Вероятно всеки въпрос може да бъде схванат философски. Или пък в него да се открие известен философски смисъл. А пък ако липсва, да му се придаде такъв смисъл. Но ако е така, то явно не от самия въпрос, ами от това как го разбираме зависи дали той е философски или не е. Може би ако ние самите сме настроени философски, то тогава всеки въпрос ще започне да ни звучи философски.Веднага се сещам за въпрос, който отколе претендира да е философски: “Кое е първично, материята или съзнанието?”. Да, наистина, това философски въпрос ли е? Или е въпрос, който съвсем не ме интересува? От пръв поглед си личи, че за да бъде изобщо разбран този въпрос трябва да бъде изтълкуван, което означава, че не е добре поставен. Например не се разбира думата “първично” в какъв смисъл е употребена: в смисъл на “по-напред” или пък на “по-важно”? Или в някакъв друг, трети смисъл? Поради тази неопределеност въпросът е възможно да ни изглежда като съвсем безинтересен – или дори като безсмислен. Въпроси от подобен род са довели до това философията да не се ползва с висок престиж – те са успели достатъчно да я дискредитират в очите на т.н. здравомислещи хора. Които не обичат да бъдат занимавани все пак чак с такива глупости.
Нима философски са въпросите, чиито смисъл не е ясен? Въпросите, които се налага да бъдат пояснявани – това ли са философските въпроси? Едва ли, безспорно е, че такива въпроси не са удачно и сполучливо поставени, което е недостатък. Въпросите, които пораждат в душите ни само скука, не заслужават да бъдат наричани философски. Защото ако бяха философски, то това би поставило пред изпитание моята отдаденост на философията. Тогава просто бих предпочел да се откажа от нея.
Искам примерно да разбера как се отнасят помежду си животът и свободата ми. Ако формулирам въпроса така – “Живот и свобода: как се отнасят помежду си?” – това сполучлива формулировка ли е? Философски въпрос ли е той? За да е философски един въпрос в него, както вече се каза, трябва да са налице три момента: познавателен, ценностен и практически. Налице ли са те в този въпрос?
Ако ме интересува какво е животът и какво е това свобода, то аз подхождам познавателно – понеже искам да зная, да постигна в знанието същността както на живота, така и на свободата. Постижима ли е обаче тази същност в знанието? Какво изобщо науката може да ми каже за живота и за свободата? Разбира се, налага ми се много да мисля за да навляза в същината им, за да прозра за тях онова, което може изобщо да се знае. Но е много възможно моят устрем към познанието на тези крайно необикновени реалности, на живота и на свободата, да се сблъска с непроницаеми стени – какво да правя тогава? Просто умът ми сякаш се оказва неспособен да проникне в тяхната същина и всеки негов опит в тази насока ми дава само трохи. Какво да правя в такъв случай, дали няма да се окаже, че точно тази е причината много хора да живеят в пълно познавателно безхаберие както спрямо живота си, така и спрямо толкова потребната им свобода? И също така са изцяло безразлични към философията – което явно съвсем не е случайно.
Умът ми трябва да бъде подпомогнат от една друга душевна сила – ако иска да прозре в същината на живота и на свободата. И тази сила е чувството, което носи в себе си чисто ценностното отношение към тях. Животът, пък и свободата някак си ме вълнуват, усещам, че в тях има огромен смисъл за мен самия. Те за мен не са някакви обикновени думички, а са по-специални, които ме трогват, които импулсират духа ми за по-настървени търсения. Чувството ми е в състояние съвсем несъзнавано да долови ценността на живота и на свободата за мен самия, а на тази основа аз съм окрилен да потърся и по-ясна, подобаваща за мен самия и по-дълбока представа. Ако силата на ума бъде подкрепена от субективната интензивност на чувството, то тогава аз имам шанса наистина да се добера до най-скритата и така загадъчна същност на живота и на свободата. Разбира се, много е възможно тя да не ми се даде изведнъж и окончателно, но пък и само отчасти да ми се открие, то това съвсем не е малко.
