сряда, 23 февруари 2011 г.

Доброто и щастието вървят ръка за ръка

Какво добро направих през 2010 година?

Що е добро? На пръв поглед лесен въпрос, но ако се замислим ще видим какво богато съдържание крие тази дума.

Често се питам що е добро? Дойде ми наум да разтворя Мъдрата книга и тогава попаднах на следните цитати: ”Научете се да струвате добро” – Исая 1:19; „Слава и почест и мир на всеки, който върши добро.” – Римляни 2:10; „Винаги се стремете към това, което е добро” – Солунци 5:15; „И ако правите добро само на онези, които на вас правят добро, каква благодарност ви се пада” – Лука 6:13; „И така, ако някой знае да прави добро и не го прави, за него това е грях” – Яков 4:17

Следователно добро е всичко онова, което ни прави щастливи и спокойни. Наистина доброто и щастието вървят ръка за ръка.

Веднаж се разхождах с дъщеря си. Разминахме се с един човек. По всичко личеше, че е бездомник. Изведнъж моето дете се спря и започна да се моли за него, без дори да го познава. Това ме направи щастлива и спокойна, защото разбрах, че в малкото сърчице на дъщеря ми Бог беше вложил нещо „голямо”.

Доброто е в нас, в самите нас и около нас. То може да е навсякъде, стига да можем да го видим и открием. Направете някому добро и ще се почуствате добре. Понякога е нужна само една дума или един малък жест, дори за да предизвикаме усмивка на нечие лице или дори да променим напълно нечий живот. Но замислете се, не е трудно да направиш добро. Ако се огледаме наоколо, ще видим толкова много хора, които се нуждаят от добрината ни. Ако всички станем малко по-добри и се опитаме да правим по-често добрини, то тогава и светът ще стане по-добър, а животът ни също.

Попитахме учениците от българско училище „Нов Живот” какво добро са направили през изминалата 2010 година. Ето какво отговориха някои от тях:

Анна: През изминалата година аз помагах на мама, за да се чувства по-добре. На тати помогнах да направи суджука. Аз се моля за мама и тати да са здрави – това също е добро. В България като си бях това лято, също съм помагала на много хора – на баба в градината, да пере, да шета.

Самуил: През 2010 година правих добри неща. Например всеки ден закарвах един мой приятел от училище до неговата къща, помагах на мама в работата й, събирах листата в двора. Често, когато няма нищо сготвено и мама е заета обичам да готвя, например свинско задушено със зеленчуци. А когато се събираме на Тенскгивинг или други партита обичам да правя браунис или криспи бисквити.

Никол: Когато бях в България това лято помагах редовно на баба защото дядо не беше много добре. Когато се местехме помагах на мама и тати. Това е една част само от добрите неща, които съм вършила през 2010 година.

Венцислав: Редовно помагам в къщи с почистването, събирам сухите листа по двора. Много обичам да правя хляб и се радвам, когато всички в къщи сладко си го похапват. Обичам да готвя и изненадвам близките си с разни вкусотийки. Най-много обичам да готвя домати с ориз, пица и българска баница.

Ние често се учим от децата си и наистина има какво да научим от тях.

Ще завърша с една мисъл на един велик руски класик: ”Направи добро и го хвърли в морето. Ако рибите не видят, то Господ ще види.”

Това е „любимата ми приказка за доброто”. Често я разказвам на децата си. Направете го и вие.

Но не забравяйте и това – за доброто няма измерение.

Трябва да го правим непрестанно, всекидневно, без умора и без да чакаме отплата и награда. Тя наградата идва след това и е благословена, защото е от Бог.

Елена Стояновска
Българско училище ”Нов Живот”, Чикаго, САЩ

вторник, 8 февруари 2011 г.

Мили родни... нрави

До г-н Валентин Ангелов - шеф на парламентарното звено "Антимафия" при НС

Копие: До проф. Сергей Игнатов - министър на МОМН

Копие: до всички приятели в и извън България във Фейсбук

ЧАСТ ТРЕТА: УЧИЛИЩЕТО - НАЧИН НА УПОТРЕБА ИЛИ ПРОСТО СПИСЪКЪТ

"Няма по-добър късмет за Човек на словото от тоя да живее в интересно време" (журналистически сленг)

"Не е луд, който изяжда зелника, а този, който му го дава, но когато и даващият го, отхапва от него, работата става бая ташкън"(осъвременен фолклор)

В интересни времена се случи да живеем, без майтап, наистина невероятен житейски късмет извадихме с тебе, Ангеле...

Рухна Стената, а на нас ни инсценираха Дворцово-Партиен преврат. И осъмнахме с Митинги... И ни проправиха Пътя към Демокрацията. Но нали сме си българи, па и тези зад кулисите, също като нас, започнахме да градим Нова България. По нашенски: със списъци и с политически субекти и проекти. То не бяха списъци и чудо: на назначени милионери (Андрей Луканов - Иво Недялков), на назначена опозиция (Нора Ананиева -Александър Лилов, на назначени дипломати-агенти, пък и "оня списък" и т.н. Пък и едни субекти и проекти: ДПС, СДС-Център, СДС-Либерали, Либерален Алианс, НДСВ, "Атака", ГЕРБ, "АБВ"...

Седя си вчера и потопен в спомени си мисля, седя си и си мисля, седя си и си мисля, па отварям съботния брой на "Телеграф"-а, дето го купих в София, гдето бях на протестно събрание в НДК - та нямах време да го прочета внимателно и гледам... пак СПИСЪК. Я, викам си, какъв ще е тоя списък?

СПИСЪК "ШУРОБАДЖАНАК" (КОМИСИЯТА "КУШЛЕВ")

1.Бойка Първанова, директор на дирекция, племенница на съпругата на Кушлев;
2.Георги Илиев, главен секретар на комисията, втори братовчед на съпругата на Кушлев;
3.Красимир Илков, експерт в дирекция "МТО", братовчед на съпругата на Кушлев;
4.Георги Видров, експерт в дирекция "Човешки ресурси", племенник на съпругата на Кушлев;
5.Деян Иванов, експерт в кабинета на Кушлев, племенник на съпругата му;
6.Иван Минков, началник на кабинета на Кушлев, негов племенник;
7.Павлин Иванов, шеф на дирекцията в Бургас, кумец на Кушлев;
и 8.Валентин Маринов, директор на дирекция "МТО", управлява заедно с него "Царския ловен клуб".

Е, какво лошо има в работата, да е назначил човекът някого от семейството си, а само тия от страна на жена си, защото както казва народът, откъдето жената, оттам и родата... Та вси, що не взема да направя и аз един списък?!

СПИСЪК СЕМЕЕН КЛАН - СОУ "ВАСИЛ ЛЕВСКИ" - ГР. РУСЕ:

1. Галин Ганчев - директор;
2. Галина Ганчева - съпруга, психолог;
3. Зорница Шеева - снаха, ЗАТС, в момента в болнични по майчинство;
4.Симеон Шеев - доведен син, управител на фитнес-зала, помещаваща се в училището.

Празно няма: Цялото днешно семейство на Шефа е намерило радушен професионален подслон във подведомственото му учреждение. Могъл е, направил го е, то такава е реалността, че...

СПИСЪК "ШУРОБАДЖАНАК", КЪМ СЪЩОТО:

5. Бонка Станчева, ст.н.у., братовчедката на втората съпруга на Ганчев;
6. Пенка Господинова - ст.у. по физика, братовчедка на втората съпруга на Ганчев;
7. Свилен Райчев - ст.у. по философия, братовчед на първата съпруга на Ганчев, председател на Инциативния комитет по номинирана кандидатурата на Галин Ганчев за "Достоен българин за 2008"
8, 9, 10, 11... - 38-семейни приятели, родственици на тъща, градски, съпруги и близки на местни просветни началници, общинари и бизнесмени и т.н.

