може да понася и Хегел, и Шелинг?

По същото време и никому неизвестният млад философ Артур Шопенхауер (роден в Данциг, или в Гданск, в 1788 година, а умрял в 1860 г. във Франкфурт на Майн), последовател на Кант, най-скептично и сякаш завистливо следял шумотевицата около Шелинг и Хегел. Той все повече се изпълвал с ненавист и към двамата.

Шопенхауер вече бил написал – също съвсем млад като Шелинг – книгата си “Светът като воля и представа” и я дал в още в ръкопис на Гьоте, питайки за мнението му. Гьоте, който бил твърде близък приятел с майката на Шопенхауер – злите езици дори говорели, че Гьоте бил негов баща! – прочел ръкописа. После повикал младия човек и му казал, че книгата е гениална, но че трябва да бъде изгорена: тъй като съдържала “истини, които човечеството не може да понесе”! Шопенхауер, зарадван, не послушал съвета на великия човек, а директно с ръкописа си се отправил в първата печатница, където издал книгата си на свои средства. Защото, впрочем, едва ли някой издател тогава – както и сега, впрочем! – би дръзнал да издаде нещо истински значимо, написано обаче от “непознат автор”! Защото издателите обикновено търсят не истински значимото, а онова, което се нрави на широката публика, т.е. има най-вече търговска стойност.

В предговора на великата си книга Шопенхауер обаче предвидил нейната нерадостна съдба. Там той написал, че “книгата ще трябва да чака спокойно и скромно малцината, за чиито необикновен начин на мислене би била подходяща”. Наистина, десетилетия наред никой не купил неговата книга. А ако пък я купили, не започнали да я четат. А ако започнали да я четат, не я дочели. И, накрая, малцината, които я дочели, те пък не я разбрали. Такава, уви, обикновено е съдбата на истински гениалните идеи.

Професорите по философия, както е обичайно за тях, се държали сякаш се били споразумели да се преструват, че такава книга не съществува. Тяхното единодушно мълчание поне е ясно и обяснимо: те или съвсем не разбирали идеите му, или ако ги пък разбирали, мълчали просто заради една недостойна и съвсем низка човешка завист…

През двадесетте години на ХІХ век Шопенхауер решил все пак да провери дали се е родило поколението, за което бил написал своята книга. Той обявил курс по философия в Берлинския университет (като приват-доцент, частен доцент). Това било времето на най-големия триумф на Хегел, аудиториите не могли да поберат слушателите му, а пък Шопенхауер дръзнал да обяви курса си в същия час, в който Хегел имал лекции. Естествено, “философската мода” довела до това, че при Шопенхауер дошли 4-5 студента, които след първия час повече не се върнали.

Шопенхауер понесъл и този удар, оттеглил се в провинцията (той бил състоятелен човек) и мълчаливо започнал да чака своя час – същевременно обаче изпълвайки се с все по-голяма ненавист най-вече към Хегел! След още няколко десетилетия, в началото на 50-те години (т.е. дълго след смъртта на Хегел) Шопенхауер сметнал, че е време пак да заяви пред публиката своята философия, преиздал книгата си и зачакал, почти отчаян, нейния ефект върху съзнанията. Този път той не чакал дълго, книгата му имала ефекта на взривяването на мощен снаряд в центъра на заспал град.

“Светът като воля и представа”, гениалната книга на Шопенхауер, била жадно изчетена от новото поколение, което той доживял да се роди. Славата на Шопенхауер скоро излязла извън границите на Германия, заляла като мощна вълна цяла Европа и достигнала до Русия; негови горещи привърженици станали Рихард Вагнер, Фридрих Ницше, Лев Толстой и мнозина други велики хора. Шопенхауер тържествувал, опитал се дори да забрави за униженията си, но макар че приживе бил провъзгласен едва ли не за пророк, не простил на Шелинг и особено на Хегел. Той на едно място пише за великите си предходници и съвременници така: “След Кант излязоха три псевдофилософа, създаващи само въздушни замъци: софисти, шутовски и вятърничави развейпраховци; Шелинг е най-надареният, Фихте е карикатура на Кант (увеличително стъкло за кантовите грешки), а Хегел е арлекин на Шелинг, бездарен и тромав шарлатанин, в сравнение с който дори и Фихте можеш да наречеш “талантлив човек”!”.

Шопенхауер, впрочем, никога не е имал високо мнение за човека по принцип, чиято способност да прави низости според него е колосална. Но не прекалява ли с тези крайни оценки?

А ето и тук няколко необходими въпроси:

• Как възприемате историята на живота на този велик философ, който в предговора на книгата си (написана когато той е на 20-21 години!) казва следното: “Животът обаче е кратък, а истината има далечно въздействие и живее дълго: нека кажем истината!”?

• Нима гениалните философи просто са хора с дребни човешки страсти? Как така несъгласието с някакви идеи може да прерасне в пълно отрицание и на личността на философа, който пръв е достигнал до тях?

• Какви изводи си правите за естеството на философията, изхождайки от живота и творчеството на споменатите философи?

• Интригува ли ви принципната страна, т.е. идеите, заради които се карали така жестоко великите философи? А искате ли да се запознаете с книгата “Светът като воля и представа”?