Ето от съчетаването на тази два момента – познавателния и ценностния – се поражда “философското” във въпросите, които наистина заслужават да се наричат така. А в нашия пример за свободата и живота и двата момента безспорно са налице. Остава да открием в него и третият, не по-малко важен момент, именно практическият. Той неизбежно се появява на основата на първите два: колкото повече напредвам по пътя на познанието и ценностното овладяване на живота и на свободата, толкова повече моята воля е импулсирана да прилага постигнатото. Което пък води до пораждането на все по-силен стремеж към самоусъвършенстване в тази насока. Аз неусетно как започвам да правя себе си все по-свободен и жизнен. Започвам да съм по-чувствителен към свободата си и забелязвам, че държа на нея. Не позволявам на никой да ми я накърнява, да се опитва да решава вместо мен.
На тази основа е възможно човек да открие, че и светът, в който живеем, се нуждае от промяна, за да стане по-уютен за хората, които са привързани към автентичния живот и подобаващата за него свобода. Разбира се, оня, който е осъзнал и почувствал автентичната свобода като същност на живота, подобаващ за човека, най-напред ще направи нужното себе си да направи достоен за живота и за съпътстващата го свобода. А едва на тази основа ще имам правото да отправям някакви претенции към условията на съществуването си, или, другояче казано, към света, който обитавам.
Ако отговоря, примерно, така: “Животът е свобода, а свободата е животът ми”, то един такъв отговор изглежда успява да обедини и трите момента в едно. Това е вече един по философски начин даден и добър отговор. Въпросът ме е подтикнал да дам такъв отговор, ето защо, оказва се, въпросите, на които не можем да дадем задоволителни отговори, вероятно трябва да бъдат поставени иначе. От поставянето на подходящ и сполучлив въпрос зависи много. Пораждането на такъв въпрос показва, че душата ми е овладяна от страст и копнеж по непонятното, а това е, собствено, и началото на моя път във философията.
Някои пък смятат, че философски са т.н. общи въпроси? Отвлечените въпроси – ако все пак се схваща отчасти какво означава това – им се вижда че съдържат някакъв философски привкус. Но в светлината на вече казаното по-горе може да се направи изводът, че едва ли такъв род въпроси заслужават името философски. Някои от тях са парафилософски, сиреч са въпроси, които са някак си около философията, но не попадат в нейния обхват. Ето един такъв въпрос: “Кое е по-напред, кокошката или яйцето?”. Мнозина си мислят, че това е отвлечен въпрос, който обаче е достатъчно тъп, че да демонстрира ненужността на философията изобщо. Възможно е такива въпроси да се интересни за кокошките, или пък за хора с кокоши ум, но едва ли са толкова вълнуващи за хората, които имат все пак някакво по-високо мнение за себе си.
Въпросът определя посоката на разсъждението, от него сякаш зависи пътят, по който поемаме. Това е твърде важно. Тогава следва ли да се запитам за това: как да достигна до истински философските въпроси?
Може би трябва да чакам душата ми сама да ги роди? Има ли смисъл да бързам, да насилвам душата си? Ако един въпрос сам свободно изплува в съзнанието ми, той ли е философски? Случвало ли ми се е някога да усетя подобен спонтанен, непринуден въпрос?
Много често става така, че даден въпрос носи в себе си своя отговор, навежда на него. От този тип са въпросите, които току-що зададох. Те предпоставят най-добрата и ползотворна насока, по която следва да поема. Очертават алтернативи, а това е показател за философичност: въпрос, на който може да се отговори еднозначно, едва ли е философски. Философски са въпросите, които предполагат поне два еднакво необходими отговора, между които ми се налага да избирам. Това именно показва, че философията е неотделима от свободата.
А може би философията – като израз на духовен живот – е самата свобода? Да бъдеш свободен означава да си пълноценен цялостен човек. Животът на такъв човек е негово собствено дело и творение. Животът ми ще бъде такъв, какъвто си го направя сам. Ако се развълнувам от това усещане за мощ – защото именно това е богоподобното у така слабия и смъртен човек! – то на тази основа ще се роди и моята пределно лична философия, която е достойна за това високо съзнание. Едно вдъхновяващо съзнание-чувство за толкова отговорната човешка мисия на този свят. До която мога да се доближа най-плътно с помощта на философията. Което и я прави наистина незаменима.
Няма коментари:
Публикуване на коментар