Препрочитам записките, които съм си водил, когато пишех Летописната книга на училището, начената през много далечната 1908 год. Само един подобен случай на семейно назначение откривам, когато главният учител К.Николов назначава съпругата си в основното училище. Започват интриги и Окръжното Настоятелство я премества в съседното училище "Ангел Кънчев".

И още нещо ни казва тази предателска Летописна книга: в началото на всяка учебна година списващият я, по правило и главния учител внимателно вписва степените на учителите и годишната им плата, а при тази днешна ситуация работните заплати на учителите са... "служебна тайна"...

Е, това е положението. С такива нрави държавата Корумпен скоро няма да види Шенген.

08.02.2011 год.

Атанас Ганчев, Русе

събота, 5 февруари 2011 г.

Съветско-руската стратегия за господство над света не се е променила от Горбачов през Елцин до Путин

По повод на публикацията Кога ли и ние ще се отървем окончателно от окупаторите си?:

Хаха, точно тогава бях в Унгария и този плакат наистина беше навсякъде. Само че впоследствие се оказа, че за никакъв „конец” за товарищите в Унгария не може да става дума. Унгарците продължиха упорито да гласуват за посткомунистите и разни руски агенти. А руската Пета колона невинаги е така лесно разпознаваема.

Ето мнението на двама компетентни автори. Първо, бившият шеф на полското военно контраразузнаване Антони Мациеревич:

„На практика процесът, чрез който Русия контролира независимостта на окупираните по-рано страни е сложна тема. Но същността на системата се крепи на огромен и влиятелен елит, който е създаден и контролиран от Съветската система. Проблемът може да бъде идентифициран в продължаващите съветски навици, невъзможността за лустрация и декомунизация, проблемите с истинската национална независимост на лидерите от бившия елит. Красноречив е примерът на полските специални сили и особено военното контраразузнаване, които до 2006 се управляваха от хора, формирани от съветското ГРУ.”

Второ, беглецът от КГБ Анатоли Голицин:

„Тъй като дори професионални анализатори на Запад невинаги осъзнават какво представлява разузнавателният потенциал на комунистическия блок в действие по отношение упражняването на влияние в полза на блока, е желателно да се дадат поне няколко теоретически примера. Да допуснем например, че определена некомунистическа страна стане цел на разузнавателния потенциал на блока. Това означава, че целият разузнавателен и контраразузнавателен персонал на всички комунистически страни ще разгледа своите разузнавателни ресурси и ще направи предложение какво може да се направи, за да се повлияе на правителството и политиката му, на дипломацията, на политическите партии, отделните лидери, печата и т.н. Това ще означава, че... няколкостотин високо обучени професионалисти и няколкостотин тайни агенти сред населението на страната ще бъдат насочени да работят в различни посоки в името на една цел според съответен единен план. Агентите ще бъдат насочени не само да придобиват информация, но и да извършват определени действия и да упражняват влияние, когато и където се изисква от плана. Техният обединен потенциал да влияят на правителството, печата и общественото мнение би бил значителен.”

При това Голицин описва една хипотетична некомунистическа страна. Какво обаче да кажем за бившите комунистически страни, които са били интегрална съставна част на съветската система? Там има не стотици, а хиляди, ако не и десетки хиляди съветско-руски агенти, които денонощно са заети с „активни мероприятия” за прокарване и налагане на руските интереси.

Не е така лесно отърваването от руските агенти, защото:

Анонимен чешки анализaтор: ... Ако тези „антикомунистически революции” (през 1989) бяха истински, нито една нямашe да е успешна и много хора щяха да загинат по време на въстанията. Никой на Запад нямаше да узнае имената на истинските дисиденти и никой нямаше да научи за истинските революции.

В случая с Чехословакия „антикомунистическият дисидент” Вацлав Хавел през 1975 година пише писмо до тогавашния комунистически президент Густав Хусак, в което осъжда комунистическия режим и обвинява комунистите за нарушаване на Хелзинските споразумения. При нормални обстоятелства такова писмо щеше да бъде разглеждано като директна атака срещу комунистическия режим и Хавел, ако беше истински антикомунист, със сигурност щеше да бъде убит или в най-добрия случай осъден на 20 години строг тъмничен затвор... Комунистическата репресивна машина никога нямаше да допусне нещо подобно, освен ако то не е дело на самия тираничен режим, разбира се, по заповедите на Москва... Хората знаеха добре какво ще се случи, ако започнат някакво въстание срещу комунистическия режим. „Смелата съпротива” на Хавел сещу режима поради това не е толкова смела, както Хавел и компания се опитват да ни внушат...

НОВАТА РУСКА ЗАПЛАХА ОТ СТАРИЯ СЪВЕТСКИ СЪЮЗ на Джеф Найкуист (американски анализатор), 28 януари 2011 г. Откъси:

Тази седмица продължавам разговора си с бившия полковник от КГБ Виктор Калашников, който беше така любезен да обрисува неразказаната история на рухването на Съветския съюз. Калашников е бил анализатор за КГБ и е работел в Австрия по време на събитията 1989-1991. Падането на Съветския съюз, казва той, е събитие, което в широки кръгове се представя и разбира погрешно...

„Аз бях свидетел и ще коментирам по памет какво преживях; как действаха властите и как реагираха. Съществува широко разпространеното мнение, че икономическите проблеми бяха основната причина за рухването на СССР и че те доведоха до реформите на Горбачов. Моите контрааргументи са:

(1) че СССР се управляваше от хора с частни интереси и мотиви;
(2) тези хора бяха напълно доволни от икономическата система на Съветския съюз.

Калашников посочи южноруския град Таганрог, където неговият чичо Алексей е бил началник на КГБ в града. „Аз посещавах него и неговото семейство много пъти през 60-те и 70-те години... той имаше най-хубавото жилище в този хубав южен град. Имаше две Волги, едната от КГБ с шофьор. Хората непрекъснато носеха огромни количества деликатеси в жилището му. Имаше голяма вила на брега на Черно море. Освен това с колеги имаше на разположение самолет..., с който пътуваха до Москва на покупки. Освен това пътуваха в Европа и по Средиземноморието. Така че обобщено чичо ми нямаше икономически проблеми в стария СССР. Повечето номеклатурчици живееха живот на ниво на горна средна класа. Разбира се, днес мнозина от тях имат още по-висок стандарт. Но през 80-те години те не бяха мотивирани да променят нищо радикално. Това бих искал да изтъкна.”

Но докато ръководният елит живее комфортно, народът на СССР живее мизерно. Според Калашников „Марина и аз правехме много скъпи пътувания в СССР като изследователи... В 1980 или 81 посетихме Урал. Да ви кажа честно, посетих стотици предприятия, колхози и совхози, кметства, хотели и села и практически никъде нямаше храна, защото всичко се разпределяше чрез сложна система сред населението. Рафтовете в магазините бяха празни... А водата през лятото почти не можеше да се пие. Миризмата беше ужасна. Условията на живот на огромното мнозинство от народа бяха напълно мизерни. Номенклатурата живееше добре, но до 90% от хората живееха в бедност. Жилищните условия за обикновените граждани бяха отчайващи или катастрофални.

Да, наистина руският народ беше изправен пред тежки проблеми, това е вярно. Но какво от това? Икономическото положение на хората нямаше влияние върху стабилността на режима. Имаше ли опасност от въстание? Абсолютно не. След терора на Сталин ръководителите знаеха как да потискат инакомислие, как да пращат хората в затвора. Те имаха ГУЛАГ. Нямаше, разбира се, никакво работническо движение. Беше напълно тихо, и това беше нормално... нямаше политически или социални вълнения. В Урал например всичко беше в ред. Горбачов можеше да продължи да управлява по същия начин още 20 години. Тогава защо всичко се промени? Аз не вярвам икономическите проблеми да са били основната причина за промените на Горбачов.”