Тя, впрочем, е издадена вече и на български. След като по времето на комунизма десетилетия наред беше забранена. Както, впрочем, бяха забранени и книгите на шопенхауеровия ученик Фридрих Ницше. Защото истината и различните идеи бяха съвсем вредни за господстващата тогава официална маркс-ленинско-комунистическа идеология – по-опасни даже от барута, динамита и тротила…

5.4.Как Шелинг и Хегел заради истината пожертвали дори приятелството си?

Нека сега да се настроим да осмислим една прелюбопитна история около двама знаменити немски философи. Единият се нарича Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775-1854), а другият е Георг Фридрих Вилхелм Хегел (1770-1831).

Шелинг и Хегел били приятели в студентските си години. Дори живеели в една квартира – в качеството си на студенти в Теологическия институт в Тюбинген. И доста време след това били най-близки, били истински приятели.

Но станало така, че Шелинг съвсем млад написал първата си книга, която скоро го направила популярен, блестящ професор по философия. Шелинг написал най-добрите си книги за няколко години, при това създал три философии (!), три нови системи. В същото време Хегел упорито се занимавал с изучаването на всички науки, почти не пишел, понеже бил овладян от идеята да схване и изрази в целостта му цялото човешко знание, а също и да превърне философията в наука. Та Хегел по това време бил съвсем скромен частен учител по философия, а по-късно и гимназиален преподавател.

Двамата приятели не прекъснали отношенията си, пишели си писма, Шелинг дори окуражавал по-възрастния от него Хегел да излезе с нещо пред четящата публика. През 1808 г. Хегел издал книгата си “Феноменология на духа”, в която обаче излязъл с остра критика и на трите философии на Шелинг; последният пък останал с впечатлението, че приятелят му просто не го е разбрал, или – което е още по-лошо и по-обидно! – съзнателно е изопачил и дори е откраднал неговите идеи! Но възходът на Хегел вече започнал, скоро славата му засенчила тази на Шелинг. Хегел станал титуляр по философия на Берлинския университет, при това написал и издал още много книги. В един момент всички забравили за Шелинг и в устата на всички бил само Хегел.

Двамата някогашни приятели прекратили всякакви отношения помежду си, стигнало се дотам да се преструват при среща, че не се познават (например когато се срещали на публично място!). В Германия наистина в този момент като че ли всички забравили за Шелинг. А Хегел се къпел в лъчите на славата повече от 20 години. Шелинг се оттеглил в отдалечената провинция и доста злобно наблюдавал триумфа на някогашния си приятел Хегел.

Хегел умрял в 1830 г. Умрял по време на чумна епидемия в Берлин – когато всички учреждения били затворени за да не се пренася смъртоносната зарази, Хегел, вече ректор на Берлинския университет, наредил да отворят една аудитория, където той да продължи да си чете лекциите. Разбира се, заразил се с чума и скоро умрял – на 63 години. И след като катедрата му осиротяла, всички се запитали кой ли може да го наследи в университета. Питали се има ли философ от неговия ранг, който да е достоен да го наследи. Сетили се за почти забравения Шелинг и го поканили да оглави катедрата.

Шелинг приел, излязъл с критика на “въздушните кули” на своя някогашен приятел, отрекъл кардинално идеите му. И така, показвайки за сетен път своя гений, създал своята четвърта философия. Късната философия на Шелинг стимулирала неимоверно философското развитие – по същия начин, по който предишните му системи подготвили философията на Хегел.

А ето и няколко въпроса за самостоятелен размисъл:

• За какво ви говорят тези все пак необичайни отношения между двамата велики философи на ХІХ век? Защо Хегел и Шелинг толкова не се обичат, въпреки че на млади години са били неразделни приятели?

• Дали пък “лошите характери” не са причина за крайната студенина в отношенията им на зряла възраст? Не са ли могли да потиснат чувствата си – заради принципните, идейните въпроси на философията?

• Интересува ли ви същностната страна на техните отношения? Желаете ли да се запознаете по-внимателно с техните учения, с философските им идеи?

Разбира се, да се разгледат ученията на тия двама знаменити философи е твърде интересно, но пък това би ни отнело много време и място. А тук не ни е такава задачата. Затова всеки, който се интересува и иска да разбере какви са идеите на двамата велики философи, нещо не му пречи да се задълбочи в четенето на техните книги. И тогава ще преживее несравними с нищо духовни наслаждения, макар че на първо време текстовете им могат да му се видят трудни и неясни. Ала това са преодолими трудности, стига стремежът към разбиране да е налице.

5.2.Животът на Сократ – образцовият за философите живот

Великият Сократ е останал във философията като най-ярък пример за пълно съответствие между живот и философия: Сократ е живял живота си съвсем философски, както подобава за автентичния философ – и може би точно по тази причина философията му е така жизнена. Тя наистина е надживяла вековете и е дълбоко причастна на вечността.

От друга страна пък идеите на Сократ за живота и битието са толкова жизнени – и дори проникнати от един така рядък полъх на вечността! – тъкмо защото Сократ е бил верен на живота и му се е отдал изцяло. При Сократ е имало пълно съвпадение между думи и дела: той постъпвал в живота си точно така, както учил че трябва да се живее! И това също си е негов “патент”, поради което толкова много го ценят всички, които обичат мъдростта: да, Сократ е живял мъдро, пък и дори – може би – разумно. Нищо че тъкмо заради тази разумност в края на краищата е бил принуден сам да изпие чашата с отрова и в крайна сметка да се лиши от живот, понеже, както е известно, е бил осъден на смърт.

