СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ

С подзаглавие „Кратка психологическа история на съвременна България”

Книгата е написана в периода 2007-2008 г., а излиза от печат през май 2008 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД

Разговаряйки по най-горещите проблеми на България с много хора, преди всичко младежи, на автора изведнъж му хрумва идеята: да напише поредица от есета за най-новата, за съвременната история на България. Започва да пише тези есета с невероятно въодушевление; твърди, че е имал чувството, че не той пиша тях, а някак си все едно те пишат него. И е нямало как да отложи във времето тази задача.

Когато нещо е назряло, когато е дошъл моментът да се роди, вече нищо не може да спре появата му на белия свят: така именно ражда и тази поредица от есета за България и за преживяното от съвременниците на раждането на модерната българска демокрация. Книгата, която авторът условно нарича “Кратка лична история на съвременна България”, започва да придобива облика на една съвсем личностна, откровена, ценностно наситена и честна книга.

Той пише книгата от гледната точка на философ, за който освен фактите най-важното са психологическите и нравствените подбуди на реалните участници в събитията. Същевременно по неговия си обичай преплита лично-преживяното с исторически-значимото, смятайки, че тия два пласта не просто се преплитат, а и че благодарение на тях може да се долови тъкмо субективната, човешката страна на случилото се. По тази причина пише поредица от експресивни есета, в които представя една наистина съвсем човечна и лична, а не "наукообразна" или пък "обективна" история. Авторът не само че не "гони" от анализите си субективния момент, лично-човешката и ценностна пристрастност, напротив, акцентира тъкмо върху нея. Смята, че подобен подход има и Симеон Радев, който описа друг един период и то така живо, че неговата гледна точка ще си остане завинаги толкова вълнуваща и дори меродавна.

Авторът не е привърженик на марксистката псевдонаучна обективистка историография, която обезличава тотално историческия процес, понеже елиминира тъкмо личностното, човешкото в него. За маркс-комунистите историята не е нищо друго освен разгръщане на някаква извънчовешка "закономерност" или дори съдбовна предопределеност, в която реалните дейци, участниците, са просто рупори на някаква "историческа необходимост" или на една съвсем предвзета “неумолима повеля на времето”. Той смята, че този подход, който все още си вегетира необезпокояван сред нашите историци и особено в учебниците по история, е крайно време да бъде пратен да събира прахта в архивите, понеже е негоден и крайно несъвременен. А.Грънчаров е привърженик на един друг тип историография, която се опитва да опише възможно най-плътно и жизнено-достоверно ония човешки феномени, които в своята съвкупност правят цялата поредица от естествено разгръщащи се исторически събития. Историята я правят реални дейци и хора, имащи си свои идейни и психологически подбуди, своите ограничени или пък пронизани от съзнанието за държавническа мисия човешки мотиви. Смята, че точно този подход, който не изнася "извън скобата" човешкото от делата на историческите дейци, е най-плодотворен – и също че само той може да интригува човека, особено пък младите хора...

И тъй като идеята за написването на една такава различна история на България го овладява невероятно силно, той за известно време зарязва всичко останало. Твърди за работата си в оня период:

„Не мога да опиша с думи това силно чувство, което ме импулсираше в работата. Оживих наново в представата си всичко онова, което нацията ни преживя в онези трудни, но въпреки всичко безкрайно значими за България години. Сякаш неотдавна преживяното наново възкръсна пред очите ми, а пък най-вече в съзнанието ми се възроди оня дух на свободата, който тласкаше събитията напред, който въодушевяваше тогава привържениците и страдалците на най-новата българска демокрация. Смятам, че възсъздаването на този дух на свободата, на който всъщност дължим всичките си постижения в тия години, е особено потребно в наши дни, когато “разочарованите от свободата” и противниците на демокрацията ни сякаш са мнозинство – и затова не пропускат нито една възможност да я похулят или да се изгаврят с нея.”

Авторът иска да напише история на човешките реакции и подбуди, която за него като философ е същинската история, а пък онази, "реалната история", е просто неин отблясък, нейна реминисценция. За него историята на духа, на човешкото съзнание, на психологическите и човешки феномени е сърцевина на това, което наричат "действителна история". Защото самата история не е някакъв свръхличен, тя е именно човешки феномен. Само ако разберем историята на нашите толкова човечни преживявания през годините след 1989 г. ще разберем и истинските причини за всичко онова, което ни сполетя.

Това е една крайно полемична книга, предразполагаща към размисъл и най-страстни, дори и ожесточени дискусии. Тия дискусии обаче са целебни за раните, които заради страх, нерешителност и малодушие сами нанесохме по тялото на младата ни българска демокрация, а също така и за раните в собствените ни души. Ако нещо не е както ние искаме, то причината за това е в нас самите. А не в “обстоятелствата” или в злата ни и така несправедлива към нас участ, историческа и човешка – както обикновено си го представяме. Воден от това високо съзнание – да провокира такъв необходим за нацията ни разговор – авторът пише своята книга съвсем съзнателно в най-дързък, изцяло провокативен маниер. Целта му е да отправи най-яростни понякога провокации към съзнанията на българите, и то не за друго, а за пробуждането на спасителния и животворен дух на самата нация, за освестяването й, за което е крайно време. Писал е по този начин от болка, а не от извратеност или заради склонност към някакъв исторически или политически мазохизъм – както някои неизбежно ще го изтълкуват. И защото е дълбоко убеден, че такъв един подход е не само допустим, той е и в най-голяма степен належащ.

Нужно ни е пречистване, та да се върнем не само като индивиди, но и като нация при изворите на автентичния живот. Защото само така ще заживеем най-после нормално и човешки, ще поставим здравите основите на бъдещия ни просперитет. Затова тия от нас, които обичат да осмислят историята на нашите лутания към свободата и достойнството, които не се отказват от истината за нея, ще бъдат особено импулсирани от неговата книга.

Авторът пише: ”Това, което важи за индивидите, в пълна мяра важи и за нациите. Да, от нас зависи всичко, от никой друг! Няма да спра да повтарям тази съдбовна особено за нас истина. Това именно съзнание на гордия и свободен човек и гражданин ни е съдбовно необходимо!”

И затова неговата книга работи най-усърдно и всеотдайно за раждането едно такова автентично съзнание. На това основание книгата „Страстите и бесовете български” има шанс да стане една изключително полезна българска книга.