Калашников подчертава нещо важно. Освен това ние знаем от книгите на бегълци от Съветския блок (като Ян Сейна и Анатоли Голицин), че промяната в комунистическата система е бил планирана много преди 80-те години. Тя е съставна част на дългосрочна стратегия. Непосредствената причина според Калашников да се възобнови стратегията е Роналд Рейгън.

„Не той лично, а администрацията му, политиката му, стратегията му и тази на НАТО. В началото до средата на 80-те аз бях в аналитичния отдел на КГБ и там бяха загрижени от военно-политическия натиск на Запада, особено на американците. Имаше съревнование в Космоса, океаните и във военната област. За да оцените всичко това подобаващо, трябва да погледнете събитията в началото на 70-те. Имам предвид, разбира се, войната във Виетнам. Москва извади от нея едно просто заключение. Заключението на Съветския генерален щаб беше, че американците може да бъдат победени на бойното поле, без да се прибягва до ядрено оръжие. За целта е необходима страна от Третия свят, въоръжена и обучена от нас, добра пролетарска партия и силен лидер.

За да спечели такива страни, Съветският съюз се впусна в глобална експанзия под етикета на политика на разведряване. Съветите интервенираха в Африка, превземайки Ангола и Мозамбик и се намесиха в Никарагуа. Беше успешно глобално настъпление с някои неуспехи. Това стана във време на обща американска слабост поради подкрепата, която получавахме от левите и пацифистите. Това включваше ефекта от масови демонстрации срещу американски военни и ракетни бази. Съветският съюз продължаваше така, докато нещо изведнъж не се промени неочаквано за нас.”

Както обяснва Калашников, президентът Роналд Рейгън започва да упражнява военен натиск върху СССР по време на първия си мандат... Дали американците блъфираха? Дали периодът на американска слабост беше преминал? После, през 1986, арабски терористи взривяват дискотека в Германия. „Това беше извършено от либийци с помощта на източногерманската Щази”, каза Калашников. „Трима души бяха убити, включително американски военнослужещи, а 200 ранени.

Няколко дни след това американски самолети бомбардираха Либия. Това беше масивен военен отговор, и това беше сериозно. Моите началници преценяваха ситуацията внимателно и аз участвах в няколко заседания. Само една атака срещу дискотека и американците изпращат бомбардировачи. Значи няма шега с Роналд Рейгън или неговия народ. Този епизод показа, че съветската стратегия за прилагане на натиск срещу Запада беше достигнала своя предел...”

Тъй като Съветският съюз беше започнал да навлиза в Африка, в Афганистан и Централна Америка, американците се почувстваха длъжни да подсилят отбраната си. От стратегическа съветска гледна точка нищо повече не можеше да се спечели чрез директна екзпанзия. Трябваше да започне връщане към друг стратегически модел, държан дълго време в резерва. Новата стратегия трябваше да включва дипломация.

„Става дума за идеята да се създаде общ европейски дом, позволявайки на германците да се обединят и да помолят американците да си отидат у дома, да плащат на Москва, да трансферират технологии в СССР и т.н. Аз знам, че германското обединение беше схема за благоприятен изход за Кремъл, защото в Германия се очакваше да дойдат на власт просъветски сили, главно от левицата. Ние бяхма уверени в това. Основната цел беше американците да бъдат изтласкани от Европа... Работехме директно с германците...

Но това, което се случи като следващо, беше неочаквано. Обединението на Германия се осъществи бързо, за няколко месеца. Никой не очакваше това. В течение на 1990 съветските въоръжени сили, които възнамеряваха да окупират Западна Европа, се озоваха на територия на НАТО. Нямаше опция тези войски да бъдат държани на територията на Германия. Така че руснаците се озоваха в невъзможна ситуация. Съветските войски трябваше да се изтеглят... Изтеглянето до голяма степен дестабилизира съветската система...

Ситуацията изискваше внезапна промяна на вътрешната политика. През август 1991 консервативни сили уж опитаха да направят държавен преврат. Самият Горбачов нагласи нещата защото се чувстваше измамен в Европа. Въпреки това те накараха Садам Хюсеин да окупира Кувейт и Садам започна да заплашва Саудистска Арабия. Буш-баща беше достатъчно умен, за да не навлезе прекалено дълбоко в Ирак навремето, а Съветският съюз стана незаменим партньор на Запада в ООН и Съвета за сигурност.

По-късно 11 септември 2001 беше необходим, за да се подмами американската армия в Ирак и Афганистан. Това направи Вашингтон още по-зависим от Москва, и това е ситуацията и сега. А разпадането на СССР през 1991 беше свързано с ескалация на политическата криза в Украйна. Украйна е голяма и важна част от Съветския съюз и украинците продължаваха съпротивата... Знам от служители на КГБ в Украйна, че те през цялото време се страхуваха, че нещо става и ако загубят контрол, това ще означава сериозни неприятности за Москва. Поради това украинският КГБ беше още по-брутален и по-твърд от руския. На нашите срещи в Лубянка ние... ги критикувахме. Но те отговаряха: „Нямате си представа колко опасна и тежка е ситуацията в Украйна.”

И когато съветските войски се изтеглиха от Европа, украинските активисти организираха въстание. Украинците бяха готови за въоръжено въстание. Те имаха и части сред съветските въоръжени сили. Бяхме предупредени за това и то беше сериозно. Ръководството в Киев непрекъснато молеше Москва за помощ, за някаква подкрепа. Но Москва не беше в състояние да помогне, защото беше ангажирана с Германия и НАТО. Така че беше напълно невъзможно да се мобилизират части, за да бъде потисната украинската съпротива. Това беше истинският проблем. Ако Украйна станеше независима, ако националдемократите дойдеха на власт там, със Съветския съюз беше свършено. Това беше ясно на всички. Без Украйна, СССР беше фикция...

Но не всичко беше загубено за КГБ или комунистическия елит. Десетилетия преди това съветските стратези бяха предвидили период, когато ще е необходима реформа на съветската система. В публикувана в 1984 книга беглецът от КГБ Анатоли Голицин пише за таен план за премахване на господството на комунистическата партия. Това според него ще е заблуда. Комунистическата партия ще продължи да съществува под повърхността. Тя само ще премине в нелегалност или ще се разцепи на различни нови партии и ще контролира руския политически процес по сценарии. Калашников отбелязва гъвкавостта на Кремъл в лицето на кризата:

„Москва успя да се прегрупира, да се възстанови, като създаде ислямистките сили. Така тя запази съветската легитимност. Това е изключително важно да се разбере. Дипломатически Руската федерация е днешният Съветски съюз. Тя има всички пълномощия и атрибути в Съвета за сигурност и т.н. И тя запазва статута си на ядрена свръхдържава. През 1991 ни казваха: „Слушайте, другари, това е поражение за нас. Но това е временно.” Съветският съюз никога не е приемал никакво поражение в Студената война, нито за миг. Няма дори временно прекъсване на политиката от Горбачов през Елцин до Путин. Ние се реорганизираме и ще се върнем...

А какво беше отношението на висшето ръководство на КГБ по това време?

През октомври 1991 бях на среща в Москва с генерал Виктор Иваненко, който отговаряше за сигурността в КГБ. Той искаше да ме види и да обсъдим ситуацията с парите на комунистическата партия и КГБ. Австрия, където работех за КГБ, беше централна за международния бизнес на КПСС. В Австрия ние контролирахме няколко банки, техните генерални директори бяха офицери от КГБ, т.е. в капиталистическа Австрия. Руското присъствие в Австрия беше подавляващо.