Ето че тук стигаме до най-важен момент, без проумяването на който всичко увисва във въздуха: как става така, че толкова силно влюбеният в живота философ, какъвто е бил Сократ, тъкмо по тази причина е бил осъден на смърт? И защо озлобеният на живота социум, общността, която просто не е могла да понесе сократовата жизненост и духовност, се е принудила да умъртви Сократ – този вечно жив пример за въплътена в живот философия – и е осъдила по-скоро не него, а тъкмо самата себе си?! Защото Сократ съвсем не се страхувал от смъртта, а, напротив, дори я желаел: който благодарение на живота си се е причастил във вечна вярност на живота, за такъв смъртта не е страшна. Да му мислят обаче останалите…

В памет на Сократ – който почти не е философствал по обичайния маниер, развивайки систематично една идея – ще предложа един друг, по-сократов начин за вникване в неговия живот и в неговата философия: именно чрез въпроси. Сократ особено обичал въпросите, чрез които стъпка по стъпка се приближавал към ядрото на неведомото. Убеден съм, че този е по-верния начин да се постигне най-дълбокото и жизненото в неговата непреходна философия, а пък ефектът върху душите е невероятно по-мощен. Всеки е добре сам да потърси своята лична реакция на тези въпроси. И в нея да открие така потребния за него самия смисъл:

• Това, че Сократ е живял точно според своята философия и винаги е възхвалявал знанието и разума, може ли да бъде пример за мен? Казват, че той е постигнал пълно покритие между живот и философия, но какво е спечелил от това? Бил е обаче осъден на смърт от своите съвременници, трябвало е да изпие чашата с отровата – защо това да е образец за философски живот?

• Дали пък Сократ не е станал жертва на своя самонадеян разум? Може ли изобщо разумът да разбере живота? Може ли знанието да изчерпи неговата тайна? Не е ли пресилено да се твърди (както правел Сократ), че само знанието и разумът постигат висшата истина за живота?

Да прекъсна за малко въпросите та да обясня как станало така Сократ да бъде съден и осъден, и то на смърт, от съвременниците си. Възможно е някои съвсем да не разбират как е било възможно да се случи това. Налага ми се да дам някои сведения за самия Сократ и за неговия живот.

Сократ (Σωκράτης), ок. 470 – 399 г. до н.е., е свободно роден атинянин, син е на Софрониск, от дема Алопеки. Точно така тогава се представяли самите атиняни, които, както е известно, били дотам напреднали, че си учредили демокрация; именно атиняните са родоначалниците на демокрацията изобщо. На млади години Сократ се бил обучавал в каменоделство, изучавал скулптура, даже се говори, че един детайл от Партенона бил негово творение. Също така съвсем млад участвал в Гръко-персийските войни, където се прославил с храбростта и с мъжеството си. Иначе външно бил доста грозен, приличал малко на сатир, сякаш имал козя глава, но иначе бил незаменим събеседник и също, както се казва, бил харизматична личност, т.е. в него имало някакво вътрешно горене, което фигурата му излъчвала навън, а то пък облъчвало хората наоколо. Животът му минал в разговори с всякакви хора, провеждани по пазарищата, палестрите (стадионите) и площадите на Атина, а често и по домовете на по-заможни граждани, където Сократ и приятелите му, най-красноречиви събеседници, си устройвали “симпозиуми” (пиршества), минаващи обикновено в най-сладки философски разговори. На тия пиршества присъствала цялата свита на Сократ, състояща се от т.н. „златна младеж” на Атина, т.е. от младежи, произхождащи от най-знатни родове, които си имали обичай да ходят след Сократ, та да не пропуснат и дума от неговите философски разговори и обсъждания. Такова било всекидневието на Сократ – да разговаря с всякакви хора за всякакви въпроси, да изследва и да търси също коя е истината по ония най-важни човешки въпроси, които нито един човек не бива да отминава без внимание.

Тогава именно, по времето на Сократ, пък и малко преди това, а да не говорим за след смъртта му, в Атина философията била на най-голяма почит, тя респектирала мало и голямо. Сократ неусетно станал символ на онова атинско философско свободомислие, което антична Гърция е завещала на Европа и на съвременния свят.

Сократ си имал една любопитна теория за това, че по природа, т.е. по право, само на жените принадлежи грижата за дома, а пък мъжете трябвало да носят тежката отговорност за общите, за градските, за човешките и за държавните дела. Просто самата природа така е отредила и затова е направила жената толкова пригодна и способна най-добре да върши всички домашни работи – чистене, готвене, пране, отглеждане на децата и пр. – докато пък мъжът също по природа е орисан да работи най-упорито на нивата на държавния живот, или на политиката. Защото, знайно е, в тогавашна Гърция самите градове (полиси) били отделни държави или царства, а пък грижата за държавата и за общите градски и човешки дела, излиза, била първа отговорност на истинските мъже.