Но исках да кажа за срещата с ген. Иваненко, че ръководството на КГБ не показваше тревога или лоши чувства към събитията. Те просто преподреждаха бизнеса си според новата ситуация. В самата Виена босът на комунистическата партия смени костюма си и стана капиталист. Обратът към капитализъм в Русия не беше искрено обръщане към свободата. Приватизацията на Съветския съюз просто означаваше трансфер на държавната собственост в ръцете на номенклатурата... Това е формулата на контролирания капитализъм в Русия.

По този начин според думите на Калашников руските комунисти използваха процеса на „приватизация”, за да се превърнат самите в бизнес класа и да сключват сделки със Запада... Така те отново поставят Запада в мрачна стратегическа позиция заради Ал Кайда, заради зависимостта на Запада от руски газ и петрол и поради икономическото сътрудничество с Русия. Всичко това ще позволи на Русия да разпространи своите военно-политически операции по цялото земно кълбо. Русия днес има ресурси, за каквито дори не можеше да мечтае по време на Студената война...

Същото важи за западните медии, финанси и т.н. и т.н. Полето на разузнаването се е променило и сега се използва различна тактика... Но шпионажът е не по-малко усилен от по-рано, даже е по-интензивен. Ето как нова заплаха израства от старата заплаха. За да цитираме майора от КГБ Анатоли Голицин, това е случай на „нови лъжи за старото”.

Подготви: АНОНИМЕН

петък, 4 февруари 2011 г.

Много поучително интервю на Иван Костов: Трябва мъжество за да станеш и да кажеш: "Аз съм политик!"

Препечатано от в-к КЛАСА: Иван Костов, лидер на ДСБ и съпредседател на Синята коалиция: Има гражданско общество и то ще реагира на следващите избори

Трябва мъжество, за да станеш и да кажеш: Аз съм политик!

Снимка: Мишел Герон

Г-н Костов, ДСБ все по-често говори за полицейски произвол. Това не задълбочава ли несъвместимостта с понятието „европейска демокрация”?

Да. Полицейският произвол е абсолютно недопустим за европейска държава. Той не само не се толерира от демокрацията, но и потъпква демократичните институции и изкарва хората на улицата.

Защо механизмите на демокрацията позволяват да се случва това?

Защото нямаме добре изградена демокрация. Ние нямаме независима съдебна власт, нямаме върховенство на закона. Демокрацията функционира като цялостна система, когато има върховенство на закона и то се признава от всички институции. При нас няма такова нещо. Ето ви пример: министърът на вътрешните работи обяви за невинен кмета на Сливен, който е обвинен от прокуратурата. Това е абсурд! Същият министър чете в парламента разговори, записани със СРС, и обяви лекари за убийци. Явно има проблем, щом член на правителството действа по този начин. Видимо не е завършена работата по изграждане на демокрацията. Подобни действия не са възможни в нито една европейска страна с изградени демократични механизми.

В такива случаи е задължително да се попита: ”Кой има полза от това?”

До края на миналата година казвах, че натискът на полицията над престъпния свят става все по-отчаян поради липсата на стройно изградени обвинение и съд. Сега този натиск премина оттатък отчаянието и се превърна в насилие. Това е признак на слабост! На голяма слабост и невъзможност да бъдат решени задачите за противодействие на престъпността със средствата на демократичните институции, включително и съда. Това означава неспособност, некомпетентност, липса на воля, отсъствие на политическа решителност.

Кой има изгода от всичко това? Безспорно – престъпният свят! Корумпираните висши служители, корумпираните сред политиците... Защото в тези условия престъпници се кандидатират за президенти.

В началото на годината казахте, че скандалите в страната са като пожари, чийто дим скрива политическия хоризонт. Какво трябва да видим отвъд димната завеса?

Политическият хоризонт се очертава от нуждите на хората. Скандалите пречат да се видят конкретните проблеми на обществото. Пречат на държавата и институциите да се съсредоточат в тяхното решаване - един по един, с ежедневна къртовска работа. Непрекъснато, бавно, методично, неотстъпно. Това, което не се вижда зад дима, са огромните нужди на едно бедно население, най-бедната част от Европейския съюз. Това е истинският проблем, който трябва да решават българските управляващи.

Преди ден заявихте: ”Ако този парламент продължава да бяга от всички теми, ще добяга до предсрочни избори.” Доколко е реална тази перспектива, след като правителството получи вот на доверие?

Това е възможно да се случи, ако мнозинството бяга от отговорността си да упражнява властта. Основната отговорност на демократичната власт е ефективният контрол. Ето, парламентът отказва да упражни контрол над изпълнителната власт. Това демотивира всички участници във властта. Защо някой да се навира между шамарите, да дава експертизи, след като това няма никакво значение. Това демобилизира участниците във властта.

Същото става и с парламентарната група на управляващите. В четвъртък в един вестник има заглавие, че парламентарната им група се е разцепила по въпроса, дали да има анкетна комисия за нещата около лекарите в болницата в Горна Оряховица.

От депутатите на ГЕРБ 16 гласуваха „въздържал се”...

Не, аз не знам дали се има предвид това или неща, случили се вътре в групата. Но знам, че докато говорех от трибуната, виждах срещу себе си депутати на ГЕРБ, които кимаха с разбиране. Виждах ги, че ме разбират и споделят това, което казвах. Говорим за живи хора, дошли в парламента със своите чувства и морал, а не за да събират пощенски марки примерно.

Говорите за деморализация на институциите. Но този процес не върви ли отгоре надолу, не се ли деморализират и гражданите? Не реагират ли те с отказ от участие на избори примерно?

Не, не стигам дотам. Мисля, че в България има гражданско общество и то ще реагира подобаващо още на следващите избори. Сигурен съм в това!

Заради нещата, които се случват в Египет, но и заради нещата, които се случват в Белгия – мислите ли, че площадната енергия на българите е още жива?

Сигурно е, че площадната енергия на французите е винаги налице! Дали и при нас е жива – времето ще покаже. Но има моменти, в които хората усещат, че нещо трябва да се направи, и го правят сами. И тогава се намират лесно водачи. Това е енергия, която избликва отвътре. Но ако хората нямат желание да излязат на площадите, не може да ги изведе нито Станишев, нито Доган. Как си представяте Доган начело на градски протест в София?

След всичко казано от вас може ли да се говори за криза в управлението?

Когато се бяга от контрол, когато се избягва истината – има упадък на волята за управление, не само демотивация... Вижте как премиерът говори на министрите си, на депутатите, как ги нахъсва. Той се мъчи да противостои на демотивацията им. Има ясен упадък на волята да се управлява. Веднага след упадъка на волята, след демотивацията и деморализацията следва кризата в управлението. Времето ще покаже кога точно ще настъпи. Но признаците са налице, те водят нататък.

Има един вечен въпрос: ”Какво трябва да се прави?” И от страна на така наречената политическа класа, и от страна на гражданското общество?

На общия въпрос трудно мога да ви дам конкретен отговор. Но мога да отговоря за всяка отделна сфера или политика какво трябва да се прави. Конкретните политики решават конкретните въпроси. В това отношение знам какво трябва да се прави. И все пак - в най-общ план изборите ще решат съдбата на страната. И ГЕРБ ще бъде наказан най-вероятно от избирателите заради безволевото си управление, заради некомпетентността, проявявана от част от министрите, заради коалицията му с „Атака”. За пропиляното обществено доверие.

В началото на това управление вие, Синята коалиция, бяхте негови партньори. Но бяхте ли и съюзници?

Съюзници – не! Защото съюзниците споделят и обща отговорност, нали? Ние не можем да носим отговорност за действията на управляващите. Партнирахме им, защото подкрепихме тяхната антикризисна програма, която те изоставиха. Подкрепяхме програмата им за управление, която те изоставиха. Т.е. ние подкрепяхме политики и политиката им на управление, която те заявиха и после не изпълниха. И това е и отговор на въпроса, който Бойко Борисов патетично зададе: ”Аз, ако знаех, че вие ще ме изоставите...”. Да, но ние, ако знаехме, че ти ще изоставиш собствената си програма за управление и антикризисна политика, нямаше да те подкрепим от самото начало. Доверието не е нещо, което можеш да вземеш като чадър – да го сложиш в колата си и да го отваряш при дъжд. Доверието в политиката зависи от стъпките, от действията. Как да подкрепяш някого, който се отказва от собствената си програма за противодействие на кризата? Кой помни онези 62 мерки, които правителството написа заедно с „Подкрепа” и работодателите? Какво се изпълни от тях, помним ли ги?

Има социолози и проучвания, които твърдят, че все повече традиционни десни избиратели припознават ГЕРБ като своя партия, като носител на класическото дясно. Дали този процес, ако го има, не намалява електората на Синята коалиция?

Вижте, в България всичко се купува и продава. Купуват се и се продават и социологически изследвания. Има социолози, които са фортпостове на политически стоящите зад тях лица. И вършат мръсната работа, която политиците не искат да свършат или дори да кажат на глас.

Това означава ли, ако използваме една крилата фраза, че слуховете за смъртта на десницата са силно преувеличени?

Много силно преувеличени! Предстоящите избори ще отговорят на този въпрос. Каквито и изборни кодекси или алинеи да се правят от управляващите с идеята да спечелят предимство на избори – всички и винаги се обръщат срещу тях. Когато си загубил доверието на хората, на избори винаги проличава.

Колко политици има в това Народно събрание? Питам ви, защото вие сте единственият от всички 240, посочил в графата „професия” – политик.

Много малко. Може би една извинителна причина за депутатите да не посочват „политик” като професия е, че у нас политик е мръсна дума. Трябва мъжество, за да станеш и кажеш: ”Да, аз съм политик! Хвърляйте кал срещу мене, хвърляйте обвинения, говорете лъжи, не пестете обидите си – аз съм отсреща. Аз продължавам да служа на хората, на тези които са ме избрали.”. За това се изисква сила, изисква се усещане за отдаденост. Аз съм се отдал, няма за кога да сменям попрището си. Мога, разбира се, да се занимавам и с друго. Но вече съм избрал политиката. Нямам причини да се отказвам от нея, след като толкова много съм направил. За съжаление в България политик означава крадец... Няма журналист, няма артист, няма художник, няма интелектуалец, който да не говори обидни неща за политиците.

Ако сравним нашето отношение към политиката и политиците с отношението на англичаните, веднага се вижда огромната разлика. Англичаните не прощават слабостите на политиците си, но никога не губят представа какво е да си политик. Когато говорят за политика и за политици, знаят все пак, че това са хора, които са се обрекли да служат на обществените интереси, а не на своите лични. По дефиниция! И винаги запазват дистанцията, разстоянието и един вид респект. Към този, който го е направил, който е успял да подчини собствените си интереси на интересите на другите. Може би е така, защото в Англия има много примери, които доказват, че уважението на англичаните към техните политици е основателно. Цялата им история, политическите им постижения, практикуването на политиката е направено по този начин – от хора, които са заслужили уважението. При нас няма такава история, няма подобни заслуги, няма ги постиженията. Има непрекъснато замеряне с компромати и с кал... А може би у нас нихилизмът към политиката наистина тръгва и от самото Народно събрание. Защото няма самоуважение.

Извинете ме, но лексиката на парламента невинаги се различава от лексиката на критиците на политиците...

Така е. Но трябва ли да ви кажа, че лексиката на премиера не се различава от езика на улицата? Мнозина говорят като него не защото са хора от улицата, не защото не могат да говорят смислено, сдържано, без да използват жаргон, а защото това изисква популисткото говорене. Има публика, която харесва такова говорене. Бойко Борисов говори съзнателно по този начин, поне според мен. Така той радва онези, които разбират само този език; показва им, че е човек, излязъл от низините, и им е останал верен. Да, но тази игра е до време.

Интервюто взе Борислав Наумов

Да си спомним 4-ти февруари 1997 г., апотеоза на народната революция срещу комунистите

Как народът изрита от властта старата блудница БСП

(Текстът по-долу е глава от моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България", излязла от печат през 2008 година, издадена от изд- ИЗТОК-ЗАПАД.)

Ето че стигнахме до дните на нов подем на българския дух, които дойдоха някак си внезапно, неочаквано, и то едва към края на 1996-та година. Жан Виденов, след като доведе страната и държавата до пълен разгром, си даде оставката, а пък БСП почна да крои варианти дори и в тази ситуация да остане на власт. Щото тази партия, знайно е, никога не е страдала от някакви морални скрупули...

Това на народа се видя крайно нагло: да съсипят всичко и да излязат с претенцията, че те пак ще го оправят! Гоце Първанов вече беше станал неин лидер и с крещящата си безличност увенча залеза на тази партия тогава. Изведнъж хората излязоха на улицата, понеже, както вече казах, ножът вече беше опрял о кокала: за няколко дни отчаяните хорица станаха граждани, а пък обезверената тълпа се превърна в народ. Това бяха вече дните на хиперинфлацията, когато хората бяха останали даже без хляб, когато всичко се сгромолясваше, когато за броени дни изгоряха спестяванията на всички, а пък бизнесмените масово фалираха. Единственият изход остана хората да си поискат правата и да пожелаят възмездие за крадливите си управници. И ето, колони от намръщени хора скоро се появиха във всеки български град, а пък София закипя, и то в най-студените дни.

Казах вече, че пример да излезем на улицата ни дадоха братята-сърби, които всеки ден, в дъжд, сняг и виелица, си протестираха против “друже Милошевич”, който скоро ще стане най-близък сърдечен приятел на нашия Гоце. Но преди това той трябва да разпали касапницата в Косово, както преди беше разпалил касапници къде ли не из Югославия. От което национал-комунистът Гоце ще му се възхити, ще го почувства като родствена душа и дори като “герой” и ще почне да му пише сълзливи поздравителни писма, започващи с думите “Скъпи другарю Милошевич!”. Голямо мекере ще излезе от тоя Гоце тепърва, помнете ми думата.

Аз в тия дни често ходех в София – Бог знае как съм намирал пари за тия пътувания?! – а иначе всеки ден си бях на демонстрациите в Пловдив. Най-сюблимният момент от тия събития беше 10 януари 1997 година, когато цял ден народът, наводнил улиците и площадите около Парламента, протестираше с искане комунистите да сдадат властта. Хората напираха даже да влязат вътре в Парламента, та собственоръчно да наказват безобразниците. Другарите-депутати се барикадираха вътре и с отчаяни лица пееха патриотични песни (“Къде си вярна ти любов народна…” и други такива), понеже, знайно е, комунистите са си големи циници, от нищо не ги е срам, могат всичко да опошлят, пък иначе много си падат и по сълзливите мелодрами. Вечерта обаче, когато повечето протестиращи си отидоха по домовете, другарската партия даде заповед за атака и специалните полицейски сили за борба с безредиците се нахвърлиха да бият с палки по главите останалите не повече от 1000 граждани. Доста глави пукнаха, в това число полицаите с неизкоренени милиционерски рефлекси набиха и разбиха главата и на бившия премиер, на депутата Филип Димитров (после лъжеха, че не били го познали!) и на мнозина други. Явно се надяваха на другия ден в столицата да се възцари страх, а пък партията да векува във властта: напразни се оказаха обаче тия копнежи! Скоро партията ще разбере, че съвсем неправилно, и то без кръчмаря, си е направила сметката.