Тази сократова теория обаче съвсем, разбира се, не допадала на неговата жена Ксантипа, която не си падала по сократовите изкушения по философията, ами действала спрямо него съвсем нефилософски и брутално: след като мъжът й, от ранна сутрин до късна вечер и често по цели нощи скитал тук-там и водел с увлечение някакви си сладки разговори, то горката Ксантипа, без много да се затруднява да схваща, била убедена, че мъжът й чисто и просто си е един безделник. Поради което тя се чувствала в пълното си право, когато той й падне, да го… бие! Да, ей така, направо на улицата, пред учениците му, тя го правела за смях и резил, понеже си имала обичай да се нахвърля върху му, да го удря, да го скубе, да го дращи, а много често, когато това й се виждало малко, да го полива с легени или с кофи вода. Сократ невъзмутимо търпял гнева на жена си, никога не посегнал да я удари, както го съветвали приятелите му, защото все пак, вероятно, допускал, че Ксантипа се държи така не просто заради скверния си характер, ами и по някакви по-оправдателни причини: тя, горката, имала много деца, за отглеждането на които баща им наистина не си мръдвал и малкия пръст. Понеже, както казах, великодушно отстъпил цялата домашна работа на иначе трудолюбивата си съпруга, а пък той с всички сили, със страст и вдъхновение, се бил отдал на философията, на общите човешки и на държавните дела.

Гневът на Ксантипа си бил в общи линии съвсем оправдан, защото, на всичкото отгоре, след като по цели дни се занимавал с някакво специфично обучение на учениците си, Сократ съвсем не взимал за това пари, сиреч съвсем безплатно си губел времето. Това Ксантипа съвсем не могла да го проумее, защото по това време вече имало платени учители, които не се свенели за преподаване да взимат добри пари, защото знанието тогава е било ценено доста високо. Ала Сократ, за зла участ на Ксантипа, си имал и тук една теория, според която е пълно безчестие да се върти търговия не с какво да е, ами със знания; понеже е грозно за знанието, само по себе си безценно и неоценимо, да се вземат пари. И Сократ цял живот не вземал никакви пари, нищо и не донасял в семейството си, а пък това, разбира се, съвсем не било приятно на Ксантипа, често плачеща горчиво, че съдбата й е отредила толкова лош мъж.

Така в общи линии и протекъл животът на Сократ. По едно време една част от учениците му – понеже често в разговорите той ги злепоставял, като доказвал, че само си мислят, че знаят, докато всъщност това не е така – започнали да натрупват злоба срещу учителя си, вместо, впрочем, да са му благодарни, че им помагал да се отърват от заблудите си. Ето тук си личи как едно и също нещо поражда в душите коренно различни реакции: една част от учениците на Сократ наистина богоговеели пред него, страшно го уважавали, сред тях бил и самият Платон, ала другата част почнали да го мразят и да кроят планове как да му отмъстят. Накрая, съвсем вбесени, дали Сократ на съд с две съвсем измислени, изсмукани из пръстите, обвинения: че отрича съществуващите богове и си измисля нови, а също и че развращава младежта.

Как протекъл този исторически съдебен процес само по себе си е доста интересно, но е факт, че в резултат Сократ настроил мнозинството от гражданите срещу себе си, явно и други хора доста е дразнил приживе, та мнозинството гласувало че е виновен (тогава така се решавала и вината в съда, съвсем демократично: присъствалите на процеса решавали като гласували с различни на цвят камъчета виновен или невинен е подсъдимият). И ето че Сократ бил осъден на смърт, трябвало да изпие чаша с отрова, с отвара от бучиниш. Сократ приел смирено съдбата си и го сторил, изпил чашата с отрова. Като по този начин неговата участ си останала пример за това как и най-толерантните общества често приемат своите духовно най-извисени личности.

Ето в тази връзка и някои посветени на тези важни моменти въпроси, на които е добре всеки най-внимателно да помисли и да реши за себе си кое как е:

• Защо живеещият според повелите на разума Сократ най-напред не е бил разбран от своята жена? Защо Ксантипа цял живот се оплаквала, че съдбата й е отредила такъв, т.е. толкова лош мъж-безделник? Дали пък жените по някакъв начин не са по-близки на естеството на живота? Ако Сократ беше живял така, както от него искала Ксантипа, дали нямаше да избегне безсмислената смърт?

• За Ксантипа всичко, което правел знаменитият й съпруг, било изцяло непонятно, погрешно в корена си, абсурдно – дали просто умът не й стигал да разбере? Или друга е причината? Дали пък чувството, женският инстинкт не я тласкал към това да не приема категорично такъв живот? Нима Ксантипа е права в изискването си, че добрите мъже трябва да се занимават най-вече с домашни дела?

• Защо Ксантипа не може да проумее как така нейният хубостник е зарязал домашните дела заради общите, човешките? Права ли е Ксантипа да иска и той да бъде мъж на мястото си? Защо Ксантипа се принуждавала да бие Сократ? Защо ли пък и той се е оставял да го бие? Това не е ли мълчаливо признание от негова страна за основателността на гнева й?

• Това че Сократ по цял ден скитал по площадите и палестрите на Атина, търсейки събеседници, с които да може да разговаря за най-важното, и в същото време почти напълно зарязал дома си, може ли да се оцени като образцов живот, подобаващ за философа и за човека? Дали Сократ наистина – а не само в очите на Ксантипа – си не е бил просто един безделник?

• Сократ не бил разбран и от учениците си – защо е станало така? Защо малцина са онези, които са му били благодарни за това, че им помагал да освободят душата си от заблудите, т.е. да я отдадат на истината и знанието? Защо повечето се изпълвали с ненавист към него? Нима просто са се засягали от това, че ги излагал пред хората – когато им доказвал, че не знаят, а само си мислят, че знаят?