Спомням си, че рано сутринта на 11 януари, след като цяла нощ бях слушал по радио Дарик за ставащите решаващи събития около Парламента, аз пристигнах в София с влака и минах по жълтите павета около парламента, за да видя с очите си какво е ставало. Имаше обърнати пейки, будки за вестници, други такива белези на историята, а пък витрините на хотела, намиращ се зад опашката на коня на Царя Освободител, бяха изпотрошени и чистачките метяха отломките. За мен лично беше много важно да разбера какво точно ще стане тепърва, дали ще се събудят старите атавистични национални комплекси на страх и крещяща мекушавост, т.е. дали ще възтържествува и в оня момент нашата исконна българска поговорка “Покорна главица сабя не я сече…”. Интересуваше ме какъв ще бъде ефектът на това брутално милиционерско насилие, исках да разбера дали борците за демокрация ще излязат пак на улицата и колко ще бъдат ако излязат. Към обед вече нещата се изясниха, и аз разбрах какво ще става когато отидох в сградата на СУ “Св.Климент Охридски”, за да пия чай в топлото кафене на “Яйцето”.

Аз до тоя момент в тия мои записки съвсем не съм писал за огромната историческа роля, която имаше нашата родна Алма Матер в събитията след 1989 година, и да не напиша нищо ще бъде голяма несправедливост. Всъщност оттук почваше всичко в ония години: студентството, пък и най-елитните интелектуални представители на нацията, бяха същински авангард във всички борби за демокрация, които протекоха в ония години. СУ беше нещо като “щаб” на най-размирните и напредничави духове, много пъти именно студентите и най-добрите им преподаватели (понеже имаше и много комунистическа академична сволоч и в СУ, има я и сега още!) повеждаха софиянци на щурм срещу омразния комунистически бастион. Така беше и в размирната 1989, така беше и по градовете на истината в 1990 и след нея, така беше във всички ония години, в които студентите се решаваха на най-отчаяни действия като политически и окупационни стачки, когато, качени дори и на покривите на университета, бяха заявили твърдата си решимост да стоят там до момента, в който комунистите не си идат. Чест и хвала на онова българско студентство, което с поведението си уми срама заради поведението на цялата малодушна нация!

Там, в СУ, за всичките години на преход, пък и преди това, духовете бяха разбунвани и опозиционният антикомунистически плам беше поддържан от професори-волнодумци като Николай Генчев, Иван Славов, Цочо Бояджиев, Николай Василев, акад. Кирил Василев, Сергей Гарджиков, Калин Янакиев и мнозина други. Та ето защо аз съвсем правилно в онази студена утрин на 11 януари 1997 година отидох да се сгрея в кафенето на СУ, пък и да видя там какво е разположението на духовете. Признавам си, беше ме страх да не би дори и студентите да се уплашат; но към обед нашите героични тогавашни студенти изцяло опровергаха този мой скептицизъм.

Някъде още към 10 часа в Яйцето на СУ започнаха да пристигат развълнувани млади хора, които просто нямаше какво да се убеждават или да обсъждат: всички бяха крайно възмутени от снощните толкова брутални действия на властта! Появиха се и някои студенти с бинтовани глави, което предизвика овации на останалите, които ги приеха като герои. Младежите и девойките прииждаха и към обед целият университет вече приличаше на разбунен кошер: беше пълно с млади хора, които бяха способни на всичко за да защитят младата българска демокрация! Много вълнуващ беше този момент и аз, какъвто съм си сантиментален, със светнали от радостен блясък очи, се чувствах в тоя момент горд, че принадлежа към нацията, която е родила и възпитала такива млади хора.

Студентите излязоха на улицата към обед, море от млади хора се люшна и тръгна от университета, за да залее скоро цяла София: всички знаем какви са софиянци, само чакат да им замирише във въздуха на революция! Прииждаха развълнувани граждани отвсякъде, ето защо е несправедливо да не кажа в този момент, че за всички ония тежки години на преход и на битка за демокрация софиянци като цяло бяха също авангард на многострадалната българска свобода. За всичко позитивно, което все пак е станало у нас във всички ония години след 1989 година, за историческите ни постижения, увенчани с влизането на България в ЕС, не друг, а гордите граждани на София имат решаващ пример; те масово бяха най-горещи привърженици на СДС и на реформаторите в българската политика. Разбира се, целият народ изстрада тия наши постижения, начело също като най-предани свободолюбци бяха и пловдивчани, и варненци, но на София, разбира се, принадлежи решаващата роля. Това трябва да се признае, и ето, тогава, в оня исторически миг, когато огромното човешко море се разклати и тръгна от сградата на СУ на оня паметен 11 януари 1997 година, аз самият, безкрайно развълнуван, със сълзи на очи осъзнах, че с комунизма този път е свършено, и че другарите съвсем скоро ще бъдат изритани от властта.

Почнаха се демонстрации, които продължиха оттук-нататък всеки ден, и то не само в София, ами и по цялата страна. Начело на този народен подем застана обединената опозиция, начело със СДС и Иван Костов. Костов тогава успя да обедини цялата опозиция, дори в един момент, в самото начало, и Доган дори е имал директива да се прави на “опозиционер-антикомунист”, ама скоро се съвзе и си мина при майката-кърмилница. И Слави Трифонов дори в оня момент беше демократ, понеже явно още не е бил станал мутра. За Бойко Борисов нищо не знам, него просто го нямаше още: как ли изобщо Слънцето е изгрявало тогава без него?!

Петър Стоянов по това време вече беше избран за президент, ала още не беше встъпил в длъжност: това трябваше да стане към 20 януари. На 10 януари той се опита като Жельо на 14 декември да призове хората да спрат натиска към Народното събрание, ала беше освиркан от тия, които наскоро го бяха избрали за президент: от този момент той започна много да внимава. И по тази причина се превърна в безпардонен най-банален популист, който не пропуска случай да се подмаже на “народа” и на “хората”. В решаващите събития на януари 1997-ма той, по тази причина, беше на страната на протестиращите, а пък по същата причина през 2001 година ще почне да се подмазва на “Негово величество” – и ще получи шут от избирателя, който не търпи все пак чак толкова явната политическа проституция. Когато медиите, държани от ченгета на ДС, ще почнат своя ужасен натиск срещу кабинета Костов, в най-решаващият момент П.Стоянов, заради духането на нови ветрове, ще предаде тоя, който го тури за президент, и патетично ще се провикне “Иване, кажи си, те ще те разберат!”. Това “те” сме ние, дето пък го избрахме да бъде президент. Сиреч същите, дето след време от неговите уста ще бъдем оприличени на “разгромени авари”.

Ала на 4 февруари 1997 година Петър Стоянов ще бъде носен на ръце от революционния народ – и най-дребните души си имат своите мигове на триумф, особено ако принадлежат към елита на един толкова наивен народ. И нашият Пешо, застанал като Наполеон на Арколския мост, и точно по същия начин мушнал два пръста в жилетката си, ще почне да произнася с комсомолски плам онази исторически-патетична реч, а именно, че трябвало да затворим веднъж-завинаги “фабриката за илюзии”. И, подобно на Чърчил, добави, че може да ни обещае само “кръв, пот и сълзи”. Горкият, той си беше и си остана най-водевилен позьор. Малко по-голям дори и от фукльото Б.Борисов – да ни пази Господ от такива…

Повече от 20 дни всекидневни демонстрации след 10 януари бяха нужни за да могат другарите да клекнат: не е лесно комунист да го откажеш от властта, а сам той да се откаже – такъв случай природата не познава. БСП си искаше да управлява – въпреки апокалипсиса, който сама устрои! – поне още две годинки, понеже, представете си, народът бил искал тя да го управлява! Усукваха, въртяха, сукаха, извиваха се как ли не нашите другари-комунисти, предлагаха комбинации, опитваха с шантаж, подкупваха, ала не, не можаха да се задържат. И властта най-после, на 4 януари, беше изтръгната от скопчените в нея мъртвешки пръсти на столетната партия. За целта обаче се наложи опозицията в лицето на СДС-ОДС да предприеме най-отчаяни действия: блокади на кръстовища, ж.п.прелези, на цели градове. В ужасния януарски студ хората не се прибираха денонощно, дежуреха край барикадите, животът замря, стигна се в един момент до пълна парализа на страната. Тогава именно Гоце Първанов като лидер на БСП беше принуден – “под натиска на улицата”, сиреч “доброзорно”! – да сдаде властта.

Подписа се споразумение за извънредни избори, и беше съставено служебно правителство, начело с кмета на София Ст. Софиянски – изглежда само затова, че бат ви Бойко, уви, го нямаше още тогава…

Ние, българските демократи, победихме и отхвърлихме за четири години комунистическата гнус, която ще се завърне едва в 2001 година, предрешена под смачкания образ на мадридския мошеник. А горките братя-сърби цяла зима в дъжда и в снега протестираха срещу Милошевич, ала оня сръбски комунист, приятелят на Гоце, се оказа доста по-твърдоглав. Властта от ръцете му ще бъде изтръгната едва с помощта на… натовските самолети! Нашият Гоце, възхитен от чутовния подвиг на “друже Милошевич”, който се опита да прекара под ножа албанците в Косово, му пишеше в ония години сърдечни писма, пълни с пожелания за победа. А пък когато НАТО ще удари Сърбия, таварищ Гоце ще поведе в София антинатовски демонстрации на червените бабички под лозунга “НАТО – убийци!”. И ще иска Костов да разреши прелитането през територията на страната на руски самолети, опитващи се да помогнат на сръбските другари. Гоце и приятел на Саддам Хюсеин ще стане в ония години, по времето на ембаргото на ООН срещу иракския сатрап, и ще направи наш Гоце доста афери със саддамовия петрол, от които ще дойдат доста милиончета в касите на БСП. Но това са доста по-късни събития, за които ще пиша когато му дойде времето.

Да, същият този Гоце, за чиито кралимарковски подвизи в периода 1997-2001 г. пиша сега, в 2001-а година ще стане… президент на България! Какво да каже човек, доста странен народ сме, няма що. Да не употребявам някои други, по-неприятни, ала по-верни думи. Винаги сме готови да станем за резил, да се омаскарим сами колкото можем, пък после се мъчим да се умиваме някак от мръсотията. Ето сега на хоризонта се е появил нов чутовен бабаит, кандидат за властчицата, и той се казва бат ви Бойко.

Пардон, налага се да свършвам този очерк, щото ще трябва да ида да повърна…

Мисията е изпълнена: работното място е освободено, неточният човек е отстранен...

Пиша и плача, Ангеле, целият съм болка, душата ми е стегната като в обръч, сърцето ми кърви, връщам се към дните на ужаса, които ме изпратиха на лечение в ОДПЗ - гр. Русе, където едва бях изправен на крака; днес просто недоумявам как съм излязъл жив от ужаса, как по-сетне съм не съм си отишъл без време?! Не, не, не, не трябваше да подхващам тази кървяща душевна рана, която никога няма да зарасне, знам, че го правя с цената на здравето си, но колко ли време ми остава да живея?!

Знам много добре, че днешното наше общество е сурово, жестоко с безразличието си към болката и страданието, знам, знам, знам, но ако аз не изгоря, ако другите около мен не преодолеят апатията и безразличието, ако хора като теб не откликнат на човешкото страдание, що става тогава с нас, за какво живеем?! За единия къшей горчив хляб, заради едничкия клетичък животец ли?!

Боли, боли, боли, тресе ме, тресе…


ВТОРА ЧАСТ: ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДНО НАСИЛИЕ

(правното законодателство и блюстителите му – между гротеската и фарса)

"Когато фактите говорят и Боговете мълчат... но и да изслушаме и другата страна" – основни постулати на римското право.

СЛЕДИТЕ ОСТАВАТ: Из трудово досие на Атанас Маринов Атанасов-Ганчев

(период 2005-2010)

Всичко започна като в роман на Франц Кафка. Трябваше да се освободя работното си място, беше необходимо за семеен приятел. И започна месомелачката. Но аз съм го описал в "Не превръщайте българското училище в ЕАД, г-н Директор" - clubs.dir.bg и "Кошмарът се завърна", НUMANUS, 4ХІ.2010, „Не, не, не искам повече страдание, боли, боли, кърви, кърви...”

ПРОТОКОЛ

гр. Русе, 26.09..2005 г.

РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ДЕСЕТИ граждански състав, в открито съдебно заседание на 26 Септември 2005

Свидетел Николай Радоев Петков (Съдът разясни на свидетеля, че носи наказателна отговорност за лъжесвидетелстване на основание чл.290 от НК)

Управител съм на частна фирма. Познавам ишеца тъй като сме членове на един и същи литературен клуб. Знам, че работи като учител. Атанас ми се беше оплакал, че в началото на годината януари месец бил изнуден да подаде молба за неплатен отпуск от директора на училището. Помоли ме, тъй като се опасяваше да не стане нещо подобно да присъствам заедно с него когато ходихме беше след края на учебната смяна, но точно датата не си спомням. Отначало директора го извика и той влезе сам и след това видях, че Наско излезе афектиран, като не знам какво са приказвали. След като се отвори вратата и вече присъствахме на разговора, директорът каза, че са в добри отношения и е благосклонно настроен към Атанас и затова му предлага два изхода или да получи заповед за дисциплинарно уволнение, или за неплатен отпуск. Имаше два листа, но конкретно със съдържание не съм се запознавал. Директорът му каза, че отпуската му ще е до началото на следващата учебна 2006 година, но дотогава в зависимост от физическото и психическото му състояние ще прецени дали да го вземе на работа. Наско му отговори, че трябва по някакъв начин да се препитава и така няма да има средства и положението му ще е още по-тежко. Беше много афектиран. След това тръгна да си събира нещата и те се разпиляха. Спомням си, че беше взел двете заповеди и директора си издърпа тази за уволнението. След това като излязохме в коридора, директорът ни последва. Предлагаше на Наско да му помогне като го вземе на работа като портиер. Ние си тръгнахме..."

Свидетел АНТОН РАДОСЛАВОВ РАЧЕВ (Съдът разяснява на свидетелят, че носи наказателна отговорност за лъжесвидетелстване на основание чл.290 от НК)

... Тръгнахме си, като директорът ни изпрати. След това на друга среща в училището не съм ходил. Господин Ганчев ми се беше оплакал, че преди това е бил принуден да подпише молбата за неплатен отпуск, но не е имал свидетели. Преди това знам, че беше в болнични, като на два път съм го посещавал в ОДПЗС – Русе, като това беше февруари и март 2005 год. Преди тази среща господин Ганчев се оплака, че януари месец е бил изнуден да подпише молбата за неплатен отпуск, но не е имал свидетел и за това поискал да присъстваме с него. На тази среща, на която присъствахме, той не е подписвал нищо."