• Ако тези негови ученици са възроптали от него заради това, че “от истината боли”, то нима Сократ е могъл нещо да направи – за да ги пощади? Прав ли е като е смятал, че истината винаги лекува? Трябвало ли е Сократ да търси начин да възпре засилващата се ненавист в душите на ония, които по-късно започнали да водят съдебен процес срещу учителя си?

• Могъл ли е Сократ да направи така, че всички да са доволни? Защо обаче не го е направил? Защо е допуснал подобна неразумност, която му коствала живота? Какво е станало с прочутата му разумност?

• Не е ли подразнил Сократ хората с това, че сам се смятал за акушер, помагащ за раждането на истината в душите на ония, които са плодовити тъкмо в душите, не в телата? Това ли е, впрочем, заниманието на истинския философ? Но безплодните в душите – или “кастратите”, които не са родили нито една идея в живота си – нима имат друг изход освен да го мразят?

Наистина Сократ си имал една своя теория относно изкуството за раждане на истината, както той определил своя метод. Той нарекъл това изкуство майевтика (μαιεντική), или повивално, акушерско или родилно изкуство. Майката на Сократ била акушерка, та той говорел, че е наследил нейния занаят, но за разлика от нея не помагал на жените, ами на мъжете, които, по негово мнение, също раждали, но не деца, а истини, идеи, прекрасни мисли. Другояче казано, според Сократ децата на мъжете били тъкмо идеите и истините, това тяхното е едно безсмъртно поколение (кой не знае “децата” на Омир, именно “Илиадата” и “Одисеята”!), за разлика от поколението на жените, което е съвсем смъртно. А за да роди един мъж някаква идея, първо трябва да я “зачене” (как ставало това Сократ обяснявал надълго и нашироко: ами ставало в тия най-приятни философски разговори между мъже!), после дълго време “бременният” с някаква истина мъж се чувства плодовит, именно истината е този толкова ценен плод в душата му. Пък когато дойде моментът да роди душата му своята идея, растяща в нея, то именно тогава се налагало Сократ да покаже своето изкуство. Представете си обаче как е възприемала Ксантипа тия теории на Сократ, след като разбрала, че мъжът й, сам не грижещ се изобщо за собствените си деца, се бил отдал на това да учи мъжете да раждат! Да, считала го е може би с право за луд, за съвършено обезумял…

Но да се върнем на своите въпроси, които ще ни помогнат по-вярно да вникнем в случилото се с великия гръцки философ Сократ:

• Защо мъдрият Сократ все пак се е надявал душата на занимаващите се с философия да роди поне великодушието, което стои над дребните страсти? Нима това не е наивност от негова страна?

• Сократ, разбира се, е могъл да не умре, да се скрие, да избяга – защо не го сторил? Нима си струва човек да умре само за да провери правилността на идеите си (Сократ смятал, че присъдата му е “сгоден случай” да провери дали са верни идеите му за безсмъртието на душата и за съществуването на най-прекрасния свят на идеите!)? Защо Сократ е така покорен спрямо съдбата си?

• Но защо Ксантипа, противничката на сократовата мъдрост и разумност, все пак плачела преди смъртта му (тя, плачейки и скубейки косите си, мълвяла в несвяст: “Сократе, Сократе, ти си отиваш невинен!”)? Но как е възможно Сократ да се подиграе така жестоко с чувствата й, иронично отвръщайки: “А ти какво искаш, да бях виновен ли?!”? Какво е направила сократовата разумност от самия Сократ?

• С какво все пак е поучителна историята на сократовия живот? Бих ли могъл да възприема нещо от него?

Искам да отбележа накрая и един друг любопитен епизод около процеса над Сократ и смъртта му. Когато се разбрало, че повечето от присъстващите на процеса са настроени да гласуват за смъртта на най-великия атинянин, някакъв младеж се качил на някакво по-високо място и започнал да произнася страстна реч в негова защита, опитвайки се да предотврати вземането на толкова злокобното решение. Но тълпата крайно се възмутила, бързо свалила младежа от трибуната му, даже го набили и му скъсали дрехите: недопустимо било млад човек да се опитва да поучава старите и опитните. Този крайно възмутен сократов ученик, който тогава се опитал да предотврати смъртта на любимия си учител, се наричал Платон. Да, същият Платон, който след това обезсмъртил Сократ в своите книги, в диалозите си. Наричат го божествения Платон – най-знаменитият философ на следсократовата най-бляскава епоха в древната гръцка философия и мисъл.

Ние тук за учението на Сократ, за неговите идея, не можахме да кажем почти нищо. Всеки, който се интересува, може сам да намери и да прочете всичко относно интересуващото го. За Сократ се знаело, и то приживе, че е най-мъдрият от всички гърци, и то тъкмо защото така отговорил именно оракулът в Делфи. Защото в един момент някакъв учен в сферата на граматиката мъж го бил попитал да му каже кой е най-умният сред всички гърци. Ала оракулът се направил на ударен и отвърнал, че Сократ е най-мъдрият, което, разбира се, вбесило ученият-филолог, който го запитал така тъкмо защото очаквал да му отвърне: ти си най-умният.