А ето резолюция върху молба 383/30.05.2005 г., с която искам да ми бъде предоставено копие от паралелната заповед за дисциплинарно уволнение: Отказвам на подателя, няма налице, но такава заповед по начало, че такава заповед не е съществува и не е съществувала.". Какъв объркан ред на мисли, упражнил достатъчно влияние и върху стила, затова след тази резолюция всички мои молби или не бяха резолюирани с "Да" или "Не", или просто не беше им обръща внимание.

РЕШЕНИЕ № 220, гр.Русе, 24. 10. 2005 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Русенският районен съд Х граждански състав в публично заседание на 26-ти септември през две хиляда пета година

РЕШИ:

Осъжда СОУ "Васил Левски" - Русе, представлявано от директора Галин Ганчев да заплати на Атанас Маринов Атанасов-Ганчев, ЕГН:500420... сумата в размер на 2100 лв, обезщетение по чл. 213, ал 2 от КТ за незаконно недопускане на работа в периода от 03.05.2005 до 26.09.2005 г., както и сумата в размер на 70 лв. - разноски по делото.

(И един личен въпрос: с какви средства ми беше заплатено това обезщетение, което набъбна почни двойно, защото бях възстановен на работа едва четири месеца по-късно, чл.213,ал от КТ е императивен относно вината и солидарната вина, питам, защото в невъзможност да бъда учител, защото работното ми място бе изтъргувано още през тая 2005 год.? Вие ми заявихте, че докато сте Директор, аз учител тука няма да бъда и че ако не приема да бъда преназначен за библиотекар, мога да го осъждам колкото си искам" съдът ще те връща, ще плащам от училищния бюджет, съди ме колкото си искаш... И още – не затова ли бяха салтоморталетата в НОИ и НАП, надлежно регистрирани като нарушение от страна на РУСО в писмо ОП-5692-22323/05.10.10? Но има ли наложени административни санкции, най-малкото, не зная, никой не ме е осведомил за това, само дето аз съм ощетен от това, от 2008 год. загубил трудовото си възнаграждение, което ми се полага за І ПКС, все пак делегиран бюджет, пък и кой си ти за да се възправяш срещу директора си?

РЕШЕНИЕ № 602

ГР. РУСЕ, 06.12.2005 год.

Русенски окръжен съд гражданска колегия в публично заседание на 25 ноември две хиляди и пета година

... Пред въззивната инстанция СОУ "Васил Левски" гр. Русе представят оригинала на молбата на Ганчев за ползване от 28.01.2005 г. върху която има резолюция "Да” със същата дата.

Да, ама не, както обичаше да казва доайенът на българската журналистика Петко Бочаров! Тази молба, писана под диктовката на самия директор, затворен в кабинета му, заобиколен от верните му служители от ръководството и синдикалните лидери, ми бие изтеглена от ръцете за да мога да бъда шантажиран впоследствие, за да си тръгна, изтеглих копие от нея с молба №384 от 30.№5.2005 год. по искане на адвокатката ми и без резолюция върху нея, така е представена и на заседанията на РРС, затова и оригиналната молба бе изискана от председателя на съдийската колегия г-жа Пенка Димитрова и бе вписана в протокол към заседанието на съда.

Но нищо ново под слънцето галинганчевско: "... Смущението на Горан (Галин, бел. моя) Ганчев беше много голямо от факта, че боровчани, минавайки през Две могили са научили, че Горан е присъствал на събранието там. Подписът на Борово се оказа фалшифициран. Така той напълно беше разкрит като фалшификатор и манипулатор...

Загубил доверието на НКС, той бе посъветван да си подаде оставката като председател на КС на СДС, което и направи на 12.09.1994 год. Впрочем манипулациите са негова стихия, неговата втора природа, за да се стигне да грозното твърдение в негово интервю във в."Утро" (рубриката "Свободна зона", 22.01.2009 год., стр.4"

„... Майка ми е внучка на Венета Ботева и е кръстена на нейно име..."

Но изглежда не е чел книгата на истинската внучка на жената до Ботев, Венета Рашева-Божинова "Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство", Изд. на ОФ, София, 1976 год. Но, нейсе и това влиза в аксесоара на подобни личности.

Из Жалба на Цветанка Богданова Александрова

до директор на СОУ "Васил Левски" гр. Русе



2.дойде в окаяно състояние
3.употребил алкохол
4.има неугледен външен вид
5.мръсен
6.плюе като говори

Да оставим квалификациите настрани, но възможно ли е лице, което не може правилно да напише адресатът на дадена молба, да си послужи с такъв стегнат, абсолютно бюрократичен порядък на обвинения (ръкописът на жалбата е ръкописен, с налични три почерка, установени от графолог, но и видни от пръв поглед) Но парадоксалното по тая жалба е не кой е продиктувал този текст от нея, или може би написал, е отговорът на прокурор Дилян Михайлов по жалба 06057//2009 (постановление на Районната прокуратура - Русе от 18.01.2010, получен от мен на 26.01.2010, ден след изтичане на 7-дневния срок за обжалване, но и да бях го получил навреме, нямаше да го сторя, защото искам да щадя здравето си… Та, съди сам"... по преписката не са налице достатъчно данни за извършено престъпление по чл.309 ,ал.1 от НК. Това е така тъй като в обясненията си, снети в хода на проверката Цветанка Александрова сочи, че сама е изготвила и подписала жалбата си срещу Атанас Ганчев до Директора на СОУ "Васил Левски" - гр.Русе)

Обърнахте ли внимание, че в адресатът на жалбата е написано до директор, твърде неграмотно. Изготвената в хода на проверката експертна проверка потвърждава изнесеното в обясненията й и също установява, че ръкописният текст и подписа в жалбата са изпълнени от Цветанка Александрова. Но защо не се направи очна ставка между мен и нея, защо не беше изготвена графологична (почеркова) експертиза и не на последно място, защо случаят беше възложен на полицейският служител Иван Илиев, който беше заместник-директор в училището в периода 1991-1995 и председател на РДП – Русе, когато г-н Галин Ганчев беше председател на КС на СДС, преди НКС да го помоли да си подаде оставката? Може би случайно съвпадение? (Герасимов Георги "Политиката в моя живот", ИК "Парнас", Русе, 2001 год., стр.160) Герасимов е бившият областен кординатор на СДС, който си тръгна огорчен от СДС, но си остана верен и предан на синята идея. Но с каква мъка гласува за нея когато на последните избори за НС Галин Ганчев отново цъфна в листата на СИНЯТА КОАЛИЦИЯ?)

Знае ли че човек, както може би също по този начин човек да възприеме и председателстването на Училищното настоятелство от г-н Николай Борисов Борисов, днес съдия в Разградския районен съд, чиято дъщеря е ученичка в ХІ клас в училището, преди това същия е бил служител в РДВР – Русе, затова се и потули жалбата ми.

Останалото е:

Писмо, изх. № 261/17.03.2010 год. за обяснителни бележки въз основа на докладна записка от възпитателка, името не се упоменава, а самият аз не съм виждал въпросната докладна записка... и наказания "забележка", писмо със същата цел, № 552/10.06.2010, като този път докладната записка (има я на бяло, видях я с очите си, копие от нея е в личния ми архив), но този път от главния счетоводител и домакина (-нката) на училището и дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение". И поканата от "личен състав” да си подам молбата за пенсиониране...

Пред грозната перспектива да бъде съсипано напълно здравето ми, а аз имам исхемично заболяване, предпочетох да си тръгна... Целта оправдава средствата... Мисията е изпълнена: работното място е освободено, неточният човек е отстранен...

Другото е мълчание....

04.02.2011 год.
Атанас Ганчев, Русе

(ЗАБЕЛЕЖКА: Горният текст е продължение на публукацията Училище, превърнато в змийско гнездо.)

А може би тъкмо ИДЕИ е твоето списание?!