Както и да е, когато обаче мълвата донесла тия думи на оракула – а в античността се смятало, че оракулите говорят винаги самата истина – до ушите на Сократ, той намерил за нужно дълго да се посмее, а като се насмял донасита, прибавил: “Представям си каква е мъдростта на цяла Гърция, след като най-мъдрият от гърците знае само едно нещо: че не знае!”. Казал така, защото другото изречение, което е запазено от Сократ, е знаменитото “Аз знам, че нищо не знам – а вие и това не знаете!”…

Ами това е най-важното от живота на Сократ, а пък за учението му нека всеки сам задоволи любопитството си, като се зачете в книгите за него.

5.1. Философия на живота и жизненост на философията

Вероятно се занимаваме с философия не просто ей-така, от нямане какво да правим, не за развлечение или пък само за разкош, а заради самия живот; казано е “Не за училището учим, а за живота” (Сенека). Което с пълно основание може да се преведе и така: “Не за философията философстваме, а за живота”. Отношението между живот и философия, или за практическата полезност на философията, по тази причина е един от основните въпроси на философията.

Вероятно увлечението ми по мъдростта зависи от това как живея, това изглежда е безспорно: ако живея изцяло бездуховно, глупаво, безсмислено, то един такъв живот просто няма как да ме импулсира към занимания с философия. А е вярно и това, че от моето веднъж появило се и така вдъхновяващо ме увлечение по философията зависи това как ще живея занапред. Каква е тази свързаност между живот и мъдрост, между отношение към живота и отношение към мъдростта?

Ако моята любов към мъдростта не влияеше на живота ми, то тогава тя щеше да се окаже съвсем безполезна. А тогава, разбира се, нямаше да има смисъл да се занимавам с философия. Но пък ако мъдростта служи на мъдростта, не на живота, то какво ли би означавало това?

Винаги е имало такава една тенденция някои философи един вид да се гнусят от “прозаичния живот”, понеже те самите били отдадени на чистия и неосквернен философски дух. В чистите пространства на духа нямало място за живота като такъв, ала пък нима и духът, и самата философия трябва да са лишени от живот? Разбира се, не, философията в нейното истинско понятие, или философията по идея, е живот, е своеобразен израз на живот. Защото духът също е живот, ето защо от живота един вид няма отърване: докато сме живи, няма как да се отървем от живота. По тази причина високомерното отношение на някои не вникнали в същината на философията философи към непосредствения жив живот е просто показател на тяхната и философска, а пък и, предполага се, на тяхната личностна и човешка безжизненост.

Всъщност има една така зависимост: доколкото една личност е истински жива, а не само наужким, то този факт оказва мощно влияние върху жизнеността на собствената й философия. Запитайте се какво тогава значи един човек да живее без философия: нима такъв един мним живот не наподобява по-скоро смъртта, а не живота? Защото става така, че философията, пък и самата мъдрост, са непресъхващ извор на жизненост и на живот. А пък тази жизненост на философията постига своите пулсации, способни да променят живота ни, тъкмо черпейки от жизнения потенциал на душата и тяло на човека, занимаващ се с философия. Или именно на философстващата, на отдадената на мистерията на живота личност. А пък отдадената на мистерията на самия живот философия, веднъж родила се, няма как да не породи най-мощен ефект върху жизнеността на самата личност: ако даваш, многократно повече ще ти се даде и върне. Така че ония, които се щадят, стараят се да не изразходват или пък да изхабят жизнеността си, и по тази причина се мъчат да я икономисват, лишавайки се от най-належащи нужди на душата и на духа си, такива няма да усетят върху душата си невероятно мощния ефект на една жизнена и жизнелюбива философия, който с нищо друго не може да се сравни. Или по-скоро може да се сравни само с благотворния ефект върху духа ни както на изкуството, така и на религията като две други значими форми-извори на духовен живот.

Ето защо, философствайки умело, ще започна да живея и поне малко по-мъдро и разумно. Надеждата е, че някак си философията ще ме “прихване” или пък ще ме “зарази” мъдростта с жизненост дотам, че да мога да променя живота си. Ако пък в живота си открия – в зависимост от това как живея – частички мъдрост, то това, безспорно, ще преобрази и моята лична философия на живота. Моята лична философия на живота всъщност е моята стратегия за смислен и изпълнен с духовна благодат живот. Ако не се възползвам от тази възможност, то аз ще пропилея златни шансове да се доближа и да се приобщя към великото тайнство на живота, от което ще бъдат ощетени както животът ми, така и личността ми. А животът ми е даден за да натрупвам жизненост, която пък носи в себе си своеобразна автентична мъдрост – като единение с великата мистерия на живота! Животът ми обаче не е даден за да служа на смъртта, на безжизнеността; животът трябва да служи само на живота. Живеят ли всъщност ония, които се задоволяват да живеят без философия? Възможен ли е изобщо един такъв живот, заслужава ли да се нарича живот?

Разбира се, не: мъдростта се намира в някакво тайнствено единство със субстанцията на самия живот. Само тя – автентичната и жизнелюбива мъдрост или автентичният живот, оплоден от непресекваща любов към мъдростта – може да ми даде неговата истина. Без нея възниква съвсем реална опасност да пропилея без смисъл живота си. Това означава, че трябва да направя всичко за да се добера до интимната лична философия на живота си.

Всъщност, оказва се, моето как живея е най-важното, към което трябва да насоча патоса на своята философия. Трябва да мобилизирам всички свои вътрешни сили, целия си душевен и духовен потенциал – за да намеря нужния ресурс и да постигна тази толкова съдбовна истина. Това не е неизпълнима задача ако искам да съхраня своята изначална предразположеност към живия живот, отдадеността си на неговото велико тайнство. Да, животът за човека е една неизразима с думи и непонятна мистерия, към която се приобщаваме само като живеем, чрез живеене, импулсирано от страст към неговата тайна. Дали тази страст към живота всъщност не е другото име на любовта към мъдростта? Но това, че все пак живея – и искам да живея най-пълноценно! – е предпоставка на все по-засилващата се моя увереност, че ще се справя, че няма да загубя верността си към живота, която именно прави човека автентично жив и отдаден на така вдъхновяващия патос на самия живот.

Не мога и не бива просто да се оставя на живота, така не подобава да се живее съзнаващият себе си и разумен човек. Защото така – оставайки се на непосредствените импулси на самия живот – живеят единствено животните, нашите събратя по живот, чието живеене си има своята прелест, но не тя трябва да вдъхновява все пак разумният човек. На мен, като самосъзнаващ се човек ми се налага да бъда властелин на собствения си живот, да бъда господар на живота си. Но кой ще ми гарантира, че ако направя така, ако го постигна, то моето съзнание за живот няма да ощети наслаждението от моя непосредствено преживяван живот? Какво ще излезе от живота ми, ако допусна моето съзнание – и разсъдъкът ми – да станат негов господар?

Това са най-сложни въпроси на личната философия на живота, на които тук не можем да отговаряме. Ще го направим в съответната тема. Нищо друго освен философията не може да отговори на тези въпроси. Само философията може да ги проясни най-изчерпателно и основателно. И това може да го постигне само философията, която съм в състояние да постигна със своите сили, а не някоя друга или чужда философия. Човек не може да получи наготово философията си някъде, примерно както си купува костюм по мярка в магазина.

Моята философия не може да е прост консумативен продукт – или изделие на някаква конфекция, която се произвежда по всеки вкус и тертип. Аз самият трябва да изстрадам своята философия, да застана с живота си зад нея, да вложа себе си и своята природна – телесна и душевна – жизненост в нея. Аз след това трябва да оправдая своята философска стратегия за живота в самия живот, да я проверя доколко работи и доколко е пригодна да поеме в себе си невероятната мощ и неизчерпаемия потенциал на живия живот. Ето така аз виждам – засега – дълбоката и неизразима свързаност между живот и философия, която така силно ме импулсира за занимания с нея.

4.5.Дали пък философът просто не “вещае” истината?

Ето че неумолимо достигнахме до въпроса за истината във философията, който е достатъчно заплетен – и по тази причина се налага да бъде проясняван най-старателно. Това, което се говори във философията, вероятно може да бъде оценявано като истинно или пък като неистинно. От друга страна, предполага се, не друго, ами единствено стремежът към истината е онзи импулс, който вдъхновява философстващите. Ала да се определи със сигурност – благодарение на някакви критерии – защо нещо може да бъде определено като истина или като неистина е най-насъщна задача.

Вероятно, безспорно, истините на философията са от по особен род – и значи се проверяват по съвършено различен начин. Да, наистина, когато философът говори и обосновава – “вещае” истината! – как го прави, от какво изхожда? И на какво той трябва да е верен? На себе си? На истината? На свободата си ли преди всичко? Или пък на “природата на нещата”, за които говори? А може би на мирогледа си? Вижда се как въпросите стремително нарастват дори и при най-плахия опит за замисляне по тази тема. А ето че трябва да се разнищват без жалост, няма как иначе.

Но така поставени – защото ние ще изследваме въпроса за истината най-прецизно на съответното място – самите въпроси носят в себе си своите отговори, навеждат на тях. Ето примерно това подхвърляне, което си позволих съвсем съзнателно – че философът “вещае” истината, съвсем определено показва нещо твърде значимо: защо пък трябва да се употребява тази крайно странна, пък и остаряла дума?! Но това че я употребих съвсем не е случайно. Както някога се е смятало, че древните жреци и жрици говорят винаги и без изключение само истината – сякаш не я търсят, а сякаш тя по начало някак си им е дадена! – така в днешно време трябва да възприемаме и истинските философи, стига те, разбира се, да заслужават своето име. Защото, допускам, че има и твърде много философи-менте, поне у нас, пък и по света, защо не…

Възможно е, понеже истинските философи са обладани от една непомръкваща и невероятно интензивна страст и дори жажда за истината, та възможно е точно на това основание някак си на философите “да им е дадено” да вещаят истината, да я прорицават, да я изказват, пък дори и в някакви мъгляви, не съвсем ясни и нуждаещи се от тълкуване, но носещи в себе си твърде богат смисъл думи. Древните жрици, бидейки обладани от някакво неописуемо мистично настроение, сякаш намирайки се в транс, са стигали до състояние, в което само на тях истината им се била откривала, а от тях се искало някак си, пък макар и съвсем смътно, да намекнат за нея. Защото пак тогава се е смятало не без основание, че истината е нещо свръхчовешко, Божествено, непостижимо ей-така, нещо, достойно за уважение, и то не за друго, а защото е рядък гостенин в този наш прекрасен, но всъщност доста лъжовен свят. Ето защо да се говори за това, че философите сякаш вещаят истината, е съвсем оправдано и то показва също, че истината не е нещо толкова лесно за постигане, че тя е прекалено многозначна и многолика, че тя носи в себе си невероятно значим за човека смисъл.

А относно това на какво трябва да е верен философът, стремящ се в едно свръхчовешко и мистично усилие да прорицава истината, то и тук отново главното в разбирането сякаш се натрапва само по себе си: ами философът трябва да е верен и на себе си, и на духа в себе си, и на разума дори като такъв, пък и, защо не, на “природата на нещата”, стига този израз изобщо нещо да означава. Древните са смятали не без основание, че подобно на това както мъдростта не е по силите на смъртния човек, така и истината е нещо толкова голямо и грандиозно, че винаги трябва да бъде поставяна на най-висок пиедестал – и в никакъв случай не бива да бъде подценявана или омаловажавана. Казвам тези неща, за да покажа, че една по този начин разбирана истина, веднъж постигната, не унищожава самата възможност на човека отново и отново да търси, тя не погасява свободата му и не ликвидира самата потребност да искаме да живеем според нея, съхранявайки обаче най-напред свободата си. Една такава истина не е враждебна на свободата, и то до степен, че Христос, който с пълно основание изрича думите “Аз съм истината…”, всъщност е един най-човечен Бог, който при това е дал на човечеството безценния дар на свободата.

Дали пък “човешкото като такова”, самата човечност не е извор на твърденията на истинно философстващия? А може би той самият се опира само на божественото у себе си, на своята свръхприродна същност, на духа у себе си? Как, впрочем, философът открива духа у себе си?

Тези въпроси, както се забелязва, също са от този навеждащ към истинното разбиране характер. Ето защо това ме освобождава от необходимостта специално да им давам някакъв отговор. Пък и така не се накърнява свободата на всеки човек сам да преценява и да решава според своето убеждение и според ценностите си.

По тази причина не ми остава нищо друго освен да предложа още една серия от въпроси. Примерно тези: а може би философът просто трябва да се стреми да говори вълнуващо, красиво, убедително и пр.? Важен ли ефектът върху душите на слушащите? Трябва ли философите да се влияят от правилата на ораторското изкуство? Не е ли обаче по-важно да се стремят най-вече към това да не прегрешават спрямо истината? Достойна ли е обаче истината към това да бъде “обличана” красиво? А доколко една такава външна красота се свързва с достойнството на самата истина?

Не знам защо и не знам за теб, читателю, но лично на мен един такъв стил на философстване – чрез въпроси, не чрез отговори – страшно много ми харесва и допада. Това философстване носи в себе си нещо от сократовия подход към търсенето на истината. А този подход по моето дълбоко убеждение е крайно необходим в нашето така самонадеяно и не допускащо компромиси позитивно време.

Да, а какво значение има формата на изразяване? Може ли да се говори за “външна” и “вътрешна” форма? Съществува ли философски стил? Впрочем, може ли искреността да се смята за критерий на философските твърдения? Ако философ проявява нечестност и безчестие, мога ли да доловя това? Ето това са въпроси, които човек неизбежно трябва да си постави. И веднъж влезли в съзнанието му, тези въпроси, възможно е, ще станат толкова натрапчиви, че завинаги ще определят неговата лична нагласа към философстването.

А трябва ли философстващият да използва чужди, сякаш “взети назаем” мисли? Ако един философ прекалява с цитирането на други философи, как да възприема това? Макар че демонстрира ерудиция, не е ли това израз на безпомощност – защото който няма свои говори с чужди мисли?! Или пък е признак на уважение към постигнатото от другите, върху което стъпва, за да направи своите крачки? Това също са необходими въпроси-отговори, които човек е добре да си постави, та да заседнат в съзнанието му. Да, това са наистина необходими, дори съдбовни въпроси…

По тази причина горните въпроси могат да бъдат продължени така: има ли мяра на такова ползване на услугите на други философи при решаването на проблем, за който те не са и подозирали? Може ли да се смята, че колкото повече едно мнение е подкрепено от авторитета на други философи, толкова то е по-достоверно? Нима онова, което мислят повече хора, тъкмо за това е и по-вярно? Не зная дали го усещате, но зад тези уж безобидни и малко странно звучащи въпроси стои цяла една философия на истината, която на съответното място сами ще трябва да сътворим. Защото тъкмо истината е най-достойния предмет на философията.

А трябва ли философът да е скромен? Не трябва ли да не се страхува от изявяването на своята оригиналност? Вярата в авторитети и преклонението пред тях дали е несъмнен признак за скромност? Ала ако един философ е изключително нескромен, т.е. не потиска своята самостоятелност, смело се опитва да схваща по свой начин, то това дали не е по-добрия вариант? Нима мога да допусна, че то е добродетел за стремящия се към истината?

Нека да спрем дотук: иначе въпросите, както се вижда, могат да бъдат безкрайни. Важното е, че благодарение на вече казаното навлязохме в проблема, или поне се докоснахме до него. А всичко останало ще дойде впоследствие: когато душата ни се окаже достатъчно подготвена и дори узряла за постигане на невероятно дълбоката и така вълнуваща същност на истината. Ако сме достатъчно настойчиви, тя няма да се забави да ни се открие…

А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!